А уж, беше само цирк.

Форумна игра по Аксиом

Модератори: Vilorp, Модератори

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » нед фев 05, 2012 1:22 pm

Здравка се приближи до едно момче, оставяйки големът между сенките на дърветата, което дърпаше грамаден чувал с овъглени трески.
- Прощавайте, знаете ли къде може да се намери подслон някъде наблизо и къде уморени пътници мога да постегнат снаяржението си?
Момчето се оказа момиче, а чувалът изглежда тежеше повече от Здравка и детето взети заедно. След кратък преценяващ поглед детето кимна към една колиба в далечния края на сечището където можело да се сгреят малко, а вероятно можело и да отпътуват с каруците към Буков Дъбалник на сутринта. Това бил някакъв огромен град в който ходели по празниците. В тяхното село имало само един ковач, който се занимавал предимно с поправка на земеделски сечива.
Здравка подхвърли един медник на детето и се върна при групата да им съобщи новината.
Големът я посрещна в сенките на дърветата и я придружи с желание в посока Безкирка... тъй де, групата.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » нед фев 05, 2012 1:32 pm

Всички чакаха сина-та и общо взето скучаеха. Елфаната усети нечие безобидно присъствие и...

- Мяууу - изненадващо се обади тънко гласче някъде от земята. Нещо малко и гальовно се оттърка в краката на Амелия. Тя сведе очи и видя бяла котка с черна маска на муцунката и изненадващо сини очи. Позна своя стара позната* и плясна с ръчички:
- Ах, това си ти, лейди Мей. - елфната грациозно приклекна и погали красивото създание по гръбчето. Засмя се щастливо:
- Ако знаеше колко ми липсваше? Мислех, че съм те загубила.

Започна да я чеше под брадичката с върховете на ноктетата си. Лейди Мей замърка, но по някое време ушичките й трепнаха. Малко след това от гората се появи Здравка. И донесе обнадеждаваща новина. Наистина имаше селище, макар че било доста малко и неугледно. Поне щяха да се стоплят.
- Аз съм съгласна да се отбием при тези мирни хора. - обади се девойката - Поне за вечерта.

----------------------------------------------------------
* http://alabala.bg/media/uploaded/offers ... 727491.jpg
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » нед фев 05, 2012 4:13 pm

- И аз съм съгласна - изпъшка Безкирка, като разкърши рамене, в опит да облекчи схванатия си гръб.
Изображение

Потребителски аватар
Ivan_Helsing
White & Nerdy
Мнения: 875
Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm

Мнение от Ivan_Helsing » нед фев 05, 2012 5:11 pm

Игор, който за пореден път довършваше последните щрихи на картината, закима съгласно:
-Ако има легла и покрив съм за.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » ср фев 08, 2012 1:09 pm

Никой не обърна внимание на джуджето докато то щапуркаше с късите си крачета към единствената постройка в околността, а крачетата му шляпаха в кишавата кал.
Когато Здравка достигна колибата видя на вратата позната физиономия с надпис изписан с крив не особено четлев почерк: "Нъ й серфирайтъ!" Между зле скованата врата проблузваше тряптяща жълта светлина. Здравка почука и влезе, преди да дочака отговор.
В помещението освен огнището имаше маса стол и етажерка. Масата и етажеркатабяха претрупани с пърчета дървесна кора изписана с въглен. Стола пък беше зает от... вероятно човек само дето широчината беше поне двойно по-голяма то височината му. Той впи малките си свински очички в Здравка, присви ги късогледо и сле дова махна към огнището:
- Хоси се сгрий сина, пък после ще кажеш какво те води в Горно въгряско.
Здравка се приближи до огнището и кимна.
- Добър ден, ваша милост и благодарим за огъня. Аз и моите спътници идем отдалече и вече сме прокъсали не един чифт цървули, тасе питах дали можете да ни упътите към някое място, където можем дасе постегнем?
- Спътници ли - недоразбра човечеца, - че поканете ги да влязат да се греят и те.
- Благодаря, ваша милост, ама няма да се съберем в добрата ви къщурка. Няма да пречим, те ще изчакат навън.
Точно тогава Здрвка мерна сред дъсчетата и едно парче пергамент на което се виждаше част от надпис: ..краднали собственос на менажерия и изчезнали с трол, дреада, кобол... На дъсчетата обаче имаше само чертички и белязки.
- Както прецените, ако искате мога да пратя някое дете да доведе другарите ви, за да не мръзнете навън в това време.
- Ние, таковата, не искаме да се натрапваме, - мило рече Здравка. - Само търсим кой да ни упъти и да ни продаде малко припаси. Пък и новостите да научим. Какво ново по тия места?
- Като изключим бирниците, дето донесоха камара хартии и отнесоха почти всичките събрани пари нищо ново. Въглищарството е тежка рабата - Здавка определено можеше да се съгласи с него като се има предвид как се потеше мъжът докато работеше.
Крадешком хвърления поглед от страна на Здравка й рзкри че колибата е твърде грубо скована, едниственото стабилно нещо в нея изглеждаше огнището, което беше иззидано с кални тухли, останалото беше сглобка от дъски, а промеждутъците бяха запълнени със слама, въпреки това явно това беше добра изолация защото, вятърът който се засилваше воят си отвън не можеше да проникне вътре. До огнището имаше купчина сухи дърва, а самият под беше всъщност отъпкана пръст и слама, като само около огнището сламата беше поразметена. Вероятно от съображение за сигурност. На масата на човека имаше няколко парчета въглен оформени като пръчици с дължина около един юмрук и тънки колкото детско кутре. Пръстите на човекът пък бяха черни от употребата им и напукани. Разузнаването обаче бе прекратено от нова подкана на домакина да каже, къде са спътниците ѝ, за да прати някой да ги покни на топло.
- Поят животните, - любезно го осведоми Здравка, отберязвайки наум как мъжът отново пропусна да отговори на въпроса и. - А това, ваша милост, какво е? - Тя любопитно се приближи до хартията, която преди малко бе привлякла вниманието и се опита да я измъкне изпод купчината, която я затрупваше.
- Нали ти казвам, оня ден дойдоха бирниците и донесоха една камара книжа, все така изписани. Даже... - тук леко се поколеба - ако можете да четете ще ви помоля за това, щото много друбни и нечетливи руни пишат тия. - Човекът облиза тлъстите си устни напрегнато.
Самият текст беше изписан калиграфски с руните на общата реч и гласеше:

В околностите на град Брил е извършен грабеж в особено големи размери, престъпната група са откраднали движима собственос на менажерия и изчезнали с нея, а именно: трол, дриада, коболд, таласъм, маймуна, бижута, резбовани столове, въжето на еквилибриста, топките на жонгьора и храната на мечката.
Всякаква инфурмация за наглите обирджии ще бъде възнаградена.
Предполага се че в групата участва, елфана, сина, лади и човек.


Здравка взе обявата, присви очи и започна да чете на глас:
- О-о-обява. О-о-обява съ-се нъ-на. На-на-нанаселението, чъ-чъ-че. В о-о-о-околно-околнос-околнос-околностите на гра-град... ъм, ваша милост, бирниците не ви ли прочетоха и на вас какво пише тук? Зле съм с четенето, да ме прощавате много.
- Е стига с това ваша милост, никаква милост не съм. Казвам се Ивъл, Баш Ивъл. Колкото до бирниците, нем, кучите синове просто идват и събират лептата си, и ни карат да им изпълняваме нарежданията - поразпали се човечеца, след което хвърли един преценяващ поглед на Здравка и добави - То така и трябва де, че това им е работата на хората, немоем ги курим за това. А някой от твойте спътници ще ли може да го прочете?
Всъщност май не чух вашето име...
В този момент в барачката с трясък влетя Безкирка.
- Здравке, къде си се затърчала! Да не смейш да ме оставиш пак сама с онова нещо... а... прекъснах ли ви?
- Това е сестра ми, - обади се Здравка с каменно изражение. - Како, може би първо трябва да поздравиш господин Ивъл. Баш Ивъл. Тъкмо се питахме какво ли пише тук. На мен ми е трудно да го разчета, таковата и букви... Дали няма ти да можеш, а?
Здравка тикна парчето хартия под носа на Безкирка и отново се загледа в Ивъл.
- Как тъй не можеш да го прочетеш - изсумтя Безкирка и пое листа, гледайки спътничката си подозрително.
- Не съм толкова напред с азбуката като теб, - измънка Здравка, - нито със смятането...
- Чудя се дали, аааа, нашата руса братовчедка би могла да го прочете? Искаш ли да идем да и занесем обявата?
- В околностите на град Брил - зачете сината - е извършен грабеж в особено големи... - гласът на Безкирка изведнъж заглъхна. Тя се изкашля притеснено и продължи - размери. Обрана е... ъъъм... не ме прекъсвай, пощенската кола, отговорна за разнасянето на надниците на работническото население. Поради тази причина парични възнаграждения няма да бъдат доставяни и персоналът на мината се разпуска, - завърши тя.
- Как са могли! - възкликна Здравка. - Злодеи!
- Тъй пише...
- Въй - хвана се за главата Баш, - сега какво ще кажа на работниците, се стига че им прибраха заработката от последния месец сега и субсидирането от Брил няма да дойде... Вай, вай, Орим да ги изгори тия гадове, мишки да им ядат червата, червей очите им да изпият, костите им чакали да глозгат...
Явно поусетил се че езика му не е много за пред дами добави:
- Простете сини, ама сега трябва да измисля как да намеря препитание на Въглярско. А ако желаете ще изпроводя някой да ви изпроводи до селото, аз ще трябва да говоря с бирниците и да организираме хайка, в която сте добре дошли и вие.
- Вас не съм ли ви виждал нейде? - попита ни в клин ни в ръка Баш вглеждайки се в Безкирка.
- Аааа... не, съмнявам се. Просто имам едно от онези лица...
Здравка пак се приближи до огъня, радостно протягайки ръце към пламъците. Чудно, защо ли точно около огнището сламата беше изметена? И откъде ли бяха измъкнати въглените с дебелин на детска ръка, които стояха на масата на Ивъл? Дали ги беше измъкнал от огъня?
- Та, какво решавате? - попита ги човекът докато намъкваше огромния си кожух от овчи кожи.
- Да говорите с бирниците... какво точно имате предвид?
Безкирка определено не искаше да присъства на подобен разговор.
- Откъде имате тези въглища на масата ви, ваша милост? - храбро се обади Здравка, като не спираше да зяпа огнището. - Доста интересно изглеждат.
- Ми да кажат как изглеждат ония вагабонти та хайката да ги погне, то там не това дето ми прочетохте няма ли и описание, бая нещо са изписали за толкоз малко думи... А тия тука си ги правим,- обърна се Баш към Здравка, - издялкваме от въглищата да станат по-тънинки и да може да се пише с тях едно друго, че иначе е неудобно с буца, - безметехно рече човека и нахлуза кълпака си от зайколашка кожа, която двете сини безпогрешно разпознаваха.
- Аааа, кожа от зайколак... - проточи Безкирка. - Много ли ги имате в тия краища?
- Вече, не - усмихна се широко шишкавелът и измъкна из под масата си кремъчен меч, с впечатляващото три педи острие, който запаса в колана си. - В горно въглярско зайколаци и престъпници не виреят. Както и разни други подобни изродени същества.
- О?
- Ония дето приличат на елфи ама са зелени примерно, даже успяхме да изгониме таласъмат от плевнята на старея лани - гордо обясняваше той докато притягаше коланът дълъг към два разтега.
- Дааа, гадни вредители - Безкирка погледна към Здравка многозначително.
- Аха, - обади се Здравка. - Много ли бяха?
-Ъ? - тоя път не разбра Баш. - Кои дали са били много?
- Зелените елфи и таласъмът, - обади се Здравка.
- Таласъмът беше един и не се бори особено, ако трябва да съм честен, а зелените Бабата е разказвала че приличали на елифи, ама ревяли за дърветата повече от тях. Таквизи по нашите места няма. Бабата казва, че било зарад магията. Така готово. Кажете какво правим с вас двете и потеглям.
- Ако туй дето го разправяш е вярно - рече Безкирка, като не отделяше поглед от големия нож, - чини ми се, че от вас ще излезнат доста прилични наемници.
В следващия момент през вратата влезе Игор:
-Оу, ще влизаме ли вече, че Сульо започна да яде нещо живо, таласъма и маймуната се разбуйстваха и... оу, ама тук има още някой - спря се Игор, когато забеляза Ивъл.
Безкирка изгледа Игор втрещено. След това погледна към работника.
- Ъъъър, имате инвалид с вас, те терябваше да го оставяте на студа, влез странико стопли се на огъня и къжи къде са спътниците ти за да пратя да ги повикат. - Баш потупа гърбушкото по... ами поради липсата на гръб по гърбицата при което нещо под дрехите на Игор издрънча. Халчесто металически според джуджетата.
- Глей ся - Безкирка бе обзета от внезапно вдъхновение. - Ние работим за една голяма клечка... ловци на странни твари сме. Трябва да ги откараме от точка А до точка Б, но пътят е дълъг и труден, а навън е студено... трябва ни сигурно, топло и сухо място, където да ги задържим тая нощ. Не бива да повреждаме стоката, ако ма разбираш... ако ни помогнете шефът със сигурност ще бъде много благодарен.
- Той е много богат човек - продължи сината разпалено, - дори ни даде да ползваме един от неговите супер скъпи големи, да държи, ъъъ, стоката под око, тъй да се каже. Вместо да се занимавата с бирници и въглища, бихте могли да ни помогнете. Почти напълно съм сигурна, че ако ни заведете по най-бързия и безопасен начин до крайната ни дестинация, вече няма да ви се налага да робувате на никого. А след като се отървем от гадините, вече няма да имаме нужда от голема, ако разбираш накъде бия... - Безкирка се стараеше да избягва погледа на Здравка.
- Гогемите работят добре и няма а е зле да имаме такъв пренас. А вашия господар няма ли да се сърди ако не му върнете голема! - Погледна я подизратлно Баш Ивъл.
- Aко му обясним как сте ни помогнали...
- Добре тогава, хайде с мен да видим бирниците и ак можем да хванем и райзбойниците, пък се има няколко младежи дето ще могат да ви придружат.
Изображение

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » пет фев 10, 2012 10:35 pm

Безкирка погледна безпомощно към Здравка.
- Нашите спътници все още поят животните, - подчерта Здравка. - Но ние можем да дойдем с вас. Далече ли е?
- Ще поговорим с бирниците ви и ще се договорим как можем да си помогнем взаимно. Щом не могат да се справят с обири като този на заплатите, сигурно те просто не могат да се справят? Може би са двама-трима достойно остаряващи ваши съселяни?
Очите на Безкирка се разшириха от ужас и изумление. Моментът беше много подходящ за лакът в бъбреците или ритник под масата. За съжаление двете сини не бяха достатъчно близо и това спаси Здравка. Да ходят при бирниците? Да се обясняват? След всичките глупости, които Безкирка изприказва?
Баш Евил кимна одобрително и излезе от колибата следван от двете сини и инвалида. След десетина крачик спря рязко като следващите го дребосъци едва не се набиха в него. Мъжът изпълни гърди, а това беше нещо впечатляващо, и нададе рев:
- Всички при мене веднагически! - екът отекна няд въглищарската обител отрази се от дървесата и пракънтя още няколко пъти, а около групичката започна да се събира изтормозена тълпа.
- Голем, тук! - извика Здравка и се метна към коленете на мъжа. Знаеше, че не е достатъчно тежка, за да го задържи, но с малко късмет можеше да го събори и да спечели време или за бягство, или за взимане на заложник.

Когато едно тяло с маса 50 камака се сблъска с друго тял с маса 200+ камъка, при товъ първота тяло няма натрупана потенциална енергия ефекта е ясен. би казал Флудор, ак в момента не му се налагаше да бяга по малка тъмна и заледана задна уличка.
Нито Баш Зъл нито някой и прииждащите селяци разбра каква е цалта на здравка освен да се метне в краката на на бригадира. Четиридесет и седем чифта очи се впериха в сината, а поне още толкова усти попитаха тези пред тях какво става.
- Ъъъ, какво правиш сина? - попита озадачен човекът докато Здравка се опитваше да хване и двата му крака с размерите на дървесни дънери.

Амелия чу вика и любопитството я примами към странния, кръгъл човек. След миг стана свидетел на здравкините действия. Тя си сложи бойната маска и извади руническия нож. Опита да се приближи на разстояние за удар, но осъзна навалицата около себе си. Сред толкова хора използването на бойния нож можеше да доведе... до усложнения...
- Идиоти! - прошепна на елфически тя - Не можахте ли да го убиете вътре в колибата
Предвид тълпата, прибра ножа и свали маската си. Побърза да го стори, докато всички обръщат внимание на сина-та.
После се приближава, слага ръка на кръста си и прави онази чупка с талията и ханша. Пита възмутено с мекото си гласче:
- Почивка? Подслон? Топла храна? Толкова ли е трудно да ги осигурите?
- Млъквай, Амелийо... - процеди Безкирка през зъби. После допълни:
- Сестра ми винаги е била вързана в краката, да я прощавате... - Безкирка се завтече да вдигне Здравка от земята.
- Ааа, добре - кимна бригадира и отново пое дъх. Нададе нов, мощен повик.
- Чуйте ме! Тук присътващите ни гости ме уведомиха че е обрана пощенската кола с надниците... - надигна се ропот. - Трябват ни доброволци за хайка, а също и за да им помогнем в последствие да свъраш някаква тяхна задача, като за благодарност ще ни предоставят техния голем, който се задава от гората.
Погледите се отправиха към металния исполин приличащ на ходещ скелет и отрасяваш луната светлина добавяйки собственото си сияние на митрила от който бе направен.
Няколко дише назад в тълпата зад Амелия изшушнаха: Ма ние и надници ли трябва да получаваме? От кога така? И другие подобни. Но все пак в малцинство спрямо общия неодобрителен ропот.
- Не можем да организираме хайка през нощта, - обади се Здравка уморено. - Не може ли първо просто да се приятим някъде и да се приютим?
Ден нощ, за нас няма значение работата не спира и бандитите няма да се измъкнат - рече патетично бригадира и посегна към Здравка.
- Някой спомена думата почивка? - попита Амелия със звънлив, ясен глас.
- Пътуваме без почивка от два дни - намеси се Игор. - Вие може да нямате нужда от сън, но ние имаме. Имате много по-голям шанс с бандитите ако ни изчакате, отколкото ако тръгнем веднага и когато ги намерим изпоприпадаме от изтощение.
- Два дни беше последният ни преход - въздъхна елфаната
-А преди това не сме имали покрив над главите от поне месец - поясни Игор.
- Дефинирай "покрив" - изпъшка Безкирка.
- Кой командва тук? - пое инициативата Амелия
- Хоу хоу! Спокойно, де. Предложих подслон и почивка на вашета приятелка - Баш посочи към все още държащата го за краката Здравка, - но тя отказа. Ако не е говорила от ваше име... Щир, заведи ги у дома и кажи на женами да ги нагости и стопли, докато отимед до бивака на бирниците за информация.
Едно младо момче излезе напред от тълпата и кимна на Безкирка да го последват, като същевремено отклони поглед от този на Амелия и се изчерви.
Игор тръгна след момчето, като затърси картите в джобовете си.
- Господине? - девойката огледа бригадира от главата до петите с големите си, красиви очи - На мен ли ми се струва или наистина използвахте сложно съставно изречение, допълнено от вметнат израз?
- Вероятно - сви рамене чевечецът коети си беше впечатляващо предвид това как изглеждаше.
- Освен това е безмислено да ходите при вашите бирници за информация. Кога за последно са били искрени с вас?
- Вчера, когато казаха: Дай всичките налични пари. - След което помогна на Здравка да се изправи на крака.

Безкирка последва момчето. Игор се наведе към Безкирка и прошепна:
- Ще им помагаме ли или ще бягаме?

Амелия настоя на своето:
- Помислете пак. Разбойници били откраднали надниците ви за този месец. - Амелия многозначително огледа тълпата - А надниците за по-предно време? И тях ли са ги откраднали разбойници?
- Верно бре Баш, кога сме получавали надници от пощата? - обади де един от глас от тълпата, което накара шишкото да са зечеше усърдно по калпака.
- Ми кумай не сме, ма двете сини така ми прочетоха разпоредбата от бирниците. Ти моме можеш ли да четеш - показалец дебел колкото китката на амелия се насочи към нея, а големът избра точно този миг за да достигне групата въглищари и се закова зад елфанчето като огромен и бая впечатляващ метален скелет. Празните му очни кухини отправиха поглед пълен с желание към отдалечаващата се Безкирка.
Междувременно двете сини, Игор и техния водач бяха прополовили разстоянието до гората, в която се криеше пътя водещ към въгглярско, а по може би щастливо стечение на обстоятелствата древните раси и Сульо с бойната му свиня бяха на едва десетина разтега от мястото в кътето пътя навлизаше в гората.

Всъщност групата бе там защото безумносмелия и расъдлив гоблин бе предприел обход на сечището, влачен за стремето на бойното си прасе което се опитал да яхне, когато Амелия го обяви за отговорник на останалата група и смел неин пълководец. Та в кретце свинята бе обуздана от таласъма и маймуната чак на това място.
- Естествено, че мога. - рече благо елфаната. После допълни с тон, използван за общуване със буйни и глуповати деца:
- Спътницата ми не се справя добре с човешкото писмо. Не си струва заради нейното сричане да вдигате мирни хора от леглата им.

Престори се, че се замисля за миг. Изящните дъги на тънките й вежди съвсем леко се повдигнаха - в израз на деликатно недоумение:
- Наистина ли ще влезете в лагера на бирниците нощем? И чрез шумна тълпа? - нарочно направи пауза от един, два дъха - Ако ги събудите по такъв начин, може да ги стреснете. Тогава ще ви помислят за бунтовници. А вие сте мирни и почтенни граждани, нали?
- Ето тогава, прочети какво пише - мъжът беше искрен - тикна ѝ документа в ръката Баш.
- Вие наистина ли не може да четете? - големите очи на Амелия имаха клепки с дълги и гъсти мигли. Сега те пърхаха като изненадани пеперуди.
- Естесвено, че мога да чета - убедено излъга според амалия човека - ама друго е хората да го чуят от некой друг.
Девойката наведе изящната си главица, изви тънката си шия и прочте написаното. Дори не си направи труд да го взима в ръце или обръща към себе си. После въздъхна дълго и продължително. Вдигна лице към огромния си събеседник:
- Господине, спътницата ми е била права. Обаче е абсолютно ненужно е да мъкнете тези хора в лагера на бирниците. - дори не й се налагаше да лъже. Поне за второто си твърдение - беше чистата истина. Тя го погледна невинно и умолително:
- Ако нощем се изтърсите цяла тълпа в техния лагер, ще ви помислят за бунтовници. За това пуснете другарите си да спят. И ме изслушайте насаме. Ще ви предложа план.

- Абе тия не отговарят ли точно на описанието? - подметна някой от тълпата, а междувременно сините и гори и водачът им вавлязоха между дърветата.
- Елфана, джеджета и човек, дето водят странни твари стях... - почеса се по брадата Ивъл вперил поглед в Амелия.
- Дам, определено няма д ходим при бирниците - съгласисе категорично с нея бригадира.
- А, това ли? - Амелия грациозно махна с малката си, бяла ръчичка - Истината е, че господин Айканан ни е длъжник*. Отплати се за нашата добрина с долни слухове и постъпки. Той се оказа служител на демони, подстрекател на раздори между мирни създания и алчен страхливец. Толкова ни мрази, че говори лъжи** за нас. Една от тези лъжи е, че сме били откраднали нещо от него.
Здравка и Безкирка безмълвно се спогледаха.
- Господин Баш, - допълни Амелия - сега разбирам защо спътницата ми е прочела "грешно" съобщението. Тя е плаха. Отбягва конфликтите и засуканите ситуации.
След кратка, смутена пауза:
- Но е страхотен другар и си я обичам.

---------------------------------------------------------
първи рол за убеждаване - хората да се приберат и да спят:
http://invisiblecastle.com/roller/view/3368137/

втори, различен рол за убеждаване - че поръчителят на обявата е лъжец:
http://invisiblecastle.com/roller/view/3368152/
14+18 база = 32

-----------------------------------------------------
* Тя е абсолютно убедена в това. Оставихме го жив. Освен това се държал лошо с групата и поради това дължи 1брой живот - неговия.
** няма сила на света, която да убеди Амелия, че разумни създания може да бъдат нечия собственост и следователно - откраднати.
Заб: самите сияйни чеда използват създания от други раси - но за целта си ги отглеждат от бебета и им втълпяват лоялност. А пленниците са си пленници - никой не ги обявява за самооткраднати, ако избягат.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » пон фев 13, 2012 12:10 pm

- А сега като добро момиченце ще ме придружиш ли до бирниците та да се обясниш с тях или ще трябва да помоля някой от мъжете тук да неи придружи? - Попта я с блага усмивка Баш Ивъл.
- Разбира се, че ще ви придружа. - отвърна тя и направи изискан реверанс. Усмихна се мило:
- Само двамата или ще имате нужда от спътници, които да ме пазят?
- Това зависи от теб - сви рамене шишкото, при това го каза бавно, а в гласът му се промъкнаха съжалително нотки, вероятно я смяташе за слабоумна, защото за втори или трети път повтаряше въпросите мавместо да отговори.
Като не получи отговор, бригадирът въздъхна тежко кресна на хората да се връщаш по работа и понечи да тръгне. Щом Амелия не го последва се обърна към нея и я подкани да върви. На въпросът й дали ще я върже, той се потупа по калана на кото висеше кремъчния меч, но като видя липсата на реакция поясни че няма да я връвза подаде й ръка и двамата се отправиха на север.


Междувременно по пътя на изток малката групичка водена от Щир навлезе още по-навътре между дърветата.
Здравка тъкмо гърко съжаляваше че не е сварила дори един чай откакто реши да става алхимик и от гората на пътя пред тях се изсипаха цалата тумба странни твари, начело с гоблин на прасе. Щир изглеждаше шашардисан до степен на паника.
Ореховка
Здравка зарадвано потупа момчето по гърба и посочи към новодошлите:
- Това са нашите приятели - Сульо, известният цирков актьор и неговот славно прасе, Милва, певицата, Господин Три Скали - юнак и половина... - Здравка продължи да представя поименно цялата група като ходеше от същество на същество и развълнувано ги тупаше по рамената.
- Надявам се, че ще се намери местенце за привас поне за тези които имат по-малко козина и по-тънка кожа? Уверявам те, че всички са много чисти и изпълнени с дълбоко уважение към чуждата собственост. - Здравка погледна момчето с отчаяна надежда.
- Ъъъ добре тогава гуспужъ Ивъл сигурно шъ ви приеме.
Без повече коментари групата вече в далеч по пълен състав продължи къмвъглищарското село. Всъщност то се оказа наистина близо, а село беше много силно казано, около 4-5 големи посторойки беше изпъстрено със снежни могили, които по думите на Щир били землянки. Едната то постройките била ковачницата, едната кметството, а третата къщата на бригадира. Спряха се пред обширна кирпичена къща с нисък покрив покрит със слама и много сняг. Дочуваше се силна глъчка. Но прого ги послещна едра бременна жена с бебе на ръцете.
- Какво щете тук - грубо ги попитя тя а за долите й се подадоха две момиченце със сплетени на плитки коси, приличащи си като две чащи бира, както би казала Безкирка. Щир пак загуби ума и дума.
- Сполай ти, майко Ивъл, - произнесе Здравка с дълбоко смирение. - Твоят стопанин ни прати, каза че можело да се намери подслон при вас. Ние идем отдалеч, само за една нощ те молим да ни разрешиш да се приютим.
- Ох и той ми е една мека мара, хайде влизайте влизайте, само камения да внимава да не настъпи някое от чеветата.
Помещението бе с отъпкан простен под в едния ъгъл имаше огнище на което къкреше коле и бе пълно с деца, както и с още една бременна на около 15-16 години, която Ивъловица представи като една от щерките си. Самата жена изглеждаше на поне петдесет години, макар вероятно да не бе на повече от тридесет. Настани гостите до гонището и заразправя че мъжът и много обичал деца, ама трябвало и да се хранят затова по цял ден и нощ седял във въглищарското. Пък като комшия се отбиел за милостиня и помощ все скачал да помага, нищо че вече надхвърлял четиредесете.
Извади им няколоко буци сирене и два самуна пресен хлям и им ги раздаде, децата си играеха по встратни и отвреме навреме поглеждаха към гостите.
Изображение

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » пон фев 13, 2012 4:39 pm

Същевременно доста по в страни един дебел бригадир тежко ходеше през замръзналата киша под лунна светлина и редеше:
- Сега като отидем при тях, да знаеш! Там има чада на светлината. Та вземи си пусни косите и скрии тия уши, пък приказките остави на мен. Крадци сте крадци сте, може да ви се е наложило. Ама да пукна, ако знам за какво са ви топките на жонгьора. Хе хе. Се ще измислим нещо, може да ги убедя да не ви режат ръцете. Всъщност най-добре да не споменаваш другарчетата си. На гости съм ги поканил е няма да е добре да се злепоста...

Светлините от въглищарското поле бяха потънали отдавна между голите зимни дарвеса. Ето, че и шумовет вече не се чуваха.

- Пишка ми се! - проплака девойчето. Малките й ръце направиха намек за притискане на полата към слабините. Тя просви колене и направи онова характерно полу-подскачане нагору-надолу. Спря на място, погледна с молба към човека и с копнеж към близките храсти.
Бялото й лице се изчерви в тъмното:
- Глупав език... как може да ми се пишка, когато нямам пишка...

Баш се огледа наоколо, освен пътя покрит с киша околията бе затрипана то поне две стъпки сняг, изпуфтя и я попита: не можеш ли да стискаш?
- Настинала съм! - проплака тя
Започна да трие бедра едно в друго
- Тов пък какво общо има? А и като си настинала не е добре да сядаш в тая сняг.
- Не мога на пътя, ужасно... нямате дума.. - продължи да търка колене едно в друго и да примижва с очи като от болка - ... обратното на обноски...
Без повече да се сдържа, излезе от очертанията на утъпканото.
Спира на пет-шест метра от Баш, навътре в храсталака:
- Трябва да си вдигна полите и сваля бельото... може ли да не гледате?
- Чакай малко - изпухтя дебеланкото.
Бригадирът на въглищарите отиде до едно по ниско дърво и разтъпка снега около него. Свали кожуха си и го преметна през един то ниските му клони така че направи нещо като параван. Палтото стигаше до самия сняг и момичето можеше да се усамоти достатъчно.
- Пикай тука. Аз ще запаля една лула и после продължаваме.
При този жест сърцето на Амелия трепна и тя засрамено наведе глава:
- Твърде благороден сте, за да проявя подлост. Измамих ви, за спечеля време и разстояние между нас. Тези две обстоятелства ми трябваха... не за да бягам...
- Значи няма да пикаеш? - въздахна Баш. Прибра тютюна си в колана:
- Ако си сигурна да продължим. А това че си признаваш че си измаминица все пак е добро начало.
- Не... - тя с привично движение сложи маската си. Почти едновременно извади руническия нож през цепката на полата:
- Ще ви дам възможност да ме убиете или да ми повярвате. Не сме крадяли таласъма, дриадата и трола. Истината е, че милейди Милва ни призова на помощ с песента си. Не с магия, не с фокуси. С песен. И трябваше да имаме сърца от камък, за да останем глухи за нейния зов.

Застана срещу него в елегантна, предизвикателна бойна поза. Всъщност се чувстваше като коте пред стар боен пес. Мразеше честните двубои...
- Или повярвайте, или наложете човешкото правосъдие тук и сега.
Бригадират погледна малкото същество отгоре до долу. Почеса се по главата и отиде да си вземе палтото.
- Прибери си играчката, която не съм видял да вадиш - вече бе с гръб към нея и сваляше кожуха то клона - Пък ако те е толкова страх от канаказание, ще върнете откраднатото. Тогаз ще се разминета само с един бой с пръчки. Пък и тая история с омайването може да влузе в работа.
Човекът абсолютно безстрашно... и наивно й обърна гръб.

Амелия се усмихна искрено. Възхитена от кроткото, ненатрапчиво достойнство на този човек. Дръзко маха с пръстче срещу него - сякаш е какичка, която ще се скара на голямо и простодушно момче. Това беше измама естествено:
- По-слаб!* - прошепна тя и съчета наричането с посочване към противника си.

- Хайде да вървим вече - бригадирът тръгна да се обръща към нея и... Изведнъж лицето му пребледня. Огромният мъж изпусна палтото си тъкмо, когато се замяташе с него. После... падна на колене в снега пред Амелия. Задъхан...
- Спостокойно, не се плаши до.. добре съм.
Изхриптя и тромаво, с видимо усилие се изправи на крака. С леко поклащане излезе на пътя до Амелия.
- Хайде върви пред мене - подкани я той. Мудно, бавно навлече тежкия си кожух.

Тя го погледна по женски с крайчеца на очите... и все пак достатъчно внимателно, за да прецени дали слабостта му е престорена. Не успя да разчете изопнатото му лице...
- Ако ви е лошо, може да не ходим никъде? - нежният глас на младата жена щадеше самочувствието на човека с всяка своя мелодична сричка.
Вместо отговор, той я побутна да върви.
- Баш, тук и сега мога да ви убия. - Амелия премахна всяка преструвка от извивките на гласа си. За последен път проявили такава искреност в онази кална уличка. Когато предупреди младия страж да не докосва дръжката на руническия нож:
- В това дебело тяло има много красиво сърце... - тя осъзна, че наистина не иска да го нарани - Нека отидем у вас, господине. При другите ми спътници... при семейството ви.
- Моме не ме карай сега да те слажа на коляно и да ти нашаря дупето. Ма може и да е добре управниците да те видят разревана. Хайде върви и не спори.
Той избоботи предупреждението си... ала си пролича, че е слаб. Едва си стоеше на краката...

... Една сълза се търкулна под котешката маска, по лявата й буза...

Пристъпи и с небрежна лекота заби камата в дясницата му. Острието намери сгъвката на лакътя и... крайника му увисна в махалото на кожения ръкав. Мъжът се оказа корав. Много корав...
Преодоля болката и се хвърли върху нея. Опита да я загребе със здравата си ръка и я събори под туловището си. В последния миг дребното създание... изчезна изпод него. Той профуча покрай нея и падна напред, пръскайки кръв. Надигна се на колене и се извърна през кръста. Хвърли на момичето поглед, пълен с разочарование.
Разочарование от постъпката й или от своя провал... никога нямаше да стане ясно...

Амелия му се изплъзна настрани - с танцово, абсурдно изящно движение. Завъртя се на пръсти и погледна огромния мъж. За миг отклони очи към увисналия, пръскащ кръв чукан на ръката му... и се разхлипа:
- Моля те... не искам да го правя...
Тишина.
Безмълвие, в което раненият дишаше тежко. Събираше сили, за да преодолее шока и се надигне отново.
Очите на Амелия сияеха от мъка и състрадание - толкова огромни, че запълваха пролуките на маската. Гласът й прошумоля в зимната тишина.
- Моля те...
- Добре - изпъшка човекът - бягай спасявай се!
След това падна напред, но се подпря на здравата ръка. Захриптя.
- Не мога да те оставя... - изхлипа Амелия и прибра ножа в ножницата му. Свали бойната си маска. Приближи се и коленичи плахо до него:
- Нека ти помогна.
Сложи длан върху раната и затвари очи. Съсредоточи се...
Изохка. Потрепери. Премаля. След няколко мига припърха с мигли и отдръпна пръсти от раната. Тя все така кървеше, но сивата палена върху лицето на човека преля в крехка розовина.
Кръвта обаче продължи да тече и тя припряно се зае да го превързва. С ужас откри, че е ужасно неопитна... С тази работа се занимаваха Флоуд, Здравка или Безкирка... И когато те го правеха, изглеждаше толкова... толкова лесно.

Осъзна, че спасяването на живот е много по-трудно от отнемането му... и няма да се справи. Въпреки това не се отказа - отпра дълга ивица плат от ризата му и пристегна здраво ръката. Натрупа нескопосана грамада от навивки и възли... сълзите потекоха отново по страните й... Накрая, през пелената на замъглените си зеници осъзна, че е успяла.
Беше спряла кървенето...

Замаяно, с усвоени от детството движения попи сълзите. Без търкане - с внимателни към кожата, топващи движения. После почисти със сняг престилката-броня. Помнеше уроците от онази кална уличка...
След това се изправи и запя. Високият й, ясен глас се понесе в тихата, безветрена нощ. Надалеч, много надалеч... но никой не се отзова.

Осъзна, че е сама с тежко ранения човек и помощ няма да дойде. Тогава се наведе и опита да го обърне върху рамото на здравата ръка. Със същия успех можеше да направи упражнението, където тялото ти виси под напречна пръчка...
- Как може да съм толкова слаба? - запита се Амелия с искрен упрек в гласа си..
Отново опита да извика помощ. Отново използва цялата сила на обучения си глас.
Нищо....

Сети се да провери дрехите му за прахан и огниво. Намери кесийката с прахана, но тя се оказа отворена.... И кръвта беше проникнала вътре... В отчаянието си Амелия начупи тънки клонки от храстите и наряза с ножа косми от кожуха. Мислеше, че последните ще заменят прахана. Откри, че не става...

... Можеше да изтича до дърводелския лагер... и да подари ранения на вълците или каквито там зверове обикаляха в горския мрак.

"Нищо ли не мога да направя?"
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Ivan_Helsing
White & Nerdy
Мнения: 875
Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm

Мнение от Ivan_Helsing » пон фев 13, 2012 11:42 pm

Игор огледа всички, които бяха около него. Определено някой липсваше. Присъствието на голема обикновено се забелязваше лесно, затова същото важеше и за отсъствието му. Освен това я нямаше и Амелия. Много учтиво помоли да го извинят и излезе от къщата. Извади картата на Амелия и опита да осъществи контакт.

В същия момент Амелия се опитваше да запали огън с магическа искра. Много, много съсредоточено. Тогава усети нещо странно, но не му обърна внимание. Огънят пламна и странното чувство спря изведнъж.

Картата в ръцете на Игор избухна в пламъци. Гърбушкото инстинктивно я запрати към най-близката преспа. Падналата в снега карта засъска запръска и изгасна, беше зле повредена но все пак беше от зайколашка кожа, а тя не се даваше толкова лесно колкото бившия й притежател. Вероятно все още можеше да се ползва с голямо затруднение, но пък Игор беше добър художник и за два три дни можеше да я възстанови. Евентуално като дойдеше амелия можеше да й поиска разрешение да направи нова, което май беше по-лесния вариант. Все пак остана въпроса какво толкова правеше амелия та отхвърли контакта така категорично.
Игор я вдигна и се загледа в нея. Чувството беше подобно на друг път, но по-странно. Беше по-трудно да пробие. Вложи максимално усилие.

Странното усещане й се стори смътно познато. След един удар на сърцето си спомни кога и защо е изпитвала подобно нещо... И затвори очи, съсредоточи съзнанието си...
Вия мрак, видя пламъци усети миризмата на кръв и изгоряла кожа, видя как хрупа маркови, а после някакъв смътно познат гоблин с огробна брадва се насочи към нея. Позна го, това беше сульо. Опита се да извика да му каж да не я удря, но брадвата се стовари върху нея, после чу гласа на Игор, който по принцип беше културен и учтив, но в момента не знаеше дали трябва да е ядосан или разтревожен, затова вкара и двете емоции*:
-Къде си, добре ли си, какво става и защо, по дяволите, беше на косъм да ме запалиш?
- Игор? - Амелия имаше глас дори в менталното пространство... нещо средно между мъркане и гальовен напев.
- Да. Пак питам - какво, къде, защо и как, бързо, че не знам колко време ще мога да подържам контакта.
- Намирам се на пътя между дърварския лагер и селището на бирниците. На около километър разстояние от мястото на тръгването. - тя въздъхна - Спречкахме се с бригадир Баш. Трябва ми лечител за ръката му. И за да го върне в съзнание. Засега е жив.
- Аз - тя се усмихна щастливо и разкаяно в същото време - успях сама да му спра кръвотечението
- Какво ви нападна и мъртво ли е?
- Аз... помолих го да се върнем.. той ме нарече малка моме.
- И го нападна затова? Всъщност остави, няма време, ще доведа помощ.
- Нападнах го, защото искаше да ни издаде на бирниците
Тя нацупи устнички:
- Той е добър и благороден от вътре... защо трябва да толкова педатничен... умолявах го да се върнем в лагера
- Добре. Ще побързам, после ще говорим - след тези думи Игор постави ръка на картата, с което прекъсна сигнала.

Амелия падна на задник. Така и не разбра кога се бе изправила, за сметка на това дланта й бе покрита с кръв, погледна къде се бе подпряла и видя че превръзката бе пропита с кръв.

Игор влезе отново в къщата и каза:
-Извинете, но изника нещо и се налага да извините и някои от спътниците ми. Здравке, Сульо, Милва, последвайте ме - след това излезе, за да избегне даването на обяснения.
Не повика Безкирка, за да избегне конфронтация, а и защото трябваше някой да остане с останалите.


*Ако Флудор беше тук, щеше да изтъкне, че зайколашката кожа като нещо наситено с твърде много магия помни, помни тъй както помни мъдрото крушово дърво. Е поне такива текстове бе чел в библиотеката. В момента имаше доста по неотложен проблем. Нажежен и приближаващ се към четалът му.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » вт фев 14, 2012 11:00 pm

Сульо също излезе, като, чоплейки с три пръста носа си, попита:
-'Що ме викаш бе, вътре щяха да ни дадат ядене!
- Къде хукнахте отново на студа? - раздразнено извика Безкирка след спътниците си. Никак не и беше приятно да я зарязват сама с Тварите. Освен това малката къщичка и стопанката и пораждаха в сината едно странно чувство. Някога и тя бе имала съпруг и къщичка. Но не и деца... Безкирка изведнъж се почувства стара.
- Чакай бе, ИГОРЕЕЕЕЕЕ!
Отърсвайки се от налитащите я емоции, сината се изправи рязко, разпилявайки трохи сирене на земята.
- Нещо го е надробила малката, - извинително рече тя на стопанката. - Скоро ще се върнем, майко, ти само наглеждай Тварите, става ли? - добави тя и се изнесе в свински тръс през вратата, захлопвайки я след себе си.
Децата мигом се хвърлиха към изпопадалите трохички и започнаха да ги лапат със се мръсотия преваряйки се едно друго, още преди вратата да се е треснала.
Когато всички излязоха*, Игор се обърна и каза набързо:
-Амелия е с бригадира по пътя между лагера и селището на бирниците. Бригадира е ранен. Ще е хубаво да побързаме.
- С нея ли е големът? - обади се Здравка.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » вт фев 14, 2012 11:33 pm

- Не знам - вдигна рамене Игор. - Нещо се обърка и нямах време да я питам всичко.
Технически, това беше лъжа - имаше време и прекъсна връзката, като забрави за голема. От друга страна действително не знаеше колко време имаше.
- Когато я намерим ще я питаме. Сега предлагам да тръгваме - и с тези думи тръгна към мястото, където елфата го беше опътила, без да чака отговор
- Наистина ли Баш Ивъл е ранен? - обади се Здравка като подтичваше след Игор.
След двадесетина крачки Игор се сети че му липсва важна информация. Знаеше къде е въглищарското сечище но не и къде е лагера на бирниците.
- Дали момичето не се е развихрило пак - зачуди се на глас дриадата щом настигна спрелия Игор. - И накъде всъщност вървим?
Игор се плесн по челото. Извади обгорената карта на Амелия и я подаде на Здравка:
-Пробвай да се свържеш с нея и да я попиташ къде точно се намира. Знам, че е между въглещарския лагер и лагера на бирниците, обаче нямам представа къде е селото на бирниците.
- Можем да се върнем до въглищарите и да ги питаме - предложи дриядата, - явно сте в добри отношения с тях щом ни поканиха в домът си.
Здравка се дръпна смутено назад.
- Защо аз?
- Милва може да трябва да си ползва магическата енергия за да му помогне, а... Замисли се дали ще е хубаво Безкирка или Сульо да водят тоя разговор в тоя момент - престраши се да каже на глас Игор.
- А аз съм напълно изтощен от предния път - допълни.
- А може и наистина просто да ги питаме.
Здравка се сви още повече и заора мокрия сняг с върха на полузакърпената си обувка.
- Аз... не искам да говоря с Амелия.
Игор прибра картата в джоба си и отново смени посоката. Влезе в къщата и се обърна към Ивълица:
- Извинете, можете ли да ме упътите към лагера на бирниците?
- През сечището, покрай Чито Томовата колиба, като стигнете Баба тапе заобикаляте по Стояновата просека, и щом подменете плевнята на Мааноловци ще видите старите руйни, те и новите са там де ама бирниците около старите обикновено си правят лагера че е по на завет. Защо обаче ви е притрабвало да ходите там?
- Една от спътниците ни е имала известни затруднения по пътя. Съжалявам, но наистина нямам време да обяснявам - Игор излетя отново през вратата и за пореден път тръгна, като този път всъщност дори знаеше накъде отива.
Здравка неохотно последва Игор. Нямаше нищо против Амелия да се запилее където реши (по-възможност отвъд нечетен брой планини), но не можеше да изостави голема за нищо на света.
аз приемам, че още сме съвсем близоИгор се плесна адски силно по челото:
-Да му... мамата тъпа - промърмори. Отново влетя в къщата. Обърна се към трола, маймуната, таласъма и коболда:
- Идвайте и вие - после се обърна към момчето, което ги беше довело - и ти ще ни трябваш.
После се обърна гъм госпожа Ивъл:
- Изключително много съжалявам за притеснението, но повярвайте ми, наистина искате възможно най-бързо да си свършим работата.
- А стига бре, тука е топло и приятно къще ще ходим сега - възнугодува таласъмът.
- Тръгвай - Игор започваше да използва възможно най-прости изрази.
- Ууук? - попита заплашително маймуната
- Моля - допъли Игор.
- Ууук - съгласи се мамуната и се надигна надигайки и таласъмът. Коболдът и Тролът ги последваха.
- Сигурни ли сте че ви трябвам - реши да провери Щир съсипвайки задружния дух и вперил поглед в едно хубавко моме на неговатъ възраст?
- Абсолютно - каза Игор. - А и младата елфана, която беше с нас, ще е там - допълни.
"И няма да й дадем да те заколи" - допълни наум.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » ср фев 15, 2012 12:36 pm

Групата достигна сечището и този път за разлика то предишния определено привличаха доста повече погледи. Дали обаче беше така защото имаше някаква промяна в отношението или странит твари в групата барабар с гоблина яздеш прасе се привличаха вниманието бе мистерия.

Амелия умота ръката на Баш по всички правила на превързоческото изкуство които знаеше. Това че те се изчерпваха с ползвай нещо за пристягане не беше неин проблем, а на света като цяло.

- Голем, при мен? - с надежда подвикна Здравка, ослушвайки се да чуе тежкото метално трополене.
- Голем! - викна и Безкирка.
При втория вик се дочу топиркане и една бая едра купчина чували с въглища дойде до групата. Межди човалите се марнаха две празни очни кухини вперили изпъленн с желание и страст поглед в Безкирка.
- Какво носиш? - изумено възкликна Здравка. - Пусни тези чували веднага! Не сме дошли тук да крадем въглища!
Големът погпогледна Безкирка после Мъжът препречил пътя на Игор и потрепири леко.
Междувременно един едър мъж застана пред Игор и спря похада на групата към разклона за бирниците.
- Това не са ли ония двете дето излъгаха Баш за писмото? - попита той предимно насъбиращата се пубилка кимвайки към Безкирка и Здравка. Въодушевен от одобрителното мърморене добави - и ето на, настина има приказни създания със тях, точно както ни прочете хърбата.
- Те са, - каза Игор, като побързо да допълни - ама в момента съм много нервен, та не искаш да си ми на пътя, а още по-малко искаш да си на пътя на ей оня приятел - посочи трола.
- Какво по... - зачуди се Безкирка, след това въздъхна и стисна юмручета. - Амелия! - процеди сината през зъби.
- Пусни чувалите! - заповяда строго Здравка.
Големат се заклаташка на място, но все пак не пусна чувалите, за сметк на това погледна кам колите с впрегнатите кравички някък умолително. Умолително доколкото можеше умолително да те гледа кюлче митрил.
*Нееее! - би казал в този момент Флудор... всъщност той си го казваше, тъй че към момента неможеше да се рачита на него. Че когали е можело да се разчита ня някой в чиито задник за забили нажежена дамга...
- Прави каквото ти се казва! - сопна се Безкирка.
- Има някакъв проблем, - разтревожено се обади Здравка и се приближи до голема за да го инспектира.
Явно това реши вътрешното противоречи или пък големът успя да намери вратичка в поредицата от заповеди затовата чевръста изтопурка към каруците и стовари там чувалите с въглища преди още двети сини да успеят да се опомнят. После отнова се заклатушка към тях видимо облечен, за кипчина ходещ метал.
Здравка се зарови в чарковете му. Откри странни неща. Такива, които не трябваше да са там...
- Вижте ги, наканили се сами да се предат. Както направи и спътицата им, това е наистан похвално - засмя се мъжът пред Игор в опит за плоск шега.
- Почна да циври като момиченце, като разбра че Баш ще я вади да си понесе последствията - продължи мъжът хилейки си, и добави припраня - Ни визирам Веси и Светлана.
Две омацани в черно деца се поотпуснаха и също се подхилнаха.
Безкирка се оцъкли невярващо в работника.
- Оставили сте го? Сам? С НЕЯ? - джуджето погледна към Здравка, с надеждата да срещне разбиране. - Нямаме време за губене! Ще е истински късмет, ако всичките му части все още са по местата си!
- К(во имаш в предвид? Че това хърбавелче ще надвии Баш? - тоя път всички въглищари се засмяха.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » вт фев 21, 2012 12:53 pm

Игор дочу глас:
"Нима ще оставиш тоя никаквец да ти се противопоставя? Нима не си извоюва сам лидерската позиция сред тая пасмина която върви с теб. Кой е истинския водач на групата? Кой?
Понеже Игор се забави с отговорът си или пък просто се чудеше дали някой не прабва неговата карта гласът пръдължи: "Ти си водачът, всички благоговеят пред теб, силата е в теб, дигни ръка, усети моща, покажи им какво можеш, нака разберът кой камандва парада!"
На Игор вече сериозно започваше да му писва. Замахна към главата на оня с бокса и тогава забеляза, че ръката му гори. По-точно беше обвита в син пламък. Оня успя да се отмести, при което Игор реши да импровизира:
- О, вий неверници и грешници, нима смеете да пречите на нас, които сме служители на единственият истински бог Ахра-Ман? Ще бъдете стъпкани от Неговата света мощ и целия ви лагер ще гори ако продължавата с упорството си!
Въглищарете заотстъпваха плахо, по скоро заради пламтящата ръка на Игор отколкото зари ораторските му способности. Дуг беше въпросът колко време ще им трябва да се опомнят и да пребият магьосника с камъни.
Ораторството на Игор обаче предизвикъ сърбеж по предмишниците на Здравка, Безкирака, Сульо, а някъде далеч - и на Флодур.
Игор тръгна, като затегли Щир със себе си:
- Ако ни заведеш докъдето трябва ще те оставим жив. Ако не ще те принесем в жертва в Неговото име.
Щир се понесе като хипнотизиран от синия пламък все още обгръщаш юмрука на Игор, което небеше трудно за еднотолкова хърбваво и крехко момече. А пък самия игор отново дочу гласа: "Остави безполезната твар, удари го покажи мощаси, нека разберът кой си и иза какво се бориш! Нека разберат че Часира отнова ще бъде твоя и дори смъртта няма да ви раздели!"
Игор тръсна глава, обърна се и се провикна към останалите си спътници, като все още му беше трудно да излезе от образ:
- Идвайте, другари, и нека продължим в Неговото име!
"Айде де," - удари го на молба гласът, - "вземи поде една малка демонстрациике спретни, ей тоя хлапак дето го дъпаш фрасни го по чутората да видят за какво иде реч поне."
Игор продължи да игнорира гласовете. Вече започваше леко да се притеснява за психическото си здраве. Синят пламък около юмрука му започна да отслабва а въглищарите забавиха отстъплението си.
Безкирка последва обезумелия художник по петите, с намерението когато нещата се успокоят да му зададе един-тва въпроса, относно психическото му здраве.
Групичката се изнесе на средата мужду групата въглищари и гората когато сианието около ръката на Игор помръкна. Някой въглещари се наведоха и взеха камъни.
След кратко замисляне групичката магически създания настигнаха тази предвождана от Игор. Настигнаха я точно перди да полети първия камък.
Вървейки през зимната гора, групичката, водена от Щир дочу песента на Амелия, която неусетно премина във вик за помощ - явно елфаната бе дочула наближаването им.
- Насам! - извика Безкирка и се затича в посока на гласа.
Ускорено се насочиха към вика за помощ и попаднаха на милата картика - Амелия е приседнала до кървящия, безжизнен на пръв поглед Баш. Малък огън осветяваше, колкото да изглежда по-лошо... Околноста също бе изпръскана с кръв - дори по дрехите на елфето, макар да си личеше, че се е чистила със сняг. Дясната ръка на човека висеше на нещо, приличащо на превръзка.
- Слава на Сияйния Пр... слава богу, че дойдохте - извика елфаната - Побързайте, кръвта му изтича!
- Не си ли я изпила още? - злобно подметна сината и се наведе над Баш. Огледа раната и се опита да направи каквото може, за да оправи превръзката.
- Безкирке, вярвам в теб! - промълви Амелия.
- Да, да, - изсумтя сината, докато затягаше турникета. Кървенето спря.
Съвзел се от първоначалното стъписване, Щир избра този момент за да запищи ужасено.
- Стига врещя! Жив е!
- Това неговият син ли е? - попита елфаната. В мекото й, нежно гласче се долавяше несъмненото звучене на вината.
- Де да знам. Мен ме интересуват по-важни неща в момента. - джуджето изгледа косо елфаната. - Защо винаги като останеш сама с някого трябва да го разпориш?
- Не съм го разпорвала? - обиди се момичето - Умолявах го да се върнем в селището, но той... толкова е упорит.
- Аха... и по каква причина, ако мога да попитам, се бяхте насочили към селището на бирниците? Раздялата ни с работниците ме навежда на мисълта, че определена "хърба" с голяма уста има нещо общо...
Амелия очевидно не разбра, че се говори за нея. Не беше "кльощава", нито с голяма уста - така че само леко повдигна лявата си вежда:
- Тоест?
- Тоест?! - гневът на Безкирка започваше опасно да набира сила. - Тоест?!? Тоест можеш ли да ми обясниш за чий дявол ти трябваше да им четеш писмото? И защо изобщо остана назад? Изобщо ти МИСЛИШ ли, преди да направиш каквото и да било?
- Ами - девойката приглади немирна къдрица от белоснежното си чело - Баш очевидно искаше повече от моя прочит. Желаеше да сравни прочита ми с този на по-ранен четец.
Тя нацупи устнички:
- За изоставането назад наистина съм виновна. - смирено сведе чело - Съжалявам.
- И не ти хрумна, че има нещо гнило в цялата работа? Че може да сме се опитали да му хврълим прах в очите? Може би защото се влачим през шибаната пустош с цяла шибана менажерия изроди! И откъдето минем, пращат потеря след нас!
- Ако го бяхте направили, щяхте да стоите до него. Първо правило на измамата е да контролираш жертвата. - обясни Амелия - Освен това вие с кака Здравка никога не мамите.
Безкирка погледна елфанката изумено и невярващо. Изобщо не и беше хрумвало, че малката има такава вяра в нея и спътниците им. Сината като че ли се сконфузи за момент.
Млечнобялото лице на елфаната внезапно поаленя. Кукленски големите й очи потрепнаха с гъстите си мигли, разтвориха се широко. Ирисите й придобиха опасен, огнен оттенък:
- Не наричай спътниците ни изроди.
- Ууук - прозвуча обидено то към маймуната.
- Станалото - станало. - въздъхна Безкирка, в опит да прикрие объркването си. - Сега трябва да измислим какво да правим. Не можем да го оставим на вълците.
- Ууук - настоя на своето маймуната.
Безкирка и метна отровен поглед, но не направи опит да се извини.
- Ууук - примири се 200 килограмовото същество.
- Тя не искаше да те обиди. - Амелия пристъпи плавно към библиотекаруса и още по-плавно протегна ръка. Повдигна женствено пречупената си китка и погали създанието. Нежните й пръстчета се плъзнаха по рамото му:
- Знаеш, че има добро сърце. Не й се сърди.
- За жалост си права - въздъхна джуджето. - Не мога да оставя човек да умре на пътя, след като съм се топлила на огъня му и съм яла сиренето му. Трябва да го върнем в селището.
- Не бива да умре! - потвърди Амелия - Той е... истински кавалер.
- А защо е в това ъстояние - реши да се поинтересува Милва.
- Предизвиках го на двубой - елфаната сви грациозно малките си раменца - Но Баш започна да ме побутва. Пак го помолих да се върнем и той ме нарече малка моме...
- И... - подкани я да продължи дриадата.
- Стояхме един срещу друг. Аз държах нож в ръката си, а той ме побутваше да продължим към бирниците. И... реших, че ако го раня в ръката... ще чуе какво му казвам.
"Защо пък да не го отърва от мъките?" - мина една случайна мисъл през ума на Игор, а юмрукът му леко засия. Един съвсеем лекичък удар, то това ще си е направо милостиня при раната която му е нанесла прокълнатата.
- Добре де - включи се Игор, - ама замисляла ли си се някога за възможността да изкараш някой от строя без да полееш цялата поляна с кръв? Приспя цял взод войници, а не можеш да пробваш с един човек? Не е толкова трудно, мамка му! - подчерта думите си като заби бокса в един близък дънер.
- Да го приспя насред гора, пълна с вълци? - възмути се Амелия - Това ще представлява убийство и то лицемерно.
Тя се смути:
- Освен това не знам къде се намирам.
Щир междувременно бе започнал дъ отстъпва назад, надявайки се да се измъкне от захвата на Игор.
- Дръж го по-здраво! - заповяда с мек глас Амелия и вирна изящната си брадичка по посока на дърпащия се младеж.
"Па и тоя келеш, дето го държа, колко по-лесно ще е да му фрасна един да се успокои... завинаги." - продължаваха да блуждаят мисли в ума на Игор, докато юмрукът му пулсираше в бледо синьо.
- Игор? - мекият глас на елфаната стана още по-мек. Гальовно мъркащ:
- Игор, добре ли си?
Ейто я и прокълнатата, кога ли ще ми забие нож в гърба, а и как е издала брадичката си напред и се е открила от ляво...
„Фрасвам момчето да спре да се дърпа, вкарвам ѝ един ъпъркът и отървавам изкормения от мъкете. В общи линии просто схема нали?”
Юмрукът вече не пулсираше беше се обгърнал изцяло в синьото сиание.
- Абе, ти знаиш ли че светиш? - подвикна Сульо към игор от гърба на прасето, мляскаш парче торта, извадено от дебрите на робата му, след което щедро предложи - Бироглът искаш ли малко?
„А стига де” бе последната мисъл, минала през съзнанието на Игор преди да захвъли бокса.
След това художникът се обърна към Щир:
- Сега, ти ще се върнеш и ще повикаш помощ, защото някой трябва да се погрижи за този човек. Не е направил нищо против Единствения. И заклевам се, ако не пратиш помощ ще те намеря и ще избия всички, които познаваш докато гледаш. Сега бягай и знай, че никой няма да те опази ако не пратиш помощ за Баш.
След което го пусна. Щир не чака втора покана, хукна през глава напред по пътя.
- Единствения? - попита Амелия с леко заинтригуван глас
- Нима смееш да... опа, извинявай, трудно излизам от образ. Блъфирах, че съм жрец на Ахра-Ман, за да можем по-бързо да стигнем и да ти оправим кашата.
- Какво си направил? - елфаната направи жалък опит да изглежда заплашително. Усилията й се изчерпаха с навеждане на главата и неуспешен опит да смръщи вежди. Изражението й беше толкова непривично, че изобщо не се получи.
Игор се наведе и вдигна бокса, държейки го с парче зайколашка кожа.
- Интересно - промърмори и го прибра в един от джобовете си.
- Обявил си се за жрец на онази божествен изрод? - гласът й успя да изрази искрен гняв - Как може да ни очерняш така?
- Ти закла човек, ма! - не се сдържа Игор.
- Ако не беше твоята каша изобщо нямаше да се налага да правя такива работи.
- Така е... - засрами се девойката - ... но не исках. Погледна го умолително:
- Наистина не исках. Повярвай ми!
- Трябва да те науча как се рита човек в топките - изсумтя Игор и се обърна към Безкирка: - Ще оживее ли докато дойдат?
Сината кимна, макар да не бе съвсем сигурна.
- А ти не владееш ли някоя лекуваща магия? - запита Игор, този път към Милва. - Надявам се, че превръзката стига, ама след толкова ядове ще е много кофти ако Баш все пак умре или си загуби ръката.
- В топките? - елфаната искрено се ужаси - Вие, мъжете, сте инструменти и само... само тази част от вас е свята.
- Моля те, млъкни, защото много се изкушавам да наруша някои много базови обноски, примерно оная част за удрянето на малки момиченца - каза Игор през зъби без дори да се обърне към нея.
- Но ти... - гласът й потрепна от искрена невяра и ужас - ... ритал ли си някого в слабините?
- Стига сте се дърляли. - Безкирка беше приключила да се кара на Амелия и се дразнеше, че Игор поемаше нейната роля.
Игор, стискайки юмрука си почти до кръв, игнорира Амелия:
- Та, ще оцелее ли и ако да, предлагам да се махаме, преди да са дошли с вилите. Аз като чифт ходещи топки няма какво да направя като дойдат.
Една сянка надвисна над Игор, голяма и тъмна изкючително плътна сянка. Сянка с размера на Три скали.
- Да му... - промърмори Игор и се обърна бавно.
Две кристални къшчета изумруд отразяваха светлината на луната и толкова. Тролът беше само присъствие, присъствие на 4 тона скала, дори не заплашително а просто предупредително.
- К'во искаш? - попита Игор леко раздразнено.
„Фласни го, флашни го” Една мисъл си проби път до ума на Игор, все едно се мъчеше да излезе през парче заколашка кожа и балтон, за да стиген до там. Тролът просто сви рамене, което си беше впечатляващо, все едно гледаш отсрещните баири да се надигат в така привичния за хората жест.
- Не може да оставим ранен в такова състояние. - промълви елфаната.
Ууук, уук, Ууук* - опонира маймуната мъдро.
- Тъй си е - съгласи се таласъмат.
- Можем да изчакаме докато усетим че идва някой... - замислено промълви дриадата.
- Добре - съгласи се Игор, - но като видим някой тръгваме на момента, докато малката не е заклала още някой.
- ... и скришно да избягаме с ловкостта на стадо биволи, - скептично добави Безкирка.
- Но тогава... как ще се оправи той? - внезапно изхлипа девойката - Ще остане сакат заради мен.
- Можем го качим на някое дърво - реши да дае и своя дан Авдар като гледаше килнатия от Игор дъб.
- Или някой може да остане, да му дам картата си и когато дойдат да го изтеглим - предложи Игор. - Аз лично не държа да съм тук като дойдат.
- Това ми харесва, - изрази мнението си Безкирка. - Изчезването може да го вземат за божествена мощ. Току-виж се отказали да ни преследват.
- Нека съм аз. - Амелия притвори бавно миглите си и се разтрепера - Длъжна съм да остана и да оправя колкото мога стореното
- Не! Ти повече сама няма да оставаш.
- Нараних създание, което е по-благородно и доблестно от мен. - настоя елфанката - Длъжна съм да им предам златни кръгчета или нещо ценно. За да има средства за лечение.
- И откъде точно ще си ги извадиш тия пари? - заяде се сината. Любопитно и беше да види как елфаната ще се раздели с някоя от безценните си дрънкулки.
- Ти се най-логичния избор - обърна се Игор към Безкирка, - тъй като можеш да му следиш раната. От друга страна, знам че не си влюбена в идеята за телепортация.
Игор напълно игнорираше Амелия, защото го намираше за най-лесния вариант да не я перне веднъж.
Безкирка се обърна към Здравка и кимна многозначително към нея.
Точно тогава в най-добрите традиции на жанра, съдбата им изпрати звуците от тропота на копита.
- Игор, обиден ли си ми? - плахо попита Амелия
Игор вече беше в крачка:
- Бягайте.

---------------------
*Ако флудор беше тук и притежеваше пръстена на Амелия за допълнителен успех щеше да преведе следната притча: Веднъж видях птичка и толкова ми се искаше да се погрижа за нея, че взех камък и я свалих от клона. Той, Флудор, обаче към момента неможеше да каже това защото бе изпаднал в несвяст от приченената наскоро му болка от дамгосването.
Изображение

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » пон фев 27, 2012 6:47 pm

Здравка не чакаше подкана и се втурна след Игор, като не забрави да подбере и вълшебните същества със себе си. Озърна се за момент, точно колкото да види как Безкирка набираше скорост някъде от лявата и страна, а Амелия стоеше до трупа с изражение, което зимната тъмнина бързо покриваше.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » вт фев 28, 2012 12:25 am

Амелия се поколеба дали да изчака идващите. Съответно да си понесе последствията или е по-добре да тръгне с вече бягащата си група. В този миг усети как нечия огромна ръка обгръща кръстчето й.

Тя изохка. Хватката се затегна неприятно здраво. След това краката ѝ се отделиха от земята и тя започна да се издига и издига, и издига...

Изохка още по-силно. Ханша и нозете й висяха от хвата на трола - а бяха по-съществената част от цялата й фигура. Макар и лека, беше доста мекичка и... дъхът й секва.

След миг все пак се съвзе и му заповяда да я пусне на земята.
Чрез онзи тон, с който момичетата и много младите жени имитират властна непреклонност.
Заяви, че е сгрешила за Баш. Наранила е по-благородно създание от нея. И трябва да си понесе последиците.

Тролът я остави да си говори, докато тромаво настигаше групата с огромните си крачки.


* * *

След като се скриват от конниците и се успокояват - Амелия доста смутено приближава Безкирка.
Личи си, че иска да обсъди нещо, но - нетипично за нея - е неуверена.
изглежда странно, понеже зад привичната напереност се усеща смут.
Моли с поглед Безкирка да й обърне внимание. Явно е нещо важно...

Безкирка известно време се прави, че не забелязва, но по някое време троснато се обръща към елфаната:
- Сливи ли имаш в устата, че ме гледаш така!
- Сливи? - девойката понякога не схващаше разговорните изрази на ежедневния език. Откровенно се замисли и явно осъзна, че забележката представлява покана. Неохотно и не много радостно дадена покана и все пак тъкмо такава.
- Г-жо Бироглът... - момичето сведе покорно очи - може ли да поговорим за нещо? Настрани от останалите?
- Наложително ли е?
- Мога да изчакам, докато имате време за мен. - девойката очевидно копнееше да сподели нещо... но беше безсилна пред възпитанието си.
Невидимите вериги на обноските можеха почти да се мярнат около нея...
Изглеждаше.... нещастна...

Безкирка беше на косъм да изтърси "ще си погледна графика", но си замълча. Беше по-добре да си кажат, каквото имат да си казват, отколкото малката да и въздиша по петите.
- Хубаво, да говорим.
Амелия приближи до нея и плахо я погледна в очите. Прехапа долната си устна и отново сведе поглед. Накрая въздъхна:
- Г-жо Бироглът. Вече не съм сигурна в преценките си. Преди малко нараних създание, което беше по-благородно от мен по душа.
Девойката въздъхна искрено и дълбоко. Малките й раменца се прегърбиха:
- Едно е да дадеш урок по обноски на гигант с двуръчна брадва. Низшо създание, който се облекчава насред улицата... и обижда теб и приятелката ти. Друго е.... днес сбърках... сбърках лошо...
- И реши да споделиш този факт с мен, защото...?
- Възможно ли е... - Амелия потръпна - възможно ли е да съм бъркала и преди? Да съм поставяла на мястото им личности, които всъщност заслужават да живеят?
По лявата й буза се търкулна сълзичка. Учудващо, не беше съпроводена от красиво вдигане на лицето към небето и пърхане с миглите. Нито от сърцераздирателен плач.
Просто си се стичаше по бледата й буза...
- Започвам да се съмнявам ... в себе си...
- Ъм... - сината се запъна за момент. Помисли малко. - Виж, не че искам да съм груба... но... преди това има някои други въпроси, които трябва да си зададеш.
- Например... - продължи Безкирка след неловка пауза, - например, трябва да се запиташ, коя точно си пък ТИ, че да определяш кое е добро и кое лошо и какво ти дава право да поставяш когото и да било на мястото му?
Думите на сина-та накараха елфанката да изпърха с мигли. От искрено изумление:
- Как така коя съм? Аз съм Амелия ин Куивиелин.

Безкирка не знаеше какво да отговори. Елфанката явно не можеше да я разбере.
Девойката й отправи мек, кротък поглед. С нежните си, кукленски големи очи. Усмихна се:
- А ти си Безкирка Бироглът. Когато нещо се обърка, говорим с теб, нали? Нали си ни водач? - гласът й стана умолителен - Моля те, помогни ми. Искам отново да съм уверена.
Джуджето направо се стъписа. Водач? Откъде накъде?
- Ама виж сега...
Амелия деликатно докосна слепоочията си с върха на пръстите си. Чувствителното й лице потрепна в спазъм на почти физическо страдание:
- Сякаш нещо ме боли. Сякаш съм настинала... и мисълта да използвам ножа си ме изпълва с колебание.
Ами ако се поколебая, докато някой застрашава теб или Здравка? Или Игор, Сульо, някой от новите ни спътници?
- Би било неприятно, да. Виж... Ама не може просто да раздаваш роли наляво и надясно!
- Роли?
Недоумението на момичето беше искрено - Какви роли?
- Откъде накъде аз ще съм водач? Че аз не знам дори къде отиваме... Микаел го беше нарочила за твой батко или татко, знам ли те... А за себе си мислиш като за някакъв ангел на справедливостта ли що ли... Какво ти дава право да се разпореждаш кой какъв е? Големите ти очи ли? Или това, че имаш дълго и сложно име?

Амелия ококори въпросните големи очи. Пухкавите устнички на малката уста се притвориха. Млечнобялото й лице пламна като божур и... и тя отстъпи. Извърна се настрани... Няколко дъха зяпаше околните дървета. После изведнъж се обърна обратно към Безкирка - цялата плувнала в сълзи.
Пристъпи лекичко и я погали по бузата с крехката си длан.
Белоснежните й пръсти бяха едновременно тънки и закръглени. Мъничките стави между костиците се губеха под нежната и гладка плът...
- Сигурно си права... аз съм само една жалка изгнаница.

Безкирка се отдръпна стреснато от докосването на елфаната.
- Но е истина. - Амелия се усмихна... щастливо - И все пак предпочитам вас пред непоносимото присъствие на по-талантливата си близначка. И доброволните роби в подземните ни градове*.
- Много мило... предполагам. - Безкирка съвсем започна да се изгубва в разговора. Усети, че бе направила ужасна грешка. Никакво подсмърчане и въздишане не можеше да е по-лошо от това да се опиташ да налееш акъл на невръстна елфана.
- Какво да правя сега? Как да преценям дали някой заслужава смърт или усмивка?
Сбърках за Баш... мога да сбъркам пак... може... да съм бъркала и преди...
- Затуй се опитай да не си правиш прибързани заключения - мъдро отбеляза джуджето. - Ако видиш, че някой се засилва с нож към тебе, по-добре се отдръпни крачка встрани, преди да му попилейш червата по снега. Може пък да е имал някаква основателна причина да търчи с нож, която тебе да не те засяга с нищо.
Момичето помълча малко... с още по-объркан вид. После промълви:
- А какво трябваше да направя с Баш? Той беше мил и възпитан. И с едно нетатрапвичо достойнство и честност... но ме водеше към селото на бирниците, за да предаде мен и останалите от групата ни.
- Де да знам,... - Безкирка се замисли за момент. - Ако е бил чак такъв бескористен джентълмен, какъвто го описваш, едва ли би позволил да ни направят нещо.
- Каза, че ще ги помоли да са милостиви
- Ами ето...
- ... и сме щели да се разминем само с бичуване ... вероятно... иначе можело да ни отрежат десните ръце... И аз... молех го да се върнем обратно... Той беше толкова неумолим.... но когато го излъгах, че ми се ходи по малка нужда, той... утъпка снега и с палтото си ми направи заслон.

- Излъгала си го КАКВО? Не, не няма значение... Ако... Може пък да е искал просто да те поуплаши? Нали се сещаш... - колелцата в мозъка на Безкирка яростно се завъртяха, в опит да измисли нещо, с което да успокои малката. - Аз като бях не повече от две педи, много отдавна беше, взех един ключ четворка от сандъчето на един работник. Баща ми направо побесня, каза, че ще ме напердаши и ще ме даде на бригадира, да ме провеси над входа на четвърта шахта... Наистина ме напердаши, но като ме заведе при бригадира му каза, че съм била намерила ключа.
- Искаш да кажеш... долната устна на Амелия се разтрепери - че наистина съм сгрешила? И съм наранила по-благородно от мен създание...
- Трябваше да му се доверя, нали?
- Да. Нооо! Не си го слагай на сърцето! - сината сложи ръка на рамото на девойчето. - Просто бъди внимателна занапред. И преди да посегнеш към ножа се сещай за Баш Ивъл. И си избърши очите, че не мога да те гледам такава.

Девойката попи сълзите по краищата на миглите си с внимателни, топващи движения. Усмихна се през плач:
- Разбрах... няма да ти се напрапвам повече... благодаря ти... - момичето обаче не се сдържа и прегърна сина-та. И в този миг се разрева на рамото й:
- Толкова ми липсва дома... а дори не мога да ти кажа къде е... не мога да ти споделя колко е красиво и жестоко там...не бива.
- Хайде, хайде! - джуджето неловко потупа Амелия по гърба. - И аз не напуснах дома от любов по непознатото. Вземи се стегни. Виж какво голямо момиче си, пък да цивриш така...
- Добре - изхълца момичето й отпусна трогателно слабата прегръдка на тънките си ръчички. Дръпна се - смутена и леко засрамена от изблика си преди миг. Подсмръкна тихичко:
- Обещавам винаги да се сещам за Баш. И... - девойката неуверено направи пауза - ... има ли начин да продам Жило с ножницата му и да пратя парите на този човек и семйството му.
Безкирка се засмя.
- Надявам се, малката, надявам се. Можеш да шитнеш ножа веднага, щом се доберем до цивилизацията. Господин и госпожа Ивъл и безбройната им челяд ще са благодарни, не се и съмнявам.
Не сподели съмненията си, че парите ще достигнат крайната си цел. Самата мисъл да дадеш парите си на непознат да ги занесе на друг непознат изглеждаше нелепа на сината. Още по-далечна и се струваше надеждата, че някога ще се доберат до населено място, където стражата да не им се нахвърли още с влизането през портите. Но си замълча.
- Ще го направиш ли за мен.. тоест.. за Баш? - Амелия грейна като погалено дете - Ти може да му вземеш повече златни кръгчета.
С тези думи тя надигна полата и чевръсто откопча ножницата на Жило-то от лявото си бедро. Подаде го на сина-та.
- Нененене, дръж си го! - сряза я джуджето. - Голяма отговорност и тъй нататък, ще взема да го изгубя из пущинаците... Дръж си го пък... ще видим.
- Добре - отвърна меко и мило момичето. Прибра обратно оръжието - без да се подразни, че сината е развалила разкошния жест. Може би не ставаше въпрос просто за жест...
- Но ще ми помогнеш да му вземем поне две и половина, три златни кръгчета, нали? И... - долната й устничка отново потрепери, но едва забележимо - ... те ще стигнат за лечението на Баш, нали?
- Разбира се, да... е, ако това е всичко, което искаш да ми казваш...
- Да, аз... не искам повече да ти се натрапвам. - девойчето й се усмихна благодарно, начена реверанс... и със смутена усмивка се спря сама. Смотлеви някакво извинение и се отдалечи.
Безкирка изпроводи елфчето с поглед. Въздъхна, попи с ръкав избилата по челото и пот, извади луличката си и запуши.

----------------------------------------------------------
* Амелия е от сияйните чеда. Генетично са елфи. Културно... това са потомците на елфическата Отстъпница. Онази мацка, дето се влюбила в Ахра-Ман.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Ivan_Helsing
White & Nerdy
Мнения: 875
Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm

Мнение от Ivan_Helsing » съб мар 03, 2012 11:25 pm

Ми - ми дакажем, че на втория ден от пътуването, по време на закуската - Амелия опитва да седне за хранене до Игор.
И го поглежда няколко пъти умолително.
Както момичетата гледат някой, за който подозират, че им се сърди
Ако поне един път благоволява да я погледне - малката го пита дали й се сърди
- Беше на косъм да ни предадеш на властите, закла човек, после ме подпали, накрая като стигнахме до теб започна да ми се караш, че съм бил казал нещо, за да успеем да стигнем, преди оня да е умрял, а след това ми каза, че съм длето с топки. Че защо да ти се сърдя?
Амелия примигва изненадано в първия миг. След малко лицето й почервенява и тя свежда очи към земята. Мълчи в продължение на няколко дъха. После тихичко промълвя:
- Не съм искала да те обидя.
Събира смелост за нещо и след доста дълго колебание допълва:
- Може ли... може ли да ти се извиня?
- Можеш да пробваш - измъдри Игор като отговор, тъй като за първи път някой го молеше за позволение да го моли за прошка.
- Игор, - елфаната прехапа устни, поколеба се за миг... сякаш се опитваше да стори нещо непосилно... непосилно тежко...
- Игор... аз, Амелия ин Куивиелин, моля теб за извинение.
- Добре, ще ти простя за тия работи, дето ги каза. Малка си още, явно така си възпитана - тона на Игор беше станал доста по-равен от преди. - Но трябва да започнеш да уважаваш другите. Всъщност не, с това искам твърде много. Трябва поне да се правиш, че уважаваш другите.
- За създание с толкова добри обноски си очудващо нетактична. А и, моля те, пробвай всички други варианти да се справиш с някоя ситуация преди да заколиш някой.
- Ще опитам, Игор - въздъхна девойчето - Ще опитам.

Тя приглади немирна къдрица, паднала върху гладкото й чело. Погледна несмело към художника:
- Може ли... може ли да нарисуваш карта на Ивал Баш... за да му дам жило и ножницата към него. Ако ги продадат, ще имат пари за лечението му... и да се издържат
- Виждал съм го два пъти, като единия беше целия в кръв... По принцип бих те отрязъл, ама имаш желание да помогнеш, та ще пробвам.
- Благодаря ти. - сладкият глас на момичето прозвуча гальвно и... благодарно

(ИИ) Игор рисува с шайни четката за +1 и рискува боите за още +2, рисува с максимална концентрация, УФУД-а би трябвало да е 3 зара > 12 ако няма допълнителни наказания за това, че не си спомня добре Баш. Рисува на отрязано парче от едното платно да не хаби зайколашката кожа - картата му трябва за един разговор.
IvanHelsing: http://invisiblecastle.com/roller/view/3398958/
АУ 2
Няма разрешение за рисуването на картата, тоест контакта е проблемен. (/ИИ)

Когато завършва картата я носи на Амелия и й я подава:
- Само един разговор, даваш му ножовете, след това изгаряш картата. Няма нужда да те вижда след това, а и не съм сигурен дали не е възможно да проследят по някакъв начин сигнала. Малко вероятно е, но не ми се рискува.
- Много си добър с мен, Игор. - Амелия бавно притвори дългите си, извити мигли - Повече, отколкото заслужавам.
Тя почти плахо протегна бялата си ръчичка и взе картата от него.

След няколко секунди Игор се обърна отново към малката:
- Абе, ти кой нож искаше да му пратиш?

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » нед мар 04, 2012 3:55 pm

- Жило - Амелия погледна събеседника си с чист, детски поглед - Шепот е прекалено опасен за създание със слаба душа.

След кратък размисъл девойчето измъкна "жило" от ножницата му и разви капачето-противотежест. Показа на худжника кухата дръжка и финните нарези по острието.
- Използвах го с парализираща отрова, но стражата в онзи град я източи. А самото оръжие намерих в куфар с дървоселски инструменти... със следи от мастило вътре.

Тя грациозно и плавно поднесе предмета към Игор:
- Ако искаш го напълни с мастило и пробвай да изографисаш нещо.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Ivan_Helsing
White & Nerdy
Мнения: 875
Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm

Мнение от Ivan_Helsing » нед мар 04, 2012 4:26 pm

Игор взе ножа и го огледа:
- Не разбирам много от тия работи, но предполагам, че тоя нож не е никак евтин, но не знам дали Баш ще познава типът хора, които биха го купили. Е, ти си решаваш - върна й ножа. - А, между другото, тъй като условията за контакта не са съвсем перфекти, има един начин да се увеличи шанса, но не знам дали ще ти хареса. Колко добре изчисти ножа от кръвта на Баш?

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » пон мар 05, 2012 11:14 am

- До чисто. - тя леко повдигна едното си малко раменце. По-скоро в намек за жест, отколкото в истинско движение:
- Исках да го прибера в ножницата му. Оръжията трябва да... да се почистват, нали?
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Ivan_Helsing
White & Nerdy
Мнения: 875
Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm

Мнение от Ivan_Helsing » чет мар 08, 2012 12:51 am

-Нищо, имах идея но няма да стане - oтвърна Игор.


Амелия пита с умолителен глас какви пари има в групата Безкирка отговаря, че има, но не вижда това какво я засяга Амелия. Амелия пита какъв е нейният дял от стойността на голема. Не получава задоволителен отговор. Помолва останалите да потърсят някакъв пазар. Място, където да продаде Жило, за да даде парите на Баш.
Докато се чудят какво да правят Игор си избира най-красивата гледка и започва да я рисува. За съжаление няоколо няма красиви гледки. Женското его на Амелия не издържа и се примолва на Игор да я нарисува.
Игор започна да рови в джобовете си и извади изгорената карта, след което й я подаде:
- Добре се беше получило, ама я подпали.
Прави "муцунка" и се полюлява около остта си:
- Ще ме нарисуваш ли пак?
Игор дърпа картата от ръката на амелия:
- Няма да те рисувам пак, ама ще пробвам да пооправя тая.
- Толкова ли не искаш да ме погледнеш? - звънна мелодичното й гласче
- А, ще стоиш там, трябва да добавя наново някои детайли - каза Игор. - Картата може и да ми послужи и, колкото и да ценя изкуството като такова, в момента то няма да ни помогне.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » пет мар 09, 2012 12:05 pm

С всяка крачка напред ви изпълва странна увереност, че най-сетне сте избрали правилния път. Пред вас постепенно расте непристъпния връх Алад-Ган. Усещате как радостната възбуда обзема всички спътници.
— Там е, кълна се в брадата си! — неочаквано за самия себе си извиква Сульо, но след скратна справка с кьосавото си лице добавя - брадвата си.
— Там е — повтаря като ехо таласъмът.
— Там е! Там! — шепне Милва.
Вече сякаш не крачите сами, а някаква незнайна сила ви дърпа напред и нагоре по стръмните, скалисти склонове. Катерите се по сипеи, прескачате пукнатини, слизате в пропасти и пак продължавате нагоре. Телата ви са забравили що е умора. Знаете само едно: напред и нагоре, напред и нагоре. С някакъв свръхестествен усет Арнир избира верния път през непроходими лабиринти от нападали скали, а когато се затрудни, Три скали отхвърля препятствията като перушинки. Няма сила, която да ви спре!
И ето, че изведнъж ви изпълва ново чувство: целта е наблизо. Оглеждате се… и няколко възторжени вика отекват сред каменния лабиринт. Върху скалата над вас блести познатият овал от полиран камък, но сиянието му е много по-ярко от всичко, което сте виждали досега. Това е Последната врата — скрита на съкровено място, далеч от пътища, далеч от хорски очи!
Заставате като вкаменени. Амелия се опомня пръва и пъргаво се изкатерва по стръмния скален корниз, който води право към вратата.
Ала тук ви чака зловеща изненада.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » пет мар 09, 2012 12:28 pm

Сред планинското безмълвие избухва див, безумен смях. С нетипичен за нея ужас тя се завърта и вижда как само на няколко крачки разстояние Анакин излиза от една пукнатина на скалата. В очите му блести неописуема злоба.
— Ето че пак се срещнахме — изрича с тих, съскащ шепот ловецът на тролове. — Казах ви, че ще съжалявате, а сега ще разберете, че не се шегувам.
С бързината на вятъра Анакиин прави две крачки, улавя и извива ръката ѝ зад гърба, и мигновено вади нож и го опира до гърлото ѝ.

— Пусни я, човече — изрича Милва с треперещ от болка и тревога глас. — Тя е наша приятелка.
Край ухото на Амелия заплющява зловещият смях на Анакиин.
— Да я пусна? Нещастници! Знаете ли каква е сладостта на отмъщението? Нима самата тя не иска признание от Мелуида или пък да беше ти - кимва към Здравка - да беше получила капка внимание от Ресобрад Пит? Ако мъжът ти не беше инпотент скопец, щеше ли да тръгнеш са тази пасмина - като чели сега гледа Безкирка? Пък вие двамата нещастници които се сметак че магат да се преборят с хорските пррасъдаци, накъде си мислите че отивате, нима с мятате че ще ви приемат някеде. А тя е самото зло, по по лошо дори от Дарт-Зул който ви е белязъл! - при споменаването на последното предмишниците на всички с изключение на Игор отново се изприщват с онзи странен образ на черепа, но този път доста по-ясно - С какво мислите че можете да ми платите живота ѝ?
Арнир свива юмруци.
— Аз ще ти платя. Чуй ме, Анакиин. Знам място с несметни съкровища…
Викът като че излита от дъното на сърцето на Амелия, което пределено се струва странно на голяма част от групата.
— Не, Арнир! Недей! Нали Баратулия е светиня за твоя народ!
Коболда поклаща глава.
— Няма нищо по-скъпо от живота на приятел. Слушай добре, Анакиин. В клисурата, където избягахме от потерята, ще откриеш една голяма скала. Зад нея е входът на легендарната Баратулия. Ето, сега си нечувано богат. Какво повече можеш да желаеш? Пусни моята приятелка.
— Не стига! — дрезгаво отсича Анакиин. — Отмъщението е по-скъпо!
Милва пристъпва до коболда. В дланите ѝ отново сияе безплътното светещо кълбо.
— Виж това, Анакиин. В него е събрана част от магическата сила на моя народ. Вземи го и пусни моята приятелка.
Кълбото полита и каца върху рамото на Анакиин.
— Не стига — повтаря ловецът на тролове с нотка на лудост.
— Чуй ме! — провиква се Шургуп. — Нямам нито богатства, нито магия! Имам само живота си. Затова ти предлагам: пусни моята приятелка и ще ти бъда роб завинаги!
— Аз също — добавя тътнещият глас на трола.
— Искам и четиримата! — ухилва се Анакиин. — Закълнете се, че ще бъдете мои роби. Каквото и да се случи. Повтарям: каквото и да се случи.
— Заклеваме се — отекват едновременно гласовете на четиримата.
Този път смехът на Анакиин е наистина безумен.
- Ама вие освен грозни сте и безмозъчни! - избухна Безкира.
- Няма да стане, - отсече Здравка. - Избирай дали искаш да си мъртъв робовладелец, или жив освободител на роби.
- Голем, боен режим! - продължи Здравка. - Триони и ножове в готовност!
Последна промяна от Vilorp на нед мар 11, 2012 4:16 pm, променено общо 1 път.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » пет мар 09, 2012 12:46 pm

— Жалки, мекушави глупци! Сами се заклехте! Каквото и да се случи, нали така? А ще се случи това, че сега ще прережа гърлото на „приятелката” ви! Е, приятелчета, как ще престъпите клетвата си?
Амелия усети хладния метал върху гърлото си и как тънка струска кръв се проточва по острието му...

***

Времето сякаш се размаза в необозрим калейдоскоп и спря.

Игор беше най близо, само на някови си 7-8 крачки от Амелия и Анакиин и тогава чу гласът. Неговия вътрешен глас?
„Няма да позволя с не яда се случи същото като с Часира! Не трябва да го позволявам!!!”
Ръката му бе облята от син пламък, болезнено ярък, вдъхващ му усещането за могъщество и непобедимост.
[sblock="Системно само за Игор"]Реакцията ти временно се покачва на 32, успех за удар с ръка временно +12, щетите временно ще се удвоят[/sblock]

Ръката на Суль сама се протегна и улови дръжката на Коса, разстоянието беше 10-12 крачки което значеше, че има голям шанс да не улучи и Амелия ако метне брадвата, каишката бе удобно разхлабена и нямаше да му създаде трудности. Едно кратко движение с ръката щеше да реши доста проблеми.
[sblock="Системно само за Сульо"]Реакцията ти временно се покачва на 32, успех за мятане временно е равен на стандартна атака, щетите временно ще се удвоят[/sblock]

Нещо изтрака между Безкирка и Здравка и когато двете погледнаха видяха как големът бе вдигнал ръката си със заредения арбалет, самоволно, вероятно щеше да се наложи пак да правят промени в настройките, но пък конкретно в този момент може би щеше да свърши работа. Здравка просто трябваше да издаде една кратичка команда и да пръсна главата на ловеца като зряла диня.
[sblock="Системно само за Здравка"]Вероятно просто някоя пружина се е разхлабила докато сте се изкачвали нагоре по баира, на предвид ъгъла и натегването на тетива е прицелено в главата на Анакин и атаката му би била около 30 без заровете.[/sblock]

Безкирка преглатна... на сухо. Кумай можеше единствено да каже нещо, защото на дали големът би ѝ се подчинил.
[sblock="Системно само за Безкирка"]Реакцията ти временно се покачва на 33[/sblock]

Нещо хладно легна в ръката на Амелия, не извитата за гърба - другата, само по допирът му тя усети че това е прокълнатото острие, дали пък в него нямше нещо повече от праклятие? Въпреки това заслужаваше ли си да рискува и да разбори този изверг без капчица достонство докато той сам е опрял нож в гърлото ѝ?
[sblock="Системно само за Амелия"]Реакцията ти временно се покачва на 32, успех за удар с ножа временно +8, щетите временно ще се утроят[/sblock]
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » пет мар 09, 2012 10:35 pm

Елфанката почти поддаде на... възпитанието си.
В последния миг я спря смътна догадка, спомен... за нещо важно. Дъх по-късно си спомни - и се усмихна. Усмихна се въпреки болката.

Бутна оръжието в ножницата му, разтвори нежните си, бели пръстчета от ръкохватката. После бавно се пресегна към острието на вратлето й. Избърса с ръкав стичащите се капки, преди да са паднали на земята:
- Безкирка, - напевно рече Амелия - спомни си Дриадската Порта. Пролятата кръв е разрушила всичко.

----------------------------------
ИИ Рол за психология. какво всъщност иска Анакин
http://invisiblecastle.com/roller/view/3408688/

18 база +12 рол = 30
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » нед мар 11, 2012 4:45 pm

- Откажи се, ти, некадърен мъчител на вълшебни създания, - обади се пак Здравка. В гласа и звучеше колебание, макар и да не беше ясно дали то касаеше ножа около врата на Амелия, или обръщението, което избра за дресьора. - Дори да я убиеш, къде ще идеш след това? Надвишаваме те в брой, живо тегло и острота на оръжията. Единствената ти възможност да останеш жив е да пуснеш елфаната и да молиш за милост.
В отговор Здравка получи самомо нова доза налудничав смях и още капка две елфическа кърв по върха на ножа.
- Не стига че беше зъл, ами сега си и луд! - сърдито възкликна Здравка и грабна един камък от земята.
- Вие настина незнаете какво зло е тя и целият и род нали!!!!? - броя на удивителните доближаваше този на абсолютната лудост.
- О, знаем, - в очите на Здравка пробяга печално разбиране. - Имахме възможност дасе уверим лично. Но и ти не си китка, да си го кажем направо, а тя поне от любопитство се опитва да бъде добра.
- Виж какво - намеси се и Игор, след като бе съставил и отхвърлил светкавично няколко плана за действие. - Не те знам кой си, ама знам, че само две неща ни спират да те убием. Първото е, че държиш малката и, колкото и да има проблеми, никак не искам да й се случи нещо. Другото е, че ако пролеем кръвта ти това ще попречи на плановете ни. Виж, ако прережеш гърлото й тя умира и кръвта й се разлива по портата. Тогава абсолютно нищо няма да ни спре - някъде в този момент Игор извади бокса с надаждедата той да пламне и започна да ръкомаха много демонстративно - да те убием по много бавен и мъчителен начин. Като върховен жрец на Ахра-Ман е мой дълг да причиня максимално количество болка на всеки, който пречи на плана Му и, повярвай ми, последните ти мигове няма да са никак приятни.
В отговор Амелия притвори очи и бавно погали коравата ръка на мъжа.
- Анакиииин - пръстите й бяха наистина тънки и закръглени в същото време. Мъничките стави между костиците се губеха под нежната, гладка плът на дланта й. Длан на дете... на много млада жена...
- Анакииин - мелодичния й глас звънна в тишината. Разля се като коприна, течно сребро, чародейство - Един истински мъж... би пощадил момиче като мен...
Звукът на думите й се разля като коприна, течно сребро... чародейство:
- Разбираш ме, нали?

В този момент Здравка направи рязко движение, камъкът изсвистя и тъп трошлив звук се пръсна край ухото на елфаната. Тя усети как дресьорът се олюля.
- Не знаеш с кого си имаш работа, смотаняко! - злорадо извика Здравка и се наведе за нов камък. - Голем, готовност за борба!

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » пон мар 12, 2012 2:41 pm

Големът погледна с недоумение Здравка с празните си очни кухини, но преди да успее са обясни, че едната му ръка е превърната в самозаряден арбалет, а другата представлява брадва, с което не е най-подходящ за борба, един боен рев разцепи тишината на кристалните зъбери. Отекна между върховете и подхванат от ехото се повтори многократно и зловещо.
Противно на очакванията това не бе Сульо с неговата Коса и викът не бе вдъхващият страх и ужаст вик излизащ вясаш от преизподнята: „Камиииик!”. Бе: „Дегааааар!”. Покъртително не на място, но какво друго би могъл да изкрещи един художник?
Игор - гърбушкото, Игор - този несретник отхвърлен от обществото, Игор - тази осакатена от боговете, а вероятно и от някой тълпа със вили и факли бе изкочил напред. С две бързи клатушкащи се движения се бе добрал до скалната тераса и без да спира подпирайки се само на лавата ръка високо вдигнал дясната с обгърнат в сини пламъци бронзов бокс бе преодоля почти шестте стъпки височина. Бе се претърколил подобно на трол по английска морава озовавайки се в краката на Амелия и Анакайн и с мощен ъпъркът насочен към китката на мъжът с огромните бронзови гривни бе нанесъл удър. Метал изтърга в метал. Проблесна мълния и замириса на озон, както и на опърлено.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » пон мар 12, 2012 2:48 pm

Бавно отваряте очи, явно сте ги затвори навреме защото все още може да виждате. Анакиин е изчезнал, само край нозете на Амелия лежат купчина пепел с неясни очертания, две метални гривни и чифт димящи ботуши. Сега в групата има един човек повече… стария просяк!? Но сега дрипите са изчезнали, а синият поглед в очите му е ясен и проницателен. Здравата му десница стиска дълъг жезъл, по който още танцуват малки мълнии.
— Кой си ти? — прошепва Милва.
Старецът се разсмива весело и звънко. Чудно, всичките му зъби са на мястото си.
— Не се ли досещаш? Не си ли чувала преданията на своя народ? Аз съм един от онези, които още бродят по света, за да съхранят поне отчасти вълшебството и красотата. Не знам дали ще успеем, но поне вършим каквото можем.
— А… Анакиин? — едва изговаряш Тагрун.
Гласът на стареца става твърд.
— Той вече не беше човек. Фанатизмът на Църквата се бе загнездил в сърцето му и щеше да расте ден след ден. В такива случаи има само едно решение, колкото и неприятно да е то — пречистващият огън.
Старецът ви оглежда един по един и отново се усмихва.
— А сега искам да разберете най-важното. Целта ви не беше да откриете Последната врата. Всеки глупак може да я открие, стига да търси дълго и упорито. Но вие сторихте нещо много повече. Отворихте я, а тя не се отваря нито със сила, нито с магия. Нужно е просто да имаш чисто сърце и да си готов за саможертва. Това е всичко. Вижте!
Жезълът се насочва нагоре. Поглеждате и ахвате от изненада. В скалата се е появила картина,изобразяваща един друг свят. Свят почти като този. Но той изглежда неописуемо красив и чист.
— Вие ще живеете там — тихо добавя вълшебникът. — Милва… Арнир… Три Скали… и ти, Шургуп. Ще бъдеш първият таласъм във вълшебния свят.
Настава тишина. И изведнъж Шургуп трепва.
— Почакай, старче! Ти изреди четири имена. А ние сме повече!
Вълшебникът въздъхва и отправя поглед към оранжевото човекоподобно.
— Ти се връщаш на работа в Хелитион. Заместниците ти едвам се справят. А вие, приятели мои. Съжалявам, но радост и скръб вървят ръка за ръка в този свят. Съдбата ви събра за кратко, но тук пътищата ви се разделят. Не ние избираме и не ние решаваме. Сбогувайте се сега. Не ще ви съветвам да не тъжите, защото мъката по приятел е благословено чувство. Просто се запомнете с добро и знайте, че заедно извършихте велико дело.


Последна драматична пауза!
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » пон мар 12, 2012 2:52 pm

Те бавно прекрачват през прага към вълшебния свят — Арнир, Три Скали, Шургуп… Последна минава Милва. От другата страна тя се обръща и вдига ръка за сбогом, ала още преди да е довършила жеста, вратата трепва и отново се превръща в полирана скала.
— Всичко свърши… — задавено прошепва Сульо — И какво остава?
— Остава животът — изрича зад него гласът на вълшебника. — Остава вярата в невъзможното. И копнежът. Пожелай магията. Желай я от сърце дори и в най-сивите дни на живота. Тогава ще дойда пак. Непременно ще дойда, защото… — Старецът тихичко се разсмива. — Е, това всъщност е тайна, но мисля, че мога да я споделя. Знайте, млади приятели, че е отредено един ден да тръгнете по моя път.

[sblock="системно"]Всеки от групата взима по 100 ТО за всяко от вълшебните същества минало през вратата. Също така си разпределят общо 800 ТО за победата над Анакиин, като в сметките включи и мага. Могат да вземат бронзовите гривни. Те дават защита 4 и тежат 6 кг. Също така добавят +1 СИ към максимално допустимата граница на този който, ги носи. Ботушите също са използваеми. Те са кожени и дават защита 6 без да ограничават имат тегло 2 кг.

Освен това всички с белег чувстват неустоим подтик да го почешат.[/sblock]
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » пон мар 12, 2012 3:03 pm

Безкирка зяпаше в гладката повърхност, където допреди малко беше вратата. Различни чувства се бореха в нея и напираха да излязат. Облекчението, че най-после се е отървала от нежеланите си спътници бе заело стартова позиция, но Раздразнението, така присъщо на характера й, играеше нечестно и бе преполовило трасето още преди стартовия изстрел.
- Ама че торба с говна! - не се стърпя джуджето. - Саможертва, благородство, тинтири-минтири. Че и магия на всичкото отгоре, - сината опъна ремъците на раницата си, която сякаш се бе сраснала с гърба й след всичките дни кретане по пътищата.
- Мене ако питате, време е за едно питие, - отбеляза Безкирка в заключение и се заспуска тромаво по склона, без да поглежда назад.
Изображение

Потребителски аватар
Ivan_Helsing
White & Nerdy
Мнения: 875
Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm

Мнение от Ivan_Helsing » пон мар 12, 2012 3:07 pm

Игор не беше съвсем доволен. Искаше да премине през портата, да отиде в този нов свят, но не стана. Щеше завинаги да си остане в Титания, където всички го отхвърляха и презираха заради вида му. Дали пък Дуоркин нямаше да се появи отнякъде и да му помогне? Едва ли. За съжаление баща му беше загубил картата на енигматичния старец - или я беше унищожил, Игор имаше своите съмнения. Е, какво да се прави.
- Някой за по бира?

Отговори