СКАЗАНИЕ ЗА ГРУТ

07.01.2011

СКАЗАНИЕ ЗА ГРУТ

Автор: Мирослав Петров

Полята сиви, изгорели в Пустошта
Дом на Тъгата, Гибелта
Народът на гигантите са приютили
Когато те от дълбините се освободили

Във тез земи на жар и печ, животът тежък е,
Но не така, че с мрака той да се сравни
На Бездната във земните недра.
Затуй гигантите до днес ценят плода
на таз земя и новата си свобода.
Готови са да влезнат в бой дори с самите Богове
Когато някой се реши живота нов да застраши.

Легенди много са родили делата им нашир и длъж
Герои много са се били в полята сиви и скалите
На Конуса запомнили са не една геройска смърт по таз Земя

Сега започвам аз
Тоз разказ славен за живота
На най-великия сред тях,
Спасил народа си от гибел
И от позор във миг на страх и отчаяние велико,
Когато всичко е било, по-черно от сега
И спътник им е бил, не кой да е
А сам Смъртта…

* * *

Наричаха го Грут и славен войн той беше
Каменен Юмрук мълвата го зовеше.
От Бог планински и девойка непозната
По-силен беше той дори и от гората.

Сред дебри и обсипани със сняг върхари
Израсна с вълци, мечки за другари
С очи орлови той бе надарен
И с бързината лека на елен
Със тяло мощно като дъб вековен
Със разум остър и способен

С пестници – тежки канари
В дом скъп превръщаше дълбоки пещери
Да може в тях да съхрани родът му огъня,
Що небосвода бурен му дарява.
Със зверове ужасни се сражаваше
Земята своя защитаваше.

А долу, в ниското, в мъглата
Джуджета бяха съществата
Дълбоки рудници копаеха
За домовете в планината те нехаеха
За скъпоценности и злато
Те мародерстваха недрата.
И път до плодни долини избираха
Скалите като рани те раздираха.

Но планината страшна затрепери,
Щом стигнаха до пещерните двери
Потоци огнени избликнаха жестоки,
Затрупаха чертозите високи.
Загинаха деца в селата скални
Родители подеха песен жална

Със сопи, камъни в ръце
И с гняв във своето сърце
За мъст вик разлюля простора
На пещерните смели хора.

За да накажат пришълците
Те спуснаха се по скалите.
Съдбата бе сурова и безока
Започна битка страшна и жестока.

Но не достигнаха им смелостта и ръста
Джуджетата са хитри и чевръсти.
С топори, мечове в ръце
Обзети от омраза, диви бесове
Громяха те гиганти нови.
Отрони сълзи в скръбно съжаление
Планинският народ на отстъпление
Вековни обиталища горяха,
Джуджешки мини в бездните пламтяха.
В блата превърнаха се езерата

Скръбта за близките се насади в сърцата
Чу този тъжен стон и Грут от канарите
И ярост го обгърна страховита.
Той спусна се надолу в планината
Към мините на своите врагове.

В очите мълнии горяха на съдбата
И ален гняв обвиваше снагата
Ни острие можа да го срази,
Ни зла магия да го повали.
Той седем дена шества гневен, страшен
И бягаха джуджета с взор уплашен
Дорде се в своите пещери укриха.

Оттам с напрегнати лица
Със страх във своите сърца
Ослушваха се в мрака чер, дълбок
Отеква ли наблизо боен вик висок

Дойде часът на сблъсъка последен
В света тайнстве и подземен
Един герой и цял народ
Се сблъскатха във битка за живот

Мнозина бяха враговете, а Грут един
Стрелите им летяха като рой пчели
И тялото му плуваше във кърви
Но той ломеше твърдите скали
И падаха огромни канари
Върху джуджешките глави
И тъй додето целият им град
Обгърнат бе от камъни и прахоляк
Във този миг самата планина се срина
Затрупвайки под себе си мнозина…

И Грут остана под огромните скали
Изчезнал нейде в каменната гръд,
Но помнят още тези дни и днес
Гигантите мълвят, че жив е нейде той
Но е заспал и само чака своя миг,
Когато нужда ще го призове
Да се възправи над планински върхове