Разказ от Магландиум

Стари теми

Модератор: Модератори

Заключена
Потребителски аватар
BatGojko
The Big Boss
Мнения: 2154
Регистриран на: пет яну 04, 2002 8:26 pm
Местоположение: София

Разказ от Магландиум

Мнение от BatGojko » ср юли 07, 2004 4:15 pm

Не съм сигурен, че ми харесва да чета дълги постове, но исках да ви пусна един разказ от света на Магландиум. Ей така за подклаждане на интересът докато завършваме останалите текстове по книгата. Този разказ е публикуван в сборника "Звяр незнаен" и може би някои от вас вече са го чели. Частично ни запознава с живота и философията на елфите и отношенията им с западните племена на гигантите. Няма претенциите за нищо повече от това което е - една история за един от иконичните герои в света на Магландиум...
Може би е по-добре да бъде оставен за теглене в ПДФ или ДОК формат, но пък и така всеки, които предпочита може да си го маркира и хвърли в текстови файл, за да не го чете от форума. Надявам се да ви е забавно и интересно. Приятно четене.
*всички думи отбелязани с този знак са обяснени в края на текста (не са много).


Смъртта на Горунар
Автор: Иван Атанасов
Илюстрации (в сборника): Павел Байрактарски

Залезите в Магландиум винаги са били красиви. И този не правеше изключение. Беше обагрил хоризонта в чудни, магнетични тонове, които постоянно се изплъзваха на окото и не разрешаваха да се определи, точната гама към която принадлежат. Всичко беше като създадено от ръката на луд художник, усъвършенствал дотолкова своя занаят, че бе превърнал небето в свое платно.
Зениците му блестяха под последните лъчи на вечно менящото цвета си слънце, а засъхналата по лицето му кръв допълнително подчертаваше масивно изпъкналите му скули. Застанал сам той съзерцаваше красотата на застиналата природа. В този миг картината щеше да е съвършена ако имаше вятър, който да развява дългото наметало и тъмните му коси, но вятър нямаше. Е, никой не харесва пълното съвършенство. Природата е красива защото не е съвършена! А че не е доказва факта, че е допуснала да се родят несъвършени създания. Може би започвайки с боговете... Дори самата мисъл за несъвършените богове можеше да го запрати на кладата... ако наблизо имаше жрец, който да я усети. Но такъв нямаше, а и той знаеше, че ако не бе ценен за своя народ и най-вече за войската си, досега отдавна да е изгорял на кладата или да е увиснал от върха на Великото дърво. Макар че никой не би си позволил такова неуважение – да обеси създание на клоните на Великото дърво. Но самата мисъл беше забавна: Той, нечистокръвният, осъден заради омразата на собствения си народ, да бъде обесен на върха на символа на тяхната богоизбрана чистота. Богоизбраните, съвършените, които не могат да приемат, че смесената му кръв го е дарила с качества, които те самите не могат да притежават. Крива усмивка накъдри лицето му.
Съвършени, богоизбрани, единствени и други такива глупости... Слушаше ги всеки ден, повтаряни стотици пъти от жреците. Защо тогава им се налагаше да воюват, защо умираха под ударите на могъщите планински гиганти? Защо, след като бяха богоизбрани, самите богове не слязат да им помогнат и не пометат противника в небесния си гняв, за да сложат край на това безсмислено изтребление веднъж и завинаги?... Защото боговете са на всички и няма избрана раса. Те просто бяха първите. И както чиракът се учи и с всяко следващо свое творение става все по-добър, така и боговете се бяха учили и те не бяха избраните, те просто бяха първите...
Отново си просеше някой жрец да мине наблизо. А и дори наоколо да нямаше жреци, дърветата бяха тук. Те лесно можеха да уловят мислите му и да ги отнесат до Първожреца в Столицата. Но той, за разлика от останалите, беше наистина мъдър. Така че едва ли щеше да научи нещо, което вече не знае.
Зад него се чу пукот от настъпен стрък трева. Това не бе звук, който всеки може да долови, но за обученият му слух бе сякаш сигнален вик сред тишината на залеза. Бавно покри глава с тъмната качулка на наметалото си, така че лицето му да потъне в нейните сенки. Нямаше нужда да се обръща, за да знае, че зад него не се приближава враг – гигантите вдигаха много повече шум.
- Горунар, - гласът бе мелодичен и тих – скръбта ти няма да върне Зиленар! Време е да се прибереш в лагера. Вземи! Избърши кръвта от лицето си.
Почти несъзнателно пое подадената му кърпа. Очите му срещнаха тези на другият мъж. Около метър и шейсет, той стоеше гордо изправен с леко вдигната нагоре глава, за да може да срещне неговите. Бе отметнал качулката на наметалото си и косата му искреше в златисто под последните слънчеви лъчи. Леко заострените уши и перфектно гладката, сякаш копринена, кожа ясно издаваха расовата му принадлежност – един от “богоизбраните”. Елф!
Горунар отново се усмихна печално. Да, дори Лерандон, иначе умен и добронамерен, считаше себе си за представител на специална раса и това, че приемаше него като равен, въпреки смесената му кръв, беше най-голямата жертва на която бе способен. Никога не би се държал така с някой “чист” представител на другите раси. Считаше, че ще се оскверни ако го направи. Жалко! Но може би това беше защото бе твърде млад, нямаше навършени дори сто. След втората стотица, тези които не умираха в битка помъдряваха и започваха да гледат по нов начин на света, но младите не можеха да го разберат. Защо им трябваше толкова много време на “богоизбраните”, за да поумнеят?
- Аз не скърбя за Зиленар. Или поне, не само за него. Скърбя за всички нас... И за тях!
Погледът му обходи мъртвото бойно поле. Десетки трупове покриваха поляната в покрайнините на гората. Сред тях нямаше трупове на елфи. Не че не бяха загинали, просто победителите винаги печелеха правото да приберат умрелите си първи. Жените на гигантите чакаха, някъде там зад близките хълмове, да се оттеглят и последните елфски воини, за да могат и те да погребат своите жертви. Дори и да не му се искаше да се прибира след лудостта на дивото клане, трябваше да го направи от уважение към врага. Жените щяха да дойдат едва когато и последния воин напуснеше полето. Завъртя се на пети и без да погледне дали Лерандон го следва, се отправи към лагера, скрит навътре в гората. Залезът бе тънка линийка на хоризонта, а мършоядите само чакаха, да настъпи тъмата, за да се нахвърлят върху труповете. Жените на гигантите знаеха как да се справят с тях и едва ли щяха да им разрешат да пируват с мъртвите им съпрузи. На сутринта тук нямаше да има никой. Никой нямаше да има и оттатък хълмовете, където до вчера бе селището на гигантите-заселници. Те отново ще се приберат в планината, разбрали за кой ли път, че няма как да се заселят в покрайнините на Вечната гора.

Меланхоличното настроение не го напусна през целия път до лагера. Чувстваше се много уморен от всички тези битки. Вече не изпитваше омраза към врага. Всъщност отдавна не изпитваше омраза. Отдавна считаше смъртта на баща си за отмъстена, а скръбта на майка му не бе породена от гигантите, а от отношението на собствения й народ. Това той не можеше да промени. Елфите от рода Маланор бяха най-ревностните поддръжници на “богоизбраната идея” сред всички обитатели на Вечната гора. Не можеше и да ги обвини – те водеха безкрайна война с постоянно прииждащите от планините гиганти, които идваха без да познават законите на гората и нарушаваха нейната хармония. Воините на Маланор приемаха себе си за логичните защитници на оставеното им от времето на боговете наследство и ежедневно отстояваха своето. Войната нямаше победител. Гигантите бяха упорити, а битките не ги плашеха. Планината ставаше негостоприемна през зимния сезон и те се отправяха към гората, тъй като, на Север, суровата Пустош също не предлагаше добри условия за живот. Елфите от Маланор ги считаха за най-голямото зло, което можеше да сполети земите им и бяха решени да бранят гората с всички средства, но не нападаха извън своите предели. Мразеха гигантите, но бяха достатъчно опитни след горчивия опит на няколко неуспешни нападения, за да знаят, че нямат шанс срещу огромните създания в открита битка сред голите скалисти чукари на планинските склонове. Всеки един от гигантите бе висок колкото двама елфи и тежеше колкото трима. Само един замах на огромните им оръжия бе достатъчен, за да прекрати прословутото елфическо дълголетие. Така погледнато, елфите имаха много повече за губене, тъй като живееха със стотици години по-дълго от гигантите, чийто живот бе кратък като на човеците...
Военният стан бе добре прикрит от зеленината на гората и въпреки десетината малки лагерни огнища и огромната клада в средата му, се забелязваше едва когато преминеш и последната преграда от храсти. Далеч преди това постовете засичаха движението на всяко едно създание. Почти всички от граничния отряд се бяха събрали около кладата, за да почетат смъртта на загиналите си другари.
Обикновено при такива нападения жертвите бяха незначителни, но този път Варварите от Пустошта се бяха подготвили за тях. Тактиката на елфите бе да се издебнат врага когато наближи пределите на гората и да го засипят със стрели. Разчитаха на своите друиди, които с помощта на гората можеха много точно да определят кога ще се появи врага. Само дето този път нещата не се развиха както бяха планувани. Зиленар, техния друид, определи посоката от която ще се появи отрядът на гигантите и горските воини се подготвиха за засада в самия край на гората. Всичко вървеше по план, докато не разбраха, че част от воините на гигантите са ги заобиколили в гръб. Причината това да се случи неусетно за инстинктите на друида щеше да даде начало на дълга дискусия за жреци и друиди, но важното днес бе, че попаднаха в капан. И вместо да нападнат врага те, ги нападна той. Още първата хвърлена брадва, долетяла от опасна близост, почти откъсна главата на Зиленар. Картината на учудения му поглед, малко преди да се строполи бездиханен на земята бе все още жива в съзнанието на Горунар. Но всичко се развиваше твърде бързо, за да има време за въпроси или за скръб по друида, който бе един от малкото му истински приятели. Изведнъж гората зад тях сякаш оживя, храсти и клони пращяха под тежестта на гигантите, а близостта на огромните им мечове и брадви не действаше ободряващо на притаилите се в засада елфи. Преимуществото на далечната им стрелба и на изненадата беше премахнато и единственото, което им оставаше бе да извадят мечовете си и да влязат в свирепа схватка с врага. Горунар не се притесняваш от това – владееше еднакво добре и лъка, и меча. Почти не отстъпваше по физическа сила на огромните създания, а значително ги превъзхожда в своята подвижност и в придобитите с времето умения. Това не го правеше неуязвим, но поне му вдъхваше достатъчно увереност. Без да губи и миг той се втурна към нападателите им. Прекрасно изработения му меч се впиваше в плътта на враговете със скоростта на пепелянка и още преди да им даде време да се изненадат от прецизността на ударите му, той вече бе при следващия гигант, оставяйки доскорошния си противник сам да се строполи на земята. Яростната му атака, даде достатъчно време на бойните му другари да се опомнят и да се прегрупират. Някои от тях дори успяха да изстрелят голяма част от стрелите си, макар че поради изненадата част от тях пропуснаха целите си. След това извадили мечове оформиха кръгова защита срещу налитащите варвари-гиганти. Въпреки бойният си опит, елфическите воини отстъпваха на огромните си противници, които се врязваха в редиците им като бизони сред стадо антилопи. Така елфите бяха избутани към края на гората, където ги чакаха останалите гиганти. И колкото и да се стараеше, Горунар не можеше сам да промени изхода на битката. Половината от отряда им вече бяха паднали мъртви или тежко ранени, а останалите бяха обградени и нямаше накъде повече да отстъпват. Противникът ги превъзхождаше числено, а имаше и предимството на изненадата. По всичко изглеждаше, че това ще е последната им битка. Все пак надежда имаше, а тя винаги оставаше до края.
Военният лагер с останалите елфически воини не бе много далеч, а дърветата трябваше вече да са отнесли информацията до там. Трябваше само да издържат докато подкрепленията пристигнат... И те не закъсняха! Тичайки из клоните на високите дърветата сякаш бяха на твърда земя, десетки воини започнаха да изстрелват стрела след стрела по изненаданите гиганти. Вик на ярост се разнесе из редиците на врага, но да отстъпят вече бе твърде късно...
Гигантите се биха с достойнство и плам. Твърдо убедени, че ще загинат, смелостта им не ги напусна и за миг. Втурнаха се в последна яростна атака, забравили за защитата си те сечаха настървени наоколо си, целите покрити със стрели и потънали в собствената си кръв. Сякаш в гнева си бяха забравили за болката. Един от тях, размахал над глава двуръчния си меч, се втурна към падналия на колене Лерандон, който изтощен от тежката битка нямаше сили да се помръдне. Спаси го само бързата реакция на Горунар, който постави меча си на пътя на огромното оръжие, след което с бързо движение разпори корема на връхлитащия гигант. Вече мъртъв, врагът замахна за последен удар, който воден от незнайна сила бе толкова мощен, че можеше да го разполовил на две, но Горунар все още не бе уморен и с лекота избягна пътя на смъртоносното острие. В следващия миг десетки стрели покриха безжизненото тяло на гиганта и то се строполи тежко на земята. Струя буйна кръв, като фонтан избликна, за да отбележи последния импулс на смелото варварско сърце, след което за Горунар всичко наоколо застина сякаш времето спря. Не чуваше нито стоновете на ранените, нито виждаше телата на загиналите. Изпълни го ужасна празнота и като непосилна тежест го притисна... Битката беше приключила! Те бяха победили!
Пред кладата бяха наредени повече от две дузини мъртви тела, а поне още толкова бяха ранените, но те щяха да се оправят. Магьосниците и друидите си знаеха работата, а и вродените способности на елфите да канализират жизнената си енергия към и от други създания им помагаше да се възстановяват бързо дори след много тежки наранявания.
Церемонията бе скромна и кратка. Мъртвите бяха увити в листа от Пазилея*, които бяха достатъчно големи да ги обгърнат като в пашкул. След това бяха поставяни на кладата един по един. Пренасянето им до пламъците беше работа на магьосниците. Обединявайки магическата си енергия, за да ги повдигнат от земята, те ги пренасяха без дори да доближават до труповете. Бяха петима, застанали плътно един до друг, преплели пръсти пред лицата си, мърморейки едва чуто думите на заклинанието, отправили поглед към кладата и наредените пред нея мъртъвци. Картината на движещите се из въздуха “пашкули” можеше дори да се стори забавна и интересна на Горунар, стига да не знаеш какво има в тях. Сега изпитваше само тъга по загубения живот.
Побърза да се оттегли в своята нейя** високо сред клоните на дърветата, оставяйки бойните си другари разпалено да обсъждат днешните събития, обилно поливайки аргументите си с искрящо червено вино. Елфите обичаха вино, но не умееха да пият по много. Затова обикновено спираха след първите две чаши. Както по всичко личеше, тази вечер смятаха да забравят за това правило. Може би така се надяваха да успеят да преодолеят скръбта и страха си. Да, те се страхуваха след днешната засада на гигантите. Вярата им в тяхната непобедимост в пределите на Великата гора бе изтъняла и сега имаха нужда от нов приток на самочувствие. Дано успеят да го намерят във виното! Горунар нямаше нужда от допълнително самочувствие, то само би му навредило. Предпочиташе да преценява шансовете си нормално, а не под влияние на излишно самовеличаене. Затова не пожела да участва в нощния запой, а предпочете да се усамоти и да си почине.
Високо сред клоните, можеше да си наложи да не чува разпалените спорове около огньовете долу. Сънят постепенно го обгърна, заливайки съзнанието му със спомени от неговото детство. Глъчта на нощния пир смътно напомняше тази на варварския лагер, в който бе израснал. Майка му Зелиана, друид от елфическия род Маланор, бе една от малкото, попадали в плен елфи. Сега бе наложница на Корал Яростния - един от вождовете в племето на Орлите. Бе заловена в един от безразсъдните военни походи на елфите далеч от границите на Великата гора. Тогава бяха решили веднъж завинаги да се отърват от “досадните гиганти”. Походът се оказа пълен провал и мнозина загинаха, а други попаднаха в плен. Една от пленените бе Зелиана, изумително красива, тя бе избрана от вожда Корал да бъде негова наложница. Изненадващо за всички гиганти от племето той не я задържа само докато й се насите, а й отдаде заслуженото като на своя жена и я приюти в шатрата си. Още по-странно бе, че и тя го прие. Въпреки враждата на двата народа те намериха нещо един в друг, което никой друг не можа да разбере. От този необичаен брак се роди Горунар. Никога досега не се бе случвало нещо подобно. Елфите бяха твърде различни от гигантите и самата мисъл да се роди дете от съюз на гигант и елф бе еретична. Но когато фактите говорят и жреците на елфите мълчат!
Смесеният му произход му донесе проблеми още в ранните му години. По-дребен от своите другари, Горунар често им отстъпваше в грубите детски игри. А и децата не пропускаха възможността да му се надсмеят и да му натякват за смесената му кръв. Но той бе синът на вожда и не можеше да допусне да бъде по-слаб от тях, затова тренираше дълго. До късна нощ, когато всички други вече спяха той напрягаше своите млади мускули в усилия да достигне природната сила на другарите си в игрите. Не след дълго осъзна, че превъзходството му не може да дойде от сила, но произходът му го е дарила с много по-голяма бързина и ловкост. Развивайки тези свои качества той успя да се наложи над останалите деца и вече печелеше във всички игри и състезания, освен когато вдигаха камъни, за да покажат грубата си сила. Но да загубиш в една игра, когато печелиш в много, бе лесно да се приеме.
Залисан в момчешките си стремежи, Горунар нехаеше за проблемите на баща си, но Съюзът на орлите го бе заклеймил. Не бе допустимо вожд на племе да живее с жена от расата на заклетия враг, а наличието и на дете от този брак бе равносилно на кощунство. Баща му бе принуден да избира, дали да остане начело на племето и да прокуди жена си и детето или да се оттегли и да остави племето в ръцете на младия воин Кирлан Петте Мечки. Напористия младок отдавна търсеше начин да вземе властта му, но се страхуваше да го направи в директно Предизвикателство.
Противно на очакванията им Корал избра да се оттегли заедно със семейството си далеч в планината и те заживяха сами. С усмивка обясняваше на Горунар, че и без това вече бил стар и трябвало да остави нещата в ръцете на младите. В детските си години Горунар трудно разбираше старостта, тъй като майка му бе поне три пъти по-възрастна от баща му и считаше себе си за млада, докато той говореше за старост. С времето успя да разбере различията на расите, а също така и че той, най-вероятно ще живее не повече отколкото бе предопределено на баща му. Но това не го натъжаваше, тъй като си имаше и положителни страни - на 16 вече бе мъж, способен сам да се справя с живота...
Събуди се от звука на възторжени викове. Отдолу долитаха бойни възгласи и подрънкване на мечове. Бързо се разсъни и сетивата му се изостриха. Подсъзнателно усети опасност, макар още да не знаеше каква. Без да губи време се облече и излезе навън. Изправен на външните клони на дървото, погледът му обхвана целия лагер. В центъра се бяха строили около петдесетина воини, които потягаха снаряжението си. Насреща им бе застанал Лекурион, най-старшият сред магьосниците в лагера, и разпалено обясняваше как смъртта на толкова много елфи не бива да остане неотмъстена и те били длъжни да попречат на останалите от варварското поселище да се оттеглят в планината. Речта му бе твърде разпалена за неговия темперамент, но празните бутилки вино, търкалящи се из поляната, лесно можеха да обяснят това.
- Не бива да допускаме, вроденото ни милосърдие да ни попречи в изтреблението на тези ненужни на света създания! – дереше се с цяло гърло магьосника – Вие тук! – ръката му описа дъга по посока на строените воини. – Вие ще сте наказателният ни отряд. Искам никой от омразните гиганти да не се измъкне жив...
- Лекурион! – гласът на Горунар бе твърд –В момента се нуждаеш от сън и почивка, за да преодолееш скръбта си. Ходи и се наспи, а на сутринта ще обсъдим плана за отмъщение! Виното не е най-добрият съветник!
Очите на елфа щяха да изскочат от орбитите му. В този миг цялата му красота и величие сякаш се стопиха, заместени от маска на неописуема ярост:
- Как смееш да ми говориш по този начин, ти... – в яда си се задави в собствената си слюнка – Ти, жалко изродено изчадие, грешка на природата, позор за нашия род!
Наистина, никой не си позволяваше да говори със заповеден тон на един магьосник, а още повече на Лекурион, но Горунар не изпитваше особена любов към арогантния елф. А и все някой трябваше да го спре преди да е направил нещо изключително глупаво.
- Поставяш под съмнение авторитета ми? Противопоставяш се на моите заповеди? – избълва слюнки магът – Ще отговаряш пред съвета за това! Ще заплатиш тежко за наглостта си! А сега замълчи, за да не те поставя под стража!
Горунар огледа поляната. Повечето от строените бойци изглежда не бяха спрели след втората чаша вино.
- В поселището на гигантите има само жени и деца. Нима ще се унижиш дотолкова, че да нападнеш беззащитни жени и деца? При цялата ти магическа мощ, това би било много жалко.
Да опиташ да засегнеш някого на чест беше много стар номер, но вършеше работа почти безотказно и Горунар не се свенеше да го ползва. А това, може би бе и единствения път до замътеното съзнание на елфа.
- Беззащитни жени и деца? Деца, които само след година-две ще станат воини и жени, които ще родят нови воини. Гигантите не са като нас, но ти го знаеш. И може би именно затова се застъпваш за тях? Жал ти е за тези отрепки, нали? Смесената ти кръв те прави слаб и уязвим. – гласът на магьосникът премина в ехиден шепот, който отекваше над целия лагер. – А забрави ли баща си? Забрави ли как тези варвари се отнасят със своите?
Спомените отново го заляха. Отново видя картината от далечната вечер в самотния им дом сред гората. Тълпата с извадени оръжия и запалени факли, и Корал Яростния гордо изправен пред прага на малката хижа. Обезумелите крясъци на гигантите, които обвиняваха майка му за смъртта на няколко мъртво родени деца. Никога нямаше да забрави погледа на баща си и твърдата увереност в очите му. Без да издаде звук, устните му оформиха думите “Бягайте!” и “Обичам ви!”. Огромният меч се завъртя застрашително над главата му и първите трима гиганти паднаха мъртви. Бойният му вик разклати върховете и планината отвърна на яростта му... Останалото бе грозно... С майка му се спасиха само благодарение на друидските й умения. Мъглата, призована от нея ги обгърна и успя да прикрие бягството им. Още дълго в ушите му отекваха беззвучните последни думи на баща му. По-късно разбра, че мъртвото му тялото е било обругано, а главата му дълго стърчала забучена на кол за назидание. Оттогава животът му бе постоянно отмъщение, но вече се бе уморил и искаше всичко да свърши.
- Смъртта на баща ми е отмъстена! Но преди да обвиняваш другите се запитай, нима вие приехте майка ми като равна? Ще може ли тя да влезе някога в Съвета на великите друиди, където й е мястото?
Гласът му бе равен и безчувствен, но думите му тежаха в нощния въздух сякаш камъни запратени в гъста вода. Останалите воини гледаха мълчаливо, без да са сигурни чия страна искат да вземат. Всички познаваха Горунар като честен и безстрашен и се възхищаваха на уменията му, но в същото време им беше трудно да забравят смесената му кръв. А магьосникът бе не само чистокръвен, но и един от най-умелите в мистичното изкуство. Самият той нямаше какво да отговори, защото знаеше, че обвинението е вярно. Зелиана, макар и една от най-вещите в друидския занаят, никога нямаше да стане член на Кръга на великите друиди. И то само заради това, че бе допуснала да се влюби в един гигант. И което бе най-страшно, не го отричаше.
Очите на магьосникът срещнаха тези на опонента му. В размътения му поглед за миг се появи искрата на трезвия разум, но тя бързо бе отхвърлена от наранената гордост. Лекурион рязко отмести глава.
- Достатъчно! – заповедта изплющя като камшик - Стига празни приказки! Така само даваме време на нашия враг да ни се изплъзне. За Великата гора! За богоизбраните!
Бойни възгласи последваха призива му, а застаналите пред него воини се изпънаха в знак на очакване на следваща заповед. Очите на Лекурион светеха озарени от яростта и алкохола. Ръката му се вдигна към нощното небе, а гласът му се отново изпълни поляната.
- Воини на гората, аз сам ще ви поведа в това справедливо нападение над дългогодишния ни враг. А с теб ще се разправям когато се върна! До тогава не напускай своята нейя!
Последното бе отправено към Горунар. Отвърна му с тъжно поклащане на главата, ненамиращ сили да спори с глупостта на премъдрия.
“Наказателния отряд” напусна лагера в лек бегом, предвождан лично от Лекурион, който въпреки крехката си фигура можеше да поддържа завидно темпо.
Сляпата омраза на гиганти и елфи бе в основата на техния конфликт. Нито една от страните не се опитваше да разбере другата и затова те никога не бяха водили истински преговори. Предлаганите решения бяха винаги ултимативни и поставяха едната раса в позицията на губещ. Много от елфическите кланове се опитваха да променят този начин на мислене, отваряйки границите си за другите раси и свободно търгувайки с тях не само материални, но и духовни блага. Но родът Маланор бе ръководен от традиционалисти, считащи това поведение за проява на слабост... Гигантите също бяха традиционалисти и считаха, че всичко може да се постигне с военни методи. Как можеше да се постигне споразумение, когато нито една от страните не искаше да изслуша другата? Именно заради това се стигаше до такива ситуации. Сега елфите щяха да посегнат на живота на жени и деца, забравяйки древните си традиции да ценят и бранят живота. Естествено някои от младите жреци и друиди щяха да се възмутят и да се опитата да издействат наказание за Лекурион, но предвид голямото му влияние, едва ли имаха шанс. Дори не смееше да си представи реакцията на гигантите. След такова действие спорадичните конфликти, лесно можеха да се превърнат в истинска война.
Горунар бе уморен. Да отнемаш живот и да рушиш, се оказа не по-малко изтощително от това да създаваш и да градиш, въпреки разпространеното схващане, че първото било по-лесно. Цялата тази болка и безсмислена омраза го изтощаваше. Трудно бе за него да мрази, толкова дълго, но дали можеше да обича? Веднъж баща му му бе казал, че ако не изпитваш нито омраза, нито любов, то значи, че вече си мъртъв. Може би беше прав. Странно как мъдростта на гигантите можеше лесно да бъде разбрана. Бе толкова близка и ясна, нямаше сложни и неразбрани канони, смисълът на които да схванеш едва след години учение. Ако не обичаш и мразиш, ти значи си мъртъв! Но не бе ли така и ако не защитаваш своята вяра? Вярата в правото на живот на децата, вярата, че войната е грешна, вярата в правотата на твоите убеждения?
Изправи се рязко. Вече знаеше какво трябва да направи. Ръката му поглади меча, спусна качулката ниско над очите си, погледна пустата нейя за последно и излезе в нощта.

Лерандон стоеше високо в клоните на дървото и се взираше в нощта. Беше застъпил на своя пост съвсем скоро. Тази нощ нямаше да му се налага да стои на стража, ако не беше глупавата идея на Лекурион да събере всички, които не бяха участвали в днешната битка, за така наречения си “Наказателен отряд”. Но той бе обучен за войник и не поставяше под съмнение решенията на своите командири. Макар и уморен след днешната битка, той щеше да пази през своята смяна, без дори да помисли да изрази негодуванието си гласно.
Някъде долу се чу тих звук. Може би катерица пробяга, подплашена в съня си? Не, някой се движеше там. Тъмна сянка на създание, което бе твърде едро за елф, но и бе твърде дребно, за да е гигант. А и се движеше в посока от лагера навън. Острия поглед на елфа успя да проникне през клони и листа. Лъкът му вече бе готов, а стрелата сочеше неясния силует. Заповедта беше ясна: “Да се стреля без предупреждение по всичко, което се движи от и към лагера!”. Макар разстоянието да бе голямо, Лерандон знаеше, че ще уцели. Само че движенията на създанието бяха твърде прецизни и тихи, а и твърде добре познати. Той знаеше, че това не е врагът. Но заповедта включваше и напускащите лагера. Дали Горунар не се опитваше да попречи на “Наказателния отряд” да изпълни своята мисия? Не беше ли това военно предателство? Не трябваше ли въпреки всичко да го спре?
Пред елфа изплува спомена на берсеркът-гигант и мечът на Горунар, който го бе спасил в последния миг. Лъкът се отпусна. Нощта бе толкова приятна. А гората изпълнена със звуци. Всички знаеха, колко умел в промъкването е Горунар. Никой не би го обвинил, че не го е забелязал. А наоколо имаше толкова други стражи...

Поселището на гигантите бе потънало в траур. Жените опяваха мъртвите си съпрузи, а децата прибавяха своя плач към жалните стонове. Церемонията напомняше вълчи вой и щеше да продължи до зазоряване. Тогава оцелелите щяха да съберат прахта на загиналите и да напуснат своите домове. За да се върнат отново някой ден, по-многобройни и по-силни отпреди.
Първата стрела прониза застаналият на пост младеж и той се строполи без да издаде дори стон. Шумът от падането му остана нечут сред общия печален стон на оплаквачките. Втора стрела порази следващия от малкото стражи, но този път едно от децата го забеляза. Наместо вик на ужас от гърлото му се изтръгна вой на омраза и ярост и вместо да побегне назад детето се хвърли напред към падналото оръжие на мъртвия стражник. За миг цялото поселище зашумя като кошер. Жените бързаха да вземат оръжията на своите мъже, а от тъмнината полетяха десетки стрели.
Въпреки смелостта си жените на гигантите нямаха какво да направят срещу своя противник, който прикрит в нощта сееше смърт отдалеч. Но стрелбата не трая дълго. От нищото само за миг, над варварското поселище се спусна гъста мъгла. Единствено огромната клада в центъра му остана да свети като по-ярко петно.
- О, демони и несвятост! – гласът на Лекурион прозвуча прегракнало – Те имат друид! Това обяснява защо днес не сме ги усетили. Вадете мечовете и да претърсим селото! Нито един гигант не бива да се измъкне. Искам друида жив!
Елфите извадиха своите остри мечове и потънаха в мъглата, разгърнали се достатъчно близо един до друг, за да могат да се виждат.
Близо до кладата мъглата се разсейваше, а задушливата миризма на изгоряла плът дразнеше сетивата. Жените гиганти не се виждаха наоколо. По заповед на Магьосника, всеки втори елф от групата взе факла и я запали от огъня. След това методично факлите подпалваха всяка къща. Скоро мъглата щеше да бъде прогонена.
С див вой жените, вдигнали над главите си тежки мечове, се втурнаха от различни страни към омразния враг. Тези крехки създания, които си позволяваха да дойдат и да палят тяхното поселище, прекъсвайки церемонията им по изпращане на воините в света на покоя. По команда на Лекурион, стена от огън обгради скупчилите се в центъра елфи, като така им осигури достатъчно време да сменят мечовете с лъкове и да засипят със стрели, спрелите пред пламъците гиганти. Макар да бяха предимно юноши и жени, те не биваше да се подценяват, тъй като и най-дребните юноши бяха по-едри от елф, а силата им бе достатъчна, за да въртят заплашително тежките мечове.
Стрелите полетяха над издигнатата преграда от пламък. Над селището се извиха писъци на ярост и болка, някой гиганти в отчаянието си скачаха през пламъците, за да бъдат посрещнати от острите мечове на дребните, но умели воини. Малцина от престрашилите се успяха да нанесат своите удари. Яростта им не бе достатъчна, за да компенсира липсата им на войнско майсторство, но сърцатите младежи не се отказваха лесно. Надавайки вой те продължаваха безнадеждните си атаки.
Викът на ярост се примеси с мистични слова и над биещите се посипа дъжд като из ведро. Стената от пламък изчезна и оцелелите варвари се втурнаха в последна атака, умирайки в своя бяг покрити със стрели. Лекурион отново изруга, но без да губи и секунда започна своето следващо заклинание. Първите гиганти жени достигнаха редиците на воините елфи и се врязаха в тях с яростта на която бе способна само майка, бранеща детето си. Липсата на умения не пречеше на бойната им ярост и те размахали мечове над главата си умираха в боя разкъсвайки планината с бойните викове на своя народ.
Завършил заклинанието си, Лакурион запрати Търсеща светкавица в редиците на налитащите гиганти. Подсилен от дъжда електрическият заряд овъгли първите, до които се докосна и продължи нататък. Като камък хвърлен във вода смъртоносната вълна от електричество се понесе през цялото бойно поле поваляйки по пътя си гиганти и елфи. Мощта й отслабваше с всяко следващо създание до което се докоснеше, но началните пораженията, разкъсали редиците на гигантите бяха тежки. Извадили мечове елфите се нахвърлиха да довършат останалите. Дъждът бе спрял така внезапно както не и започнал.

- Намерете ми друидът! – подритвайки труповете на враговете, заповяда Лакурион.
Въпреки победата и малкото жертви, той нямаше да приеме мисията им за успешна ако не откриеше друида, опитал се да се противопостави на мощта на магиите му. Разпръснали се на групи от по пет-шест елфа, воините претърсваха всяка къща, като палеха след себе си.
В една от крайните къщурки, идващите към вратата елфи бяха пресрещнати от момиче, размахало пред гърдите си кинжал. На ръст не много по-високо от самите тях, то бе още дете, но както личеше бе твърдо решено да брани своя дом.
- Уоу, по полека с този нож, девойче! – подигравателно подметна строен воин елф докато бързо скъсяваше дистанцията между тях.
- Я, какво имаме тук? Гигантско девойче, готово за бой? – допълни друг, а останалите се изсмяха звучно.
Очите на момичето искряха от възбуда и страх. Краката й се движеха така че никого да не оставя зад гърба си, а ножът несигурно се поклащаше в ръката й. Елфите настъпваха бавно, сякаш не бързаха, а искаха да си поиграят, така както котката си играе с мишка.
- Като се замисля... - започна Селимиар, млад арогантен елф от благороднически произход, бързо издигнал се до командир на отряд – Тя не е никак грозна. Не се бой малката, няма да те убием...
Бавно пристъпи към нея и с бързо движение й отне кинжала. След това извивайки за миг ръката й зад гърба, я запрати на земята.
- Имаме буйна кръв, а? – в гласът му прозвуча нотка на злорадство.
Хванал момичето за косата той се надвеси над нея.
- Знаеш ли, че си хубава, дори и за моите критични очи? – ръката му поглади малките рогца над челото на момичето – Само да не бяха тези и може би щях да те взема за жена.
Последното явно се стори много смешно на останалите и те го окуражиха с радостни възгласи.
- Да, винаги съм се чудил, какво ли е да смесиш кръвта си с тази на друга раса?
- Можеше просто да ме попиташ, Селимиар!
Зад тях бе застанал Горунар с изваден меч и свалена на раменете качулка. Собствените му рога, наследство от бащината му кръв лъщяха на слабата светлина на горящите шатри.
- А, това си ти? – иронията и ненавистта се смесиха в гласът на Селимиар – Дойде да видиш как ще изчистим светът от тези ненужни създания ли?
- Не, дойдох, за да ви спра преди да сте направили нещо твърде глупаво, че и вие самите да съжалявате за това... Но виждам, че съм закъснял.
- О, не съвсем! Тъкмо се чудех дали да не отмъстя за всички унизени наши жени.
Погледът му многозначително се отправи към поваленото на земята гигантско момиче. Горунар също го проследи. Мечът в ръката му леко потрепна.
- Накрая ще си ми благодарен! – продължи елфът – Все пак да не забравяне как постъпиха със собствената ти майка, нали?
- Не намесвай майка ми в това! – гласът на Горунар изплющя като бич - И остави момичето!
- О, май усещам заплашителни нотки в тона ти!? Много лошо! Дали Лекурион знае, че си тук? Мисля, че няма да е много доволен, когато разбере, че си напуснал лагера! Може би някой трябва да му съобщи, че си ни удостоил с присъствието си! Хелраон, - обърна се към един от войниците – бъди така добър да уведомиш Лекурион, за пристигането на нашия знаменит мелез!
Воинът, получил заповедта отправи разколебан поглед към Горунар, а след това и към небрежно отпуснатия му до крака меч.
- Казах да пуснеш момичето! Откога елфски воини воюват с деца? – гласът на Горунар бе тих, но властен.
- А от кога копелета от смесен брак си позволяват да дават заповеди на чистокръвни представители на Избраните? – изсъска в отговор Селимиар.
- Не прекалявай, чистокръвни! Имаш още няколкостотин години, глупаво ще е да ги пропилееш поради необ
"Аксиом16" - правилната система :)
Вземете си 2 GB free space in dropbox (и увеличете моето пространство)
https://www.dropbox.com/referrals/NTExNzQxNzY5

Заключена