Разказ в Магландиум

Секция с коментари и обсъждане на теми, които касаят известния ни за момента свят.

Модератор: Модератори

Потребителски аватар
Avatar
Чирак
Мнения: 27
Регистриран на: нед сеп 07, 2003 10:31 pm
Местоположение: Varna

Разказ в Магландиум

Мнение от Avatar » пет юли 30, 2010 10:59 am

Прилагам това, което съм написал досега, така че може да се счита като първата му част.
Моля простете, ако намерете грешки, правописни и граматически най-вече, просто главата ми изгърмя да го преглеждам и да му търся дребни грешки.

Ето го разказа:

Черна Душа

Атaендор стисна червеникавата дръжка на дългият, свещен меч. Черната метална маска бе на лицето му, плащът изтъкан все едно от самият мрак на Ахра-ман бе обгърнал тялото му, а очите му бяха чист пламък, все едно извиращ от душата на Безименния. Това и даровете дадени му от Черния Господар трябваше да стигнат да се справи с враговете си, които в момента бяха пред него.

- Скверният ти господар не ще те спаси сега, изчадие на мрака! – изкрещя единият войн – корав мъж на средна възраст. Червената броня, покриваща го от глава до крака лъщеше от факлите, които даваха светлина в мрака на подземното помещение. Този беше опасен. Кървавия Елар, така го зовяха. Прословут човек, който се славеше с това, че винаги довежда започнатото до край. Кафявите му очи се бяха впили безмилостно в Атaендор. Облечената му в ръкавица от червена стомана ръка стискаше силно дръжката на двуръчния му меч. Значи Маговете от Източния Съюз бяха наели Елар да го преследва така ли? Той водеше хайката им питомни кучета по петите му. Некомпетентни глупаци.

- Ще те забърша като мухичка по масата – гласът на Атaендор излезе нечовешки дълбок, металически и демоничен в същото време. Отекна силно из цялата зала. Това беше заради маската. Пламъците, които горяха на мястото на очите му, заплашително се присвиха за момент, вперени в Елар. – Теб и тези верни кучета, които си повел. Разочарован съм от теб, Елар. Очаквах, че имаш повече достойнство от това да се наемеш да водиш битката на други, които нямат куража да я водят сами. – Гласът му придоби нотка на присмех. На зловещ присмех.

- Не ми трябваше доказателство за да се убедя, че в това да те изловя има голяма чест и достойнство! Да намеря един убиец на деца, жени и мъже! На същество, толкова мерзко, че се покланя пред Безименния! Стига приказки! Ще платиш за мъртвите деца, които сега лежат в краката ни, тъмни жрецо! – Елар изкрещя и се затича напред към Атaендор, последван от крещящите войни зад него.

Атaендор изръмжа и изпъна лявата си ръка срещу връхлитащите врагове. Пред отворената му длан просвента пламък, който изригна напред, превръщайки се в страховита огнена вълна, помитаща всичко по пътя си. Елар не се поколеба и премина през вълната от огън, изскачайки от другата страна с леко димяща броня. Трябваше да го очаква, проклетникът имаше броня от адамантий. Това и силно развитата магическа защита - все пак Кървавия Елар беше ловец на ренегати-магове и му се искаше да оцелее цял и читав след среща с някой такъв. Войните зад него, обаче, нямаха неговата магическа защита, нищо че бяха изпратени от Източният Съюз. Бяха палета сравнени с него. Някои вече горяха и бяха напът да се превърнат във живи факли, други продължаваха лудият щурм заедно с Елар. Глупаци. Оставаха им пет метра докато го достигнат. Той се ухили под черната маска и замахна със свещения си меч към тях. Черна енергия пропълзя като светкавица по дългото острие и щом замахът разсече въздуха, черна светкавица излетя от острието напред към проклетите му ловци. Светкавицата се удари в Елар, който падна на земята и от там се раздели в пет различни посоки, към всеки един от останалите войни. Те имаха време само колкото да изпищят, преди да се строполят бездиханни на пода. Лицата им бяха сгърчени от болка.

Кървавият Елар обаче още дишаше. Атaендор се приближи със сигурна стъпка към него и стъпи силно върху гърдите му с обутия си в черен ботуш крак. Елар се бе задъхал и гледаше с гневна гримаса него.
- Проклет да си навеки! Ти и твоят господар! Може да ме убиеш, но други ще дойдат, други по-могъщи от мен!

- Че ти си изключителен слабак – изсмя му се в лицето Атaендор. Елар обаче изглежда не се предаваше и пред лицето на смъртта. – Дано следващите след теб да са по-силни наистина, иначе ще ги пратя в твоята адска яма, която Ахра-ман специално ти е отредил. – Сега очите на Елар се разшириха от ужас. Явно и той си имаше граници. Атaендор изпитваше истинска наслада да го съкрушава в последния му миг и да го кара да прекосява собствените си граници, да види какво го чака отвъд тях. Той му бе приготвил само болка. – Да, нима си мислиш, че след всичко, което направи за да затрудниш мен и моят господар, ще те оставя да се измъкнеш в смъртта? Ако не ми се беше пречкал, нямаше да се стигне до тук. Но ти не ми остави никакъв избор, Елар. Затова съм ти приготвил специално пътешествие из Владенията на Ахра-ман. Всеки, който посмее да му се опълчи, ще изпита гнева му, както приживе, така и в смъртта! Погрижил съм се престоя ти да е много приятен, така че опитай се да оцениш усилията ми, защото ще гниеш там завинаги! – Атaендор избухна в демоничен смях и вдигна меча си. Свещеният меч на Ахра-ман, Черна Душа. Острието се впи в гръкляна Елар и то просветна с червена светлина. Черното демонично лице, което беше центърът на предпазителя, почервеня по зъбите, които бяха инкрустирани, а зловещите очи блеснаха в пламъци, докато жизнената енергия на Елар изтичаше по острието. Атаендор се бе ухилил до уши, докато усещаше как част от енергията се прелива от острието в него, а другата част в едно могъщо присъствие, което винаги беше на ръба на усещанията. Душата на Кървавия Елар бе погълната от това чуждо, мрачно присъствие. В последния миг даже успя да усети болката, която душата на омразния му враг изпита, преди да премине напълно от другата страна на битието. Ах, сладка болка, ах неимоверно голямо удоволствие. Атаендор въздъхна блажено.

Кратък миг за почивка, нищо повече. Огледа сумрачната си ритуална зала. Десетки трупове на малки деца изпълваха пода. Разсечени, прорязани, счупени, скършени, убити по най-различни брутални начини, самите те разположени на специалните места за ритуала, откъдето кръвта им щеше да потече по пригодените за целта улеи. Улеите се пресичаха едни други в сложна плетеница от древни символи, около един кръг, в който бяха начертани непознати фигури и знаци. Той седеше в този специален кръг, той, водача на ритуала и той щеше да го завърши, ако не бяха дошли тези...тези проклети...низши твари, водени на каиши от заслепените си господари-магьосници, същества бленуващи за сила и власт и неспособни да видят по-далеч от собствените си носове! Проклети да бяха! Бяха го надушили, бяха се загледали и бяха видяли нещо, там където други големи умове нямаше да видят съвпадение или нещо толкова мистериозно! Как мразеше да прекъсват работата му! Ал-Тирмир-Оминор беше огромен град, имаше място за всеки и за всичко, и това му беше прекрасното! Отвличанията и убийствата, които Атаендор правеше не изглеждаха като съвпадения, като събития свързани по между си с някаква цел! Как го бяха надушили? Бяха изпратили по петите му враг от близкото минало – Кървавия Елар. Той го преследваше вече година, откакто Елар го намери да принася в жертва хора в името на Ахра-ман. Щом Маговете бяха успели да намерят Елар, да знаят, че точно той е човека за задачата... На Мрачният Жрец му кипна. Не трябваше да го убива веднага, трябваше да го разпита! Знаеше магиите, с които да му развърже езика! Ахра-ман го бе дарил с някои по-древни и могъщи магии, на които дори ловеца на магове не би могъл да устои! Не, трябваше да се успокои, да охлади ума си...

Имаше пробив. За пръв път в Ордена на Ахра-ман, някой външен бе проникнал и бе подавал информация навън. И бе някой под носа на Атаендор. Някой, който работеше за Източните Магове, врагове на неговия могъщ господар. Мрачният Жрец реши, че или е това, или някой от Тъмния Събор бе решил да се домогне до неговата позиция. И в двата случая, който и да беше против него бе сгрешил да направи от Атаендор свой враг.

Младият мъж въздъхна повторно и погледна към трупа на Елар. Е, щеше да му липсва глупака, но пък от друга страна се бе оказал ефективен глупак, само защото на Атаедор му бе харесало да се заигре по детски с него. Голяма грешка. Беше го оставил жив и Елар се бе оказал полезен инструмент в ръцете на по-големите му врагове. Поне най-накрая се свърши. Беше слабак и страхливец, в края на краищата. Колко жалко. Атаедор се чудеше, за двадесет и три годишния си живот, кога ли най-сетне ще срещне достоен съперник. Освен Соба Некромантът. Той единствен бе над Атаендор, Мрачният Жрец, или жрецът-войн на Ахра-ман. И двете титли му звучаха добре. Стига да не си спомнеше, че имаше някой над него в очите на Черния Господар. В изблик на хладна омраза, Атаендор отстъпи от трупа, вдигна лявата си черна ръкавица, разтвори пръсти и над дланта му лумна малко кълбо черен огън. В същия миг всичките трупове в стаята бяха обгърнати от огромни черни огньове и секунди след това нямаше и следа от труповете. Единственият знак, че нещо бе горяло бе останалата вълма дим. Кълбото черен огън потръпна и изчезна. Освежаващата енергия от мъртвите вдъхна нови сили и кураж на Атаендор. Ритуалът, който така нагло му бяха прекъснали, беше важен за Ахра-ман и Мрачният Жрец щеше да го изпълни. О, да. Но първо трябваше да побегне от Ал-Тирим-Оминор. Не, трябваше да се махне от целия Източен Съюз, за който отговаряше, преди да стане Мрачният Жрец. Поне бе взел, това, за което Черният Господар го бе пратил Ал-Тирим-Оминор. Ахра-ман щеше да остане доволен.

Атаендор огледа отново залата. Помещението някак си бе изгубило атмосферата си, усещането си, сега като знаеше, че няма да има ритуали в него. Беше просто сумрачна зала пълна с детски трупове. Нищо особено. Време беше да се маха. Но първо трябваше да провери дали някой от тукашния клон на Ордена бе оцелял. Кракът му мина над един детски труп на малко момченце, после и другият. Мрачният жрец внимаваше да не ги настъпи. Изпитваше неприязен към контакта с трупове.

Той стигна бързо с уверената си крачка до входа на залата и се заискачва по каменното стълбище към приземния етаж.

Гледката, която откри там не го шокира. Залата на приземния етаж също бе пълна с трупове, само че този път – на негови хора. Пълно унищожение. Бяха действали по този начин. Не се бяха спрели да видят дали могат да вземат заложници, някого, когото да разпитат. В случая на неговия Орден, всеки бе любопитен да узнае отвътре какво е да си сред приближените на Ахра-ман. Но не и Източните Магове. Атаендор огледа лицата на двадесетината трупа. Познаваше ги всичките до едно. До един кадърни и способни, ако бяха оцелели щяха да служат добре на Черния Господар. Но нямаше и помен от най-способния, от най-добрия от тукашните му ученици. Алсарим бе избягал. Вещите му, както след малко търсене Атаендор установи, също бяха изчезнали. Значи той бе предателя. За миг го жегна ярост. Колко жалко любимия му ученик да го предаде толкова дръзко! Това бе прецедент в историята на Ордена – някой наистина бе успял да го предаде отвътре. Това бе недопустимо.

Мрачният жрец можеше само да гадае за мотивите на Алсарим. Знаеше само, че трябва да е избягал в суматохата от преди няколко минути. И също така знаеше в коя посока се намира. Това бе един от даровете на Ахра-ман – неговият жрец имаше способността да усеща, всички обвързани с Черния Господар по един или друг начин. А Алсарим, прекарал месеци обучение тук, бе обвързан по един или друг начин. Следите от докосването на Ахра-ман не се губеха толкова лесно и бързо. Алсарим бе убивал невинни, стига и това да не беше постановка. Но не, не беше. Атаендор го усещаше. Дали имаше охрана? Трябваше да бъде внимателен.

Пламъците, които горяха на мястото на очите му, изведнъж угаснаха, и на тяхно място се появиха искрящи от чиста енергия очи. Нямаха нито зеници, нито ириси, искряха в кърваво червено. Той прибра меча си в ножницата на лявото му бедро и започна заклинание след заклинание. Магически енергии се завихриха около него давайки му защита. Накрая стана непроницаем за обикновен поглед – чисто и просто изчезна. Стана невидим. И тръгна бързо, прекалено бързо за което и да е същество, подсилен от магията за бързина, по дирите на предателя.

Изхвърча от къщата, която отвън беше като всяка друга едноетажна постройка в града –широка, квадратна, построена от камък, с нищо не беше по-специална от останалите, с нищо не се открояваше. Прикритието му тук бе като маг учител за желаещите младежи да се научат. И вършеше чудна работа. Поне досега.

Черният му плащ се развяваше от вятъра, нищо че беше невидим. Атаендор тичаше по улицата с всички сили, толкова бързо, че когато случайно минеше покрай нещо или някого, хората го вземаха за внезапен повей на вятъра.

Слънцето грееше високо в този студен есенен ден. Светлинните призми летяха бавно над града и осветяваха по-тъмните участъци над деветте пръстена. Атаендор не обичаше много деня, но пък нямаше избор – беше принуден да действа под светлина. Краката му спринтираха напред към целта. Алсарим не бързаше много, Атаендор усещаше как го настига. Беше две или три преки по-напред. Околната среда се превърнала в размазано петно за Мрачния Жрец, само целта и пътят напред имаха значение. Знаеше, че се намира някъде в покрайнините на града и наблизо се намираше един площад, където обикновено имаше много хора...

Усетът за предателя-ученик го поведе точно към площада. Атаендор тихо изруга под нос. Излезе на пълния площад. Тук имаше разположени сергии за какво ли не, гмеж от хора изпълваше площада до пръсване, каляски и файтони минаваха от време на време през цялото гъмжило. Очите му почнаха да оглеждат хората. Усетът му казваше напред. Но къде напред? По-добре беше да изчака Алсарим да се махне от площада, докато се увери, че никой няма да го последва. И тогава го видя.

Младото човешко момче, със заблеяна физиономия на пръв поглед, вървеше точно към него. Облечено беше в простата си роба, прикриваща тялото му. Кестенявата му коса беше небрежно оставена на вятъра. Атаендор за момент си помисли, че Алсарим го вижда. Но после си спомни, че още подържа заклинанието за невидимост.

Момчето вървеше по калдъръменият площад по пътеката образувана от множеството сергии напред към малките алеи, образувани от къщите до площада. Перфектно. Мрачният Жрец следеше внимателно Алсарим. Момчето съвсем спокойно се шмугна в една алея, близо до тази, от която самият той бе излязъл. Добре го беше обучил да не се набива на очи, помисли си с гордост Атаендор. Жалко, че и него трябваше да убие. А бе всъщност не беше жалко, щеше да изпита наслада да убие нещо, което той самият е направил и изграждал и се е провалило в последствие, когато го е оставил на собствената му воля.

Безшумен и ловък като котка, Атаендор се шмугна след Алсарим в алеята. Там с изненада откри момчето да говори със някакъв старец, облечен в робата на Източен Маг.

- ...добре направи, Алсарим – усмихна се добродушно стареца на момчето. Атаендор усети как му се повдига от тази усмивка. – Добре направи, момко, добре изпълни задачата си. Сигурен съм, че възнагражданието ти ще бъде повече от обещаното. Такива героизми, като твоя, се възнаграждават скъпо от Източните Магове.

- Така е, учителю Олан. Работата на шпионина е опасно нещо. А това беше най-опасната работа, която един шпионин можеше да поеме. Още потръпвам, когато си спомня какво трябваш да извърша, когато бях там под прикритие. Онзи изверг, който водеше тукашната секта, дано Кървавия Елар го убие. Такова изчадие не заслужава да...

На Атаендор му писна да слуша и с едно движение извади меча от ножницата и прониза сърцето на Алсарим в гръб.

- ...живее? – попита Мрачният Жрец с ехидна нотка в гласа си. Оцъклените и напълно ужасени очи на Алсарим стъписаха съвсем учителя Олан. Той отмести поглед от издъхващия шпионин към току що появилият се мъж. Ако беше мъж с този вид на звяр, на демон. Зловещото му наметало с шипове излизащи от нарамениците, черните метални ръкавици и ботуши със инкрустирани зловещи фигури, тази черна маска и този зловещ червен поглед. Неестествен мрак покриваше долната част на лицето на Атаендор, скривайки устата и брадичката му, тази част, която маската оставаше открита. Червените му очи се бяха свили и вперили в Олан. Острието на Черна Душа се измъкна внезапно и бързо от сърцето и опря до врата на Олан. Сенките на алеята ги скриваха доста добре. – Ще ми кажеш как разбрахте за мен и кой водеше разследването. – Тонът му подсказа на стареца, че не беше въпрос.

- По-скоро ще умра – успя едва да изломоти Олан, когато мечът се впи леко във врата му и върхът на острието леко засия в червено, когато капка кръв го близна.

- С този меч мога да ти изпия душата, старче.

Олан не изглеждаше разколебан. Добре тогава. Атаендор вдигна лявата си ръка и черна енергия се завихри в една точка на дланта му, като въртоп и след това изчезна, когато се сбра в центъра на дланта му. Погледът на Олан бе станал празен.

- Кажи ми каквото искам да знам.

И Олан му каза.

След което Черна Душа си свърши работата. Този път нямаше да остави разни глупаци да му се моткат в краката. Черният пламък на Ахра-ман изгори труповете им, заедно с принадлежностите им върху тях. Атаендор усети енергията от убийствата и от изгарянето на труповете как премина през него и се вля в могъщото присъствие, намиращо се сякаш точно зад гърба му и все пак – никога не беше там. След всяко убийство ставаше все по-осезаемо, всеки път когато черният пламък поглъщаше трупове ставаше по-истинско. И правеше Черният Господар по-силен.

Мрачният Жрец се огледа. Никой не го беше видял. Добре, че имаше такъв късмет на това място да има сенки. Той вдигна поглед и видя приближаващата се светлинна призма над него. Всичко бе минало на косъм. Усети, че все още поддържа половината магии, които направи преди да излезе и спря тяхното действие. Невидимостта изчезна, но не и преди той да използва невероятната способност на своята екипировка и да промени вида си. Плащът му, черните му дрехи, маската, работеха заедно в синхрон и правеха превъплъщението в другиго въможно. Но за това си имаше цена – екипировката се хранеше с живителна енергия, част от която се използваше всеки път, когато Атаендор пожелаеше да промени лика си. Убийствата носеха тази енергия. Стига той да не решеше да я използва за друго. В краен случай, можеше да използва собствената си живителна сила, ако нещата станеха наложителни.

Облеклото му, всичко по него, освен препасания в кожената ножница меч, се завихри в черна енергия, все едно всичко оживя за миг в черни шипове и пипала опитващи се да тръгнат във всички посоки едновременно. След миг оживялата енергия улегна върху Атаендор. Сега имаше лице с гърбав нос, скулесто и широко, стигаща до раменете черна коса, широкопола шапка, която я покриваше, дълго палто, ръкавици, панталони и ботуши – всичко в черно. Този път поне нямаше смисъл да сменя цветя на облеклото си – не му беше нужно да не бие на очи, беше му нужно да изглежда като друг човек, а не като учителя по магия, за който се беше представял в последните месеци.

С широка усмивка, той излезе от алеята, точно когато светлината от призмата попадна върху нея.

Влезе в площада и се сля с многоликата тълпа. Тук поне хората бяха заможни и нямаше да бие много на очи. Черните му гарванови очи оглеждаха всичко. Коремът му изкъркори, а му трябваше време и спокойствие да помисли. Очите му се спряха на един щанд, където продаваха шишове месо с печен хляб. На масите пред щанда нямаше много хора. Беше идеално.

След като седна на една по-отдалечена маса от щанда, от която можеше да наблюдава нижещата се тълпа, той започна да яде късовете месо, които бе издърпал от шишовете в чинията си. Беше много вкусно.

Умът му се успокои и Атаендор започна да обмисля хладно следващият си ход. Можеше да се махне по всяко време от Ал-Тирим-Оминор, имаше това голямо предимство на своя страна, и можеше да го направи мигновено. Но дали да остави нещата така или щеше да е по-добре да поостане, колкото да остави прощален подарък на маговете? Олан бе казал, че той самият и някой си Лорд Илаен са били главните, които се заминавали с разследването, въпреки, че владетелите на града са били пряко заинтересовани и наблюдавали всичко с интерес. Ха, глупаци. Атаендор го сърбеше да им излезе насреща сам и да ги смачка, да им покаже могъществото на Ахра-ман. А явно беше имало шансове това да стане, ако владетелите не бяха предпочели да останат настрана и да му пратят Елар. Това го обиждаше наистина. Подценяваха го. Но пък така поне бе избегнал повече главоболия и рискове. Алсарим бе докладвал всичко. Всичко, което знаеше, а то не беше чак толкова много. Мрачния Жрец не беше такъв глупак, че да издава жизненоважна информация на току-що сформираната група от новобранци. Това, което Алсарим им беше казал, бе малко повече от това, което Източните Магове, властващи в Ал-Тирим-Оминор, знаеха; но то не беше ценно в очите на Атаендор. Най-много да научеха някой нов ритуал, клетва или обрет, които се извършваха в името на Нечистивия. Това, и начинът по който той бе водил и организирал тази група. Добре, че не следваше определен модел и нищо, което да бе от добре установените традиции на Ордена. Това тук си беше работа на Атаендор и той я вървеше за както намереше ефективно. В известен смисъл Източните магове бяха научили повече за него, отколкото за Ордена. А той дори не бе разкрил самоличността си на Върховният Жрец на Ахра-ман пред учениците си в Ал-Тирим-Оминор. Но едно им признаваше – бяха го изиграли добре с Алсарим. Това щеше да му е ценен урок. Добре, че започнатото тук не беше нещо, кой знае сериозно и стореното не беше някаква трайна щета върху Ордена. Напротив, само забавяше Атаендор. Малко. Но пък той бе свършил, това, за което бе дошъл в Ал-Тирим-Оминор. И сега какво да прави? Лорд Илаен щеше рано или късно да разбере, че всички са мъртви. И щеше да се опита да прати хрътки по петите му, но те нямаше да могат да уловят следите му, колкото и да се опитваха. Владетелите на града щяха да се ядосат, но пък те и без това вече бяха ядосани, заради изчезналите артефакти, които Атаендор бе отмъкнал от сърцето на града, така че очакваше от тях някаква малко по-сериозна заплаха. Не му трябваше да се занимава лично с тях. Но пък щеше да им остави послание, с което да ги убеди в мощта на Ахра-ман и неговите последователи. О, да. Това щеше да свърши работа. Послание, което нямаше да забравят. Тяхното унищожение щеше да дойде рано или късно, можеше поне да ги подготви малко за това, което ги очакваше.

Зъбите му изтракаха силно. Празната му ръка бе спряла пред устата. Беше изял всичко. Явно наистиан беше гладен. Само с една мисъл мазното по ръкавицата изчезна. Това бе една от хитринките, които имаше променянето на лика. Атаендор се подсмихна леко и огледа отново всичко около себе си изпод шапката си. Светлинните призми бавно кръжаха над главата му, сякаш не стигаше и слънчевата светлина. Усещането беше наистина магическо да си във Ал-Тирим-Оминор. Най-древният град на Магландиум. Е, всичко си имаше край.

Изправи се и с хищническа походка тръгна към пътеката на площада и се сля с тълпата. На ключови позиции имаше разположени стражници, които щяха да убият на място всеки появил се враг. Явно пак щеше да трябва да удря от задните улички. Успя да се добере бързо и незабелязано до една такава уличка. Изрече заклинанието за тъмнина и се спусна върху стражниците разположени в едната част на площада и почна второто си заклинание за невидимост. Когато го направи се премести в гръб на стражниците от другата страна на площада, тези, които не бяха покрити от тъмнина. Уличката, която си избра беше точно между две къщи, където бе тъмно. Видя как почна да се надигат объркване и първите наченки на паника сред хората на площада. Злобна усмивка разцепи лицето му и той вдигна ръце да за изпълни необходимите жестове за страховитото заклинание „Армагедон”. В този момент рязка картина проряза ума му. Той не беше на площада на Ал-Тирим-Оминор. Не беше сигурен, че беше някъде в Магландиум. Небето бе черно, пълно с буреносни облаци, а земята се тресеше и гореше. Неговите армии водеха битката, побеждаваха и безмилостно колеха враговете си, рушаха всичко по пътя си. Собственият му смях раздра света – земята се тресеше с неговия смях, недрата й тътнеха от гласа му, огнената стихия вилнееше от силата му. Той вдигна ръце – огромни, черни, демонични, блестящи и в същото време сгорещени и прашни и начена заклинание. Заклинание от което самият свят потрепери. Той чу как победоносните му армии крещяха името му, докато унищоваха всичко по пътя си: Ахра-ман! Ахра-ман!
Последният вик отекна и се сля с вик от реалността, от тук и сега – някакъв човек крещеше със всичка сила и сочеше към Атаендор. Чак тогава той се осъзна какво става. Ръцете му завършвиха очертанията на древните символи, заклинание, по-старо от Ал-Тирим-Оминор. Не знаеше как го правеше. Знаеше само, че е предназначено за напълно и окончателно унищожение. Атаендор усети чуждото присъствие много по-силно от когато и да било – усещаше го така, все едно тялото му не бе негово, а бе обвзето от някого, невероятно по-могъщ. От сила. Не, не от сила, а от Силата. Това усещане бе несравнимо. Той завърши гибелното заклинание и със затаен дъх зачака да види какво щеше да стане. Какво беше отприщил. Цялото му същество настръхна от вихъра на енергии, който се събра пред него, в средата на площада. Енергиите се събраха в едно черно кълбо над главите на злощастните граждани, озовали се сега на площада. След което се взривиха със невъобразим, заслепяващ блясък. Атаендор не видя какво стана, само чу титаничния тътен, усети как земята се разтресе, как въздухът се сгорещи до вулканична жега и чу писъците на адска агония.

Чуждото присъствие го напусна и заедно с него си отиде несравнимото чувство за сила и превъзходство – в сравнение, неговата сила му се струваше жалка, нищожна и безсмислена. В изтръпналият му с екстаз мозък една мисъл му припомни, че сега той контролира себе си. Той отвори очи.

На мястото на големия площад зееше грамадна дупка в града – през нея можеше да се видят земите под летящия град. Черен дим се издигаше там, където дупката се очертаваше в града. Никой не бе останал жив. Никой.

Усети как чуждото присъствие бе станало по-осезаемо. Той самият се чувстваше по-силен, по-... жив.

Опомни се. Струваше му се, че времето бе спряло за момент и всичко и всички се движеха бавно, като охлюви. Сто пъти по-бавно от охлюви. Сега, времето за него възвърна обичайният си ход. Атаендор се обърна и видя в края на уличката, на която беше застанал смаяна тълпа да гледа към него и огромната дупка в града зад него. Виждаше и как гвардейци и какви ли не друга паплач, занимаваща се със защитничеството на града се изсипваше точно към него. За него.

Самотен черен гарван прелетя в небесата над главата му. Лоша поличба за всички наблюдаващи освен него. Това бе послание от Господаря му. Казваше „добре свършена работа”. Дори Ахра-ман му казваше, че не желае да свърши нищо повече тук в Ал-Тирим-Оминор.

Мрачният Жрец се поклони с жестока усмивка, помитайки земята с шапката в дясната изпъната ръка. След което се изправи, сложи шапката обратно на главата си и с гръмотевичен глас каза:

- Това беше частица от силата на Ахра-ман! Не Го гневете нивга повече, ако не желаете да изпитате пълната мощ на яростта Му!

След което се обърна и се затича към пропастта, която бе отворил в града. Няколко стрели изхвърчаха покрай него. Зад гърба му се чуваха гневни и изплашени викове. Атаендор стигна каменния ръб, който до преди малко беше част от лицето на площада и скочи с разперени ръце.

Хладният въздух засвистя около него, докато той набираше скорост, падайки към земята. Дрехите му по неествен начин не искаха да се отделят от него, шапката му си стоеше здраво закрепена на главата, нарушавайки всички закони на реалността. Той прошепна кратките древни думи, които щяха да задействат силите на малкото, черно кристалче, пълно с топла магма, висящо на връта му. Магмата закипя и се превърна в жив пламък, който избухна и го погълна за части от секундата. След което изчезна за едно мигване на окото. Заедно с Атаендор.


Триметрова, огнена резка разцепи въздуха в мрачното помещение, където заседаваше Тъмният Събор на Ордена на Ахра-ман. Резката се разшири и разтвори на два метра ширина в перфектна окръжност, в обръч от огън. От непроницаемият мрак, който разкриваше големият отвор на портала излезе Еврез-Зул. Върховният демоничен син на Ахра-ман пристъпи напред в залата, където Тъмният Събор се бе събрал по негово нареждане. Висок два метра и половина, с червени драконови крила излизащи от гърба му, Еврез-Зул бе страховита гледа. Жестокото му лице бе едно от най-красивите, които светът бе имал някога, правилно, леко издължено и скулесто, но чарът му се губеше от части заради твърдостта и жестокостта, които неизменно седяха на него. Късата черна коса на главата му под определен ъгъл лъщеше в червено, а елфическите му уши придаваха на цялата му осанка по-скоро демоничен, отколкото благороден вид. Очните му ябълки бяха кърваво червени, а ирисите му златееха около котешките му зеници. Черна туника, обсипана със златни символи, се подаваше под дългата червено-черна роба, също извезана със злато. Връвите на правоъгълното деколте на туниката бяха леко отпуснати, така че дрехата можеше да се движи по-свободно и да дава въздух, което се допълваше и от липсата на яка. Мощните му гърди се надигаха под туниката с чудовищна сила. Качулката спусната над очите му, се подпираше на черните рога, изкривени назад, излизащи от високото му чело. С една ръка на дългият му елфически меч, със черна дръжка, завършваща в златна кръгла глава, Еврез-зул бе повече от впечатляващ. Правите му хуманоидни крака, обути в красиви, полирани ботуши от елфическа направа, стъпиха твърдо и сигурно, с известна грация на мраморния под. Черните му панталони бяха удобно втъкани в ботушите му. Бродерията по ботушите и панталоните бе една и съща, допълваща се, знак, че бяха правени от един и същ майстор. Присъствието на полубога носеше усещане за абсолютно превъзходство, неотменима смърт и мрачна красота.

Порталът зад него се завъртя и сви в права огнена резка, която се събра в една точка и изчезна.

Рядко удостояваше своите слуги с присъствието си. Да им се появи в лик от плът и кръв беше рядка чест. И го правеше само, когато искаше да подчертае важността на посланието си.

Демоничните очи на Еврез-Зул знаеха всичко, виждаха всичко, пронизваха всичко.

Погледът му обходи залата.

Дванадесет души, облечени в мрачни роби, с качулки на главите, бяха паднали трепетно на коляно пред него. Дванадесетият член на Тъмният Събор - Висшата жрица, бе коленичала на една ръка разстояние пред всички други, както се полагаше.

- Велики Господарю – благовейно, с почит и страх го приветстваха всички в един глас.

- Върховният жрец ме предаде – гласът на Еврез-Зул прогърмя като гръмотевица, непоносим и ужасен, глас от който стените извибрираха. Гласът не звучеше сякаш е излязъл от съществото, което стоеше пред тях. Звучеше призрачно отвъден, не от този свят. Демоничен глас, който дори и най-злият звяр в Магландиум не притежаваше.

Членовете на Тъмният Събор потрепериха под силата на гласа му, само Висшата Жрица вдигна изненадано глава към своя господар. Изражението й беше смесица от страх и шок. Нетипична проява на чувства за нея. Добре, че всички останали зад нея не можеха да я видят, иначе щяха да го вземат за проява на слабост. Грешка, която тя нямаше да повтори, бе сигурен Еврез-Зул. Не случайно я беше избрал за своя Висша жрица. Той позволи на лицето си да се изпише гняв, жестокост, които да предизвикат още по-голямо страхопочитание.

- Но как е възможно, Велики Господарю? – Висшата жрица се осмели да зададе пряк въпрос към него. Тя винаги имаше правото първа да проговори.

Дълбокото ръмжене, което излезе от гърлото му, се превърна в реч, когато той отвори уста, разкривайки неестествено дългите си кучешки зъби:

- Върховният жрец се е съюзил с враговете ни от Ал-Тирим-Оминор! – Каменните стени изтътнаха от гласа му и въздухът над неговите слуги прогърмя. Всички гледаха земята пред себе си, само жрицата му отмести поглед в страни от него, но не го заби в мраморния под. – Атаендор Черни ми е изменил, отивайки на страната на Маговете от Източният Съюз – Еврез-Зул изрече жлъчно името на враговете си, което се подсили и от изражението му, което се изкриви още повече, ако това изобщо беше възможно. – Моите очи ме предупредиха за неговото престъпление.

Страх, омраза и надменност изпълниха въздуха в стаята. Да, това обичаше Еврез-Зул, от това се хранеше същността му. Почнаха да се досещат накъде бие той. И всеки от тях имаше естествен, първичен отговор на неговите думи – някои изпитваха неоснователен, животински страх, други кипяща омраза, трети виждаха шанс да установят своята доминантност и така само да покорят нови върхове за да укротят своята надменност. Еврез-Зул вдиша дълбоко от сладия въздух, изпълнен с тези емоции. Туниката му се развя леко от вдишването му – толкова силно беше то.

Върховната жрица бе възвърнала нормалното за себе си състояние – на леден самоконтрол. Тя го гледаше с известно разбиране. Досещаше се отлично какви ще са следващите му думи. Сигурно вече беше пресметнала реакциите на останалите членове от Тъмният Събор и бе започнала да плете свой план, базиран на техните действия и очаквания. Базиран на техните планове. Младото й красиво лице не беше жестоко, но беше каменно, ледено, със сиви очи, които можеха да издълбаят дупка в стената.

- Всички знаете какво е наказанието ако ми измените! Който го въздаде на предателя и ми донесе главата му, лично ще получи благословията ми и ще бъде помазан като новия Върховен жрец!

Вълнение се надигна сред Тъмният Събор. Върховната жрица вече се усмихваше, бяха отреагирали точно по начина по който беше очаквала. Страхът, омразата и надмеността във въздуха направо избухнаха! Жестока, тънка усмивка проряза лицето на Еврез-Зул. Умът му се пресегна и докосна този на Висшата жрица, и предаде информацията, която той имаше за нея. Лицето й остана непроменено, тя го гледаше в очите, докато той говореше в ума й. Само очите й потрепериха със светлина на удовлетворение и очакване.

- Изменника Атаендор е избил жреци от Ордена, които са били по това време в Ал-Тирим-Оминор. В момента огромна дупка зее в един от пръстените на града, резултат от тяхната битка. В същият този момент, предателят пътува насам за да унищожи Ордена отвътре. Той не подозира, че измяната му вече е известна. Това е предимството, което щяха да използват! Но ничие предателство не може да остане скрито от мен, ничия измяна на клетвите не може да остане тайна пред Ахра-ман! Пред мощта на Ахра-ман, враговете са като нищожни червеи! Никой враг и ничий вражески замисъл не могат да останат незабелязани от мен!

Очите на Еврез-Зул просветнаха, увеличавайки контраста на кървавото червено и златното в тях. Плахите погледи, които закачулените му жреци му хвърлиха веднага престанаха, когато видяха страховитите му очи да просветват като адски огън.

- Донесете ми главата на Изменника и ще бъдете възнаградени! Провалете ме...

Въздухът потрепери от могъщият му демоничен глас, малки камъчета вече падаха от треперищите стени. Изречението остана недовърешено, оставяйки фантазията на слугите му да изберат подходящ завършек.

Тъмният Събор стоеше неподвижно коленичил пред него.

Триметровата огнена резка се появи зад гърба на Еврез-Зул. Погледът му остана вкопчен в този на Върховната жрица.

- Както заповяда Великият Ахра-ман – рече тя с тихия си властен глас и наведе глава.


Сеталар седеше кротко на дървеният си стол и пушеше лула. Каменната камина до него не беше запалена, защото беше лято и в голямата къща беше прохладно, особено тук в трапезарията. Тютюнът беше много добър – беше си го купил от един търговец, който обикаляше цял Магландиум и се връщаше тук в Брил да продава стоката, събрана от всички кътчета на света. Беше един от малкото хора, които имаха толкова богато разнообразие от качествен тютюн.

Навън беше късен обяд и малката уличка, на която се намираше къщата, беше тиха и спокойна. В този участък на града, между центъра на Брил и югоизточните стени, се намираха част от именията на някои Брилски благородници. Господарят на Сеталар също беше един от тях. Или по-скоро се представяше

Отговори