А уж, беше само цирк.

[Vilorp]

[sblock="В кръчмата"]- Тъжната госпожица ще приеме ли този скромен дар от недостойния - попита я сравнително молидичен глас и тя надигна очи. Гоблинът който Михаим душеш се бе примъкнал до нея докато тъмнокожия бард прегръщаше Сульо, една идея повече от дружеското прегръщане на стари другари. Погледна към жълтата длан изпъната пред нея където се гушеше малко бронзово пръстенче, толкова малко, че можеше дори на кутрето й да не стане. Всъщност беше най-невзрачната вещ която бе виждала откакто отрязаха пръстите на големия Фост, избиха екипажа му и потопиха корабът му.[/sblock]

[cherno_slance]

- За мен ли е? - трогна се Амелия. Вещта наистина изглеждаше невзрачно, но не й даде сърце да откаже. Усмихна се и протегна изящно пречупената си китка. Взе украшението с връхчето на ноктите си и го разгледа отблизо.

Нямаше съмнение - най-ценната част от подаръка беше доброто сърце на даващия. Можеше да го зарадва и по-късно да захвърли дрънкулката. Така че кимна благосклонно и надяна бронзовото колелце на десния си безименен пръст. Прилегна й идеално и внезапно придоби по-готин вид. Причината за подобрението беше в съвършенството на малките й, бели длани. И още по-съвършенните й пръсти.

- Благодаря ви, мили господине - тя го облъчи с най-милата си усмивка. Допълни с напевен глас:
- Аз съм Амелия ин Куивиелин. Може ли да науча вашето име, любезни господине?

[Vilorp]

- Кимару ал Шарения! - изискано се поклони гоблина по всички правила не елфическата етикеция. За това получи песник по врата от тъмнокожия елф и коментар че може да е шарен ама таова място не съществува.

През това време тролът, домъкна един доста поочукан голем пред схлупената сграда. Всъщност той изглеждаше по очукан от голема.

[Mordekai]

- Тебе майка ти не те ли е учила да не зимаш дрънкулки от непознати?! - изуми се Безкирка. - Току-виж се тръшнеш тука безжизнена и ше требе да те пазим под диамантен похлупак докато някой разгонен кралски син не дойде да се жени за тебе. А тебе те знам! - подвикна сината на тъмнокожия елф. - Не помня откъде, ама сто процента съм те виждала! Я елате с любовника ти, ще ви черпя по едно и ще си побъбрим.

[cherno_slance]

Девойката се усмихна сладко на гоблина:
- Не й вярвайте, тя така си говори. - ъгълчетата на устничките й потрепнаха насмешливо - Ако имаше надежда пръстенът да е отровен, щеше нарочно да гледа настрани.

[Fobos]

Здравка се завъртя около Три скали и голема и притеснено се обади:
- Ама какво си му направил? Сега изглежда като вехтория отпреди младите дни на дядо ми!
Тя се опита да излъска с ръкав едно петно от митрилената ръка на голема, но видя, че отдолу металът беше не само зацапан, но и очукан. Щеше да се наложи не само да го чисти и смазва, но и да поправя хлътналите места с тенекеджийското чукче, което и бяха подарили още за шестият и рожден ден. Работа, която определено нямаше да стане за няколок минути.
Здравка провери дали стъкларията с алхимията не се е потрошила и след като установи, че няма повреди и течове, строго нареди:
- Застанете до коневръза и ни изчакайте. Ще потеглим отново веднага след като градушката отмине.
Тя изчака да види, че как тролът и големът заемат места до животните и като се увери, че няма опасност нито за тях, нито за посетителите и техните животни, реши най-сетне също да влезе в кръчмата.

[Vilorp]

Изведнъж гръмовно „Вода-а-а!”, въздухът разпра.
Всички сината Безкирка съзряха,
а тя мъчно плюеше горката.
Халбата що стискаше в бедна и ръка,
бе изцяло пълна само със вода.
От бъчвата отзаде, от канелката,
струя си течеше ден не бе бира.
Сината изхлипа, жадно мъчно тя,
няма кой на нея тук и помогна.
Гоблина и елфа тогаз я съзряха
и голям кодош с нея създодаха.
Сульо другии гоблин чак се депресира
как възможно туй е в кръчма няма бира.

[Fobos]

[cherno_slance]

- Милата тя - въздъхна Амелия с вбесяваща снизходителност - Напоследък й липсва късмет и добро настроение.

Тя погледна към новите си събеседници и отново въздъхна. Този път в израз на дълбока загриженост и разочарование от устройството на Вселената. Големите й като на кукла очи изпърхаха с изумително дългите си, извити мигли - аха, аха за плач:
- А аз съм толкова уморена. От толкова дни обикаляме из неприятни места и търсим спасение за нашите спътници. Те са изгнанници от своята далечна родина и ще им помогнем като открием работеща "Последна врата".

Усмихна се очарователно на гоблина и странния негър-елф. Почти изпя следващите думи:
- Аз съм само един начинаещ бард. Вие сте толкова по-опитни и знаещи от малко момиче като мен.

Надеждата плахо изгря в нейния умолителен поглед:
- Сигурно съм глупава и наивна, но щом ви зърнах и почувствах надежда. Сърцето ми подсказва, че ще ни помогнете, ако има как. Дали случайно, просто по прищявка на Съдбата... знаете за такава Последна Врата?

-----------------------------------

Молба за помощ, която системно е рол на убеждаване:

База: 6 ОУ + 9 бонус от 1/2 от 18 Об + 3 от 1/2 от Лидер на 6 = 18
+
рол с три зара: http://invisiblecastle.com/roller/view/3292775/ - 9
+
бонус от бронзовото пръстенче на десния й безименен пръст - 5

Краен резултат: 18+9+5 = 32

[Fobos]

Здравка се намъкна в кръчмата и мигом и се прииска да се върне обратно. Шейсет чифта очи се взираха в нея, а наоколо не се виждаше нито едно достатъчно едро тяло зад което да се прикрие. Скована от смущение, тя заби поглед в краката си и и трябваха няколко минути за да разпознае отново гласовете на спътниците си, които рязко се открояваха над равната глъч. Безкрика кълнеше липсата на бира в това забутано в ******* **з място, а Амелия отново се опитваше да изтръгне това, което искаше като се правеше на невинно девойче.
Здравка събра смелост и се огледа, като едва-едва повднигна лицето си.

/Здравка търси празно място на което да седне, по възможност много скрито и притулено от останалата част на кръчмата.

[Vilorp]

Веднага и се наби в очите единственото столче в помещението точно до канелката на голямата бъчва. От него до най-близките околни очи бяха повече от две крачки.

[Fobos]

Здравка срамежливо пристъпи към празното столче, като се кланяше и извиняваше на всяка крачка. Обгърна я облак от типичните миризми, излъчвани от селяни, които обичат кръчмата също толкова, колкото и най-едрите си крави: лук, кисело зеле, тор и крака. Голямата бъчва хвърляше мътна сянка под светлината на опушените светилници и Здравка с благодарност се прислони до затопленото дърво.

[Vilorp]

След като седна на столчето установи две неща. Първото бе че други столчета в помещението наистна нямаше, а второто че Амеия се опитва да омагьосан нещо двамата певци осланяйки се на сладки приказки.

[Mordekai]

Безкирка тъжно погледна пълната с вода халба, приближи се до търсещата къде да потъне в земята Здравка и я сръчка в ребрата.
- Здравке, - рече тя, - попаднали сме на някакво странно и проклето място, чиято прилика с почтена кръчма свършва с постера ми отвън. Викам да си обираме крушите, докато някой не се опита да ни сервира салата.

[Fobos]

- Трябва да изчакаме градушката да спре, - разтревожено отвърна Здравка. - Чудя се какво ли става с наемниците, които Амелия приспа навън? Онези, които са оцелели, също може да са се добрали до селото. Може да ни чакат навън дори в този момент. - Здравка се озърна боязливо и продължи: - Как мислиш, дали вече сме на прав път? Ако наблизо наистина има магическа врата, дали не е възможно някой от тези дървари да я е виждал?

[Mordekai]

- В пивница без пиене сме! - сопна се Безкирка. - Колко по-крив път от тоя можем да фанем! Ш'се радвам, ако Амелия спре да си гука с ония бардове и каже, какво е научила. Тая градушка няма да вали вечно*, щом спре викам да се изнасяме от тая проклета дупка.

---------------------
*поне Безкирка смята така, знаем, че в света на Спас всичко е възможно.

[Vilorp]

- Шъ таковата... - смутолеви един от дърварите и подаде на базкирка голяма грубо издялана дървена панера пълна с накълцано на по дребни късове червено цвекло, обилно залято с разтопена мас.
Ако Флудор беше тук вероятно щеше да възкликне, че това е първообраза на прочутата Миденска кървава салата, поднасяна и на много приеми в далеч по приятен вид. За жалост него в момента го изритваха от храма на Алфана, защото си беше позволил а обезчести няколко от жриците които го бяха лекували, та поради тая причина неможа да изтъкне този толкова интересен факт пред групата.

[Fobos]

Здравка опита да потисне отвращението си и реши да поразпита щедрия дървар. Не особено задълбочените и социални познания обаче и шептяха, че директният въпрос няма да бъде посрещнат с необходимата доза услужливост. Тя се опита да се социализира като си представяше дядо си Гроздан в любимата му брилска кръчма:
- А вие, ваша милост, оттука ли сте? Аз съм Здравка, драго ми е, никога досега не съм виждала такава гозба.

[Vilorp]

Базирайки се на своя социален опит дърварят избра най-изчерпателния отговнор който тоговаряше на въпроса на дамата:
- Ъхъ. - и за да не си помисли, че това е някакво неуважение тоя път тикна купата към нея. Цвеклото залято с маста от която все още се иддигаше пара напомняше на едри късове сурово месо.

[cherno_slance]

Събеседниците й откровенно си пречеха един на друг. Все пак Кимару успя да обясни, че Последата врата е мит. Тоест легенда как древните раси минали през мистични Порти в някакво "Отвъд". В този момент елфът допълни, че към изчезналите народи се числят и "коткоподобните". Благовъзпитаният гоблин учтиво възрази, че фелините съществуват и ги е виждал.

В този момент се счепкаха. След кратката схватка стигнаха до споразумение, че Първата врата е в Баратулия. Задружно изброиха останалите Порти и къде се намират. Амелината група беше посетила всичките, освен тази в Средната гора и Кристалните Зъбери.

Елфаната ги изслуша с изражение на леко, радостно учудване от живота*. Когато чу последните две имена, се усмихна миловидно. Изпърха с невинните си, кукленски големи очи:
- Наистина? Има легенди за Порти в Средната гора и Кристалните Зъбери? Ах! - тя събра молитвено длани и ги погледна с премрежен поглед - Моля ви. Много ми се иска да посетя тези архитектурни чудеса. Кажете ми, че знаете къде точно се намират. Моля вииииии... Кажете, че знаете.

--------------------------------
* Това представляваше основното й изражение.

[Vilorp]

Два дни по-късно, след събитията в селцето*, групата навлезе в покрайнините на Средната гора, която дриадите наричаха Елоиада. Макар птичките да пееха приветстваки наближаващата пролет, небето да бе ясно, а снегът кристално бял, представителите на древната раси изглеждаха оклюмали. Всъщност гората гъмжеше от живот и ако Флодур беше тук вероятно щеше да обасни това с почти палната липса на магични силови линии на територията на цялата гора. Все една някой беше изцедил магията от нея или пък бе усукал магията опазваща Титания и Магландиум в частност така, че тя да заобикаля това изпълнено с живот място.
Луната на Хармонар вече се издигаше над хоризонта докато светилото клонеше към заник, точно тогава усетиха миризмата.
— Въглищари — тъжно казва Милва. — Хората се нуждаят от гориво за своите пещи и гората ще им го даде… ала завинаги ще остане без душа. Елате, приятели. Сърцето ми усеща накъде да търся. Уви, усеща и още нещо — че там ни чака скръбна гледка.
Без колебание дриадата ви повежда през сенките на гората, прорязана от множество коловози. На всяка крачка срещате пънове и просеки. Дърварските секири са отворили неизлечими рани в Елоида. Сега разбирате, че Милва е права. Хората са завладели гората и в своята сляпа алчност са я лишили от душа.
На една широка поляна Милва спира и посочва напред.
— Ето, тук трябва да е.
Под последните лъчи на светилото различавате останките от висока скала. Някога част от нея е била старателно полирана и обградена с изящно изваяна рамка, но днес това едвам се вижда. Скалата е разкъртена и разбита, и вероятно превърната в материал за нечие имение.

*В общи линии след като спря градушката дърварите станаха още по-неразговорливи, а Михайл и гоблина бар не пожелаха да продължат с групата макар амелия да им беше завъртяла главите. Елфът изтъкна, че няма нужда от втори поддържащ глас, а гоблинат че няма нужда от втрои елф пред който да се преструва на по долен. Останалите от групата които не бяха влезли в кръчмата се бяхо промъкнали зад хълмовете където изчакаха останалите да научат новини, но освен за новата шапка на Сульо друго интересно нямаше. Те обаче споделиха, че градушката е убила двама от наемници които видяха покрай реката,затова групата доста чевръста се оправи навътре в сушата посока Средната гора.

[cherno_slance]

Амелия бавно, много бавно огледа опустошението около тях. После въздъхна още по-бавно:
- Някой да огледа руините. Трябва да има следи накъде са завлекли раздробената скала. Желая да си поговоря със собственика на строежа.

Покрусата от гледката на сечището й дойде в повече. Елфическото й сърце примря заради всяка погубена клонка и дърво. Накъдето и да се обърнеше, виждаше опустошение. Тя затвори очи*:

N·alalmino lalantila**
Ne·súme lasser pínea
Ve sangar voro úmeai
Oïkta rámavoite malinai.

Ai lintuilind(ov)a Lasselanta
Piliningwe súyer nalla qanta
Kuluvai ya karnevalinar
V'ematte sinqi Eldamar.

San rotser simpetalla pinqe,
Súlimarya sildai, hiswa timpe
San sirilla ter i·aldar:
Lilta lie noldorinwa
Ómalingwe lir' amaldar
Sinqitalla laiqeninwa.

N·alalmino hyá lanta lasse
Torwa pior má tarasse:
Tukalla sangar úmeai
Oïkta rámavoite karneambarai.

Ai lindórea Lasselanta
Nierme mintya náre qanta.

-----------------------------------------
* http://invisiblecastle.com/roller/view/3333947/
12 база +1 системна помощ от сирингата +11 от рол = 24.
8 успех над стандартното усложнение. Спас би трябвало да даде допълнителен успех, защото песента съответства на настроението на певицата.

** http://endorion.org/books/poems/poem153.html

[Mordekai]

Безкирка печално избърса нос със ръкава си.
- Тъй, тъй, - одобрително рече тя, след като елфаната спря да пее, - ша я видим тая работа.

[Vilorp]

Ако Флудор беше тук вероятно щеше да се изненада че амелия владее древно оркски с гоблински напев, познат сред джуджетата като стария език на гигантите, но той си имаше свой проблеми в момента, а и не беше тук за да прави такива коментари.

Дриадата Милва, коболдът Авдар, таласъмът Хагруп, тролът Три скали, гоблинът Сульо и съществото Игор се разтърсиха вяло наоколо. Трудно беше да не откриеш следи, навсякъде имаше коловози, а древните каменни късове бяха обрасли с мъх. Всъщност ако не знаеха какво търсят едва ли биха познали в тези руйни остатъците от Врата между световете. Откритието обаче направи маймуната след като прогони бойното прасе на Сульа Розовка от купчинката трюфели която тя си бе изровила от земята. Там под пръста и тревата се виждаше част от древен надпис, евентуално част то постамента на древното съоръжение. Бързо разкопаване разкри същият надпис, който бе издълбан около първата врата открита в подземните галерии на Баратулия. Този път обаче някой си бе играл да ги превежда на общия език, макар и доста грубо издълбавайки руните на превода до ориганалните глифове.

• Уруг-ган - Връх от кости
  Баратулиа - Първата земя
  Дениарида - Дриадската гора
  Устурим - Речния град
  Елоида - Средна гора
  Алад-ган - Атлазен връх

И точно тогава Светилото премина зад връх Кристалин, лъчите на Орим пробиха през хилядите кристали на изглаждащи планината и се торазиха то атлазените им повърности разпрасквайки светлината му като втори изгрев над околноста. После мигът премина, а небесния светилник се скри зад хоризонта обагряйки го алено, докато високо горе луната на Хармонар гледаше преценяващо страната групичката като огромното всевиждащо око на бога на равновесието.

[sblock="Превод на част от думите"]ган - връх
ида - гора
лиа - земя
ело - среда
рим - град
уст - река
бара - първа/единствена[/sblock]

[Fobos]

- Значи има още една врата, която можем да проверим, - обади се Здравка. Спътниците и все още върчаха стъписано, благоговейно или любопитно. - От една страна, това е хубаво, защото ни се дава нов шанс да помогнем на нащите приятели. Но от друга, почвам да се питам дали някой друг не знае местонахождението на вратите. Всяка поредна порта, която посетим се оказва разрушена, сякащ някой знае, че ги търсим и се опитва да ни попречи по всякакъв начин.

- Защо всички гледате към мен - възмутено и донякъде с право възропта гоблина.
- Защото никой не смее да погледне Амелия - измрънка под нос Безкирка. След което се развика добронамерено на Здравка да набие по здраво шпонките в рамените стави и зареди стрела за арбалет в ръката на голема.
- Ей Авдар, свърши ли с ябълката?
Кобълдът тъкмо е канеше да сгризе и съмките, но това бе по скоро навик от годините на план когато не се знеше ще има ли скоро друга харана, отколкото, че беше гладен.
- Айде метни огриската нагоре докато мислиш.
На 12 стъпки над земята огризката буквално избухна, а стрелата от арбелета се изгуби нейде в далечина.

[cherno_slance]

- Убедена съм, че сте права. - Амелия се усмихна мило на г-ца Сръчноврът - Вярно е, че само една порта работи изобщо, но другите ги заварваме заровени или заляти от тиня.

"Разбира се, ако в онази първа нощ бяхме подобрили трайно обноските на Айканан... можеше да си спестим много криене и вървене пеш.

В името на всичко свято, няма ли най-сетне да намерим баня."

[Fobos]

Здравка притеснено преброи медниците си, после огледа окъсаните си кожени обувки и няколкото дупки, които немилостивите трънаци бяха оставили по дрехите и. Вярно, че имаха храна за още 2-3 дни, но пътят до последната врата изглеждаше ужасно дълъг на картата. Щяха ли да успеят да се доберат до там преди някоя потеря да ги настигне?
- Приятели, - омърлушено се обади тя, - може би трябва да се опитаме да поспечелим малко пари? Храна можем да си набавяме и от лов, но обувки и дрехи от листа няма как да направим.

[cherno_slance]

- Како Здравке, вземи моите - измърка Амелия и плахо протегна полупразна кесия* към сината.


---------------------------
* мацата спечели май 97 медника. От тях 60 даде за ножниците си. Трябва да са й останали 37. Напълно достатъчно за скромно хапване.
Ако по изключение Спас позволи пеене с търговска цел, Амелия може да спечели още пари и (поне по обичаи), безплатна паница с боб/леща/каквото там. Предвид нейните хранителни нужди, някой друг от групата може да се натъпче с манджата.

[Mordekai]

На север, иззад дърветата се издигаше пушек. Амелия попита Игор колко далеч, според него, се намират огньовете създаващи този пушек, позовавайки се на неговата художническа дарба и усетът му за перспектива. Игор, който в момента рисуваше картина, изобразяваща изсечената гора и плачещите духове на дърветата (не толкова защото тъгуваше за гората, колкото защото му се стори като добра идея за картина), се загледа в пушека. Всеки градски жител, не свикнал да ходи пеша през пресечена местност, би казал, че огньовете са доста далеч.
-Огънят е сравнително близо - каза Игор, който не беше градски човек и цял живот беше живят в колиба в гората. - Не знам как ще е пътят през гората, но все пак мисля, че бихме могли да видим какво става.
- Не може ли просто да намерим някое номарлно селище, където да се позакърпим и да заредим провизии? - обади се Здравка. - Не искам да тръгваме на наказателен поход със скъсани цървули, само защото хората от района са имали нужда от въглища.
Игор, който се опитваше едновременно да оцени пушека, да си представи как точно да го вкара в картината и да не мисли за сърбежа на онази част на гърбицата, която не можеше да стигне с ръка, изглежда беше съгласен с предложението на Здравка:
- Добре ще е да изкараме някой медник, да се сдобием с провизии и да вземем да се наспим една вечер при по-търпими условия.
Междувременно бе приключил с добавянето на последните щрихи по картината си и я изгледа със зле прикрита гордост.
- Може ли през нея да се отиде някъде? - полюбопитства Здравка. - Например до Брил? После можем да се върнем по същия начин.
Игор погледна Здравка.
- Харесва ми как мислиш. Мога да пробвам да я направя портал до тук, но до друго място едва ли. Мога да пробвам да нарисувам някой град или село, в което съм бил, по памет, обаче ще е трудно. Най-сигурно ще е да се придвижваме пеша.
- Съгласна съм с него - въздъхна Амелия. Мисълта за баня избледня съвсем.
Здравка се омърлуши.
- Е добре, може и не в Брил, - примири се тя. - Просто някое място, където има подслон, храна и обущар и където няма да ни гонят тълпи, искаши наградата за главите ни.
- От другата страна на последната врата? - предложи Авдар.
- Там е вечно лято а бананите растат по дърветата - допълни таласъмът след консултация с маймуната.
-Ако някой може да ми опише с детайли какво има там, ще го нарисувам. Обаче ако ми опишете някоя легенда може да ни пратя в друго измерение, където да ни изядат след по-малко от пясъчник време.
Идеята за светкавично озоваване в място с канализация, бани и топла вода... Амелия радостно плесна с ръце и погледна радостно към Игор, който извади отново картината и започна да добавя някои малки щрихи, които конкретизираха точно пясно. През това време нашепваше някакви странни неща.
- Ако трябва да рисувам сега, - вметна художникът, - може би ще успея до изгрев. През това време може някой да отиде да види какво става с пушека. А може и просто да тръгнем пеша към някое близко село. Мисля, че ще успея да се справя с портала, но не гарантирам нищо. А, и ще е хубаво някой да ми услужи с магическа светулка или фенер.
Милва дойде до не и изплужи длан на пред, на два палеца над нежната ѝ ръка се оформи бледа синьо-зелена сфера от мека светлина. Игор кимна благодарно и отново се зае с картината.
- Ако наблизо можем да намерим селце, няма нужда да рисуваш чак до изгрев, - махна с ръка Здравка. - Вероятно въглищарите подготвят тук стоката си, но едва ли живеят в непоследствена близост до пещта. Ако намерим някой при въглищата, може би ще ни упъти къде наблизо има населено място.
Игор кимна:
-Това е по-сигурния вариант, да. Както кажете, портала към гората така или иначе ще го направя, ще се радвам ако решим преди да започна другия.

[Vilorp]

Групата отново бе изпаднала в патова ситуация, затова Здравка реши да направи нещо несвойствено - пое инициативата. В случая тръгна през гората в посока на пушеците. След десетина крачки се спря и се услуша. Да, наистина не се чуваха тежките стъпки на големът. Сината се обърна и го видя как бе вперил празните си очни кухини към Безкирка която също правеше нещо несвойствено - изглеждаше притеснена.
- Здравко, тоя що ме гледа така? - попита по-възрастното джудже без да отделя поглед от грамадната метална купчина въоръжена с арбалет.
- След мен! - нареди Здраква и след миг забавяне колкото да покаже, че не скача веднага щом му кажат „скачай” или пък заради забавяне на сигнала във буферните вериги големът тръгна след създателката си.

След поредица от ощипвания ожулвания подхлъзвания и други неприятни неща които могат да се случат на човек движещ се през гората през зимата Здравка достигна до поредното сечище, тук обаче имаше няколко оформени могили от които се издигаше дим. При по подробен оглед се оказваше, че това е по скоро пара отколкото пушек. Край могилите сноваха мъже жени и деца в не много по добро облекло от това на Здравка, мъкнеха дървени трупи през кишата или калта и ги трупаха около могилите, други пък разриваха въпросните могили и вадеха от тях едри късове овъглено дърво, товареха го в кошове и го пренасяха към десетина каруци с впрегнати тях омърлушени кравички по който вероятно Флудор би могъл да тества познанията си по анатомия. Въпреки, че Светилото бе залязло преди повече от камбана време, а луната изгряла високо работата продължаваше, а може би точно защото луната бе изгряла и хвърляше бледата си светлина над унилата подвижна картина на въглищарите.
Здравка и голема пък все още седяха в сенките на голите дърветата и точно като тях за момента бяха безмълвни свидетели на случващото. А студът отново бе започнал да хапе.