Аксиом 16 - Архивен роект за роман по света на играта

тук се обсъждат книгите на издателството, като не е задължително те да са обвързани с А16 или световете на играта...

Модератор: Модератори

Потребителски аватар
Super M
Вълк
Мнения: 15
Регистриран на: съб фев 05, 2005 1:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Аксиом 16 - Архивен роект за роман по света на играта

Мнение от Super M » съб авг 06, 2011 7:01 pm

Ровейки се из архивите, се натъкнах на началото на един неосъществен роман по поръчка на Иван Атанасов, който трябваше да се развива в света на играта Аксиом 16 и е директно продължение на първия разказ ("Мечът на светлината") в сборника "Замъкът на престола". Приключението е супер непретенциозно, леко и приятно. Трябва да има и още една завършена глава, така че ако случайно на някой му е интересно, ще изровя и нея:



Глава 1
Сир Деамон Медив


Месецът на Бялата Луна тъкмо бе настъпил на континента Магландиум, носейки със себе си благодатна топлина след продължителната дъждовна пролет, когато от север се вихреха силни ветрове. Лъчите на Светилото нежно милваха земята и превръщаха шумните води на Бързоструй в искрящо сребро. Недалеч от реката се простираше величественият град Мелион, който беше събрал в себе си най-пищното разнообразие от цветове и форми и приличаше на същинско гъмжило – дом за всеки, потърсил убежище зад високите му, непристъпни стени.
Градът разкриваше пред объркания поглед на новодошлия пътник неповторими гледки и щедро обливаше обонянието му с различни миризми и благоухания, но ритъмът на това място можеше да се усети най-добре от този, който се заслуша в неговите звуци. В първия час след пладне отвсякъде се носеше дрезгав глъч, сред който се отличаваха нахалните крясъци на по-настойчивите търговци, смехът от безгрижните детски игри, пиянските песни от безбройните кръчми, яростните заплахи и обвинения от уличните свади и гневните викове на стражите, изпратени да ги потушат. Всичко това беше неизменно съпътствано от оживени разговори за последните новини и клюки.
Мелион беше едно от малкото места в Магландиум, където можеха да се видят мирно съжителстващи представители на всички раси. Сред огромния град старите междувидови вражди, предразсъдъци и стаената дълбоко в съзнанието омраза, подклаждана от спомена за древни войни, сякаш губеха своя смисъл и се сливаха с многообразието. Естествено немалка роля за поддържането на реда играеше и силният военен гарнизон, който зорко следеше за произшествия.
В един от богатите квартали на града се извисяваше красивата бяла сграда на Западната Академия, оградена от широките си дворове и тренировъчни игрища. На втория етаж, с изглед към изящния мраморен фонтан на площада отвън, се намираше кабинетът на самия началник на академията – сир Деамон Медив.
В момента негово високо благородие никак не беше в добро настроение. Присвитите му очи с раздразнение се бяха впили в пристъпилите прага на кабинета му гости. Ниско джудже го гледаше наперено, като изнервено подръпваше космите на дългата си черна брада. Зад него стоеше строен елфически магьосник, който притеснено оглеждаше просторния кабинет, а отстрани беше застанал млад човешки воин с прибрана на опашка черна коса, който безчувствено зяпаше пода.
- Да видим дали съм разбрал правилно – спокойният глас на сир Медив прониза гробовната тишина. – Значи не сте успели да откриете меча и въпреки това отказвате да ми върнете предплатата, която ви дадох?
Отдясно на сир Деамон Медив беше седнал и неговият личен помощник – дребен, прегърбен гоблин, чиито ръст беше прекалено нисък дори за стандартите на расата му. По кафявото му, сбръчкано тяло лъщяха многобройни кичозни украшения, а тежък златен ланец теглеше надолу трътлестия му врат. Той яростно подсмръкна с кривия си нос и взе думата. От осеяната му с раздалечени жълти зъби уста лъхна тежката воня от наскоро изядени плъхове:
- Да, точно така! Правилно сте разбрал нахалството на тези неблагодарници, господарю – сетне се обърна яростно към тримата приятели и гласът му стана заплашителен и писклив. – Как така няма да плащате, бе? Как така няма да плащате?! Що за нечувана наглост е това? Вие знаете ли с кого си имате работа? Вие за кои се мислите?
- Няма ли да накараш това зеленото да млъкне, че ръцете ме засърбяха вече? – гръмко се намеси джуджето и стрелна с унищожителен поглед гоблина.
- Аз ли съм зелен, бе? Ти си зелен! – изписка настървено дребното същество. – Явно не си чувал за мен, затуй езикът ти е толкоз дързък. Аз съм Чичи’Гао Пети – наследник на една от най-уважаваните и благородни гоблински фамилии...
Само едно небрежно махване с ръка от страна на Медив беше достатъчно, за да накара Чичи’Гао да млъкне и да се спотаи зад високото бюро. Сетне възрастният мъж занарежда с дълбокия си басов глас:
- Вижте, господин Бабашар, аз съм разумен и справедлив човек. Ръководя най-добрата академия в Магландиум и съм получил признание лично от Главнокомандващия на Обединената Съюзническа Армия – главата му кимна към окачената на стената благодарствена грамота, поставена в тънка стъклена рамка. – По принцип съм свикнал да се отнасям към проблемите спокойно и с търпение – той направи кратка пауза и въздъхна. – Но когато хора като вас се опитват най-безочливо да ме мамят, търпението ми бързо се изчерпва.
Младият воин леко надигна очи и измери с поглед Деамон Медив. През това време джуджето Бабашар едва сдържаше гнева си. Клепачът на дясното му око трепна конвулсивно, което беше сигурен знак, че скоро ще избухне. Но той някак съумя да запази самообладание и спокойно попита:
- На какво основание ни подозирате в измама?
- Ясно е, че дори не сте се опитали да изпълните задачата, която ви поставих – каза Медив. – Жалко, защото Алесхел щеше да бъде достойно попълнение към колекцията ми от редки оръжия. Кажете сега, какво направихте с парите?
- Хич не си и помисляйте да ни лъжете. Ясно е какво сте направили – за пореден път се намеси Чичи’Гао Пети. – Сигурен съм, че сте обиколили всички долнопробни кръчми и бардаци оттук до източното крайбрежие на Магландиум. Само като ви погледна и ми става ясно, че не сте изтрезнели от няколко месеца. Обзалагам се, че сте се сприятелили със стотици кръчмари и леки жени. Не виждате ли, че господарят вече е отегчен от глупавите ви оправдания и иска да си види паричките на масата?! Не ме карайте да ставам лош! Аз съм разумен и справедлив, но когато хора като вас се опитват най-безочливо да ме мамят, търпението ми бързо се изчерпва...
- И аз съм разумен и справедлив, но когато гоблини като теб продължават да приказват и да ми лазят по нервите, юмрукът ми бързо се стоварва върху носовете им.
- Как смееш да ми говориш така, проскубано джудже?! – ожесточи се дребното същество. – Да ти окапе брадата, дано!
- Майната ти! – каза Бабашар.
- Чувате ли го как ми говори, господарю? Чувате ли го? – изскимтя обидено Чичи’Гао. – Не му позволявайте да ме позори така във Вашия кабинет!
- Достатъчно! – прогърмя гласът на Медив. Той стана от стола си и удари с юмрук по бюрото. – Слушайте какво! Ако не ми върнете предплатата, с която така лековерно ви възнаградих, горчиво ще съжалявате.
В знак на одобрение Чичи’Гао кимна и високомерно изгледа Бабашар. Междувременно раздразнението по лицето на младия воин се беше превърнало в гняв. Чертите му се изкривиха, а погледът му стана мрачен и суров. Докато Бабашар се канеше да продължи словесния дуел, той леко го изтласка настрани, приближи се до изправения Деамон Медив и дръзко го изгледа право в очите. Сетне рече:
- А сега искам ти да изслушаш какво имам да ти кажа и добре да го запомниш. Заради проклетия елфически меч минахме през безброй изпитания в забравени от боговете земи, където не е стъпвал човешки крак. Сблъскахме се с цяла армия освирепели гущероиди и чудовища, каквито фантазията ти е прекалено бедна да си представиш. Докато ти се излежаваше в удобното кресло зад бюрото си, достойни воини безсмислено изгубиха живота си, за да можеш да получиш малката си наградка. В сърцето ми зее дупка, защото едно невинно момиче завинаги остави потрошените си кости сред студените скали на мрачното Блато. И на всичкото отгоре накрая открихме гроба на Илидал съвсем празен. Изпрати ни да гоним вятъра, а сега искаш и да ти плащаме за това? Гледай си работата, защото няма да получиш от нас и пукната пара!
След тези думи младият воин не дочака отговор, а просто се обърна и решително се отправи към вратата. Чичи’Гао беше толкова слисан от това отношение към господаря му, че не можеше да отрони и дума. Той плахо извърна поглед към Деамон Медив и изтръпна при вида на потъмнялото му от гняв лице. Началникът на академията направи към него жест с ръка и помощникът му бързо се окопити.
- СТРАЖА-А-А! – изврещя с цяло гърло дребният гоблин.
Миг преди воинът да посегне към дръжката на вратата, тя се разтвори с трясък и вътре забързано нахлу група от петима млади войници. Само двама от тях носеха метални ризници, изплетени от халки и бяха въоръжени с мечове. Останалите бяха облечени с кожени нагръдници и стискаха в ръцете си къси дървени палки. Тримата приятели се оказаха обградени и за момент настъпи напрегната тишина. Положението им беше тежко, защото оръжията им бяха взети още преди да ги допуснат до кабинета на Медив.
- Хубава реч, Дериал, момчето ми – промърмори сякаш на себе си Бабашар, - но малко прибързана.
Когато видя, че ситуацията отново е под негов контрол, Деамон Медив се успокои и се отпусна в креслото зад бюрото си.
- След толкова много приключения трябва да сте доста уморени – каза със самодоволна усмивка той. – За да изкажа огромната си благодарност за усилията, които сте положили, обещавам да ви уредя най-широката килия в подземието на академията, където да се насладите на дълга и приятна почивка.
При думите му Чичи’Гао се изхили злобно с дрезгавия си писклив гласец и доволно потри ръце. Междувременно елфът-магьосник Калейн започна тихо да шепне някакво заклинание, като преценяваше то да не е прекалено силно, та да се обърне срещу него и приятелите му в тясното пространство между четирите стени на кабинета. Това не убегна от острия поглед на Медив и той даде безгласна команда на войниците си. Преди да успее да реагира, едната от дървените палки се стовари върху главата на Калейн и той загуби съзнание, просвайки се на земята.
- Джуджето! Ударете и джуджето! – развика се гоблинът.
Палката на друг пазач отскочи с глух удар от главата на Бабашар, но той не падна. Джуджето бавно се извърна към войника зад себе си и го изгледа така свирепо, че той неволно дръпна ръката с палката зад гърба си и леко отстъпи назад, притеснен.
В следващия миг всичко се разви с главоломна бързина. Пазачите едновременно скочиха към останалите на крака приключенци. Двама от тях уловиха ръцете на Дериал и го приковаха към стената, а трети налетя, за да го удари, но воинът успя да го изрита, преди да се приближи достатъчно и нападателят рухна назад. Междувременно войникът, посегнал на Бабашар, неуверено вдигна палката си за втори удар, но преди да успее да замахне, джуджето разярено скочи към него, събори го на земята и започна да го налага с жестоки удари по лицето. Последният от охраната се опита да издърпа разбеснелия се лади*, но силите не му достигнаха.
Разгневеният Дериал се освободи от хватката, като успя да изскубне едната си ръка и да улови палката на противника си отдясно. След добре премерен ритник в бъбреците пазачът изпусна оръжието си и то остана под контрола на младия воин. Дериал светкавично повали другия нападател с удар под брадичката и го остави да се въргаля на пода с глухи стонове. В следващия миг пред него проблесна хладното острие на меч. Той затаи дъх, готов да посрещне атаката, но не му се наложи, защото Бабашар вече се беше разправил с останалите войници и стовари тежка дървена табуретка в гърба на мечоносеца. Той залитна напред и попадна в прегръдката на Дериал, който напъна мишци и го метна към най-близкия прозорец. Стъклата се пръснаха с пронизителен звън и войникът падна с истеричен крясък, секунда след което отдолу долетяха болезнените му вопли.
Гласът на Чичи’Гао, който се беше качил върху бюрото на господаря си и раздаваше команди, изведнъж секна. Очите на Бабашар светнаха и той надигна табуретката, за да я запокити към кресливия нагъл гоблин. Чичи’Гао заподскача и започна да прави резки въртеливи движения, за да заблуди джуджето, но не успя да избегне тежката дървена мебел, която го помете от бюрото.
През цялото време Деамон Медив остана безмълвен, като с досада наблюдаваше разиграващата се пред очите му схватка. В момента, в който Бабашар и Дериал се изправиха рамо до рамо срещу него, вратата пак се разтвори и през нея се заизливаха нови и нови войници. Възможност за съпротива вече нямаше. Не след дълго тримата другари бяха здраво притиснати и в кабинета отново се възцари тягостна тишина. Бабашар прецени, че поне засега нямаше да му се налага да слуша досадния глас на гоблина, който още лежеше проснат в несвяст на пода, затиснат с табуретката.
- Не исках да се стига дотук – започна Медив, - но вашето поведение премина всякакви граници. Сега ще останете в затвора, докато не реша, че ви е дошъл акълът в главата, за да ви пусна – той поглади замислено брадичката си. – Разбира се, аз съм много зает човек. Какво ли не ми е до главата? Не е изключено и да забравя за вас...
- Оръжието им, господарю – обади се един от охраната и пристъпи напред, награбил в ръце екипировката на тримата приключенци, която те бяха оставили по-рано, за да бъдат допуснати до началника на академията.
Презрителният поглед на Медив изведнъж се задържа върху оръжията и очите му алчно проблеснаха.
- Я виж ти. Какво имаме тук? – промърмори той, след което извади от купчината изкусно изработен гръмострел и внимателно го огледа. – Много майсторска работа. Вече не ги правят така. Разбира се, не може да се сравнява с Меча на светлината, но все пак ще попълня с нещо колекцията си от редки оръжия.
- Гръмострелчето ми! – отчаяно проплака Бабашар и опита да се освободи, но това беше невъзможно. – Какво правиш, бе? Ръцете долу от гръмострела!
Докато Бабашар псуваше и се пенеше, Деамон Медив нетърпеливо пристъпи към библиотеката в ъгъла на кабинета, приклекна и измъкна изпод дрехите си ключ, окачен на верижка около врата му. В следващия миг се сепна и раздразнено огледа останалите присъстващи, като очите му се задържаха върху разбеснялото се джудже.
- Какво чакате? – заповяда той. – Махайте ги от главата ми!
- Ще видиш ти! Ще ти дам аз на теб! Да ми краде гръмострела...
Виковете на Бабашар отекваха из широките коридори на академията дълго след като войниците го изведоха от кабинета.

* * *

Оказа се, че освен престижно учебно заведение, Западната академия в Мелион можеше успешно да се използва и като лично имение на сир Деамон Медив, който от дълги години се разпореждаше с нея. Доказателство за това беше зловещото мрачно подземие, където в дълбоки мръсни килии враговете му излежаваха поставените от самия него присъди. Той беше спокоен, че властите никога не биха му направили проблем за това, защото много от генералите на Съюза бяха негови възпитаници и дори често се допитваха до мнението му по важни политически въпроси.
- Къде сме? – с усилие попита Калейн, който тъкмо се свестяваше след тежкия удар и гледката, разкрила се пред премрежения му поглед, никак не му се нравеше.
- Къде сме? Питаш къде сме? Не виждаш ли, че сме на почивка в Тих Бряг? – отговори хапливо Бабашар. – Вие ми пазете хавлията, докато вляза да се изкъпя...
- Дръпни се, тогава, че голямата ти глава ми закрива слънцето и няма да хвана тен! – бързо влезе в ритъм Калейн.
- Млъкни, че ми взеха гръмострела, бе! – простена джуджето и зарови лице в шепите си.
- Ами аз имах предчувствие, че така ще стане. Никой, никога не ме слуша. – занарежда елфа. – Сега има да гнием тук...
Бабашар отведнъж скочи, хвана Калейн за яката и го затегли надолу.
- Да гнием? Още съм прекалено млад, за да гния по затворите. Имам-нямам 145 години. Животът ми тепърва започва. Ето сега, като си каносам брадата, че някои косми пак взеха да побеляват, ще изглеждам само на 100. Знаеш ли колко женски ме чакат там отвънка? На опашка се редят за мен. Ти си магьосник! Какво чакаш? За какво си ги чел всичките ония книги. Хайде, отивай там да взривиш вратата с някой фокус, че мен вече ме заболя главата да я блъскам!
- Ами жените ти ще трябва да почакат, защото след това мозъчно сътресение единственото, което мога да направя, е да ти накъдря мустаците.
- Всичко е заради меката ти глава, пълна с глупостите от книгите... – понечи да се заяде Бабашар, но сетне замислено се почеса по брадата и каза – Всъщност това с мустаците може и да не е чак толкоз лоша идея. Трябва да пробваме някой път.
На Дериал и без това му се беше събрало много. Той тъкмо се канеше да ги прекъсне, когато някой друг го изпревари.
- На ваше място бих си пестил приказките, за да имам сили да си оплаквам мъките – прозвуча добре познат глас.
- Айде този пак цъфна. Абе аз не те ли утрепах теб, бе? – рипна Бабашар, добра се до решетката и протегна ръце през металните пръти.
Въпреки огромната си самоувереност Чичи’Гао стреснато се отдръпна назад. Оскъдната светлина в затвора все пак беше достатъчна, за да се види, че тялото му е доста натъртено след сблъсъка с летящата табуретка. Когато гневно изсъска срещу тримата приятели, стана ясно, че зъбите му са още по-разредени от преди.
- Гневи се, докато можеш. Затворът много скоро ще сломи бойния ти дух – злобно занарежда гоблинът. – Вие тримата се мислите за голяма работа, но се вижда кой от коя страна на решетката е. Когато поседите няколко дни без храна и вода, друга песен ще запеете. Ще се молите за прошка и ще искате да ми целувате краката, но милост няма да има.
- Не се безпокой за мен – рече Бабашар. – На мен ми е удобно и от тази страна на решетката. Можеш да заповядаш да видиш как е. Ще ти целувам аз краката, ти само ги подай насам.
- Почти съм убедил господаря да направи зала за изтезания и ти ще си първият, върху който ще я изпробваме – закани се Чичи’Гао, без да осъзнава, че неволно е размахал пръст прекалено близо до носа на джуджето.
Бабашар хвана с желязна сила ръката му и яростно го задърпа през решетките навътре в килията. Гоблинът се разпищя като на заколение и двамата едри пазачи бързо се притекоха на помощ. Те, макар и трудно, изскубнаха помощника на сир Медив, който постоя известно време задъхан и пребледнял от страх, докато успее да се опомни. Сетне Чичи’Гао бързо си тръгна, а командите му още известно време кънтяха сред каменните стени:
- Никаква храна и вода за тях! Нека изгният тук, както им се полага! Ще ги науча аз тях на уважение!
След тази случка настроението на затворниците помръкна. Бабашар изсумтя, сви се в един ъгъл и започна тихо да си мърмори под мустак. Калейн безпомощно заоглежда тясната килия, чудейки се дали може да измисли някоя магия, с която да ги спаси. Дериал продължаваше да мълчи. След думите, които дръзко изрече в лицето на сир Медив, той не беше отронил и дума. Изведнъж стана, направи няколко обиколки в кръг и сетне рязко се закова на място, вперил поглед в малкото решетъчно прозорче високо горе на отсрещната стена. През него се процеждаха последните лъчи на Светилото, образувайки гаснещ отпечатък върху студения каменен под.
- Трябва да се кача до горе – каза Дериал.
- Вярно, че си слабичък, моето момче, но едва ли ще можеш да се промушиш през това тясно прозорче – целомъдрено отбеляза Бабашар.
- Не – поклати глава младият воин. – Трябва да повикам Нощен Вятър.
- А, вълчето ти ли? – зачуди се джуджето – Той също няма да може да се провре. Пък и още едно гладно гърло в килията...
Дериал тежко въздъхна.
- Не разбираш ли? Мога да го пратя да извика Тес. Тя ще ни помогне да се измъкнем.
- Тенеса ли? – зачуди се Калейн. – Тя пожела пак да се върне към стария си живот. Което значи, че може да е във всяка една от стотиците мелионски кръчми. Дори да намериш начин да я повикаш, надали ще се занимава с нас.
- Не – отрече Дериал. – Тес не е такава. Тя стигна толкова далеч с нас. Сигурен съм, че ще се притече на помощ, ако разбере, че сме в беда.
- Нека пробва момчето – авторитетно се намеси Бабашар. – Какво пък? Нищо няма да загубим от това. Хайде, качвай се на рамената ми и прави каквото си намислил.
Ниското, набито джудже по никакъв начин не изрази да е усетило тежестта на човека върху плещите си. Дериал спокойно се задържа, уловил с дясната си ръка решетката на прозорчето и тихо подсвирна с уста. Не след дълго от някакви храсти встрани действително се появи едрият сив вълк, който досега се беше крил далеч от хорските очи в двора на академията. Муцуната му се провря между решетките и езикът му успя нежно да близне Дериал по носа. Младият воин му прошепна нещо, след което Нощен Вятър се обърна и забързано потъна в сенките.
- Сега остава само да чакаме – каза Дериал, когато отново стъпи на пода.

_________________
*лади – наименование на мъжко джудже в света на Магландиум (бел.авт.)
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Shamajotsi
Тапака
Мнения: 1664
Регистриран на: ср ное 23, 2005 1:17 pm
Местоположение: Нангияла
Контакти:

Мнение от Shamajotsi » нед авг 07, 2011 7:11 pm

По дяволите, беше ми ги пратил тези глави преди сто години и аз ти бях обещал рецензия :oops: ...
シャマョツィ

Потребителски аватар
Super M
Вълк
Мнения: 15
Регистриран на: съб фев 05, 2005 1:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » нед авг 07, 2011 9:09 pm

О, няма страшно - рецензия вече не е необходима :) Те отдавна не отговарят на сегашния ми стил или интереси в литературата. Просто реших, че може да са любопитни за някои от хардкор феновете на Аксиом 16 и свързаните продукти като част от старите архиви и затова реши да ги извадя на бял свят. Основната причина е, че никой друг освен любител на света на Магландиум + читател на предшестващия разказ, би могъл да ги разбере ;)))
Самовлюбено егоцентрично копеле

Потребителски аватар
Vilorp
Личен Маг На Краля
Мнения: 4252
Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
Местоположение: Княжево под Копитото
Контакти:

Мнение от Vilorp » нед авг 07, 2011 11:48 pm

Кога да чакаме останалото?
Всичко на тоз грешен свят е относително...
Изображение помогни на форума!
Не се смей на този който прави крачка назад, защото може да се засилва !!!
А, да: татко съм.

Потребителски аватар
Super M
Вълк
Мнения: 15
Регистриран на: съб фев 05, 2005 1:40 am
Местоположение: Sofia/Bourgas
Контакти:

Мнение от Super M » пон авг 08, 2011 12:08 am

Това е останалото. Главата не е озаглавена.

Освен тези разработки помня, че имаше доста добра идея за отделен разказ, описващ едно приключение от по-младежките години на Бабашар и Калейн, но не открих никакви набрани на компютъра материали.
:(



Глава 2

В странноприемницата “При Мелионският Гигант”, която се славеше както с големите си размери, така и със своя собственик – пришълец от Пустинята, беше задушно и шумно. Първият етаж се огласяваше от нестройно пиянско пеене, разлютени крясъци и приглушено бърборене. Върху тясна дървена сцена група музиканти усърдно свиреха на разнообразните си инструменти, за да повдигнат настроението на гостите и с огромно усилие се опитваха да задоволят прищевките на капризната публика. Наоколо непрекъснато сновяха оскъдно облечени сервитьорки, разнасящи напитки и апетитна храна на големи метални подноси, от която се издигаше ароматна пара. Сред кулинарните изкушения, които предлагаше заведението имаше и немалко екзотични ястия от Севера, привнесени от собственика гигант и неговото семейство.
На една маса в ъгъла от дълго време течеше разгорещена игра на карти. Красиво чернокосо момиче, облечено в тънък кожен елек за пореден път прибра всички пари на масата и самодоволно се усмихна. На малко столче до нея седеше друго младо момиче с дълга руса коса, което беше облегнало глава на рамото и и от време на време подшушваше тихо нещо на ухото и или я целуваше ласкаво по врата. Останалите картоиграчи – трима неугледни смугли мъже – бяха видимо разгорещени от сцената, която се разиграваше пред погледите им. Поредната загуба, обаче, превърна страстите им в силно раздразнение и ярост.
- Какво става, момчета? – с подигравателна усмивка каза чернокосата – Тази вечер май хич не ви върви. С удоволствие бих останала, за да изиграем още едно раздаване, но мисля, че вече сте съвсем без пари, а не ми се ще да смъквам дрехите от гърба ви. Аз не съм такъв човек. Пожелавам ви повече късмет следващия път! А сега ни извинете. Двете с Алена смятаме да си вземем гореща вана.
Тя понечи да стане, но най-едрият от мъжете я изпревари и тупна сърдито с юмрук по масата.
- Я да не бързаш толкоз, малката! – закани се той – Има нещо нередно в цялата тая работа. Хич не си и помисляй да тръгваш, преди да сме разбрали какви номера въртиш. Никоя жена не може да е толкова добра на карти. Никоя!
- То и аз до тази вечер си мислех, че никой мъж не може така силно да вони на конска тор. Никой! – не закъсня хапливият отговор. – Явно и двамата научихме по един важен урок днес.
Останалите двама рязко се изправиха. Единият от тях измъкна от панталоните си тежка дървена сопа. Момичето го изгледа с престорено разочарование и заяви:
- Аз какво си мислех, то какво било...
Тримата всеки момент щяха да се нахвърлят върху нея. Междувременно Алена предвидливо се отдалечи и застана на безопасно разстояние, откъдето можеше необезпокоявана да следи събитията. Тъкмо когато мъжът със сопата заплашително надигна оръжието си, шумотевицата наоколо внезапно стихна. Музиката изведнъж секна. Посетителите на заведението се размърдаха неспокойно по местата си, а тези които бяха на крака припряно се отдръпнаха, за да отворят път на едър сив вълк, който спокойно прекоси цялото помещение. Животното се приближи до чернокосото момиче и се сгуши в краката и.
- Нощен Вятър! – удивено извика тя и приклекна, за да го погали по муцуната.
Мъжете се спогледаха объркани, а в този миг вълкът се извърна към тях и рязко изръмжа. Тримата се сепнаха и се отдръпнаха уплашени.
- Та какво имахте да казвате? – попита момичето, а по лицето и заигра дяволита усмивка.
- Ами ние... таковата... – започна едрият.
- Ние май трябва да тръгваме. Много ни беше приятно. Някой път пак ще поиграем – рече този със сопата и приятелски побутна момичето с юмрука на дясната си ръка.
В този миг Нощен Вятър силно излая и тримата отпрашиха към вратата, бутайки се един друг. В първия момент Алена изглеждаше не по-малко уплашена от тях. Сетне плахо се приближи и попита:
- Тес, това животно твое ли е?
- Нощен Вятър не е мой, но с него сме добри приятели – отвърна Тенеса и се обърна към четириногия си другар. – Какво има? Нещо да не се е случило с Дериал?
Вълкът излая два пъти и захапа леко панталона и, като я затегли към вратата. Тес се огледа за миг и забеляза, че очите на всички посетители в кръчмата са приковани към тях. Тя се подсмихна смутено, канейки се да изчезне по най-бързия начин, когато над нея се извиси огромна сянка. Собственикът на странноприемницата се беше появил и малките му сиви очи проблесваха сърдито изпод извитите остри рога.
- Ей, това да не ти е гора? Разкарай го тоя пес оттука, че ми плаши клиентелата!
- Извинявайте за безпокойството, господин Брон! – усмихна се невинно момичето и постави една златна монета в огромната длан на гиганта. – Ние ей сега си тръгваме.
След като прибра парата, строгото изражение на лицето на собственика бързо се замени от блага усмивка.
- Съжалявам, ако нещо съм ви обидил, госпожице Тенеса, но нали знаете как е? Трябва да поддържаме репутацията на заведението. В двора ще се намери удобно място за вашия четириног приятел, а от кухнята готвачката ще му даде цяла купчина кокали.
- Благодаря, но няма да е нужно – успокои го Тес. – Ние тъкмо смятахме да отидем на разходка.
- А, да, времето навън е много приятно за разходка – отбеляза гигантът и се обърна към останалите посетители. – Хайде, хора! Сторете им път да минат! Ама защо е толкова тихо тук – той щракна с пръст към музикантите. – Хайде, за какво ви плащам! Я изсвирете “Злато в мойта длан”. Ама стария джуджешки вариант, не онзи модерния...
Когато Тес напусна странноприемницата, следвайки Нощен Вятър, вътре отново се възцари веселие. Музиката и възторжените възгласи я следваха чак до края на улицата, заглъхвайки, а после настъпи тишина. Вълкът подтичваше напред, като от време на време забавяше ход и се озърташе, за да провери дали Тенеса не изостава и ако се наложеше, спираше да я изчака. Високите къщи наоколо се извисяваха над главите им тихи и помръкнали, но меката светлина, която струеше от многобройните улични фенери прогонваше сенките из дълбоките тесни ъгли. От време на време се срещаше по някоя група пияни веселяци, патрули от нощната стража, или тъмни фигури, които се прокрадваха покрай фасадите на сградите с цел да останат незабелязани. От каналите бяха пропълзели едри рошави плъхове, които използваха спокойствието на малките часове, за да търсят остатъци от храна край контейнерите зад кръчмите или сред пустите, изоставени пазари.
Луната колебливо надничаше иззад пухкавите сиви облаци и нежните и лъчи докосваха напуканите керемидени покриви на къщите и милваха олющените стени на високите стари кули. Слаб ветрец пробягваше едва забележимо, обливайки заспалия град с хладкия си свеж дъх.
Накрая Нощен Вятър заведе Тес пред дебелата бяла стена, опасваща Западната Академия. Спря се и седна на задните си крака, като впери поглед в момичето и тихо изскимтя.
- Ясно. Мъжете пак са се забъркали в неприятности – въздъхна Тес. – Старото алчно куче Медив със сигурност не е останал доволен от това, че не получи играчката си - Тенеса обгърна с мрачен поглед тъмната сграда на Западната Академия. – Ще трябва да се приготвя.
Тя се обърна и решително тръгна обратно към странноприемницата, за да се преоблече и екипира. Нощен Вятър я последва като неотлъчна сянка.

* * *

Заровете се търколиха по масата, завъртяха се няколко пъти, удряйки се един в друг и накрая застинаха, показвайки две единици. Войникът удари с юмрук по масата и изруга. Останалите гръмко се разсмяха и се здрависаха. Бяха петима. Тази нощ началникът на охраната беше отмъкнат от някаква оскъдно облечена девойка и младите възпитаници на академията решиха да се позабавляват, пренебрегвайки задълженията си. И без това, на кой ли би му хрумнало да се прокрадва в престижното военно училище посред нощ. Престъпниците предпазливо заобикаляха Западната Академия отдалеч.
Един от пазачите рязко се изправи и весело подвикна.
- Аз отивам да хвърля една вода. Изчакайте ме ако дойде моят ред.
- Добре, ама внимавай в тъмницата да не попаднеш на бодливите храсти, че има един трън дето още не мога да го извадя – извика някой.
- Ей, Глен! Иди да напоиш ябълката, че много посърнала ми се струва. Така като гледам може и тази година да не видим плодове – обади се друг.
Глен им каза да си гледат работата и леко залитайки излезе от караулното.
Малко по-късно търпението на останалите четирима вече се беше изчерпало.
- Тоя хитрец май офейка. Разбра, че ще му прибера паричките накрая – рече един от тях.
- Може и на него някоя жена да му е завъртяла главата.
-Ти недей да говориш глупости, Ларк, ами бягай да го домъкнеш, щото тютюнът е у него.
Ларк въздъхна и излезе на двора. Тихият вятър леко разроши косата му и той примига, за да могат очите му да се пригодят към тъмнината навън. Закрачи тромаво наоколо и се заоглежда.
- Ей, Глен! – подвикна. Отговор не последва.
Изведнъж Ларк съгледа проснато до близките храсти тялото на своя приятел. Той притича до него и внимателно го огледа. Глен беше в безсъзнание. Ларк се опита да го надигне и силно го разтърси, за да се свести, но реакция не последва и отпуснатото тяло отново се свлече на земята. Пазачът изруга наум и притича обратно до караулното. Когато застана на вратата, извика към другарите си:
- Момчета, онзи глупак здраво си е треснал главата и не може да се освести. Някой да дойде и да ми помогне да го приберем...
Изведнъж Ларк получи много силен удар в гърба, залитна напред и се стовари тежко върху масата, преобръщайки всичко, което беше върху нея. Останалите стъписани погледнаха към вратата, където смътно се очертаваше тъмен силует. Бърз като светкавица, той влетя в стаята и пред смаяните им погледи се оказа красива млада жена, облечена в стегнати черни дрехи.
- Какво... – промълви единият от пазачите, скачайки от мястото си.
Мълниеносен ритник го прониза в стомаха и докато той се свиваше, премалял от болка, опитвайки да си поеме въздух, втори прикова главата му към стената. Войникът се свлече в несвяст. Друг пазач замахна с юмрук към момичето, но тя ловко отклони удара, завъртя се и лакътят и се заби в долната му челюст. Междувременно третият от охраната извади дълъг нож и с вик се спусна към нея. Тя сграбчи един от съборените столове и хладнокръвно посрещна атаката му. Ръката на мъжа се оказа приклещена между краката на стола и той изпусна оръжието си, а тялото му се преви на две. Момичето използва удобния момент и стовари коляното си в лицето му. Сетне го халоса повторно за всеки случай и се обърна към Ларк, който с пъшкане опитваше да се надигне. Тя бързо притича до него, преди да се е опомнил и разби дървената облегалка в главата му.
Тенеса си пое дъх и самодоволно огледа разпилените по земята тела. Имаше достатъчно време да си свърши работата преди който и да е от тях да се е събудил. След като прибра окачената на стената връзка ключове, тя се поколеба за миг. Сетне бързо събра всички монети, които успя да намери наоколо, щастливо ги прибра в кесията си и безшумно излезе.

* * *

- Държа да знам кога ще ни нахраните – сърдито тропна с крак Бабашар и намусено изгледа дежурния пазач.
Тъмничарят тежко се изправи от малкото трикрако столче, което почти се губеше под разплутите му тлъстини и запристъпва тромаво към затворниците. Застана на около метър пред решетката и бавно ги измери с преценяващ поглед.
- Когато изляза оттук, няма да кажа никак хубави неща за това място – натърти джуджето.
На пазача му беше необходима още минута, за да осмисли какво да каже и накрая отвърна:
- Хе-хе-хе! Ти какво си мислиш, брадатко? Че скоро ще излезеш оттук, а? Няма да я бъде тая...
Изведнъж самодоволният и язвителен глас на тъмничаря секна и пред гърлото му блесна тънкото острие на нож, което потъна дълбоко между гънките на кожата му. Той изхърка тихо и застина неподвижно, а очите му се изцъклиха и страхливо зашариха във всички посоки. Ръцете му безпомощно се разпериха настрани.
- Не съм напълно съгласна с теб, шишко – прозвуча хладен женски глас. – Според мен той много скоро ще е на свобода и ще подскача като волно жребче. Сега, ако не се лъжа, ножът ми е опрян в гръкляна ти, така че очаквам да видя как чевръсто взимаш ключовете и отваряш тази килия. И не се опитвай да ми се правиш на смелчага, защото не обичам да цапам оръжията си с лой.
Указанията бяха стриктно изпълнени, и то още по-чевръсто отколкото се очакваше. Последното, което пазачът видя с изплашените си очи беше суровия поглед на Бабашар, вперен право в него, а последното, което усети, преди да изпадне за дълго време в безсъзнание, беше глухият удар в тила му. Когато туловището му се срина на пода, пред тримата затворници се разкри и тяхната спасителка. Тенеса ги наблюдаваше с типичната си, леко подигравателна усмивка. Беше облечена в пълна бойна екипировка – с плътно прилепналите си черни кожени дрехи, с многобройните прикачени към облеклото и хладни оръжия и инструменти и с тънкия камшик, усукан на колело около кръста и.
- Не ми плащате достатъчно за това... – усмихна се тя.
Дериал не можа да прикрие радостта си и сърдечно я прегърна. Калейн доволно поклати глава.
- Хайде! Да се махаме оттук по най-бързия възможен начин – рече елфът и се запъти към изхода.
Тенеса и Дериал понечиха да го последват, но Бабашар стоеше неподвижно със скръстени ръце и гледаше недоволно.
- Чакай малко, бе! Къде така? Никъде няма да ходя без гръмострелчето си – заяви безкомпромисно той.
- Ти и твоят глупав гръмострел. Ако заради него пак ни изловят, този път няма кой да ни спасява – бурно запротестира Калейн.
- Хич не ме интересува! Като щете, тръгвайте. Аз отивам да си прибера, което си е мое.
Останалите се спогледаха за кратко и сетне въздъхнаха.
- Трябва да проникнем в кабинета на Медив – каза Дериал и ги поведе.
Четиримата се заизкачваха по тясно и мрачно стълбище, осветявано от треперливата светлина на периодично разположените факли. Пазачи наоколо не се виждаха, затова и увереността им нарастваше с всяка следваща крачка. Дериал се движеше с ясна представа за посоката, а Тес безшумно се прокрадваше до него, като привикналите и на всякаква светлина очи лесно можеха да различат евентуална заплаха напред по пътя. В дъното на колоната тежко крачеше Бабашар и тихо мърмореше:
- ... Ами да ами... Няма да го оставя в ръцете на онзи. Татко като ми го завеща, рече, че загубя ли го, ще ми счупи главата и ще ми оскубе брадата. Глупавият елф какво ли разбира...
Не след дълго стигнаха лъскавата дъбова врата, водеща към кабинета на Деамон Медив. Докато останалите охраняваха коридора и зорко се оглеждаха за стражи, Тес приклекна и проведе кратка борба с ключалката, след което надигна победоносно глава. Вратата глухо изскърца и четиримата потънаха в сумрака на широкото помещение.
От все още разбития прозорец лъхаше хладен нощен вятър. Няколко лъча от Бялата луна се процеждаха през бавните парцаливи облаци във висините и частично осветяваха кабинета. Бабашар се спусна към библиотеката в ъгъла и започна трескаво да се оглежда.
- Тука някъде трябва да е. – той почука с пръст по тежката дървена повърхност. – Това сигурно е някаква врата. Чакай да я поизкъртя малко. – реши накрая, разпери ръце, като да обхване цялата библиотека и започна да я тегли настървено към себе си и да пуфти.
Когато видя, че нищо не става, Бабашар инстинктивно се заоглежда и накрая заяви:
- Ех. ако имах сега една брадвица, щях да я насека аз тая библиотечка, барабар с глупавите книги.
- Всъщност, тук има някои доста ценни и редки екземпляри – отбеляза Калейн, пресегна се над главата на джуджето и измъкна от горния рафт някакво облицовано с червена подвързия томче. Бабашар много сърдито изгледа протегнатата над него ръка и тъкмо си отваряше устата, за да започне поредния спор, когато Тес тихо рече:
- Тук има някаква ключалка. Дайте ми малко време и ще се справя с нея.
Тя подви коляно и се зае с работата си, а Бабашар напрегнато застана до нея и впи пръсти в раменете и.
- А така! Давай, давай, моето момиче. Бързичко да извадим гръмострелчето ми от там.
- Всъщност ще стане още по-бързичко, ако се стараеш да не ми висиш на главата – отбеляза Тес.
- Да, разбира се! Както кажеш, рожбо – отвърна Бабашар, но не се премести.
Когато най-сетне ключалката изщрака, Тес леко скочи на крака, хвана ръба на библиотеката и я изтегли напред. Тя се плъзна като врата на солидните си, добре смазани и хитро прикрити отзад панти. В стената зад нея се разкри правоъгълен вход, водещ към дълбок, мрачен тайник. В средата на тавана на тясното помещение висеше угаснала лампа, окачена на тънка желязна верига.
Бабашар нахлу вътре, огледа се трескаво в глухата тъмнина и с доволно скимтене прегърна гръмострела си. Сетне излезе навън, разбутвайки останалите от групата, намери най светлото кътче в кабинета и застана там, за да огледа внимателно оръжието.
- Тука има една драскотина, дето не знам дали е от мен... – започна се поредният монолог.
През това време Дериал и Тес запалиха газената лампа в тайника и бутнаха леко библиотеката обратно към входа, за да потулят светлината от нежелани погледи. И двамата тихо ахнаха. Пред тях се разкри богатата колекция от ценни и редки оръжия на Деамон Медив. Те бяха окачени на двете срещуположни дълги стени, добре поддържани, сякаш никога не бяха ползвани и излъскани до блясък.
- Ей на това му казвам аз находка – обади се Тес.
- Това, което старият Медив е натрупал тук, трудно може да се намери, където и да било другаде – рече Дериал. – Сега вече се радвам, че глупакът се полакоми за гръмострела на Бабашар – той взе да пробва поотделно всеки от красивите лъскави мечове.
Накрая погледът му се спря върху едно дълго и много изящно оръжие, чието острие беше гравирано с непознати за него древни руни. Той го свали от стената, претегли го в ръцете си, уловил го здраво за мастиленочерната, леко извита дръжка и прецени, че му допада.
- Никога не съм държал оръжие с такъв перфектен баланс. Взимам го за себе си – обяви Дериал и прибра меча обратно в изненадващо вехтата тъмна кожена ножница.
- Ако заграбим оръжията му, Деамон Медив ще ни преследва на живот и смърт – промълви Калейн. – За нас няма да остане безопасно място в цял Мелион.
- Аз и без това не смятам да се задържам дълго тук – сподели Дериал.
- Няма да пропусна хубавата възможност. – Сви рамене Тес. – Пък на мен той и без това ми няма зъб.
Тя вече си беше избрала награда за нощното приключение. Оръжието беше съставено от две отделни части, изковани от чист адамантий. Дръжките на тънка, дълга сабя с право острие и леко извита кама се съединяваха, образувайки едно цяло, като същевременно лесно можеха да се отделят една от друга. На острието на сабята беше инкрустиран надпис на Езикът, гласящ “Лунен лъч”. Тес раздели двете остриета едно от друго и ги окачи на колана си.
Още докато течеше преекипирането на приключенците, Бабашар се вмъкна обратно в тайника и хвърли бърз, преценяващ оглед наоколо. Накрая избра за себе си двуостра бойна брадва, изработена по прототип на светкавична пръчка. На върха и беше вграден помръкнал червен кристал, който по време на битка щеше да освободи към противника светкавица, която да го порази с шокови вълни.
- Щом така сте рекли – въздъхна Калейн и се пресегна, за да вземе дълъг митрилов и изненадващо лек жезъл, по който пробягаха едва доловими сини искри още щом се озова в ръката му. – Това ще замени старата ми тояга, пък и така като го гледам, струва ми се силен акумулатор на магическа енергия.
- Е, ако всички са доволни, мисля, че вече е време да се омитаме – каза Дериал.
- Аммм... – поколеба се Тенеса. – Как мислите? Колко ли пари струва всичко това?
- Хм! Това са скъпи оръжия. Така като гледам, бих казал, че цената на повечето от тях не би паднала под 60 златни монети – предположи Калейн.
Очите на Тес проблеснаха алчно в мрака, а по устните и заигра широка усмивка.
- Момиче, какво си намислила? – попита недоверчиво Бабашар.
- Трябва да ги вземем всичките – заяви решително Тенеса. – Хайде! Всеки да грабва колкото може да носи и бегом към свободата и богатството.
Тъкмо когато се заформяше поредната дискусия в кабинета се понесе дръглив глас, който припяваше мръсна селска песничка. В един кратък момент настъпи тишина. Сетне се чуха забързани стъпки и вътре нахлу Чичи’Гао, на когото трябваше известно време, за да осмисли разкрилата се пред учудения му поглед сцена. Той се разтрепера, започна да диша тежко и шумно и да заеква.
- А... а... ъ... какво... вие... тук... – сетне си пое дълбоко въздух, за да успее все някак да изкрещи с цяло гърло любимата си и добре отработена реплика. – СТРАЖА-А-А!
Гоблинът не изчака и секунда повече, а се обърна със светкавична бързина и търти да бяга по коридора, като продължаваше да се дере. Бабашар се понесе след него, размахал настървено новата си брадва, но другите реагираха достатъчно бързо и вкупом го хванаха в отчаян опит да го задържат.
- Пуснете ме! – разкрещя се развилнялото се джудже – Дайте ми го! Той е мой! Само мой!
- Бабашар, успокой се! – извика Дериал. – Трябва да бягаме.
- Насам, през прозореца! – изкомандва Калейн, но когато стъпи на перваза и се взря надолу, в очите му се прочете колебание.
Тес хвърли бърз поглед към оръжейната, след което поклати глава и тежко въздъхна. Преди да последва останалите, обаче, тя грабна два-три дребни ножа и кинжала.
Междувременно по коридорите се разнесоха забързани стъпки. Сред тъмния двор проблеснаха светлините на факли, понесоха се яростни викове. Положението ставаше сериозно.
Един след друг четиримата скочиха долу и хукнаха запъхтени към изхода. Пред тях се озоваха трима стражи, които още дори не бяха изтеглили мечовете си. Когато понечиха да ги спрат, Бабашар изръмжа и вдигна високо гръмострела. Предупредителният му изстрел проехтя във въздуха и няколко птици полетяха с писък от короните на близките дървета. Пазачите доста бързо схванаха намека и се отдръпнаха, но след като приключенците профучаха край тях, колебливо ги последваха с извадени оръжия.
В далечината отляво и отдясно се стичаха войници. Повечето бяха доста объркани и се щураха безцелно, без да знаят какво точно се случва и къде отиват. Някои бяха облечени само по риза и панталон и стискаха гол меч в ръка, като се озъртаха във всички посоки. Сред притихналия град, от кулата на Западната академия се понесе камбанен звън.
Приключенците вече бяха задминали мраморния шадрафан и преполовили широкия двор, когато някой хвърли яростен поглед към тях. Ларк се беше свестил след нощния побой и злобните му очи зорко следяха Тенеса. Той приклекна със зареден арбалет и внимателно се прицели. Тъкмо когато се канеше да пусне стрелата, върху него се спусна четиринога сянка и го повали по гръб. Ларк затвори стреснато очи, а в ушите му отекна ръмжене. Няколко секунди по-късно той се престраши да погледне и осъзна, че е сам.
Огромната порта вече беше съвсем близо. Погледът на четиримата се спря върху малката, изрязана в самото дърво вратичка, която се използваше далеч по-често от мъчно разтварящите се тежки и масивни крила. Отпред, обаче, имаше двама пазачи. Те бяха в пълно бойно снаряжение и готови да ги спрат. Единият размаха насреща им дълго копие.
Тогава се намеси Калейн. Съзнанието на елфическия магьосник вече се беше прояснило, а току що придобитият жезъл сякаш му даваше нови сили. Без да спира своя бяг, той направи изтласкващо движение с двете си ръце, като поднесе разтворени длани напред и въздухът пред тях се завихри. Невидима сила повали войниците и те се претърколиха встрани, а Дериал се възползва от положението и отхвърли тежкото дървено резе. С мощен ритник той разтвори тясната вратичка и при следващата си крачка, стъпи на тихата калдъръмена улица отвън.
Изостаналият Бабашар се извърна през рамо и брадата му настръхна. Десетки пазачи отвсякъде се стичаха към тях. Някъде отзад, се понесе тропот на конски копита. От същата посока приглушено долитаха и крясъците на Чичи’Гао. Джуджето никога нямаше да сбърка отвратителния му писклив глас.
Щом се озоваха навън, четиримата се спряха за миг, за да си поемат дъх и да решат какво да сторят.
- Плъзнали са десетки! – ревна Бабашар. – Имат и конница, проклетниците. Всеки момент ще ни изловят като мишки. Трябва бързо да направим нещо.
Дериал пристъпи встрани и се загледа в нещо.
- Насам! - изкомандва той и притича към съседната улица, без да проверява дали другите го следват.
Те, естествено, хукнаха подире му. Това, което беше привлякло вниманието на воина представляваше товарна каруца с два впрегнати коня, от която кекав слуга пренасяше чували с картофи към мазето на някаква кръчма. Дериал скочи в каруцата, избута два от последните чували навън и изплющя с юздите. Другите от компанията се качиха в движение. Бабашар за малко нямаше да успее, но в последния миг скочи и заби острието на брадвата си в ръба на каруцата. Ботушите му се засуркаха по земята.
Видял опасните непознати, слугата дори и не помисли да окаже съпротива. Той се заоглежда объркан, без да знае какво да прави. В този миг тежките крила на портата на Западната академия се разтвориха с протяжно скърцане и група конници излязоха в бесен галоп.
- Насам! Насам! – развика се момчето. – Нататък избягаха! – заподскача то, сочейки надолу по улицата, а конниците се впуснаха в яростна гонитба.


И това е то. Съжалявам, че свършва така в нищото. Трябваше да има преследване по улиците, каскади на някакъв подвижен мост, керван, с който героите да се измъкнат от града и съвсем ново приключение...

Дано поне малко сте се позабавлявали! Поздрави!
Самовлюбено егоцентрично копеле

Отговори