А уж, беше само цирк.

Форумна игра по Аксиом

Модератори: Vilorp, Модератори

Отговори
cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » вт юли 05, 2011 5:32 pm

Водена от инстинкт и здрав разум, Здравка нагази по следите на едрия мъж. Разликата в ръстовете я затрудняваше, но мотивацията й даваше сили.

След известен размисъл Амелия въздъхна и пое по двойната диря. Оказа се неочаквано лесно да намести малките си стъпала в кратерите, оставени от спътниците й. Все пак съществуваха някой предимства, ако си висок шестнайсет юмрука и половината ти ръст е в дължината на нозете. Токовете на ботушките допълнително я повдигаха и улесняваха - мина точно по следите на Микаел. Нейното дребно и леко тяло почти не оказа натиск върху разкишнатата почва - не и в сравнение с теглото на масивния войн.

Проблемът беше, че след шестата крачка ботушите на щитоносеца се превърнаха в мазни буци. Просто спряха да обират калта от земята... По необходимост елфанката нагази самостоятелно в... тази отвратителна... гадост.
Тя проплака тихо от погнуса и отвращение. Осъзна, че се намира в човешки град. Не всичко под нея представляваше... чиста пръст?
- Искам баня! - нежното й гласче изрази едновременно молба и настойчивост - Моля те, Како Здравке. Обещай ми, че после ще намерим къде да се изкъпем!

Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » вт юли 05, 2011 9:16 pm

Заваляха жаби, не че се слючваше рядко, но тези бяха от гадния вид, кафеникави хуховати и лепкави. Влизаха и праз най малките процепи и бяха ужасно влажни. Дали валежите от жаби са добро и ли лошо не може да се каже, но поне са по-безопасни от валежите от консервени кутии. Така става при прекумерна употреба на магия.

Междувременно на 7000 левги в град наречен Костените кули издигнат върху планината на костите в една малка кална уличка група приключенци отвориха една малка мратичка над която бе изписано приветливото ЕЛА и се озоваха пред три джуджета.
Две ладита и една сина ако можеше да се съди по мъхът по бузите им. Ладитата бяха с кожени дрехи предимно ремъци и обшити с месингови халки по който висяна неимоверен брой интрументи, единят имаше странни очи като на хамелеон и едното излесе почти един юмрук напред като малка кула. Другия бе с монокъл голям колкото лицето му е държащ се на бронзова диадема за главата му. Сината имаше и доста фести под кожата, бе сплетена на камара дребни плитчици и держеше в ръцете си нещо като насочен към влизащите... гръмострел?

Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » вт юли 05, 2011 10:03 pm

[edit - Спасе, този можеш да го изтриеш]
Последна промяна от Fobos на съб юли 09, 2011 1:46 pm, променено общо 2 пъти.

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » ср юли 06, 2011 7:14 pm

- Злато да изпълни този дом до най-високите му тавани! - зарадвано възкликна Здравка, щом видя домакините. Не беше виждала джуджета откакто напусна Брил с приключенците. - Бона да държи ръцете ви здрави и халбите пълни!

След кратка обмяна на ритуални поздрави, джуджетата се съгласиха да покажат пред посетителите какво могат да предложат. За разлика от магазина на гнома, тук царуваше натуралната размяна и нов чертеж можеше да се получи само ако дадеш свой собствен. Имаше цяла купчината свитъци, които сината вадеше от плетен кош, приличащ на рибарско кепче. Повечето от тях се оказаха инструкции за създаване на светкавица в буркан и гущерче на клечка. Сред наличните изобретения имаше и някои, които безспорно бяха дело на гениален ум, но дотолкова надминал съзнанията на обикновените хора, че беше трудно да се каже за какво всъщност служи творението.
След като реши, че списък за покупки могат да направят и сами, а кула за далекосъобщения не е подходяща за приключенци в движение, Здравка все пак опита да постави въпроса, който я вълнуваше най-много:
- А мъ-мъ-материали зъ-за ко-ко-конструиране нъ-на го-го-голем пъ-продавате ли?
Джуджетата се спогледаха и направиха кратко съвешание със събрани глави, от което Здравка успя да чуе само сумтенето на пухкави бради. Когато се обърнаха пак към нея и трите джуджета няколко мига я оглеждаха с поглед, които недвусмислено трябваше да прецени дали количеството смазка по ръцете и може да бъде сметнато за задоволително.
Най-накрая едното мъжко джудже одобрително посочи колана, съдържащ лъснатите до блясък малки гаечни ключета и кимна.
- Ко-ко-колко бъ-биха съ-съ-стрували пъ-пъ-петдесет ки-ки-килограма дъ-дървен ма-материал? - Здравка усети бакенбардите си радостно да се къдрят. Нямаше нищо против гномите-търговци, особено когато предлагаха чай по време на градушка, но друго си беше да закупиш необходимите ти неща от джуджета. Знаеш че можеш да разчиташ на качество и да не се притесняваш от скрити дървояди.
- 20 медника за килограм, колкото си струва материала, - отвърна по-младото лади. - За 50 килограма дърво ни дължите 1000 медника, плюс 3000 за частите - значи прави четири златника. Има пълен комплект части за дървен голем отзад в бараката.
Здравка не устоя. Това щеше да означава да вървят пеша чак до глупавия връх, та и отвъд него... но о, по-дяволите, искаше голема и толкоз.
- Въ-въ-взимам го, - отвърня тя и внимателно наброи исканата сума на тезгяха. - И о-онази о-отвертка съ-също щъ-ще взема.
- Нека е подарък, - снизходително кимна другото женско джудже. - За добрата сделка.
Здравка провери два пъти монетите и ги връчи на трите джуджетата, които направиха същото. На раздяла всички мощно си разтърсиха ръцете, както подобава на истински джуджета и пътешествениците се изнизаха навън.
Последна промяна от Fobos на съб юли 09, 2011 1:56 pm, променено общо 4 пъти.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » ср юли 06, 2011 8:48 pm

ИИ - с уговорката, че Светлето ще довърши ВИ покупките с дописване в настоящия й пост.


ВИ...
Приключенците се сбогуваха с любезните си домакини и тръгнаха да си ходят. Обърнаха се и видяха потресаваща гледка...
Всъщност обичайна....
за хорските поселения...

Тръъъъъ се чу насреща им.
- Кво зяпате бре!? - дочу се мощен и заплашителен, но изтерзан вик. Извика го едър мъж, клекнал насреща им, по средата на улицата. Той напъна бузи и се чу звук като от надут и после изпуснат свински мехур.
- Т, т.. ту, у.. тук... - започна Здравка и спря заради ударната доза смущение. До нея Амелия също спря. Все пак гледката на акащ насред калта мъж можеше да спре всичко.

Мъничкото носле на Амелия си имаше мънички, финни ноздри. Точно в момента минииатюрните им дупчици видимо се разширяваха и свиваха. Изтънченото момиче изглеждаше така, сякаш... сякаш... Изящните й, белички длани затиснаха устните... Нейните огромни и обикновенно надменни очи придобиха измъчено изражение. Накрая не издържа и попита непознатия:
- Простете за нетактичната ми забележка, но.. но как... как може да сте толкова отвратителен?
- А нещеш ли да ти го турим о устата!? - изръмжа човекът и и започна да се изправя. Запаса си гащите, без да забърше каквото и да е. После продължи да си изправа и изиправа я и зправя... Сега вече се виждаше че е гигант - раменете му се извисиха над главата на Микаел.

Амелия импулсивно посегна за ножа си и веднага се досети какво ще й коства да заколи това прасе. Щеше да се изкаля цялата. Така че въздъхна и погледна надменно идиота:
- Имаш късмет, че не искам да се цапам в тази кочина. Ще те оставя да живеееш
- С-С-скрий си задника, ми-ми-мизернико! - ядосано възкликна Здравка. - И въ-въ-върви съ-си у ва-вас!
- `Бал съм т`а, джудже! - изсумтя колосът. Раздразнено разкърши плещи... огромни, тежки плещи на бик.. Почеса се по гъза... пръдна. И щеше да е смешно, но погледът му обещаваше насилие. От онзи вид първично насилие, който няма нищо общо с чувството за хумор на остроумните типове с малките пинсети.

А на гърба му имаше огромна, двуръчна брадва. Бяха я видели още в началото, но тогава изглеждаше някак смешно. Може би защото стърчеше покрай голия задник на посеркото. Сега обаче изглеждаше просто остра и голяма... много голяма.
- Мъ-мъ-много тъ-ти е е ма-ма-малък, - рече Здравка и се изплю пред гиганта. - Ня-ня-няма дъ-да сти-стигне да-даже и дъ-до бъ-брадата ми.
- За ква се мишлит ти ма тъпа кравко, че ще даваш оценки за нещо дето дори номожеш да си помечтаеш да имаш!? - изръмжа гиганта.

Грубото му, нашарено от удари и белези лице изрази простичко, брутално презрение. Сбърчи нос, все едно миришеше улицата... част от която май беше в гащите му. Елфаната се вледени:
- Слушай, нерез скопен! - Амелия сложи лявата си ръка на хълбока и направи "онази чупка" с бедрото. Имаше тънко като на оса кръстче и ханша й се очерта достатъчно щедро:
- Слушай, нерез скопен! Разкарай ми се от пътя, защото ми лазиш по търпението. Накрая ще си изцапам още малко токчетата на ботушките и ще дойда до теб. Ще ти обясня точно колко съм впечатлена от грозната, покрита с морави венички, космясала наденица между кълките ти. Изчезни, докато все още съм вежлива.

Оня зяпна към девойката, все едно е смачкана скилидка чесън. Все едно наистина му е трудно да си събере очите върху нещо толкова мъничко:
- А да ти навръ чудната главица в задника искаш ли, тамън нема да видиш как ще си изцапаш ботушите!

През това време Здравка мълчеше - изчервена и смазана от смущение до корена на бакенбардите си. Гигантът беше просто мъж, дрискащ на средата на улицата и въпреки това беше успял да затвори и без това не особено полезната и уста само с едно символично размахване на оная си работа.

Някъде в добропорядъчното и благовъзпитано Здравкино съзнание проблесна кратка нажежена нишка. Тя беше само едно дребно, заекващо джудже, с торбести ботуши и ръце, вечно изцапани със смазка... но поколенията яки планински жени преди нея бяха оставили едно дълбоко заровено гърне с инат, готово да експлоадира ако бъде настъпено в неподходящ момент.
Здравка загреба с върха на обувката си малко от вонящата на лайна кал, в която бяха нагазили и я метна към гиганта.

- Ще съм ти много благодарна, ако ми спестиш идването до теб - Амелия вирна брадичка и оголи бялата си шийка - Дори може да не си вързваш грозните парчета плат, наречени панталони. Вземи ела и ще ти покажа какво заслужават прасета като теб, жалка твар такава.

* * *

Гиганът не издържа. Нервите му се сринаха при последната обида на Амелия. С рев извади колосалната си двуръчна брадва и се нахвърли върху нея. Яростта го заслепи и той се прицели под вирнатата й брадичка. Баш в бялата, дръзко оголена шийка.
Ударът се оказа страховит, но яростта го подведе. Беше истинска глупост да тръгнеш така към непознат противник - все едно главата му е зелка за сечене.
Амелия с усмивка приклекна - в презрително подобие на превзет реверанс. Чудовищното острие профуча над главата й без дори да я посегне.
Рогатият исполин изфуча още по гневно, но вниманието му се отклони към самия него. Калта и тежкия удар за миг го откриха напълно за опасна контраатака. Трябваше му частица от мига, за да възстанови равновесието си… но частица от мига си е частица от мига. Беше дошъл редът на Амелия.

За разлика от него тя нямаше претенции къде ще удари. Извади „жило”-то и посегна към корема му. Кожената му ризница омекоти и без това слабия удар. Получи се незначително одраскване... но... Гигантът усети нещо мазно в уж плитката рана и нададе гръмовен рев на страх и ярост. Замахна с цялата си сила - преди да е възстановил напълно равновесието си. Замахна с гняв, със страх...

Амелия направи две танцови крачки назад. Отдръпна се с измамна плавност, а главата на брадвата профуча точно пред лицето й. Твърде близо за нейния вкус - реши да вземе крайни, но необходими мерки. Вдигна властно ръка и заповяда с нежното си гласче:
- Омекни!
Превзетия жест изглеждаше трогателно нелеп... но ефектът се оказа ужасяващ дори за страничните наблюдатели. Огромният мъж внезапно залитна под тежеста на собствената си брадва. Един поглед, един жест от страна на крехката елфана и... той се прекърши. Оръжието му увисна в прималелите ръце. Коленете омекнаха... якото му тяло омекна...
Стана като...
...като торба...

Куражът му обаче го хвърли напред. Замахна отново, а ударът излезе слаб. Безсилен... Главата на брадвата едва се засили. Толкова немощна беше тази атака, че Амелия се изплъзна с имитиране на поклон. Тя дори се изсмя на противника си и това отново го докара до ярост.

Вбесен, гигантът се напъна и удари още веднъж. Обидите, адреналина и смеха на малката кучка съвсем му изпиха ума и той се прицели в главата й. Не успя да осъзнае навреме, че го е осакатила жестоко. Жалките му усилия останаха напразни - тя отново приклекна грациозно - този път дори с по-голяма лекота.
Усмихна му се.
После посегна отново към корема му. Този път намери плътта му чисто. През пролука в бронята. Потече кръв.
А после....

После Амелия направи нещо странно. Прата въздушна целувка на исполина и прибра отровния си нож. Извади ножа, покрит с бели руни върху черното си острие. Погледна с развеселени очи нагоре - нагоре към мутрата на внезапно вкочанения гигант.
Продължи да се усмихва. Нейното нежно и съвършенно лице изгря в кротка радост - докато могъщата плът на гиганта започва да се разтърсва от жестоки конвулсии. Те едновременно го разлюляха и вцепениха... Отровата на ножа най-накрая свърши своето. Битката приключи... Предстоеше убийство...

Амелия бавно, без никакво бързане наръга обхванатия от конвулсии гигант. С изражение на спокойна съсредоточеност го промуши в корема. Кръвта шурна върху кожената й броня. Последната не случайно имитираше формата на готварска престилка...

После - с неизменно спокойствие - повтори удара...

Накрая примижи поглед като придирчива домакиня пред финно ръкоделие.... Прицели се бавно и внимателно... И го разпори за трети път с руническия нож.
Това беше петата дупка в стомаха на огромния, корав боец и той най-накрая рухна. За един миг се превърна в огромна планина. Планина от месо в краката на елфанката.

Цялата й готварска престилка –броня лепнеше, покрита с кръв. Иначе гнусливата девойка се приведе и довърши противника си с няколко безжалостни ръгвания към сърцето през диафрагмата. Гиганта стана много, много, много мъртъв.

* * *

Амелия отряза парчета от дрехата му. Почисти оръжията и лявата си кания с парцалите. Отряза нови парцали - избърса внимателно себе си.
Погледна Микаел:
- Можеше да помогнеш?
- Потънахме до ушитееее - каза сякаш на себе си Микаел сокато гледаше лицето и косата на елфаната изпръскани с кръвта на непознатия.


---------------------

[sblock="Информативно"]изхарчени 27ТМ и 3ТУ. Освен това по система Амелия тръсва ножа Жило, преди да го прибере в ножницата. Така че да се зареди наново острието с отрова. Ще отбележа в инвентара, че е презареден един път.
Разказвача да каже дали има плячка
Имате една секира дърварска и ако го пребъркаш за кесия искам да го опишеш, щото Микаел неще да пипа.
[/sblock]
Последна промяна от cherno_slance на чет юли 14, 2011 3:50 am, променено общо 10 пъти.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » ср юли 06, 2011 10:33 pm

Здравка направи няколко ужасени опита да препречи пътя на Амелия веднага щом разбра, че елфаната е решила да нападне гиганта. Искаше да извика "Спри!", но вместо това от устата и се разнасяше само накъсано съскане. Когато нацапаното с черна лепкава течност острие започна да свисти край ушите и, тя най-сетне се отдръпна, разколебана дали да вика за помощ или да избяга.
За добро или лошо, двубоят приключи преди да е успяла да преодолее страха си от местните практики за линчуване. Гигантът лежеше в калта, окървавен като прасе, а Амелия методично го изкормваше. Вътрешностите му вдигаха пара, когато се изсипаха от коремната кухина. От смълчаните къщи не долиташе нито звук.

Здравка се обърна и повърна до зида. Цялото и тяло трепереше. Микаел не беше помръднал от мястото си по време на битката, но по изражението му не можеше да познае какво си мисли.
- Много те моля да ме извиниш. Цялата съм мръсна. Сигурно ти е ужасно неприятно да търпиш до себе си немарливо момиче като мен, - каза Амелия след като изчисти ножовете си. Изправи се, приглади полата си и добави: - Обещавам веднага да се приведа в приличен вид.
Здравка с разтреперани ръце опипа гаечния ключ. Беше студен и лепкав, сигурно от потта по дланите и. Вероятно нямаше да има шанс срещу намазан с отрова кинжал... но все пак в един безумен миг тя си представи как успява и русата коса на Амелия хлътва дълбоко там, където гаечният ключ докосва черепа и. Елфаната придирчиво се бършеше.

- Зъъъъъ..., - Здравка преглътна и призова на помощ всичките си братя. Гласът и излезе висок и писклив. - Зъ-зъ-за-за-защо гъ-гъ-го-о у-у-у-у-у-у-уби?!!!!! За-за-за-за-защо!!!! За-за-за-за-за-защо!!!
Последна промяна от Fobos на съб юли 09, 2011 1:58 pm, променено общо 1 път.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » чет юли 07, 2011 12:49 am

- Кого? - изящното, дългокрако момиче за миг се обърка - А, имаш предвид този грубиянин?
Тя се извърна през тънкото си кръстче и изгледа с презрение огромния труп:
- Прояви лоши обноски, като ме нападна с брадва.
После се обърна към сина-та и направи сладко, умолително изражение:
- Како Здравке, имаш ли вода? Моля те, цялата лепна.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » чет юли 07, 2011 1:10 pm

- Да се махаме от тука, веднага - изръмжа натоварения като вол щитоносец и отита да намести товара си. Сръчноврът, вдишай! Амелия ей там има локва добави малко кал към кръвта по теб и да се разкараме преди да е дошла стражата.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » чет юли 07, 2011 1:20 pm

- Тъ-тъ-ти съ-съ-си чу-чу-чу-чудовище! Въ-въ-вещица! - избухна Здравка, след като примига няколко пъти от наглостта на Амелия.
- Здравке, стига! Достатъчно се накиснахме вече! - Микаел хвана джуджето за рамото и го разтърси. Случайно или не, беше избрал точно ръката, която държеше гаечния ключ. - Трябва да се омитаме оттук.

Здравка направи опит да се откъсне от него и да се метне към Амелия, но войнът я беше приклещил в желязна хватка въпреки допълнителния товар който носеше в раницата на гърба си. Накрая джуджето започна да рита кал към Амелия в безплоден опит да я нацапа още повече.

Амелия посрещна гнева на сина-та с видимо натъжаване. Усмивката й стана скръбна и тя отмести поглед настрани:
- Той ни обиди като жени. После ме нападна. Нима в твоите очи нямам право да се защитя?

Здравка понечи да каже нещо, но от устните и вече излизаха само срички на неизказани думи. Накрая тя се измори да се се съпротивлява на хватката на Микаел и да рита кал, затова спря и се наведе да си поеме дъх.
- Тъй, - рече човекът и ги изгледа строго. - Нашият път е насам. Извън града. Веднага. - Той настойчиво стисна Здравка над лакътя и я побутна към улицата. - Ще можете да си пуснете кръв в лагера, ако още имате сила за това.

Здравка се оттърси от ръката му и хвърли дълъг, пълен с ненавист поглед към Амелия.
- Нъ-нъ-няма дъ-дъ-да до-до-дойда с вас. - После извади кесията, в която подрънкваха останалите 240 медника и я връчи на Микаел. - То-то-това е о-о-остатъкът. Съ-съ-съжалявам зъ-за би-би-бирата.
- Ей...! - започна воинът.
- Нъ-нъ-няма дъ-дъ-да до-до-дойда с вас! - почти извика Здравка, обърна се и хукна из тъмните улици. Краката и мокро джвакаха в рядката кал.

[sblock]ИИ - Да се знае все пак, че плановете ми за Здравка още не включват напускане на групата. Извинявам се, че ще ще наложи да се отцепи още една сюжетна линия за нея докато броди из града, но тя:
1) наистина е много разстроена
2)наистина иска голема и смята да се върне за материала
3)ако успее да се поуспокои и да съобрази че вече няма никакви пари, може и да иде при каменоделеца за бързата лесна работа.[/sblock]
Последна промяна от Fobos на чет юли 07, 2011 8:59 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » чет юли 07, 2011 1:36 pm

Здравка едва не се блъсна в двама души от стражата които тъкмо навлизаха в уличката, но сълзите заслепяваха очите й, а умът й бе зает с друго, затова не обърна много внимание на това което те изкрящяха, а продължи да тича по калните улици на града.
- Хей какво става тука- викна по едрият от двамата стражи и хвана неуверено пиката си, очите му играеха между изкормения труп от който все още излизаше пара и покритата скръв елфана. Прегърленият под 70 кила багаж и части Микаел също беше внушителна гледка но не толкова плашеща. Партньорът му надигна фенера си за да пръсна повече светлина в улицата, но от това гледката не се подобри.
- Моляте Орим влей й малко разум - измърмори по скоро на молитва щитоносеца.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » чет юли 07, 2011 2:11 pm

- Този господин тук - крехката й като лилия ръка посочи убития - Обеща на мен и моята спътница насилствени блудствени действия. Отвърнахме му, че не го намираме за достатъчно привлекателен.
Елфаната продължи методично да маха кръвта от лицето си. Движенията й бяха прецизни - по-скоро топваше парцала, отколкото търкаше. Внимаваше да не разрани нежната кожа на лицето си. Допълни без бързане:
- Той настоя и ни обиди. Тогава приятелката ми се разстрои много. Тя е чувствителна, а ругатните му прекрачиха границите на... на лошия тон. Разстроиха я.
Тя се усмихна мило:
- Не обичам, когато се държат така с другарите ми. Казах му, че е простак. Той се ядоса и се самоуби. Като ме нападна. Смъртта му и обилната кръв разтроиха още повече моята чувствителна и нежна спътница.
- Спътника ти е мъж - много коректно отбеляза стражът с фенерът - и хвърлете оръжията насам.
- Говоря за разплаканата сина, която излезе от уличката - уточни с непоклатимо спокойствие Амелия. После се пресегна и извади руническия нож през цепката на полата си. Задържа го замислено в ръката си и погледна с леко объркване стража:
- Може ли да не ви замервам с ножа си. Вижда ми се незаконно.
- Чухте какво казаха колегите - долетя нов глас от към посокато в която избяга Здравка. Мъжът държеше насочен арбалет.
- Искате да хвърля ножа си по вас? - Амелия наистина се обърка - Или да го хвърля в калта?
- Момент - каза елфаната - ще го оставя на земята и ще отстъпя.
Тя уви ножа в изцапаните с кръв парцали, така че да закрие напълно дръжката му. После го остави в калта и плавно пристъпи назад.
Колкото до Микаел, той изгледа стражите и безмълвно изпъшка. И тримата имаха плетени брони и ковани бронзови шлемове. Въздъхна отново:
- С какво заслужих това, Ориме - с тези думи смъкна торбата от гърба. Разкопча колана с меча и го пусна да падне в клата.
Амелия нацупи капризно устнички:
- Господа стражи. Ще ви помоля да не разповивате дръжката на ножа ми. Не бива да го хващате с гола ръка. Това оръжие се сърди, когато сменя носителя си.

След тази кротка молба тя просто зачака. За разнообразие стражата можеше да си свърши работата съвестно, а не като някой други техни колеги. Например можеше да забележи двуръчната брадва в ръцете на гиганта и липсата на рани по гърба му. Плюс това дълбоката кал правеше следите от битката очевидни дори за нея. Личеше си, че е било сблъсък лице в лице, само между нея и рогатия исполин.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » чет юли 07, 2011 2:25 pm

- Пипин Ходи им събери оръжията и виж какво иска да скрие малката в парцалите - нареди стражът с арбалета, а този с фенерът съвестно мушна меча си в ножницата и след като предпазливо заобиколи трупа на гиганта се добрижи до оръжията на Микаел и повития в парче плат нож на елфаната. Вдигна мече и ножа след което понечи да го разповие.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » чет юли 07, 2011 2:36 pm

- Господин Пипин, достатъчно крепка ли е душата ви... - попита Амелия - ... за да устоите на предстоящото? Дръжката на това оръжие е по-опасна от острието му. Повярвайте ми!
Тя го погледна със спокойните си, красиви очи. Без заблуди, без актьорска игра.

Ако стражът притежаваше поне малък сърцеведски усет, щеше да прозре истината в думите й.
Тя не се криеше. И помнеше онзи шепот, който чу при първото хващане на руническия нож.
Микаел се обади зад рамото й:
- Гусине, сложи го на земята и го разповий там. Наистина не го пипай. Малката кифла е права.

В първия миг изглеждаше, сякаш настойчивостта на елфаната е безрезултатна. Но след дъх ръцете на стража замръзнаха. Беше усетил, че тревогата на красивото момиче е истинска. Имаше нещо около това оръжие... и щеше е здравословно, ако сподави любопитството си.
Той изхъмка и внимателно запаса под колана си оръжието - както е увито в парцалите. Махна с ръка на момичето и мъжа да го последват - и те го последваха.

В сградата на стражата попитаха нея и Микаел дали имат други оръжия. Амелия обясни, че има още един нож - но не е умъртвила нападателя си с него. Погледнаха я търпеливо и тя кимна послушно, предаде "жило"-то с все ножницата. Обясни, че не иска да се вади от там, защото отровата е скъпа. И не иска да се хаби заради нечии любопитни, мазни пръсти.
После поиска да сложи ножницата на другия нож и блюстителите на закона й го дадоха крайно неохотно. Тя пъхна руническото острие в калъфката му, затвори закопчалката около дръжката и... след известен размисъл го уви отново.
Предаде го на стражите под съпровода на настръхнали погледи и арбалети... не че й пукаше. Беше невинна.
Много повече я притесняваше мръсотията по нея. Имаше неустоима нужда да се измие и тя помоли за вода. Помоли с цялото обаяние, на което беше способна.
Вместо съгласие или отказ, просто я пъхнаха в една килия с Микаел.

От нейна гледна точка положението изглеждаше отчайващо - имаше опасност кръвта на гиганта да засъхне по нея.



-----------------------------------

Убеждаване от Амелия:
18+рол срещу16+псу на стража.
Рол
Roll(3d6)+0:
3,5,5,+0
Total:13

КРаен резултат: 18+13=31. Следователно 15 успех над стандартното затруднение.
Последна промяна от cherno_slance на чет юли 07, 2011 7:49 pm, променено общо 3 пъти.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » чет юли 07, 2011 4:28 pm

Синята луна изгря а от групичката отишла на пазар нямаше и следа, някой по пароноичен би си помислил че просто са взели 20 златника от 26-те които имаше групата и са духнали, все пак това беше една наистина добра сума пари. Отново заваля дъжд.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » чет юли 07, 2011 9:05 pm

Безкирка започваше да се чувства глупаво. Не че и пукаше за парите - не бяха нейни. Лесно и беше да прежали и малката сума, която даде на Здравка за бирата. Разговорът с непознатия (как му беше името? Плъх Хлопан?) обаче беше замрял и групата бе налегната от неловко мълчание, което започваше да лази по нервите на джуджето. Мислите и започваха да се насочват към тримата им спътници в града. Какво ли правеха? Къде бяха запили? Амелия дали беше изхарчила всичките пари за баня? Все безрадостни мисли. Безкирка ядно подритна един камък с тежкия си ботуш.
- В кой кенеф пропаднаха тия, чума да ги тръшне!
Изображение

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » пет юли 08, 2011 3:09 pm

Малко след като я тикнаха в килията... през дупката под вратата някой пъхна дървена паница.
С вода.
Амелия благодари искрено на невидимия си благодетел. Посегна към паницата и в последния миг се спря. Плахо извърна очи към Микаел:
- Ако си жаден, отпий. Преди да съм изцапала водата!
Войнът отклони поглед от точката на стената, в която упорито се взираше. Облегна се на камъните с другото рамо, зяпна към нея. Изгледа я и дълго, продължително изпуфтя:
- Как може да утрепеш някой ей-тъй!? Все едно е муха на стената?... И след миг да си кат`... кат` цветенце...
Елфаната припърха с мигли, смутено сведе поглед:
- Защо ме кориш толкова жестоко... аз те харесвам...
- А ако ти бях противен, а? Какво ще ми направиш?
- С Безкирка не се харесваме. Със Сульо също. Но съм готова да убивам или умра за тях.
- Защо? - погледна я настойчиво човекът.
- Защото... - момичето вдигна лице. Разтвори широко огромните си, красиви очи. Ирисите й бяха придобили онзи ужасяващ, кехлибареночервен цвят:
- ... защото си нямам никого другиго...

* * *

Микаел отпи около третинка от водата в паницата и се спря:
- Не ми стигна, ама... майната му... измий се като хората.
- Благодаря - елфаната вече натапяше единия от последните запазени парцали. Изчисти внимателно лицето си, изцеди тъканта в кофата до ъгъла. После премина на косата. Действаше внимателно заради малкото вода и липсата на удобства. Накрая се приведе в почти задоволителен вид и въздъхна с облекчение.
Почувства се добре за първи път от доста време. Доволно, по детски се усмихна:
- Ще ти преча ли, ако си попея?
- Помниш какво стана последния път, - Макаел вече дремеше върху нара за спане - .. Когато пя.
- Помня - съгласи се момичето - но денят наистина беше лош. Иска ми се...
- Не съм против... - ама ако влязат стражите, няма да те защитавам.
- Благодаря ти - отвърна тя със своето едновременно смирено и горделиво гласче.
После се съсредоточи, изкашля се леко превзето... и поде бавна, нежна мелодия*.
В началото гласът й се лееше тихо, съвсем тихо. Ала неустетно набра сила и се понесе в нощната тишина като сребърна река**
Накрая песента изтече докрай, настана отново тишина.
Амелия се усмихна - не очакваше похвали и не ги получаваше - но поне този път не й направиха живота интересен.
...Както се случи на онзи пазар.

* * *

По навик приглади полата си и пристъпи към нара. Легна и се сгуши под мишницата на спътника си. Сложи съвсем леко глава на рамото му, но той се събуди. За миг дишането му се промени. Мъжът стана... нещо опасно, непознато... Стегнат като струна. Притихнал. С отворени в тъмното очи...
Амелия почти проплака:
- Микаел, какво има?
- Ммрр? - почти изръмжа в ухото й. В дъха му имаше огън, глад... мълчание... а после непознатото, страховито нещо притихна... притихна вътре в гърдите му.
- Нищо, лапе. Спи! - той намести рамото си под главицата й, нагоди се като възглавница. Така правеха възрастните, когато ги гушкат деца:
- Спи.


---------------------------------
* Roll(3d6)+0: 3,2,5,+0 Total:10 , следователно 12+1+10= 23 или 7 успех

** ( http://vbox7.com/play:7e919ce7 ).
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » съб юли 09, 2011 1:22 pm

Здравка всъщност не заплака, независимо какво беше казала Амелия на стражите. Това, което чувстваше беше ужас и нещо опустошително голямо, тежко като огромната нагорещена наковалня на Бона, което си нямаше име. Тя вървеше трескаво из смълчаните улици, без да обръща внимание на района, като старателно избягваше закъснелите минувачи. Отвреме навреме усещаше как краката и потъват в студени локви, но тъй като беше вече доста тъмно, не си правеше труда да ги избягва.
Не се беше чувствала толкова зле от последния път когато баща и удари майка и с големите винтови клещи след като погрешка му бе наляла от новото вино. Тогава майка и се скри в кухнята и два часа не пускаше никого при себе си, а когато излезе, лявата и скула беше удвоила размера си. От ръба на окото до началото на бакенбардите се разперваше голямо лилаво-синьо петно, а в средата му, като отровно животно, се проточваше белег със засъхнала кръв. Здравка прегърна майка си, опитвайки се да намери думи да я утеши, но и думите, и сълзите отдавна бяха пресъхнали. На вечеря братята и бяха малко по-тихи от обичайното и не смееха да вдигнат глави към майка си, но за сметка на това баща им се постара да запълни тишината на масата с ядовити духовитости.
Здравка усети че се задъхва и забави ход. Беше се озовала в друга част на града, също толкова непозната колкото и първата. Къщите тук бяха малко по-високи и изглеждаха малко по-добре поддържани, но все така тънеха в отчужден, недружелюбен мрак. Табелите на алхимическите работилници, училища и магазини, които винаги я бяха вълнували, сега и се струваха натрапчиви и претециозни.
Като Амелия.
Съзнанието на Здравка отново и отново, като развалена машина, връщаше пред очите и гледката на Амелия, която стои над димящите вътрешности на гиганта и пита със сладко гласче джуджето дали има вода. Нямаше начин да се върне в групата. Колкото и да бяха симпатични отвлечените циркови същества, имаше някои... неща, които просто не трябваше да се правят. И как така Амелия въобще се беше оказала спътник на две джуджета, гоблин и човек? Беше цяло чудо, че още не беше заклала някой от тях. Всъщност можеше и да е заклала, ако са имали и други спътници. А после ги беше опекла и изяла. Безкрика и останалите просто да не знаят какво се беше случило зад гърба им.
Не, беше малко прекалено. Амелия не обичаше да приготвя храна, така че най-вероятно просто им беше изпила кръвта. Здравка потръпна. Не беше убедена в съществуването на онези страховити черни същества, които авторите на евтините брилски вестници обичаха да рисуват отвреме навреме за илюстрация на страшни приключенски истори... но все пак само мисълта за хлебарка, голяма колкото човек си струваше да се обмисли. Поне на това приличаха илюстрациите, когато разносвачът ги донесеше с незасъхнало мастило и ги пъхнеше в кухото дървено човече до входната врата..
Проклятие! Здравка изведнъж се сети, че частите на голема бяха останали у Микаел. И не само те, ами и всичките им пари, които... които, ъъъм, бяха общи.
Притеснението, появило се с мисълта за голема, се превърна в паника и отчаяние. Частите бяха закупени с общи пари, в събирането на които Здравка имаше съвсем скромен дял. Тя не беше мислила много чия собственост ще бъде големът, след като бъде построен, защото през цялото време мислеше само как ще го построи, а не какво ще прави с него. Пък и след като купиха алхимични реактиви със същите тези пари, покупката на голема беше съвсем логична...
Здравка се ядоса на себе си, на това колко лесно се хвана в капана. Ласкателствата на Амелия само я настройваха подозрително, но подкупът под формата на реактиви и части я залепи за медената пита като лакома пчела. О, да, тя искаше голема!... но не и по този начин.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » нед юли 10, 2011 6:54 pm

Никой не можеше да отговори на въпроса на Безкирка и тя раздразнено изпразни изгасналата си лула, покривайки дрехите си с недоизгорял тютюнев прах.
- За първи път от месеци се оръсвам за бира и накрая да не си я получа! Мисля да отида да видя ония безделници къде хайманосват. Някой идва ли с мен? - сината погледна Сульо настоятелно. Доколкото зависеше от нея останалите можеха да ходят по дяволите, но гоблинът като че ли и беше легнал на сърцето.
Сината нервно пъхна ръце в джобовете си и като че ли напипа нещо... Оказаха се пръстените, които бяха взели от малкия Фос, когато... така де, когато инцидентно го повалиха на пристанището в Брил. Златният пръстен имаше гербов печат, който на джуджето се струваше префърцунено и неуместно да носи. Сребърният обаче имаше красив зелен камък.
"Какво пък - помисли си тя, - отива ми на очите" - и го надяна на лявата си ръка. Учудващо, въпреки че пръстенът беше направен за по-голям човек, сребърната халка плътно и удобно прилепна за пръстчето на сината.
Изображение

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » нед юли 10, 2011 9:23 pm

призори:
- Хей, кой от двамцата ще е първи при комисарята? - подвикна сражът отворил вратата.
- Може ли да съм аз?- попита спокойно Амелия
Микаел и стражникът си размениха погледи, след което оня отвори вратата по широко. Даде й знак да излезе.
Коридорчето беша малко мрачно и на Амелия и се наложи да изчека докато тражът бетне отново двете резете за да затвори килията и Микаел, след което той пое нагоре давайки и знак да го песледва без да си направи труда да види дали ще го направи.
Сложиха я на неудобен тапициран с плюш стол от чинар пред голямото бюро на комисарята покрито с поизтъркана зелена кожа. Двама стражи донесоха две лампи и грижливо насочиха отражателите им към лицето на елфаната, въпреки, че големия прозорец на втория етаж зад кърба на човекът срещу нея бе отворен и през него навлизаше достатъчно от утрината светлина.
[ - Лампите са главно защото повечето посетители ги очакват, ако ти пречат ще ги махнем?
- Много сте мил. - отвърна искрено елфаната - Наистина няма да откажа, ако ги махнете.
Човекът махна с ръка и двамата стражи в двата ъгъла на помещението зад Амелия пристъпиха напред и махнаха торажателити и същевременно намалиха дължината на хитали за да добият лампите приятна мека светлина.
- Кажи сега, защо момиче като теб носи прокълнато оръжие и убива с отрова?
- Не убивам с отрова. - отвърна кротко Амелия - Ако желаете, може да се порежа доброволно. Ще потреперя петнайсет, двайсет дъха и ще ми мине.
Ножът с отровното острие, се озова на плотът пред нея.
- Стига отровата да не е сменена - подметна Амелия и спокойно взе острието - Ще ви помоля да не ме бутате и местите. Ще се оправя от самосебе си.
С тези думи тя сложи дланта си на масата с опакото нагоре. Прехапа езиче, въздъхна и тихо изохка. Едва след охкането събра смелост и се поряза по възглавничката на върха на показалеца. Раната беше плитка и тя нарочно обърна ножа странично. Натърка омазнената му страна към раничката със силно притискане.
- Достатъчно! Стефан би ли се погрижил моля.
Един от стражите зад нея се приближи и положи ръка върху порязаната й длан, Амелия почуства студът съпътстващ всяка магия и след това по дланта й нямаши дори белег. Мъжът се отдърпна на зад.
- Знам че не е учтива да се прилага лечебна магия без разрешение но имам непоносимост към кръв, затова ще помоля да ме извините. може да си приберете това оръжие, източихме съдържанието му и ще помолим да не го използвате повече в града или околностите му.
- Колкото до другото ви оръжие, боя се че ще трябва да го унищожим, явно има някакво проклятие над него и няма как да го обезвредим по подобие на този нож.
- В мен е в сигурни ръце. А без него ще съм беззащитна там, където обикновенно ходя...
Тя се усмихна леко засрамено:
- Повечето неща, които ме нападат с двуръчни оръжия, не ме псуват преди това... но ако съм беззащитна, резултатът ще е същия.
- Е драга, явно наистина ще трабва да преосмислиш местата по които ходиш - благо се усмихна възрастният мъж. За твое добро и на пастрокът ти ще е дбре да не се зъбърквате с някой държащ дворъчно оръжие.
- Благодаря за разбирането - кимна Амелия и добави след кратко замисляне - Мога да дам думата си на елф, че няма да използвам руническия си нож в пределите на града ви. Клетвата важи дори и при смъртноносно нападение над мен.
- Харесвам упоритостта... до време. Ти обаче явно не разбираш, ножът е прокълнат и само на късмет си го одържала до сега. Не бих желала да поемам отговорност ако се издъниш при контролът му, а думата тия приемам разбирасе, що се отнася до... жилото.
- Не беше на късмет - отвърна с равен тон Амелия - Имахме си съвсем истински сблъсък и аз победих. Да го отнеса от тук е много по-сигурно за вашия град, отколкото... да бъде човъркан от хора, които през ден си взривяват сградата.
- Естествено - тя сви изразително малките си раменца - ще ви разбера, ако някой проявява съчетание от алчност и любопитство.
- Знаеш ли какво е криминология момиче? - Рязко смени темата мъжът. - Разбира се че не знаеш, това е нова наука която се разработва в момента. Докато ти си в тази стая пастрокът ти обяснява как безпричинно си заклала необразцов гражданин, как един от спътниците ви който издирваме в момента се е опитал да те спре... Не одобрявам убииствата в моя град и всеки който неможе да си реши въпросите без да вади оръжие не е добре дошъл в него. Не одобрявам и намеците по къкъвто и да е повод за алчност от страна на стражата ми.
След кратка пауза през която прекара пръсти през стоманено сивите си коси я попита:
- Би ли заложила живота си, че ще овладееш оръжието?
- Вече съм го правила веднъж - сви рамене Амелия - ако се проваля, може да ме убиете на място
- Да знаеш, че няма да ми е, приятно и нашия оражеен експерт едва не загина при сещата с проклятието. Все пако баче ще го направия. Микаел!
Мъжът от дясно пристъпи и опря стралана зареден арбалет в тила на елфаната, а комисяря бракна отново в бюрото си и извади нещо омотано в парцали.
- Ти решаваш момиче - вързопът тупна пред нея.
Амелия извади спокойно оръжието и го хвана в ръка. Очите на й просветнаха за момент и се напълниха с мрак, после отново се избистриха.
Комисарят кимна към ъгъла, където имаше огромна торба с части и дурги предмети от първостепанна важност:
- Взимай ги, Пастрокът ти е от вън и до расъмване да ви няма в града и... успех.
- Господине, - примоли се Амелия - много ви моля да ми върнете и ножниците.
- А искаш ли да остенеш и без ножовете момиче? Извади късмет че не ми се разправя с демонични изчадия, затова вдигай торбата с покупките преди съвсем да си изпуснеш късмета момиче.
Амелия не каза нищо, само го погледна умолително. Лицето на капитана остана безизразно, но поне й проговори:
- Наистана си обаятелно малко и хубаво дете - каза мъжът с уморен глас - и това те спаси от кладата. Моля те не ме карай да си променям решението.

Амелия отново не каза нищо, просто прегрна ножовете с дръжките към гърдите си и остана така. Адски неудобно изглеждаше. Не казва нищо, защото почувства, че наистина върви по ръба. Накрая тръгна да става и естествено изпусна единия нож на земята.
Комисаря се изправи и отиде да погледне през прозораца, а двамата стражи и отвориха врътата и тикнаха торбата с покупките в ръцете.
Амелия се пресяга за торбата и естествено не успява да я помръдне от земята. Внезапно се разплака. Тихо и без хълцане. Просто сълзите рукнаха по бузите й и тя започна тихо да подсмърча. Наведе се, взе ръкохватките в една ръка, само че дланта й беше прекалено малка и не можа да ги обхване едновременно.
Единия страж надига торбата след като за момент поглежда коменданта в гърб другия отваря вратата и я съпровождат до главната зала. Там едно малко момиченце и едър мъж стоят с окови. Микаел е малко по в страни и стражът тиква торбата в ръцете му.

- Тя ще бъде обесена за кражба на самун хляб, а той защото е ранил охраника на фурнаджията. Явно си направила добро впечатлиние щом ни се размина така - рече Микаел, сложи ръка на рамото й и чевръсто я забута навън.
- Взеха ми ножниците. Онези, които майстор Велград направи лично за мен - В подрепа на думите си Амелия показа ръцете си - държеше по един нож във всяка от тях
Микаел я изгледа невярващо. Дали наистина не беше чула каква й каза току що.
- Да вървим, ще ти купим нови - рече замислено мечоносецът
- Благодаря ти! - тя потърка слепоочие в рамото му - Щеше да пострадаш заради мен, но ми прощаваш. Аз.. може би не заслужавам... да си толкова добър с мен.
- Знаеш ли какво ще ти кажа момичето ми, намери Здравка и я убеди да довършите започнатото. Хей ела тук - подвикна към някакво моче каращо зеленчуци в ръчна количка - ето ти това, ще караш багажа на младата дама докъдето тя прецени през целия ден ясен ли съм?
Кесия с 240 медника смени притежателя си, а зеленчуците напуснаха количката и на тахно място се озова багажът на Здравка и частите за големът.
- Трябва да помисля - рече Микаел целуна Амелия по челото и отпраши към центъра на града.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » пон юли 11, 2011 2:46 pm

Зазоряваше се, когато Безкирка и Сульо влязоха в града. Паветата по главната улица все още бяха мокри и хлъзгави от пороя и градушката, изсипали се предния ден, но поне по очевидно добре поддържаната настилка нямаше много кал. Безкирка се озърташе без особена надежда. Изобщо не и беше минало през ума как ще намерята тримата си спътници когато пристигнат. Почти беше очаквала да стоят на портата и да ги чакат...
На няколко места зърна обезпокояващи постери, украсени с лика и и носещи предупредителен надпис СИРВИРАЙТИ НА СУБСТВЕНЪ УТГОВОРНОС и още нещо с по-дребни букви, което сината не спря да дочете.
- Е, стигнахме - рече Безкирка и се спря по средата на улицата. - И сега какво?


ИИ
Не сме в гората, но не сме се и събрали, така че продължавам със зелено.
Изображение

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » ср юли 13, 2011 5:23 pm

Здравка стоеше в тъмното петно под една надвиснала стреха и се терзаеше какво да стори. Отчаяно искаше да се зарови в дървените части и да остави спасяването на цирковите артисти на Безкирка, Флодур и останалите... но не можеше да се върне при Микаел и Амелия просто ей така и да каже "Дайте ми голема". Вече го бяха платили. С чисто злато. Тя просто... просто...
Тя просто щеше да откупи голема като поработи здравата, ето какво. Умееше да прави всякакви полезни или любопитни неща и все щеше да се намери някой, който да и заплати достатъчно. А и да не се намереше, Здравка умееше да чака и да работи търпеливо, щеше да спестява като мравчица и да се храни като птиченце докато събере четири златника, с които да стане пълноправен притежател на дървената конструкция.
Душата на Здравка се разведри и тя обнадеждено поизправи гръб. Пъхна ръка в джоба си и там напипа бележката от каменоделеца, която обещаваше бърза и лесна работа за много пари. Джуджето разгърна тънката оризова хартия, прочете отново предложението и като се самооокуражаваше, че първата стъпка към сдобиването с голема вече е направена, се отправи назад.
Трябваше и известно време докато се ориентира и още малко докато отново попадне в квартала, откъдето беше тръгнала. Най-сетне тя се озова сред познатия декор. Настроението и мигом се понижи, примамливата надежда да се сдобие с голема се сви до почти недоловимо грахово зърно, а вместо това опасението, че всеки момент може да срещне Амелия и Микаел я изпълни с тревожна напрегнатост.
Здравка предпазливо навлезе в уличката, където бяха трите алхимически магазина и ателието на каменоделеца. Няколко мига тя набираше смелост, а после, без да посмее да се огледа, се завтече към вратата, пред която стоеше красиво одялан погребален камък. Миг преди да натисне резето, мярна с крайчеца на окото си мътен блясък от броня точно на входа на пресечката, в която Амелия беше заклала гиганта.

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » чет юли 14, 2011 8:25 am

Само четвърт час по-късно джуджето отново беше навън, отстъпвайки заднишком. Здравка беше имала смътните очаквания, че каменоделецът ще иска от нея изработването на сечива за работата си. Оказа се, че човекът не е точно каменоделец, а алхимик, специализирал в използването на каменна вода, който се опитва за разшири дейността си. Трябваха му "смелчаци", както се изрази той, които да умеят да доловят усета на клиента и да му доставят това, което най-силно би го зарадвало. Чрез заливане на нещото с каменна, вода, разбира се.
Здравка бе слушала обясненията му с нарастващ гняв. Знаеше рецепти подобни на тази за каменната вода, макар и по-слаби, но никога не би си позволила да ги използва върху нещо живо, само и само за да го използва след това за украса. Тя реши да бъде дръзка.
- За-защо съ-си дъ-давате цъ-цъ-целият тъ-този тъ-тъ-труд - дъ-да нънамирате пъ-подходящи жъ-животни, дъ-да пъ-пъ-правите къ-капани и дъ-да гъ-ги ло-ло-ловите? Ня-няма лъ-ли дъ-да е пъ-пъ-по-лъ-лесно, ако пъ-просто съ-се съ-съ-съ-съсредоточите и-и-изцяло въ-въ-върху на-надгробни къ-камъни? - тя опита да наподоби движението, с което Рудокоп Рубини, дебелият жрец на Бона, който я беше кръщавал, поглаждаше бакенбардите си. - Ва-ва-вадите мъ-мъ-мъртвеца о-от гъ-гроба, нъ-нагласате гъ-го в пъ-пъ-подходящо оо-о-опечалена по-поза, по-поливате гъ-го с ка-каменна во-вода, а по-после гъ-го пъ-продавате нъ-на ро-роднините мъ-му. Тъ-той съ-съ-става па-па-паметник нъ-на съ-самия съ-себе съ-си, а гъ-гробът, е-естествено съ-се зъ-заравя, зъ-за дъ-да нъ-няма пъ-подозрения.
- Не се интересувам от мъртъвци, - ухилен отвърна алхимикът. Устните му се отдръпваха толкова далече, че се виждаха повече от обичайното количество зъби. - Интересувам се от орки, троли, дриади, коболди, фей, вълчища, пуми, пантери, пустинни лъвове, земени дракони, елфи, гущероиди, гноми, фелини, грифони, кентаври, козирози... Не се интересувам от хора - не е етично; от гиганти също - грозни са и заемат много място; от джуджета - защото е клише.
Е, - рече Здравка, която се бе намръщила при споменаването на вълшебните създания. След преживяното с Амелия и срещата с този тип, бе готова да лъже без да и мигне окото. - Нъ-нъ-не съ-съм ви-ви-виждала ни-нито е-едно та-та-такова съ-съ-същество. Нъ-но а-ако съ-съ-случайно съ-се на-на-натъкна нъ-на не-не-нещо и-интересно, не-не-непременно щъ-ще и-имам пъ-предвид ще-щедрото въ-ви пъ-предложение.
Алхимикът и стисна ръката на изпроводяк и Здравка отново се оказа навън, в калната нощ на Костените кули.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » чет юли 14, 2011 2:47 pm

Амелия помолва момчето за някаква тъкан, в която да увие оръжията си. То се замисля за миг - после сваля ризата си и я дава. Елфанката увива внимателно оръжията на вързоп. Него пък притиска полека към корема си.
След това тръгва по улиците на града и се оглежда за страж. Когато намира такъв, го пита дали е разрешено да пее. Той ѝ обяснява, че няма забрана, но има такса. Една десета от спечеленото за певци от гилдата... и сребърник плюс една десета от спечеленото за певци, дето не са от местната гилда.
Амелия се усмихва, защото това според нея е забрана. Не казва нищо обаче и отминава нататък. Намира подходящо място на пазара и започва да пее. Мелодията е тъжна и затрогваща.. а в текста се промъква името на Здравка и слова за прошка и приятелство.
Хората се спират и често й оставят по някой медник. Нейната цел обаче е да бъде чута от сина-та.
Последната обаче очевидно не е тук и девойката се премества към градската порта. Има опасност Здравка вече да е напуснала града - но ако тепърва реши да излиза, трябва да мине от тук или през някой от другите 4 порти.
Отново подема същата песен - с тъжна и прочувствена мелодия. А думите са същите - за приятелство и прошка. И отново вмъква името на Здравка... и колко много едно момиче на име Амелия иска да бъде приятелка със сината.

„Млада, красива, сърцетупна,
мома на мегдан пееше:
Прости ми Здравке прости,
ке смърта по пети ми ходи.
Прости и не ме кори,
не саках тъй до да стане.

Тъжно тъжила момата,
сълзи за малко отрони.

Амелия мома вери вери лепа,
за тебе пеие сегиз.
Прости и не ме кори,
не саках в кърве те топя.
С тебе и във смъртта ти,
сакам приятелка си ми.

Тъжно тъжила момата,
сълзи за малко отрони.

Най-на свет убава, най-на свет гиздава,
най-умна и не грешима песна за прошка пеала:
Ой ти дето умре, от моѝте ръце убави,
от изплаши Здрвкенка, че от мене да бега.

Тъжно тъжила момата,
сълзи за малко отрони.”
*

Точно тази песен дочуха Безкирка и Сульо които тъкмо се чудеха какво да правят сега. Е Безкирка късаше една обява на малки парченца докато се чудеше, а Сульо проверяваше съдържанието на носните си кухини за нещо интересно, но все пак бяха пред дилема.

*няма правописни грешки в текста на този къвър на вечната и неостаряваща песен: Мома прошка тражеше.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » чет юли 14, 2011 5:14 pm

Безкирка се закова на място. До ушите и достигаха мелодични и опианяващи звуци, които биха накарали сърцето и да запее, а душата и да затанцува в красивите и изпълнени със сладка болка небесни висини, населени с прекрасни създания и чисти видения, ако в гласа на певеца не се долавяха до болка познати тембри. Сината се завъртя на пети. Точно така. Амелия.
Елфаната беше сама. САМА. Е, придружаваше я някакво парцаливо създание, бутащо претоварена количка, но в общи линии беше САМА. Пееше нещо за помирение и за Здравка, за грешки и за Здравка и за прошка и за Здравка и на Безкирка започна да и прималява. Какви ли ги беше надробила малката усойница?
- Сульо - джуджето сръга спътника си в ребрата. - Нещо не е наред.
Изображение

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » съб юли 16, 2011 9:49 pm

Здравка се отдалечи от тъмната уличка на каменоделеца и се замисли как да прекара нощта. Беше сигурна, че градската порта е затворена, така че можеше да се измъкне навън най-рано на другия ден. Не бяха планирали да остават толкова дълго, дори ако Амелия беше успяла да се уреди с прословутата си баня.
Всъщност макар да беше останала без пукната пара, това което я притесняваше, беше не толкова подслонът, колкото засилващото се куркане на червата и. Много от клиентите на баща и, които идваха от околните на Брил села, не отсядаха в кръчми и страноприемници, защото им беше скъпо, а се договаряха с някой стопанин да преспят в плевнята му, или отсядаха при роднини. Имаше такива, които си правеха малки биваци в някои от по-слабо населените квартали на Брил, където между къщите имаше големи незастроени места. А понякога се навъртаха и просяци или съвсем бедни селяни, които просто си намираха купа сено на пазара, извита стряха или закътан заден двор. По-големата грижа от подслона обаче беше храната, защото обикновено всички клиенти на баща и си носеха собствена, а в момента Здравка не разполагаше нито с храна, нито с пари, а и нямаше никакво намерение да тропа по портите на хората в късния час.
Тя мушна ръце в джобовете си и бавно тръгна из нощните улички, като внимателно оглеждаше за подходящо местенце съдето да се подслони. Скоро усети, че върви край празен обор, в който освен едно кротко старо магаре, нямаше нито едно друго животно. Здравка събра на голяма купчина разхвърляното сено, което намери вътре, намести удобно отвертките и ключовете, които носеще по гащеризона си и се просна в купчината. За една нощ щеше да свърши работа.

Fobos
Гвардеец
Мнения: 553
Регистриран на: съб дек 16, 2006 4:36 pm

Мнение от Fobos » вт юли 19, 2011 12:30 pm

Въпреки сеното, в плевнята си беше доста студено и Здравка няколко пъти се събуждаше трепереща посред нощ, мислейки си ядно дали е по-добре да умреш от студ или от глад. Когато навън най-сетне започна да се развиделява, тя нетърпеливо се измъкна от леговището, разтривайки изтръпналите си крайници. Магарето гледаше с тъжни очи купчинката измачкано сено. Ако хората в Костените Кули бяха толкова ранобудни като тези от Брил, скоро щеше да се появи някой, за да го нахрани или впрегне на работа. Здравка избута сеното към животното и се измъкна бързо навън, махайки сламки от косата и бакенбардите си.
Опитвайки се да открие пътя към градската порта, тя започна да завива в улиците, из които вече се срещаха хора. Надяваше се да попадне на обичайния поток от заминаващи пътници, които да я изведат навън. Сред шумовете на разбудени коне, магарета и петли се чуваше и все по-силна човешка глъчка. Накрая Здравка се оказа на широко място, обградено от кирпичени къщички, където продавачи на разнообразни ядива бързаха да наредят стоката си на ниски дървени поставки или направо на земята.
Джуджето тръгна в предпазлива обиколка на пазара, опитвайки се да определи посоката, в която беше най-вероятно да се намира портата. Зад гърба и се разнесе висок, ясен и неприятно познат глас. Здравка подскочи и се обърна. Амелия беше застанала в противоположния край на пазара, до сами градските порти и подпяваше нещо, притиснала към гърдите си някакъв вързоп. Неколцина млади мъже бяха уловени в капана още с първите звуци и вече се виждаше как слушат с извит врат, вместо да разтоварват каруците си. Някакво момче беше седнало до една кирпичена стена наблизо, а до него имаше малка ръчна количка, с големи торби в нея от които се подаваха познати дървени части.
Роклята на Амелия все още носеше следи от нещо червено... но за незапознатия минувач това можеше да мине и за остатъци от домати. Здравка неволно се изкиска, като си представи как Амелия се опитва да даде урок по изисканост на невежествените селяндури от пазара, а те оценяват усилията и с развалени зеленчуци. Въпреки, че засега нямаше изгледи това да се случи наистина, Здравка се почувства ободрена и малко по-уверена в намеренията си да сключи делова сделка с групата. Щеше да говори първо с Микаел, той беше разбран човек, а Амелия можеше да си пее каквото си иска. Смяната на оригиналните думи на песента не можеше да промени това, което беше направила вчера.
Последна промяна от Fobos на ср юли 20, 2011 12:30 pm, променено общо 2 пъти.

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » вт юли 19, 2011 12:41 pm

Сульо се извъртя към Безкирка малко по рязко от необходимото, или му беше писнало да го ръгът или го беше ръгнала много по-силно този път.
- Чи как ще е наред, в тая количка дето бута новото гадже на Амелия няма как да се съберем всичките. Дай да ходим да я питаме дали не е заклала Здравка или Микал най-сетне.

Докато припкаха към нея от близкия обор се дочуха крясаци които свидетелстваха, че пазарът се разбужда и някой ще си отнесе боя рано сутрин.

Здравка забеляза, познатата тъмна всепоглъщаща роба, а после и позноти бакинбарди. И докато кротко си кроеше планове и надничаше из зад ъгъла някой ѝ изкрещя не особено мило:
- Какво си мисуиш че плуавиш тука ма?
Човекът беше по-скоро шишкав отколкото едър и по-скоро заядлив отколкото гневен, небръснатите му бузи висяха до тройната небръсната брадичка, държеше странен метален предмет приличаш на две шина допиращи се под прав ъгъл подобно на руната „Г”.
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Lord Anomander Rake
Войн
Мнения: 146
Регистриран на: чет юни 05, 2008 6:54 pm
Местоположение: София

Мнение от Lord Anomander Rake » вт юли 19, 2011 4:54 pm

- Абе като така и така заговорихме за тая количка, сигурни ли сте, че ви трябва? Аз така, тук имам малко свободничко място в робата ... - Запита алчно гоблинът.
Изображение

Потребителски аватар
Mordekai
Работник
Мнения: 117
Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
Контакти:

Мнение от Mordekai » вт юли 19, 2011 7:25 pm

- Aмелия... - прошепна Безкирка отчаяно. - АМЕЛИЯ!!!!! - изврещя тя втория път с пълни дробове, та чак ушите на Сульо звъннаха, хората се заобръщаха, а един нещастен гълъб тихо тупна от стряхата на близката сграда със спряло сърце. Елфаната се приближи с бързи крачки и околните си отдъхнаха с мисълта, че втори вик (вероятно) няма да последва.
- Какво по... къде... какво е... - запелтечи сината, когато елфическото момиче се приближи. Останалото без дъх джудже заръкомаха безпомощно, сякаш се опитваше да обхване цялата картинка - Амелия, момчето и претъпканата количка - с късите си ръчички. Накрая се спря, пое си дълбоко въздух няколко пъти и с тих глас промълви:
- Само не ми казвай, че това в количката са Микаел и Здравка...
Изображение

Потребителски аватар
Lord Anomander Rake
Войн
Мнения: 146
Регистриран на: чет юни 05, 2008 6:54 pm
Местоположение: София

Мнение от Lord Anomander Rake » вт юли 19, 2011 7:27 pm

Сульо бавно започна да се приближава до количката, готов всеки момент да я грабне и да офейка. Не пропусна по пътя да настъпи една фъшкия.
Изображение

Отговори