Първи дни в Шарения... ---> Част 3

[dolar]

- Еее, да ни беше викнало и нас. - каза Андрия докато влизаше. - Бях чула че има кексчета с такова нещо в тях.

[hameleona]

Ашли пък просто се подсмихна и поклати глава... и влезна

[cherno_slance]

„Всички си мислят, че бардовете се намират в състояние на естествено опияниене и очите им са слепи за несъвършествата на заобикалящия ни свят. Всъщност е точно обратното – Естеството не е красиво или грозно – ТО Е. Розите в градината на обожаването момиче и лайното, паднало от задника на преминаващия кон – и двете са това, което са.
Тоест поетите просто виждат света такъв, какъвто е – първороден във всеки миг от съществуването си, ярък, прекрасен и неумолим в искренността на своята първична природа....“
- Кимару, хората започнаха да оредяват! Време е да си заработиш безплатния сламеник и бобена чорба – прекъсна потока на мислите му Сузи, наместничката на собственичката, и той послушно остави перото, преди да е довършил последното изречение. Вдигна тъмните си очи към нея и кимна с изражение, в което се преплитаха чувство за собствено достойнство и ясно изразено чувство за признателност. В отклик ъгълчетата на нейните устни леко потрепнаха по начин, който той вече разпознаваше като сподавена ирония, родена заради неговото чувство на самоуважение.

Сигурно тя самата не осъзнаше реакцията си, но Кимару - като всеки с елфическо възпитание - можеше да улови сарказма във всяко негово проявление, независимо колко добре е прикрит. Моделът на общуване, заложен в ума му, дори изискваше мигновенно да й отвърне с шеговита, но остра забележка или по някакъв друг начин да промени посоката на неизказаната част от отношенията им. За жалост знаеше, че тя е права, понеже той наистина нямаше пари, нито сериозна професия, пък и от горе на всичкото изглеждаше ужасяващо. За последното обаче нямаше вина, защото никой не може да избира биологичните си родители, а неговите бяха гоблини. Въздъхна и посегна с две ръце да затвори тетрадката си:
- Много мило, че сте ми запомнили името, госпожо, макар грозно създание като мен да не заслужва такава чест – с тези думи той прибра тетрадката в мешката си и пресегна към дългия, тесен калъф на флейтата, висяща на лявото му бедро. Извади я, долавяйки някак отстрани внезапно лумналата боязън и трепет в сърцето си, и пое дъх. В следващия миг го издиша в страничното й отверстие, пръстите му заиграха по дупчиците й, а внезапно избликналата музика кротко и нежно изпълни пространството, карайки звуците от тракане на посуда за хранене да замрат:

След хиляди
лунни изгреви
помня очите ти.

Студени сънища
и ледени утрини
носи ми вятъра

На утрото сляпа е
зеницата синя
и сънища спят
в душата ми пуста

Кънти самотата
в сърцето което
след хиляди
лунни изгреви
помни очите ти.

[Mistral]

- Нищо - отвърна Ваткамш на Ме и се шмугна в зданието.

Като за заведение встрани от главната улица, Месечината имаше доста изискан вид. Първото нещо което влязлите забелязваха в чистото и спретнато помещението, бе широкия бар до отсрещната стена и множеството столове до край него. За момента там седяха само двама клиента, и гръчмаря си бъбреше с единия, разбърквайки в същото време някакво питие, от което се вдигаше лека пара.
Вляво на бара се намираше врата, по всяка вероятност водеща към кухнята, а още по-вляво пък бе стълбата към горния етаж.
Из остатъка от помещението бяха наредени овални маси за по четирима души, а в двата близки ъгъла - по-големи около които вероятно биха се събрали осмина или десетина. Не това бе най-интересното обаче. Голяма част от пространството до дясната стена бе заето от повдигната леко над пода сцена, на която умело подпяваше музикант, един от малцината не-хора в заведението (без да броим туко що влезлите съмнително изглеждащи типове - вас). Не-хората сред клиентите бяха двама елфи и един фелин, разположили се с още двама души на масата в левия ъгъл, далече то сцената.

Музиканта бе гоблин...

[Miro]

"Какво ще си купи с парата? нищо. мнях. то да не е просто като тебе. а дано не видиш някоя маса и се блъснеш в нея" Ме се насочи към бара с мрачна физиономия, ловко отбегна причакалата го дървена маса на половианта път и прекоси помещението, доакто не стигна бара. Оправи поздрав със свирепо-депреирана физиономия на седящите на бара. "Една бира" поръча гигантът, за да откъсне бармана от разговора му, постави ръце до лактите върху плоскостта на бара. "Самира тука лие".

Едва след катоот попита за това, за което бяха дошли тука, напрежението от попадането на тоя шибан остров, минавайки през гадните документии чудовища и пътуиването с чудесния Ваткамш се постопи и Ме се разсея и заслуша в музиката още преди да е получил отговора. Беше разбреал, че има музика още когато беше влязъл в кръчмата, но едва сега я чуваше в криталната й яснота - с думите, ритмитетоновете - малки неща, които заедно създават едно голямо цяло.

[dolar]

Когато Андрия влезе в месечината, първото нещо на което се спряха очите и беше гоблинът. Никога не беше очаквала да види такова нещо и .... не можа да се сдържи и започна да се смее. Ситуацията и се бе сторила толкова комична че тя не може да спре да се смее. Накрая излезе за малко и изчака да и мине.

[cherno_slance]

Красив и нежен, пленителен женски смях зазвънтя в помещението и Кимару неволно отвори очи, загубвайки концетрацията си. Мигновенно разпозна посланието във веселото изражение на тъмнооката девойка и това раздра сърцето му с отдавна забравена болка. Мелодията замря, умирайки с бавна и тъжна извивка – фин звук, който постепенно се превърна в тишина, в която се чуваха единствено стъпките на прелестното момиче. Гоблинът проследи с поглед как тя излиза от помещението и чу отприщването на котешки мекия й кикот в пространството извън гостилницата. Онемялата флейта в ръцете му кротко падна в неговия скут и той засрамено се усмихна:
- Извинявам се на всички за своя външен вид. Знам колко претенциозна и нелепа е гледката на гоблин, който се опитва да бъде бард. Моля за извинение! - неволно разпери длан, някак изненадано взирайки се в изрязаните си до корен нокти, които при неговата раса растяха, докато станат къси и масивни, остри шипове, с които спокойно можеш да разпориш нечия незащитена шия. Изправи се - несъзнателно докосвайки с език медните коронки на скъсените си почти наполовина кучешки зъби - и с тиха въздишка прибра флейтата в калъфа й:
- Вътрешното ми равновесие не съществува в момента и само ще оскверня нотите, ако се опитам да ги пресътворя. Но е безсъвестно да напуснеш сцената, дори да нямаш слушатели. Затова ще помоля присъстващите за търпението да изслушат нещо, написано в елфическа проза:

Лия е течно огледало в нозете на самотното момиче, което наблюдавам крадешком иззад ръба, издигнат от яката на палтото ми. Профилът й смущава душата ми - има нещо трагично красиво в тези класически черти, дошли от друго време, от някой тайнствен залив на Лунното Езеро

...Не смея да се приближа до това красиво момиче - само стоя, стъпил в момчешките си обувки, загърнат в дрехите си на млад студент и.... не смея да я приближа. В бледата пара, издишвана от реката, тя прилича на древна русалка, отдадена на мълчаливо съзерцание, вперила поглед някъде в неизвестното.... какъв ли е цвета на очите й.

Синьо-зелен - казвам сам на себе си, съзерцавайки я крадешком иззад ръба, издигнат от яката на палтото ми. Синьо-зелени са очите й и никоя друга няма такива. Никоя друга не хвърля в смут неувереното ми същество така... както тази непозната... И в ужас разбирам, че нозете ми са пристъпили напред и устните ми се разтварят за поздрав.

Стъпките ми чезнат без звук върху покрова на листата. Поставям нозе върху нежни, разноцветни пламъци, крача към собствената си смелост да заговоря непознато и красиво момиче. Гмурвам се под лунната сянката, очертана от силуета на дървото над нас и тя поглежда към мен, поставяйки брадичка над рамото си.

Тя ме съзира и дъхът спира в гърдите ми, сърцето ми пропуска един удар и разбирам, че животът ми е заключен в ъгълчетата на устните й. Нежни и тъжни, с онази обидена, детска нацупеност, която по-самоуверен мъж би излекувал с дръзка усмивка.

Но няма дързост, щом замирам пред снега, валящ в душата на това момиче - виждам тъгата през очите й - огромните синьозелени езера на душата й....

Тя се усмихва тъжно и чувам нейния глас - копринен шепот, тишина, оформена в срички, полутонове от нежност, преливаща в самота. Гласът й е река през сърцето ми:

Боя се, когато си отивам,*
и някой трябва да ме търси-
но иначе завинаги ще си отида!
С разрошена коса и боси крачки,
сред пеперудени каскади -
сънуваща небитие.

----------------------------------------
· Стихът е на Селена от “Хулите”, написан с незначителна редакция от моя страна.

[Mistral]

По стар кръчмарски обичай, халбата с бира се стовари шумно на плота пред Ме. Учудващо или не, и капка от течноста не се разля наоколо - само леко подскочи във въздуха и после цопна обратно на място. Вместо с отговор, питието бе придружена с въпрос.
- А ти кой ще да си, господине?

[Kid]

Илибринт седна непринудено на една от масите с лице към другите твари (елфи и фелини) и весело попита:
- Какво трябва да направи човек за да му донесат вечеря (ако е вечер! - ми почти е)? - След като изчака точно 2 секунди отговори сама на себе си: - Да си поиска!
Девойката се хвърли едно фре ухили и зачака, а докато чакаше хвърляше погледи към отсрещната маса сякаш си беше харесала някого. (Описание ако може?)

[hameleona]

Ашли се помъкна с останалите, и се настани до Евросия (ако не е седнала, най-безцеременно я дръпвам да седне до мен (или в мен :)).) После си поръча една бира. За разлика от останалите изобщо не обръщаше внимание на гоблина-бард.

[cherno_slance]

„Всъщност очите й имаха наситено черен цвят. Приличаха на езера от мрак, в които моето гоблинско сърце се удави“ - разсеяно си помисли Кимару, докато вниманието му постепенно се оказваше привлечено от групичката на новодошлите, които постепенно изълваха мястото. Около тях витаеше усещането за опасности, дълъг път, умора и сила, която го накара да се запита, дали не си струва да чуе историите им. Любопитството му го изпълни и, когато довърши изпълнението си, не започна ново, а седна на една от свободните маси, опитвайки се да ги наблюдава с привидно неангажирано изражение. По-късно, събирайки смелост, щеше да ги заговори с надеждата да му разкажат приключенията си.

[Miro]

Хубава мелодия, отпускаща, таман като за в стъпление в сага или песен. Но защо самата песен не започваше? Е - всякакви певци има по тези земи май.

Част от минутата по-късно Ме отново се обърна към бармаба, в ръката му блестеше паричка. "Налейте мак колкот още се полагат за една такава." Тупна я на плота. "И где казвате Самира е?"

Бах, плещенията на тоя бард зпочват да ме хващат.

[Mistral]

С лека усмивка човекът зад бара мълчаливо прибра монетата и наля на Ме нова халба. Поднасяйки я на гиганта, той отвърна.
- Не казвах, а питах ти кой си, че да търсиш господарката.

[dolar]

Най-накрая Андрия успя да се спре. Беше се задъхала от смях. Тя реши да поостане малко навънка, защото я беше страх да влезе отново. Ами ако пак се разсмее. "Горкото същество", помисли си тя за гоблина.

[Miro]

-...?! Ме се казвам. Самира ни покани. Тук. Аз и онези. Ъм, някакви документи ли трябв да покажем, че да се видим с нея?

Ме говореше сериозно. Този път.

[Mistral]

- Поканени сте, казваш? В момента господарката е заета, затова, моля, изберете си маса и я почакайте.

Наместничката, която бе тръгнала да "подкани" Кимару да изпее нещо по-весело се отказа, привика събеседника на Ме настрана и след като размени няколко тихи думи с него изчезна по стълбите към горния етаж.

Илибринг, след няколко думи с обслужващото момиче, разбра "какво трябва да направи човек за да му донесат вечеря" - същото, както и навсякъде другаде. По магландските стандарти цените бяха доста добри. Само трябваше да помни, че единствените монети с който разполагаше бяха равностойни на 10 медника всяка.
След като си поръча (каквото там решиш), Илибринт продължи да "хвърля погледи" към "другите твари". И тримата носеха тъмни, прости но добре скроени дрехи. Оръжия не се виждаха, но доколкото Илибринт можеше да прецени, и тримата изглеждаха сякаш умееха добре да си служат с такива. Приказваха си вероятно на елаффи и твърде тихо за да може ясно да се чуе нещо от такова разстояние.
Всъщност, единия елф бе доста красивичък, с тези топли очи... които се спряха на нея. Фелина, който бе с гръб към наблюдаващата ги, се извърна и я изгледа преценяващо. Белег разсичаше веждата над лявото му око. За момент Илибринт се почуства като притиснато в ъгъл мишле, но това трая само миг, след което фелина се обърна и си продължи разговора.

Ашли си получи бирата, и солидно мезе с нея, защото се оказа че една монета покрива и това.

[Kid]

Илибринт заплати (колко по-точно?! - 1 фре) за бульон и месо, с което да се нахрани (вечеря, обед? - ранна вечеря). След като видя че и елфа я наблюдава така топло, както и тя тях единственото което и остана беше... да помаха за "здрасти" и да се усмихне невинно. След което привидно насочи вниманието си към сътрапезниците, но продължи да хвърля тайни погледи към отсрещната маса.
- Е, момчета, мисля че е време да изясним какво ще правим с товара - малко по-височко от обикновенното каза тя - ще трябва добре да обмислим маршрута си, защото не се знае кой от пътищата ще е най-безопасен. А може да се натъкмен и на непредвидени пречки.
Момичето се наведе леко напред и сякаш заговорнически започна да шепти:
- Слушай Гиганте, не мислиш ли, че си прекалено пряк? Може би първо трябваше да поразпитаме другиго за тая работа?! Тия момчета там ми се струват подходящи, защо не ги пробваш? - кимна момичето към елфите и фелина седящи на другата маса. - Още повече единия май те погледна лошо и с презрение.

[Vilorp]

Черния с такт се отърва от ръката на Ашли, като му остави една хувава червена резка. После присена пред малката сцена и се заслуша в излиянията на дребничкият бард. Макар и твърде сладникави и отнесени словата бяха красиви, историята също, а музиката дори още повече. Имаше нещо елфическо в това, нещо от древните предания и да, определено беше лигаво. Ако не друго поне на пръв поглед не се явяваха кокнкуренти в областа в която Евросия работеше, макар и не преки. Когато певеца завърши изпълнението си ръце с леко занемарен в последните дни маникюр преминаха през ярки кичори коса. Клепките се отвориха и разноцветното наметало се развя оформяйки за моемнт арка от многоцветна дъга над притежателя си.
- Признание и оценка майсторе*! Ще позволите ли да се настаня на вашата маса? - запита яркодрешковеца с късата стърчаща коса във всички цветове на дъгата плюс още двадесетина по-екзонични. В частност Евросия.**


*Поздрав сред бардовете от цетнралния съюз, признание - за да се възхитят от уменията на разказвача и оценка, от чисто финансовата страна изразяваща се в множесто монени, по възможност от благороден метал.
** При разрешиние поръчвам и нещо за хапване + медовина за смазване на гласа.

[cherno_slance]

- Признание и оценка и на Вас - отвърна вежливо Кимару и направи подканящ жест с ръка в знак, че няма нищо против от компания на празната си маса. Яркоцветните дрехи, финните пръсти с поддържани нокти и нежното лице на непознатата личност - в съчетание с деликатната мелодичност на гласа - му подсказаха, че пред него стои младо момиче. Също така си личеше, че неизвестната особа е минала през не едно премеждия, а приключенията даваха най-добрата основа за поезията на всеки бард, каквато тя очевидно беше**. Последното го накара да изпита лека, благородна завист, заради която се усмихна:
- Приятно ми е да се запознаем - той направи леко, отсечено кимване с глава и протегна ръка с обърната нагоре длан*, допълвайки - един беден, загубен гоблин на име Кимару е на вашите услуги.

----------------------------------
ИИ * С дланта нагоре, защото от своя страна жените подават ръка с длан, обърната надолу - при което мъжът съвсем леко обхваща края на пръстите й. Така е по-етикет, а един бард може да не може да пее, но задължително умее да се държи предразполагащо. Понеже Черния също е бард, ясно е, че разпознава характера на жеста и, ако иска, може да разсее объркването на Кимару (относно пола).
** Заради лирата на гърба - такъв предмет е трудно да не се забележи. ИИ

[dolar]

Андрия събра смелост и влезе. Тя се огледа за гоблина. След като го видя тя отиде до него, хвана го леко за рамото и каза:
- Ей (както беше свикнала да се обръща към непознати), извинявай че така се разсмях преди малко. Ужасно съжалявам!

[Vilorp]

Черният пое подадената ръка и я стисна здраво*.
- Eвросия Пандемия или Черният - виждаики лекото опулване добави с леко присвиване на рамене - прякора е един предишен период в живата ми, а и при пристигането на този кетин остров загубих чарния кат дрехи. За мен е радост да срещтна събрат по пътя на изкуството. Но ще ми кажете ли драги, как е възможно някой да се загуби на това парче земя?
В този момент дойде Андрия и награби Кимару, а също и храната (попълни названието) поръчана от Черния пристигна и остана само да донесат питието.


*пое я малко неудобно, заради начина на подаване, след което я изправи вертикално и извъшли класическото ръкостискане толкова силно калкото позволяваше... ами силата с която разполага.

бел. явно съм забравил да набера „пристигна“ *свив рамене*

[Miro]

Скоро и Ме надвисна над масата им. "Яко, може ли да седна на масата на творците?" попита любезно младият гигант, ама се псотара действията му да изпреварват с мъничко думите. Настани се на столчето ,смести колене под маста, протегна се, наклони се напред за да е по-близо до центъра на масата и се рпедстави като "Ме от рода Тъл от племето на Лукавите рисове, боен певец и пътуващ войн с копие, яка част от свирепата група приключенци в тази кръчма!". След като евентуално якия певец чу името на свирещия гоблин се отпусна малко назад на стола, имащ намерение повече да слуша, отколкто да гооври за себе си и за емоционалните и социално-политическите си проблеми.

[Mistral]

Междувременно фелина и единия елф от масата в ъгъла стават и мълчаливо се изнасят. Другия елф спокойно си допива чашата, след което се качва на горния етаж.
(освен ако не се опитате да ги прекъснете, което обаче изглежда като неразумна постъпка)

[Kid]

Илибринт намигна на елфа (ако той е видял разбира се) и се усмихна веселко. После усърдно заработи с приборите и устата си над чинията.
- Ей, къде е музиката? Не знаете ли, че хубавата музика подобрява храносмилането? Хайде - подритна тя Черния по краката - захващай се на свирня и покажи на тоз представител на подземните планинци, че си майсторка на свирката
Илибринт се отпусна леко назад и започна да се клати на стола/пейката очаквайки да чуе хубава музика (нищо под успех 4 не ме устройва!)
- Хайде, почвай, че виж как гостите се разотидоха. - посочи тя към вратата и стълбите след фелина и елфите - Ако не искаш да опустее кръчмата почвай да свириш

[Vilorp]

Евосия се усмихна на малката палавница и разкопча калъфа на колана си.
- Ако позволите да заема за малко мястото ви... - кимна почтително на дребничкия си колега.

Ако Кимару разреши Пандемия вади сребърната си флейта и поема „Весела песан“ за радос на околните

[cherno_slance]

- Приятно ми е да се запозная с теб, брато - отвърна барда и подълни - ще произнасям името ти "Черния"*, стига да нямаш нищо против... В този момент красива жена се надвеси над него, а огромен гигант седна на масата им изпълни пространството с огромното си дружелюбно присъствие. Преди да успее да реагира, чу, че някой го пита дали може да свири и успя само ошашавено да кимне в знак на съгласие....
... Кимна, любопитен да чуе изпълнението на колегата си. После - когато музиката зазвуча, той затвори очи и се остави на усещането.

------------------------------
* Произная се с промяна на ударението и звучи като прякор-прилагателно(за цвят)

[dolar]

Точно такава реакция Андрия не очакваше. Тя изгледа гоблина с изумен поглед, след което се завъртя в другата посока и се отдалечи възмутена към една от масите до прозорците. След около половин минута отида да си поръча чаша червено вино и салата (зелена по възможност - възможност). След като си получи поръчката и я плати, Андрия отиде на масата, която си беше избрала, седна.

[cherno_slance]

Почти неосезаемо трепване в музиката, едва доловимо дори от тренирания слух на Кимару, го накара да отвори очи. Стори го, само за да види леко троснатото отдръпване на непознатата жена, което Евросия явно беше усетил с периферното си зрение. Гоблинът помоли с поглед и кимване колегата си бард да спре и тихичко прошепна:
- Не успях да разбера какво стана. Ти*, твоят приятел, който яде сякаш е много гладен, господин гиганта и вашата спътница** се появихте на масата ми едновременно и малко се обърках... ъъ, първо я разсмях, сега я ядосах.... дали мога да те помоля да й кажеш, че има някакво недоразумение. Няма да й се натрапвам и не смея да се самопокания на масата й. Може ли да й кажеш, че се извинявам, ако съм направил нещо, което да не е както трябва. Просто не искам да бъда неучитив с една дама.

--------------------
* молбата е отправена към Черния.
** На масата всъщност стана истинска навалица . Долар, надявам се, че не си си помислил, че реагирам нарочно така на героинята ти - просто действията на всички ви са паралелни, а пък като чуе музика, героят ми винаги реагира почти инстинктивно.

[Mistral]

Докато неразпорядъка продължаваше, Херис (кога и от къде се бе появил тоя?) придърпа един стол от съседната маса и блако се настани при вашата групичка.
- Та, та, какво изпуснах ми кажете де...
Елфа, който по-рано бяхте видели със Самира. ви изгледа очаквателно.

[Kid]

Малката Илибринт стана и се запъти към чакащият Елф. Лек и нескопосан реверанс/поклон и каза:
- Направи ми това удоволствие, скъпи Елфе, да те поканя на танц - каза тя и се присламчи към него в опит да го хване (ако позволи) и да започнат да подскачат както се полага.