Династичния Камък - част 4 - Разказ от фелинския цикъл

Стари теми

Модератор: Модератори

Отговори
Потребителски аватар
Mistral
Гвардеец
Мнения: 585
Регистриран на: съб дек 29, 2001 12:08 am
Местоположение: Фелла / Montreal
Контакти:

Династичния Камък - част 4 - Разказ от фелинския цикъл

Мнение от Mistral » нед юни 19, 2005 4:45 am

Начало на разказа

Гледам, чете се разказа. Коментари обаче - никакви. Кажете поне какво ви се струва, че може да се подобри.

-----------------------

Трябваше да си признае, че се чувства леко разочарован. Намираше се на поляна сред елховата гора, обрасла един от хълмовете край града. Бе обходил наоколо, бе проверил и за следи. Да намери дирите на елф сред природата би затруднило дори опитен следотърсач. Само че сега нямаше и какво толкова да се търси. Явно бе, че елфът е дошъл на поляната през друг портал, портал който бе затворил след себе си.
Шино прокара длан по почти изцяло покрития с мъх, голям и съвсем обикновен на вид, камък в центъра на поляната. Под стимула на прелятата мана, изписаните по повърхността му инак невидими за окото руни леко засияха. Заклинание действащо сякаш от десетилетия. Беше направено за да служи едновременно като маяк и отправна точка. Само адски умел магьосник би могъл да го сътвори така, че да не избледнява с времето.
Да унищожи камъка нямаше смисъл. След като вече знаеше за съществуването му, да го остави непокътнат щеше да е много по-ползотворно. Въздъхна и седна в мократа трева. Затвори очи и разпростря възприятието си. В съзнанието му плавно се оформи далечния образ на бясно препускащи поля. Гледката забави ход, спря се и облиза с език могъща лапа. ”Още нищо не съм открил” – долетя мисълта.
Шино се изправи и тръгна към водещия в затвора портал. За момента единственото което му оставаше, бе да се опита да измъкне от елфът колкото може повече информация. Пое си дълбока глътка от свежия нощен въздух и прекрачи прагът.

С няколко стъпки се намери пред отпуснатото в безсъзнание остроухо тяло. Вдигна го и го метна през рамо. Все още продължаваше да го удивява колко са леки. Видя Бала да седи на нарът в килията си, с отправен в нищото поглед.
- Не беше сложно – гласът му я извади от унеса. – Просто отворих нов портал съвсем близо пред неговият. Нямаше как да го разграничи визуално, особено след като беше така изплашен. Когато осъзна какво е станало, вече бе късно да реагира. Не си потроши тялото в стената, защото го спрях с поле от втвърден въздух преди сблъсъка.
- Но… но, нямаше мана. Щях да усетя. Носиш същата гривна, каквато ми сложиха и на мен. С такова нещо няма начин да използваш мана!
- Принципно си права – съгласи се фелинът и небрежно свали гривната от ръката си.
- Еррр… Кво? И портал… просто така… толкова бързо… Не разбирам… Мислих си, че от години те познавам. Кой всъщност си ти?
- Хайде пък сега – възкликна Шино леко развеселен. - По добре ми кажи, не ти ли се иска да излезеш от тази килия?
- Иска ли питане? Разбира се! Нали ще ми помогнеш ли да избягам?
- Не, това би означавало да наруша закона. - Само ако можеше Бала да си види изражението при този отговор! Безценно!
- Законът?!? Забрави ли в какво те обвиняват? А в момента какво правиш? Ако те хванат със сигурност ще нахраниш рибите!
- Ех, този твой нрав. Не съм казал, че няма да ти помогна. Ще помоля Ликай да…
- Ликай? Комендант Ликай? – Яростно го прекъсна Бала. - Ти си смахнат! Че той ми има зъб още от времето когато командваше в Хасно. Освен това, само Сборът може да помилва след трето нарушение.
- Помилване? О, няма да има такова нещо. А ако искаш да живееш, доста ще трябва да се промениш, да почнеш наново. Пуснат ли те, ставаш моя отговорност. Първата ми работа ще е да те пратя за известно време в Киме.
- Щаба на Единната армия?
- Ако нещо на теб ти липсва, то това е дисциплина. И не, няма да си точно при военните. Изборът ти е ясен – даваш ми думата си и се приготвяш да се приспособяваш или пък оставаш тук да си чакаш екзекуцията.
- Голям избор, няма що – Бала се изправи и се приближи до решетките. Протегна ръка. – Ако по някакво чудо изпълниш каквото каза, имаш думата ми.
- Това ми стига – отвърна Шино здрависвайки се с нея. – Дадената дума е нещо което не се престъпва. Нарушиш ли я… Не, знам че си достатъчно разумна, за да не го направиш. Сега ще трябва да ме извиниш, отивам да си побъбря на спокойствие с твоето другарче. Ще се видим след няколко месеца.
Гледайки го как изчезва през порталът, Бала не можа да не захили при абсурдната мисъл, че в момента осланя животът си на обещанията на някакъв явно побъркан тип. Порталът примига и изчезна.


- Знаеш, че не обичам да ми противоречат! – хладно изрече дебелакът, разтривайки кокалчетата на свитата си в юмрук ръка.
- Не мога да сторя нещо такова! – промърмори младият елф и опипа с език зъбите си, за да провери дали всички са още на място. Не го ли държаха здраво, след такъв удар щеше да е на пода. Не, ако не го бяха държали, проклетото тлъсто копеле изобщо нямаше да може да го уцели. – Караш ме да открадна от магьосник, при това един от членовете на градския съвет.
- За разлика от бездарното ти братле, дето само го бива да проси, ти имаш талант. Освен това, дъртакът ще е извън града. Ще се вмъкнеш в имението му и ще ми донесеш това, за което съм те пратил. Втора толкова удобна възможност може никога да не дойде, а в момента няма на кого другиго да я възложа. Ако не вярвах, че има шанс да успееш, нямаше да те пращам. Освен това знаеш, че не можеш да ми откажеш. Свърши ми тази работа, и може би ще опростя дългът ти…

Елфът отвори очи и просеяното със звезди нощно небе се разкри пред взора му. Спомените за дни далечни се отмиха от съзнанието му и отстъпиха място на тези по-пресни.
Ужасът! Не вярваше, че да го усети в толкова чиста форма въобще е възможно. Не бе безразсъден смелчак, но умееше да пази хладнокръвие. Какво толкова бе станало? Просто бе видял… единствения индивид, за който настоящият му работодател си бе направил труда изрично да инструктира наемниците си, че трябва да стоят на всяка цена настрана от. Защо? Та този фелин бе просто един от омразните…
Не, имаше и по-наложителни въпроси, на които трябваше да си отговори в момента. Като примерно, къде се намира? Опита се да се изправи, но тялото му не се подчини. Не можа дори да надигне глава. Бе сигурен, че не усеща въжета, нито магия го държеше. Чувстваше се по скоро сякаш тяло му се намира в невидим калъп. Обходи с поглед колкото можа, но в мрака не различи нищо. Направи нов опит да помръдне – безрезултатно.
- Кажи ми името си и ще ти позволя да станеш – дочу се от някъде не много далеч.
- Киске, Киске Омеал се казвам – отговори остроухият преди да се осъзнае.
- Добре, Киске, можеш да се изправиш – каза гласът и елфът си даде сметка кой е притежателят му. Лъхна студен бриз. – Само не се стряскай, като погледнеш надолу.
Като погледне надолу ли? Че какво толкова… Прииска му се да не беше проверявал. Долу нямаше нищо. И да имаше, беше толкова далече, че не можеше да го види. С мъка отправи взор по посока на гласът и видя тъмната фигура седнала на ръба на някаква платформа, едвам открояваща се на фона на бледата лунна светлина. Сигурно беше на десетина метра от него.
- Седни и нека си поговорим. Но ако предпочиташ да се разтъпчеш, имаш място от около девет квадратни метра. В момента си горе-долу в центъра му. Но внимавай, че пътя надолу е дълъг.
- Какво искаш от мен?
- Ха, че това по-скоро аз трябва да го попитам – отвърна фелинът. – До колкото разбирам, ти и дружките ти сте си набавили някой доста интересни неща от Бала. Просветли ме каква е идеята.
- Какво ще правиш с мен?
- Отговори ми на въпросите и ще видим. Изглеждаш ми свестен младеж. Не ме гледай така, мисля че нямаш дори сто лета. Това което имаш обаче, е потенциал. Ще е жалко да отиде на вятъра.
- Няма да ме убиеш?
- Да те убия? Бах, да се надяваме да не се стига до там. Както може би вече си усетил, не можеш да изречеш лъжа. Това би трябвало да ти подскаже къде се намираш. Нека да направим така. Имам да свърша няколко работи. Ще те оставя да поумуваш няколко часа, а после ще ми разкажеш всичко което знаеш и ще решим какво да те правим.
Без да има време да отговори, Киске можа само да зяпне от изумление, виждайки как фигурата просто скочи долу в мракът. Може би не беше толкова високо? Искаше ли да рискува и да пробва? Не. Реши да прогони тази мисъл. Притвори очи и почувства маната. Ха, да не би да очакваха просто да седи и да чака? Елфът подхвана заклинанието за портал. Привърши го след по-малко от минута. Нищо не се случи. Нищо. Дори не изгуби маната, която бе заделил за магията. Леко объркан, реши да пробва заклинанието за летене. След куп подобни неуспеха се увери, че от всички магически течения, май само „огън” действаше. В огнената школа нямаше нищо, което да послужи за бягството му. Помисли си дали да не скочи, надявайки се, че ще успее да ползва „въздух” преди да се разбие в земята. Глупава идея.
Спомни си как една заран учителя му го бе отпратил, казвайки, че няма на какво повече да го научи. Още тогава знаеше, че старият маг лъже, и че го вижда за последен път. Старецът умираше, а Киске просто зачете желанието му и благодари за годините които му бе отделил. Често съжаляваше, че не бе решил да остане с него до сетния му час. А как ли щяха да са нещата сега, ако дъртакът бе още жив?
Изгревът дойде и светлината бавно измести мракът. Бе красиво. Сега идваше трудната част – пак да погледне надолу. Пое си дълбок дъх и сниши поглед. Зави му се свят. Под краката му нямаше нищо. Стоеше във въздуха. Ако беше магия, не можеше да я усети. Долу, на стотици, а може би хиляди метри, се виждаха водите на Огледалното езеро. Не можеше да сбърка формата му, бе досущ като на картите. Значи ако погледнеше малко по-вляво, щеше да види в далечината Фелла, столицата на острова. Ако пък се обърнеше, зад него щеше да се изправи стълбът на истината, огромната колона губеща се в небесата. Никой в радиус на десетки километри от това чудо не може да изрече лъжа.
Отпусна се и зачака. Направи си малка огнена топка и я запремята от ръка в ръка, а различните сценарии на възможното бъдеще се заоформяха в съзнанието му. Нямаше много опции.

Ликай остави сребърната лъжица на покривката до празната чиния и внимателно избърса устни с копринената кърпичка. Беше си довършил закуската съвсем невъзмутимо, в комендантските покои на управлението, както бе правил всяка сутрин откак получи новия си пост. Сега обаче идваше негов ред да каже няколко думи. Положи лакти на масата, преплете пръсти и със сериозно изражение леко се приведе напред. Даде си сметка, че това му действие щеше да изглежда много по-впечатляващо, ако нощната шапчица с пискюл накрая не стоеше още на главата му.
- Позволи ми да обобщя, за да видя дали нещо съм криворазбрал – започна той. – Без никакъв такт или проява на каквото и да е уважение ти просто… се появяваш в покоите ми. Както и да е, в създалата се ситуация, това от теб бих могъл да го очаквам. После обаче ми „предлагаш” вместо на палача, да предам Бала на приятелчетата ти в Киме. Хубаво, това можеш да ми го поискаш, аз обаче мога ако реша да ти го откажа. След това ми разправяш разни щури теории за покушението срещу губернатора. Теории, защото освен на думата на една проклета рецидивистка и някакъв заловен от теб тип, който както ти сам каза още нищо не е разкрил, историята дето ми я разказа не се основава на никакви доказателства. Щури, защото макар аз да съм склонен да ти повярвам, че всичко това е възможно, ако нямаш с какво да ги подкрепиш, думите ти в съд изобщо няма да минат.
- Ще видиш, че парчетата от пъзела сами ще започнат да се нареждат, след като поговорим с Арлия – Шино си остана все така небрежно облегнат на стената в далечната част на стаята. Огромното и орнаментирано чак до границата на лошия вкус легло, на практика барикадираше значима част от пространството между двамата. Не че това щеше да има някакво значение, ако на събеседника му наистина му кипнеше. Този път бе попрекалил, макар отдавна да бе разбрал, че Ликай не го е много грижа за протокола, стига крайните резултати да са каквито ги иска. – Гарантирам, че преди срещата с губернатора ще знам и всичко, което новия ми гост има да сподели. Кажи ми обаче, сина ти няма ли да е малко разочарован? Имам предвид, ако разбере, че си отказал да ми предадеш Бала и тя е стигнала до краят, който за съжаление си е заслужила?
- Знаеш, а? – Думите на Ликай не издадоха емоция, но болката в очите му не лъжеше. - Обаче за сина ми тя е отдавна мъртва, още при едно от изплуванията на Демонския път. И доколкото зависи от мен, така ще си остане. Те не са един за друг. Не знам какви точно са ти плановете, но нея нищо на света не може да я промени.
- Не желая да я променям, искам само да я пренасоча. А докато все още говорим за синът ти…
- Него го остави намира!
- Няма как, пазителите ще трябва да го поканят и той сам ще реши. Това е нещо, което не зависи от мен. Не можем да оставим някой с неговите… дарби просто така, дори и той сам още да не ги осъзнава. На острова няма истински орден на Салфейс, така че ние сме единствения избор. Ако откаже, просто извършваме ритуала по запечатването и живота му си продължава по старому. Ако приеме обаче… Мога само да ти обещая, че лично ще се погрижа за обучението му.
- Знаеш ли, понякога си ми откровено казано неприятен – процеди през зъби едрия Фелин, съзнавайки че няма какво да стори. – Кога?
- След около половин година. Сега отивам да си поговоря с елфа. До два часа ще се върна за да посетим Арлия – каза Шино и потъна в пода.
Ликай въздъхна и сведе поглед към пръстите си. Бяха побелели от стискане.

Платформата, която бе видял през нощта, се оказа парче висяща във въздуха скала с площ не по-голяма от тази, с която сам разполагаше. Намираше се по-близко, отколкото в началото му се бе сторило, но все така извън досегът му. Пък и дори да можеше да се добере там, каква полза?
Бе откъснал парче от ризата си, а след това го бе наблюдавал как пада, докато не го изгуби от погледа си. От всички планове, които успя да състави, нито един не гарантираше оцеляването му.
Но вече бе решил. Нямаше как просто да се предаде, дори и да желаеше да повярва на думите на фелина. Целия му досегашен житейски опит показваше, че ще е по-добре сам да си пробва шансовете. А те не бяха добри. Връщане назад обаче нямаше. Седнал със скръстени крака, Киске чакаше неизбежното.

Няколко метра над скалата, хоризонтално във въздуха, се разтвори портал. С присъщата на расата му грациозност, фелинът леко се приземи върху твърдата повърхност. Киске вдигна отправена към небето длан и промълви:
- Освободи!
Фелина успя само изненадано да погледне блесналите под краката му магически символи. С дивия рев на овъглен въздух, платформата изригна в огнена ферия.
Елфа понаблюдава безизразно вилнеещите пламъци. Вътрешно почти не можеше да повярва, че се бе оказало толкова лесно. Но всъщност противника му просто нямаше какво да стори. Глупака му бе оставил предостатъчно време, за да подготви заклинанието. Прекомерната самоувереност рано или късно си казваше думата.
След малко огъня се успокои, само проснатото тяло още буйно гореше. Е, това беше. Сега идваше трудния момент. Киске стана и пристъпи към невидимия ръб. Погледна надолу и отправи тиха молитва към Алфана, покровителката на живота.
Бе поел по този кървав път за да отмъсти брат си. Но когато най-накрая отне живота на дебелака, не почувства възмездие, не намери спокойствие. В душата му бе останала само празнота. Сега, ако му бе писано, щеше да умре. Ако пък оцелееше, работодателят му щеше да получи добри новини и щеше да е много доволен.
Но преди да докладва, трябваше първо да се разправи с Бала. При създалите се обстоятелства, колкото и да не му се искаше, нямаше как да я остави жива. След този последен договор, щеше да има достатъчно средства за да прекрати дейността си като наемник и да поеме по стъпките на учителя си. Дали учителя би се гордял с него? Не, не и след всичко сторено през последните години. Надяваше се поне така да намери нов смисъл на съществуването си. Ако можеше изобщо да живее със себе си.
Притваряйки очи, Киске направи решителната стъпка…
"Аксиом16" - официален дом на фелинската раса...

Отговори