Династичния Камък - част 2 - Разказ от фелинския цикъл

[Mistral]

За двамата остатъка от пътя мина в приятна раздумка. Сградата на стражата вече се виждаше, внушително триетажно здание разположено на източната страна на един от големите градски площади. Остатъка от периферията на площада бе заета от дюкяните на изкусни занаятчии, а в кръгове около фонтанът намиращ се в центъра му, в обичаен делничен ден се нареждаха сергииките на множество търговци. Но днес търговци нямаше, все още се почистваха остатъците от вчерашното празненство.
“Е, остава само да ти пожелая късмет.” – дойдоха мислите на Ракка.
“Докато пътищата ни се пресекат.” – отвърна Шино по стар обичай.
“Гледай само да не е на екзекуцията ти.”
Наближиха входа на сградата и командира на отряда се обърна към заподозрения.
- Последвай ме, по някаква причина коменданта иска лично да ти представи обвиненията.
Вървейки след командира, Шино се закачва по стълбището към горните етажи, вече останал само с трима от досегашните си придружители. Пазителите на реда, които виждаше наоколо, изобщо не го гледаха приятелски. Шино си даде сметка, че не знае кой е сегашния комендант. Тироу, който дълги години бе заемал поста, беше на преклонна възраст и май най-после бе решил да се оттеглил преди няколко дни. Стражата не огласяваше публично такива неща. Както и да е, скоро щеше сам да разбере.
Спряха се пред една орнаментирана врата на третия етаж. Капитанът почука, изчака малко, отвори и подкани заподозрения да влезе. Озоваха се в просторен кабинет, с подредба не оставяща и намек за немарливост. Първото нещо привлякло вниманието на Шино обаче бе обитателя на помещението. С гръб към новодошлите и наслаждаващ се на гледката през един от големите прозорци към площадът, стоеше с небрежно скръстени зад гръб ръце най-едрия фелин който Шино някога бе виждал. Около двеста и тридесет сантиметра и с рамене лесно запълващи рамката на нормална врата, тази излъчваща могъщество мускулеста фигура трудно можеше да се сбърка.
Гиганта се обърна и пристъпи към бюрото си.
- Капитан Акзо, виждам че репутацията ви е добре заслужена. Бързо сте го намерили. – преди капитанът да има възможност да отговори, коменданта продължи – Ще обсъдя положението на заподозрения насаме се него самият. Можете да продължите с другите си задължения.
Дори и да се канеше да възрази нещо по повод на протокола, Акзо отдаде чест и излезе, последван от хората си. Коменданта седна и се загледа в Шино. Грамадното му телосложение го караше да изглежда малко комично зад бюрото.
- Когато тази заран ми дадоха описанието на нападналия губернатор Арлия, първоначално ми се стори, че нещо съм се сбъркал. Само дето сега стоиш пред мен и не зная какво да мисля. Шино, преди тридесет години ли се видяхме последно? Все същият си изглеждаш.
- Често ми го казват. Няма и изглед да се променя, Ликай. Трябва да призная, че съм изненадан да те видя тук. Омръзна ли ти да командваш гарнизоните на Хасно?
- Старият Тироу му беше време някой вече да го замести. Аз пък наближавам сто и петдесет, писна ми бойното поле. Викам си, нека младите се занимават с войната, на мен ми трябва вече нещо по-спокойно. Мидори е мирна провинция, мислих че поста на комендант ще ми се услади. И какво става? Не съм и седмица тука, опит за покушение срещу губернатора. И като капак – ти!
Коменданта спря за секунда, колкото да си поеме дъх. После продължи, вече с доста по спокоен тон.
- Може и да съм ти задължен Шино, но не те познавам чак толкова добре. Повечето неща който подозирах за теб, чак сега като те видях се уверих в правотата им. Но колкото и да ми изглежда невероятно, ако ти наистина се окажеш виновника за опита срещу Арлия, с удоволствие сам бих ти прекършил вратлето, само да не ме възпираше законът.
Шино бавно извади оръжието си, пристъпи напред и го подаде на коменданта. Ликай спокойно го прие. На пръв поглед мечът бе стандартното за армията оръжие. Широко двойно острие дълго около петдесет сантиметра, по което се четяха обичайните руни помагащи в бой с демонични изчадия. Имаше стандартната за този тип оръжие двойна “г” образна дръжка, една като на нормален меч и една перпендикулярна. Оръжието без съмнение бе отлично балансирано и майсторска изработка.
Ликай въздъхна.
- Предполагам, че сега ще ми покажеш символа и ще изрецитираш оная вратичка в закона, която сами сте си оставили още при създаването му.
Шино промълви няколко тихи думи и оръжието в ръцете на коменданта за миг се озари от бледо синкаво сияние. На острието се появиха още няколко символа. Единия от тях бе наполовина черен, наполовина бял триъгълник с разположено в него око. Другите на Ликай не му бяха познати.
- Имаме много неща да обсъдим, но преди това ще требва да ме извиниш за малко – Шино направи крачка заднешком. – Оръжието ти го оставям в залог като гаранция за думата си. Няма да се бавя.
Казвайки това, той изчезна. В един момент бе там, в следващия не. С тих плясък въздуха побърза да заеме овакантилото се място. Ликай отново въздъхна. Остави мечът и отвори чекмеджето на бюрото си. Извади оттам малка кристална сфера и я погледна замислено.
- Анти-магически похлупак покриващ цялата стая. – каза той сам на себе си. – А като го тествахме работеше така добре.
Командира стана и се насочи към любимия си прозорец. Гледката някак си му носеше спокойствие. Пък и за момента му оставаше само да изчака.

Шино свали тлеещият пръстен и го остави на близката лавица. Доста мана трябваше да концентрира в него, за да преодолее анти-магичното поле в кабинета на Ликай. Предвидлив хитрец бе коменданта.
Фелинът огледа помещението. Не беше стъпвал тук повече от месец. Бяха минали да почистят, така че прах нямаше, с изключение на карето в ъгъла, предназначено за маяк на пръстена. Вратата към втората стая – личните му покои - бе затворена, но знаеше, че и там от поддръжката безупречно са си изпълнили задълженията.
Обърна се и се взря през прозореца. Оттук слънцето се виждаше сутрин, така че в момента то бе някъде от другата страна на сградата. Нравеше му се синевата на небето, а сега тя изпълваше цялата картина. Отвори прозореца, надвеси се и погледа за момент тъмните облаци долу. Сигурно във Фелла сега яко валеше.
Провери дали на бюрото не са му оставили някакви документи. Не забеляза нищо ново, всичко бе както го бе оставил. Все пак, именно Съветът се опитваше от край време да го накара да си вземе почивка и да остави за малко работата си настрана. Тръгна към вратата, но преди да я отвори се спря и погледна картината, украсяваща северната стена на стаята му. Изобразяваше едър кигър, безспорно една от най-опасните четириноги твари на острова, който се бе отдал на дрямка под дебелата сянка на ствола на вековно дърво. Самецът бе стар, но от него сякаш струяха гордост и сила, достатъчни сами по себе си за да пропъдят от териториите му който и да е съперник. По лицето на Шино пробяга лека усмивка.
Излезе и сви надясно по коридора. Срещна някой чак когато стигна на долния етаж. Някакъв забързан Заслужил, Реги май се казваше, припряно му отдаде чест и Шино отвърна на поздрава. Нямаше много народ наоколо, все пак беше време за следобедните тренировки.
Скоро стигна там, закъде бе тръгнал. На масивната двукрила врата бе едро гравирано: “Координатор: Мидори и Шивасе”. Двете съседни провинции обикновено бяха сравнително спокойни и затова отговорността за тях вървеше в комплект. Можеше просто направо да влезе, право което рангът на Висш Командир му даваше, но малко любезност между другари винаги бе добре дошла. Почука и поканата дойде почти веднага.
Влезе в просторна канцелария, всъщност помещение без прозорци. Ефекта се дължеше на изобилната и същевременно мека магическа светлина, която я изпълваше. Стената в дъното бе поделена от голяма карта на острова и втора, неотстъпваща й по размер, обхващаща района между Драконовата Планина и източните брегове – територия на Мидори и Шивасе. Другите стени се бяха скрили зад множество шкафове и претъпкани с книги лавици. Като цяло, помещението можеше да се оприличи колкото на армейски команден щаб, толкова и на приемната на някой администратор.
- Предполагах, че скоро ще дойдеш – каза фелина, отпуснал се в удобното кресло до голямата маса в центъра на помещението, и отдели очи от документите които преглеждаше. Бе на пръв поглед фигура, не привличаща вниманието с нищо особено, но Шино го познаваше добре. Зад невзрачния вид и престорената арогантност се криеше брилянтен ум.
- Не се учудвам, че вече си чул.
- Мидори е спокойна провинция, но това не означава, че няма да си поддържам мрежата там добре. Новините за такива… интересни събития много бързо си намират път до мен. Предполагах, че ще пожелаеш сам да се заемеш с въпроса и затова още не съм разпределил отряд да го поеме.
- Както винаги, предположенията ти са верни, Наке. Ще го считам като лична услуга, ако решиш три-четири дни никой да не пращаш.
- На твое място и аз сигурно щях да го приема лично – отвърна Наке с обичайния си спокоен тон. – Е, добре. На любезен приятел не мога да откажа, особено на такъв, който би могъл и просто да ми заповяда. Сега сигурно ще се разбързаш да си провеждаш разследването, но преди да тръгнеш имам да споделя нещо, което ще те заинтересува. Тази сутрин твоята дружка Бала също са я прибрали мидорските търсачи. Не се съмнявам, че лично ще си поговориш с нея.
- Това обяснява някои неща – въздъхна Шино. Сценариите, които се оформяха след тази новина, никак не му допадаха.
- Как мислиш, душевно копие може би? – запита “координатора”.
- Бих могъл да си представя как това би станало – Шино не сметна за нужно да споменава за снощния запой, приятеля му сигурно и без друго знаеше. – Струва ми се обаче, че има още нещо. Ако беше само едно просто душевно копие, щях да мога лесно да го усетя. Ще трябва първо да се видя с Бала, преди сериозно да предполагам каквото и да било.
- Когато приключиш, с удоволствие ще изслушам разказа ти – рече Наке, подавайки ръка за довиждане.
Шино вече имаше толкова неща за обмисляне, че обратния път по коридорите му се стори като размазан във времето миг. Насила се откъсна от тревожните си мисли, чак когато вратата на стаята се затвори след него. Взе си пръстена, който все още бе доста топъл. Спокойно надяна привидно обикновеното бижу върху безименния пръст на лявата си ръка. Топлината не го смущаваше. Приближи се до картината, допря длан до изящно резбованата рамка, въздъхна и промълви:
- За пореден път ще ми е потребна помощта ти, стари друже.
Страховитата котка се надигна лениво от дрямката си и го загледа с очакване.

--------------
Част Трета