Династичния Камък - част 3 - Разказ от фелинския цикъл

[Mistral]

Начало на разказа
------------------------

Комендант Ликай за пореден път препрочиташе сутрешния доклад. Някои неща просто не се връзваха. Усети едва доловим полъх, сякаш въздуха просто бе решил леко да се отместил за да отвори малко място, и вдигна поглед.
- Сега би трябвало хубаво да ти се накрещя, но в това едва ли има много смисъл – каза коменданта и подаде доклада. – Сам ми кажи какво мислиш.
Шино зачете. Рано сутринта, още по тъмно, някой бе проникнал в някогашната цитадела – сегашен административен център на града и провинцията. Първоначално нарушителя бил действал предпазливо, но след първата среща със стражата изоставил всякаква идея за дискретност. Гонили го близо десетина минути по коридорите, оставил след себе си множество ранени. След това успял да се измъкне от преследвачите, само за да нахълта по-късно в покоите на губернатора. Само че там вече било добре завардено. Метателен нож извадил нападателя, но с него целта си пропуснал. Опитал се да се докопа до Арлия, но куражът на защитниците непробиваем за атаките му бил. Разбрал, че няма да успее и на бяг го обърнал. Видели го добре били обаче. Фелин рижо-кестеняв, с грива дълга на четири възела вързана. С прости дрехи бил, добре сложен, около сто и деветдесет сантиметров…
Нямаше нужда да дочита остатъка от описанието. Сигурен бе, че ако застанеше пред огледало, точно каквото бе написано щеше да види. Подаде листовете обратно на коменданта.
- Тази заран сте прибрали една минаваща под името Бала – започна Шино.
- Дребна, вредна, чернокозинеста и с нрав хаплив – взе думата Ликай. – Проклета контрабандистка. Бях чувал за нея още когато си гледах военните дела в Хасно. Грее една от килиите в най-долното подземие. Не й е за първи път провинение, сега последствията за нея ще са доста фатални. От какво естество е интересът ти към нея? Мислиш, че има нещо общо с нападението?
- Ликай… Знам, че точно сега ти се иска да ме хвърлиш в зандана и смятам, че точно това трябва да направиш. Само ще помоля да е в килия съседна на тази на Бала.
- Няма ли да ми кажеш, какво по демоните става? – Раздразнението на стария войн вече бе съвсем очевидно, ако не от друго, то от стиснатите му юмруци и прогарящият поглед.
- Моля те да изчакаш до утре заранта. Тогава ще споделя всичко което знам за престъплението. После можем и Арлия да посетим. Но в момента първо ми се иска да си почина.
- А това за теб нищо ли не е? – Коменданта леко побутна кристалната сфера, тя се търколи по бюрото му и се спря в другата му длан.
- О, повярвай ми, дрънкулката си я бива – отвърна Шино и демонстративно се прозя. Острите му резци уловиха блясъка на следобедното слънце – Просто за да ме спреш мен ще ти трябва доста по-голяма.
- Удоволствие ли ти прави да ме дразниш на стари години? – Ликай дръпна леко една от петте верижки, излизащи от пода и свършващи в левия ъгъл на бюрото му. Докато чакаше идващите стражници, фелинът оглавяващ опазването на реда в една от най-спокойните провинции на острова, почна да се чуди. Кога ли най-после щеше да му се отдаде да си поживее спокойно?
През главата му се провлачи споменът за всичките бумаги, минали през ръцете му по време на изминалите дни. Размисли и стигна до извода, че малко вълнение от време на време е полезно за здравето. Иначе сигурно щеше да умре от скука.

Бяха я затворили в зандана на най-долното ниво на управлението – три етажа под земята. През изминалите часове бе огледала добре това, което можеше да види от изотзад решетките. Етажът не бе голям. От стълбището – единствен път към горните нива и свободата – започваше дълъг коридор, а от двете му страни бяха наредени килиите. На нея бяха отредили тази непосредствено вляво от стълбището, иначе имаше още пет. Всичките бяха единични, с размери горе-долу четири на пет метра. Фелините считаха, че на всеки затворник трябва да се осигури възможността спокойно да търчи в кръг. Мебелировката се ограничаваше до един голям нар и гърне за отходните продукти на обитателите. Всичката тази прелест се осветяваше от слаба магична светлина, а откъде идваше свеж въздух така и не се виждаше. Странно, но миризми пък нямаше абсолютно никакви.
Бала бе сама, други затворници тук нямаше. Нямаше и пазачи. Те бяха на горните етажи, все пак изхода бе само един и минаваше през тях. Явно слизаха тук само за да докарат или изведат някой, да почистят или донесат храна. Бала бе приятно изненадана, до колкото някой очакващ екзекуцията си можеше да бъде, от добрата храна която получи за обяд.
Ехото на приближаващи стъпки я откъсна от спомените за вареното пилешко. Някой идваше, а доколкото можеше да прецени, до вечеря имаше още доста време. Причинителя на шумът, трима пазачи и ескортирания от тях индивид, навлезе в полезрението й. В първия момент помисли, че и се привижда. Но когато групата мина пред нея, Бала се увери, че не бърка.
Един от стражите извади връзка ключове, отвори средната килия от отсрещната страна на коридора и с жест подкани ескортираният да се настанява. След това стражите си тръгнаха, така безмълвно както и бяха дошли, без да обърнат никакво внимание на другия обитател на подземието. Бала едвам изчака шумът от стъпките да затихне и се залепи до решетките.
- Карс? Ти пък какво правиш тук?
Фелинът отсреща също изглеждаше изненадан:
- Бала? Бала! И аз мога да те попитам същото. Нали за последно те видях преди два месеца в Менаса? Не ми ли каза, че смяташ да се откажеш от заниманията си и да я караш без да привличаш внимание. След онова глупаво бягство щеше да е най-добре да се покриеш някъде.
- Хей! Отвори ми се възможност да се измъкна и я използвах. Да не мислиш, че бих гледала зеленчуци в продължение на няколко десетилетия?
Фелинското правосъдие не вярваше, че да затвориш някой и да го храниш и поиш наистина е наказание. Престъпниците прекарваха в затвора само докато дойде време за процесът им. Присъдата, получавана от виновния бе една от три възможни – забрана да стъпва в границите на някоя провинция, обществено полезен труд или смърт. Всъщност смърт се присъждаше само за тежки престъпления срещу държавата или при нарушаване на друга възложена присъда.
Това, с което Бала се занимаваше, бе лов и продажба на някои редки видове демони, видове които според закона трябваше веднага да бъдат унищожавани при първа възможност. Намираше се обаче кой да плаща за доставката на някои от тези изчадия.
- Защо рискува и как по демоните те заловиха? Знам те като доста разумна и предпазлива – попита я затворника, който неведнъж сам бе купувал от стоката й.
- Голяма сделка, много пари. След това щях да прекратя за няколко години, а може би и за винаги. – Въздъхна и продължи. - Преди два дни продадох пет сънебродника и един копиращ. Помолиха ме за още два сънебродника. Тази сутрин обаче, на уговореното място не чакаше никой, а скоро след мен пристигнаха и търсачите. Щях да им се измъкна, ама имаше една проклета рижава магьосница с тях.
- Ха, същата групичка ме прибра и мен. Кажи ми сега за купувачите.
- Гадове, сигурно те са ме прецакали. Или пък са разбрали, че стражата се намесва, но не са могли да ме предупредят… Да, бе. Първото е далеч по-вероятно. Не съм им виждала лицата на проклетниците, носеха маски. Знаеш, не ме интересува кои са, само да си плащат. По речта им обаче бих казала: човек и елф. – Бала дари с критичен поглед събеседника си. – Ти май си в настроение да задаваш въпроси. Но нямаш ли намерение да отговориш на моя? Защо те прибраха?
- А, нищо особено. Обвиняват ме, че съм се опитал да убия Арлия. – Като чу това, Бала се опули от изненада. – Не ме гледай така… Ще си продължим разговора по-късно. Сега искам да си почина.
Преди да реши какво да му отвърне, Карс най-безцеремонно се изтърси на нарът си и потъва в дрямка. Тоя тип би могла да го нарече и приятел, един от малкото които имаше, но понякога просто не можеше да го разбере.

Вечерята бе отдавна минала, но Бала не можеше да заспи. Утре, най-късно вдругиден, щяха да я изправят пред съдията. Арестуваха я за трети път, а предишния бе избягала от присъдата си. Сега не виждаше как би могла да отърве кожата. Но поне щеше хубаво да натопи проклетниците, които я предадоха.
Карс също я тревожеше. Някак хем бе какъвто го помнеше, хем не. Сигурна бе, че впечатлението не е създадено от положението в което се намираше. Имаше сякаш нещо променено в него, нещо малко, което бе различно или може би по-скоро дори липсваше. Бала имаше усет за този тип неща, но все още не можеше да напипа точно какво я глозгаше. Когато стражите бяха пристигнали с храната, рижо-кестенявият се бе разбудил от привлекателния аромат, рязък контраст с липсата на каквато и да е миризма в подземието. Бе задоволил гладът си и отново бе заспал без и дума да обели.
Изведнъж нещо привлече вниманието на затворничката. Бе чувство странно и същевременно добре познато. Годините прекарани в лов на демони я бяха дарили с изкусен инстинкт към окултното. Бала стана и обърна поглед към далечния край на коридора. Каквото и да ставаше бе сигурна, че надали никой горе ще го усети.
Малка вертикална резка от бледа светлина бавно се оформи във въздуха. След миг, като набрала скорост лавина, аномалията започна бясно да се разраства. За нула време придоби елипсовидна форма и застина, но вече с прилично големи размери.
Бала премига изненадано. Магия за отваряне на портал?! Как бе възможно това, без арка и без контролна колона? Но по-важните въпроси сега бяха “защо” и “кой”.
Обут в черен ботуш крак пръв се появи в подземието. Неотлъчно го последваха и останалите части на загърнатото в тъмнозелено наметало тяло на собственика му. Дълбока качулка скриваше лицето на непознатия, но по походката му Бала прецени, че трябва да е елф.
Фигурата се спря пред килията й и подхвана с познат глас:
- Аз лично смятам, че с безскрупулен фелин като теб бихме могли да изградим стабилно и взаимноизгодно съдружие. Не съм обаче аз този, който взима решенията.
- Ти! Ти си елфът от оня ден! Вие ли ме натопихте на властите, копелдаци проклети? Вие ли?
- Не, доколкото ми е известно. Но това няма значение – отмятайки назад качулката си, със спокоен, равен глас продължи елфът. Това че Бала му врещеше в лицето, явно не го притесняваше. – Колкото и да ми е неприятно, не съм дошъл тук за да си приказваме. Прощавай, доста ще боли, но поне ще изглежда като самоубийство.
Елфът подхвана тихия напев на някакво заклинание и Бала усети, че този път наистина идваше краят.
Някой прочисти гърлото си.
- Прощавай, че те прекъсвам, приятелю. Но не би ли желал да ми се представиш, преди да продължиш със заниманието си?
Остроухият маг бавно и с раздразнение се извърна по посока на гласът. Не бе очаквал тук да има още някой. Жертвата му трябваше да е сама.
Дъното на средната килия от противоположната страна на коридора бе потънало в мрак, мрак сякаш поглъщащ инак всепростиращата се бледа магична светлина. В тъмата се очерта силует, после собственикът му излезе от сянката.
- Бих искал да те попитам за някои неща, любезни.
Паника замрежи разсъдъка на елфа. Първичен ужас, съществуването на какъвто никога дори не си бе представял, се вля с грохот в съзнанието му. С огромно усилие на волята успя да се задържи на крака. Искаше му се да заплаче. Трябваше да се махне от тук. Понесен от инстинкта за оцеляване, той побягна към порталът.
Шашардисаната Бала видя как Карс изпъва настрани лявата си ръка и отстъпвайки отново потъва в мракът. Осъзна, че май и се бе разминало, поне засега.
Елфът прекрачи портала. Съзнанието му мигновено се избистри. Обгърна го плътен мрак. Не така трябваше да са нещата! Инерцията го носеше напред и главата му се блъсна в нещо. Сигурно щеше да се строполи по гръб, ако удар в стомаха не го бе халосал, помагайки му да се задържи прав и същевременно карайки го да запристъпва назад в отчаян опит да запази равновесие. Залитайки отново премина през портала и светът върна цветовете си. Крак влетя след него и с жестока сила го изрита в гърдите. Магът усети как се отделя от земята. Ласкавата пелена на безсъзнанието побърза да го обгърне.
Бала проследи полета на елфът по дължината на коридора. Тялото се блъсна в стената до стълбището, след което се свлече безпомощно на пода. Сблъсъка не бе издал никакъв звук. Подаващият се от портала крак остана неподвижен няколко секунди, след което се изтегли обратно.
Карс пристъпи в коридора. Застана до проснатото тяло и притваряйки очи сложи ръка на гърдите му.
- Карс, какво по демоните?! Това… Портал… Как?
- Не се притеснявай Бала, приятелчето ти ще оживее. Наглеждай го, аз ей сега се връщам.
Без да я погледне, фелинът тръгна обратно по коридора. Мимоходом долепи ръце и пръстите му се преплетоха в мълниеносен танц, образувайки множество символи, прекалено бързо за да бъдат различени. От краищата на портала към центъра му сякаш премина вълна.
- Как да го наглеждам, като съм зад решетки? Ами ако се свести преди да се върнеш?
- О, няма такава вероятност – подхвърли Карс и изчезна от погледа й, преминавайки през сияещата синкава повърхност.

--------------------

[http://forums.rpgbg.net/viewtopic.php?p=49882#49882]Четвърта Част[/url]