Аксиом 16 - Архивен роект за роман по света на играта
Публикувано: съб авг 06, 2011 7:01 pm
Ровейки се из архивите, се натъкнах на началото на един неосъществен роман по поръчка на Иван Атанасов, който трябваше да се развива в света на играта Аксиом 16 и е директно продължение на първия разказ ("Мечът на светлината") в сборника "Замъкът на престола". Приключението е супер непретенциозно, леко и приятно. Трябва да има и още една завършена глава, така че ако случайно на някой му е интересно, ще изровя и нея:
Глава 1
Сир Деамон Медив
Месецът на Бялата Луна тъкмо бе настъпил на континента Магландиум, носейки със себе си благодатна топлина след продължителната дъждовна пролет, когато от север се вихреха силни ветрове. Лъчите на Светилото нежно милваха земята и превръщаха шумните води на Бързоструй в искрящо сребро. Недалеч от реката се простираше величественият град Мелион, който беше събрал в себе си най-пищното разнообразие от цветове и форми и приличаше на същинско гъмжило – дом за всеки, потърсил убежище зад високите му, непристъпни стени.
Градът разкриваше пред объркания поглед на новодошлия пътник неповторими гледки и щедро обливаше обонянието му с различни миризми и благоухания, но ритъмът на това място можеше да се усети най-добре от този, който се заслуша в неговите звуци. В първия час след пладне отвсякъде се носеше дрезгав глъч, сред който се отличаваха нахалните крясъци на по-настойчивите търговци, смехът от безгрижните детски игри, пиянските песни от безбройните кръчми, яростните заплахи и обвинения от уличните свади и гневните викове на стражите, изпратени да ги потушат. Всичко това беше неизменно съпътствано от оживени разговори за последните новини и клюки.
Мелион беше едно от малкото места в Магландиум, където можеха да се видят мирно съжителстващи представители на всички раси. Сред огромния град старите междувидови вражди, предразсъдъци и стаената дълбоко в съзнанието омраза, подклаждана от спомена за древни войни, сякаш губеха своя смисъл и се сливаха с многообразието. Естествено немалка роля за поддържането на реда играеше и силният военен гарнизон, който зорко следеше за произшествия.
В един от богатите квартали на града се извисяваше красивата бяла сграда на Западната Академия, оградена от широките си дворове и тренировъчни игрища. На втория етаж, с изглед към изящния мраморен фонтан на площада отвън, се намираше кабинетът на самия началник на академията – сир Деамон Медив.
В момента негово високо благородие никак не беше в добро настроение. Присвитите му очи с раздразнение се бяха впили в пристъпилите прага на кабинета му гости. Ниско джудже го гледаше наперено, като изнервено подръпваше космите на дългата си черна брада. Зад него стоеше строен елфически магьосник, който притеснено оглеждаше просторния кабинет, а отстрани беше застанал млад човешки воин с прибрана на опашка черна коса, който безчувствено зяпаше пода.
- Да видим дали съм разбрал правилно – спокойният глас на сир Медив прониза гробовната тишина. – Значи не сте успели да откриете меча и въпреки това отказвате да ми върнете предплатата, която ви дадох?
Отдясно на сир Деамон Медив беше седнал и неговият личен помощник – дребен, прегърбен гоблин, чиито ръст беше прекалено нисък дори за стандартите на расата му. По кафявото му, сбръчкано тяло лъщяха многобройни кичозни украшения, а тежък златен ланец теглеше надолу трътлестия му врат. Той яростно подсмръкна с кривия си нос и взе думата. От осеяната му с раздалечени жълти зъби уста лъхна тежката воня от наскоро изядени плъхове:
- Да, точно така! Правилно сте разбрал нахалството на тези неблагодарници, господарю – сетне се обърна яростно към тримата приятели и гласът му стана заплашителен и писклив. – Как така няма да плащате, бе? Как така няма да плащате?! Що за нечувана наглост е това? Вие знаете ли с кого си имате работа? Вие за кои се мислите?
- Няма ли да накараш това зеленото да млъкне, че ръцете ме засърбяха вече? – гръмко се намеси джуджето и стрелна с унищожителен поглед гоблина.
- Аз ли съм зелен, бе? Ти си зелен! – изписка настървено дребното същество. – Явно не си чувал за мен, затуй езикът ти е толкоз дързък. Аз съм Чичи’Гао Пети – наследник на една от най-уважаваните и благородни гоблински фамилии...
Само едно небрежно махване с ръка от страна на Медив беше достатъчно, за да накара Чичи’Гао да млъкне и да се спотаи зад високото бюро. Сетне възрастният мъж занарежда с дълбокия си басов глас:
- Вижте, господин Бабашар, аз съм разумен и справедлив човек. Ръководя най-добрата академия в Магландиум и съм получил признание лично от Главнокомандващия на Обединената Съюзническа Армия – главата му кимна към окачената на стената благодарствена грамота, поставена в тънка стъклена рамка. – По принцип съм свикнал да се отнасям към проблемите спокойно и с търпение – той направи кратка пауза и въздъхна. – Но когато хора като вас се опитват най-безочливо да ме мамят, търпението ми бързо се изчерпва.
Младият воин леко надигна очи и измери с поглед Деамон Медив. През това време джуджето Бабашар едва сдържаше гнева си. Клепачът на дясното му око трепна конвулсивно, което беше сигурен знак, че скоро ще избухне. Но той някак съумя да запази самообладание и спокойно попита:
- На какво основание ни подозирате в измама?
- Ясно е, че дори не сте се опитали да изпълните задачата, която ви поставих – каза Медив. – Жалко, защото Алесхел щеше да бъде достойно попълнение към колекцията ми от редки оръжия. Кажете сега, какво направихте с парите?
- Хич не си и помисляйте да ни лъжете. Ясно е какво сте направили – за пореден път се намеси Чичи’Гао Пети. – Сигурен съм, че сте обиколили всички долнопробни кръчми и бардаци оттук до източното крайбрежие на Магландиум. Само като ви погледна и ми става ясно, че не сте изтрезнели от няколко месеца. Обзалагам се, че сте се сприятелили със стотици кръчмари и леки жени. Не виждате ли, че господарят вече е отегчен от глупавите ви оправдания и иска да си види паричките на масата?! Не ме карайте да ставам лош! Аз съм разумен и справедлив, но когато хора като вас се опитват най-безочливо да ме мамят, търпението ми бързо се изчерпва...
- И аз съм разумен и справедлив, но когато гоблини като теб продължават да приказват и да ми лазят по нервите, юмрукът ми бързо се стоварва върху носовете им.
- Как смееш да ми говориш така, проскубано джудже?! – ожесточи се дребното същество. – Да ти окапе брадата, дано!
- Майната ти! – каза Бабашар.
- Чувате ли го как ми говори, господарю? Чувате ли го? – изскимтя обидено Чичи’Гао. – Не му позволявайте да ме позори така във Вашия кабинет!
- Достатъчно! – прогърмя гласът на Медив. Той стана от стола си и удари с юмрук по бюрото. – Слушайте какво! Ако не ми върнете предплатата, с която така лековерно ви възнаградих, горчиво ще съжалявате.
В знак на одобрение Чичи’Гао кимна и високомерно изгледа Бабашар. Междувременно раздразнението по лицето на младия воин се беше превърнало в гняв. Чертите му се изкривиха, а погледът му стана мрачен и суров. Докато Бабашар се канеше да продължи словесния дуел, той леко го изтласка настрани, приближи се до изправения Деамон Медив и дръзко го изгледа право в очите. Сетне рече:
- А сега искам ти да изслушаш какво имам да ти кажа и добре да го запомниш. Заради проклетия елфически меч минахме през безброй изпитания в забравени от боговете земи, където не е стъпвал човешки крак. Сблъскахме се с цяла армия освирепели гущероиди и чудовища, каквито фантазията ти е прекалено бедна да си представиш. Докато ти се излежаваше в удобното кресло зад бюрото си, достойни воини безсмислено изгубиха живота си, за да можеш да получиш малката си наградка. В сърцето ми зее дупка, защото едно невинно момиче завинаги остави потрошените си кости сред студените скали на мрачното Блато. И на всичкото отгоре накрая открихме гроба на Илидал съвсем празен. Изпрати ни да гоним вятъра, а сега искаш и да ти плащаме за това? Гледай си работата, защото няма да получиш от нас и пукната пара!
След тези думи младият воин не дочака отговор, а просто се обърна и решително се отправи към вратата. Чичи’Гао беше толкова слисан от това отношение към господаря му, че не можеше да отрони и дума. Той плахо извърна поглед към Деамон Медив и изтръпна при вида на потъмнялото му от гняв лице. Началникът на академията направи към него жест с ръка и помощникът му бързо се окопити.
- СТРАЖА-А-А! – изврещя с цяло гърло дребният гоблин.
Миг преди воинът да посегне към дръжката на вратата, тя се разтвори с трясък и вътре забързано нахлу група от петима млади войници. Само двама от тях носеха метални ризници, изплетени от халки и бяха въоръжени с мечове. Останалите бяха облечени с кожени нагръдници и стискаха в ръцете си къси дървени палки. Тримата приятели се оказаха обградени и за момент настъпи напрегната тишина. Положението им беше тежко, защото оръжията им бяха взети още преди да ги допуснат до кабинета на Медив.
- Хубава реч, Дериал, момчето ми – промърмори сякаш на себе си Бабашар, - но малко прибързана.
Когато видя, че ситуацията отново е под негов контрол, Деамон Медив се успокои и се отпусна в креслото зад бюрото си.
- След толкова много приключения трябва да сте доста уморени – каза със самодоволна усмивка той. – За да изкажа огромната си благодарност за усилията, които сте положили, обещавам да ви уредя най-широката килия в подземието на академията, където да се насладите на дълга и приятна почивка.
При думите му Чичи’Гао се изхили злобно с дрезгавия си писклив гласец и доволно потри ръце. Междувременно елфът-магьосник Калейн започна тихо да шепне някакво заклинание, като преценяваше то да не е прекалено силно, та да се обърне срещу него и приятелите му в тясното пространство между четирите стени на кабинета. Това не убегна от острия поглед на Медив и той даде безгласна команда на войниците си. Преди да успее да реагира, едната от дървените палки се стовари върху главата на Калейн и той загуби съзнание, просвайки се на земята.
- Джуджето! Ударете и джуджето! – развика се гоблинът.
Палката на друг пазач отскочи с глух удар от главата на Бабашар, но той не падна. Джуджето бавно се извърна към войника зад себе си и го изгледа така свирепо, че той неволно дръпна ръката с палката зад гърба си и леко отстъпи назад, притеснен.
В следващия миг всичко се разви с главоломна бързина. Пазачите едновременно скочиха към останалите на крака приключенци. Двама от тях уловиха ръцете на Дериал и го приковаха към стената, а трети налетя, за да го удари, но воинът успя да го изрита, преди да се приближи достатъчно и нападателят рухна назад. Междувременно войникът, посегнал на Бабашар, неуверено вдигна палката си за втори удар, но преди да успее да замахне, джуджето разярено скочи към него, събори го на земята и започна да го налага с жестоки удари по лицето. Последният от охраната се опита да издърпа разбеснелия се лади*, но силите не му достигнаха.
Разгневеният Дериал се освободи от хватката, като успя да изскубне едната си ръка и да улови палката на противника си отдясно. След добре премерен ритник в бъбреците пазачът изпусна оръжието си и то остана под контрола на младия воин. Дериал светкавично повали другия нападател с удар под брадичката и го остави да се въргаля на пода с глухи стонове. В следващия миг пред него проблесна хладното острие на меч. Той затаи дъх, готов да посрещне атаката, но не му се наложи, защото Бабашар вече се беше разправил с останалите войници и стовари тежка дървена табуретка в гърба на мечоносеца. Той залитна напред и попадна в прегръдката на Дериал, който напъна мишци и го метна към най-близкия прозорец. Стъклата се пръснаха с пронизителен звън и войникът падна с истеричен крясък, секунда след което отдолу долетяха болезнените му вопли.
Гласът на Чичи’Гао, който се беше качил върху бюрото на господаря си и раздаваше команди, изведнъж секна. Очите на Бабашар светнаха и той надигна табуретката, за да я запокити към кресливия нагъл гоблин. Чичи’Гао заподскача и започна да прави резки въртеливи движения, за да заблуди джуджето, но не успя да избегне тежката дървена мебел, която го помете от бюрото.
През цялото време Деамон Медив остана безмълвен, като с досада наблюдаваше разиграващата се пред очите му схватка. В момента, в който Бабашар и Дериал се изправиха рамо до рамо срещу него, вратата пак се разтвори и през нея се заизливаха нови и нови войници. Възможност за съпротива вече нямаше. Не след дълго тримата другари бяха здраво притиснати и в кабинета отново се възцари тягостна тишина. Бабашар прецени, че поне засега нямаше да му се налага да слуша досадния глас на гоблина, който още лежеше проснат в несвяст на пода, затиснат с табуретката.
- Не исках да се стига дотук – започна Медив, - но вашето поведение премина всякакви граници. Сега ще останете в затвора, докато не реша, че ви е дошъл акълът в главата, за да ви пусна – той поглади замислено брадичката си. – Разбира се, аз съм много зает човек. Какво ли не ми е до главата? Не е изключено и да забравя за вас...
- Оръжието им, господарю – обади се един от охраната и пристъпи напред, награбил в ръце екипировката на тримата приключенци, която те бяха оставили по-рано, за да бъдат допуснати до началника на академията.
Презрителният поглед на Медив изведнъж се задържа върху оръжията и очите му алчно проблеснаха.
- Я виж ти. Какво имаме тук? – промърмори той, след което извади от купчината изкусно изработен гръмострел и внимателно го огледа. – Много майсторска работа. Вече не ги правят така. Разбира се, не може да се сравнява с Меча на светлината, но все пак ще попълня с нещо колекцията си от редки оръжия.
- Гръмострелчето ми! – отчаяно проплака Бабашар и опита да се освободи, но това беше невъзможно. – Какво правиш, бе? Ръцете долу от гръмострела!
Докато Бабашар псуваше и се пенеше, Деамон Медив нетърпеливо пристъпи към библиотеката в ъгъла на кабинета, приклекна и измъкна изпод дрехите си ключ, окачен на верижка около врата му. В следващия миг се сепна и раздразнено огледа останалите присъстващи, като очите му се задържаха върху разбеснялото се джудже.
- Какво чакате? – заповяда той. – Махайте ги от главата ми!
- Ще видиш ти! Ще ти дам аз на теб! Да ми краде гръмострела...
Виковете на Бабашар отекваха из широките коридори на академията дълго след като войниците го изведоха от кабинета.
* * *
Оказа се, че освен престижно учебно заведение, Западната академия в Мелион можеше успешно да се използва и като лично имение на сир Деамон Медив, който от дълги години се разпореждаше с нея. Доказателство за това беше зловещото мрачно подземие, където в дълбоки мръсни килии враговете му излежаваха поставените от самия него присъди. Той беше спокоен, че властите никога не биха му направили проблем за това, защото много от генералите на Съюза бяха негови възпитаници и дори често се допитваха до мнението му по важни политически въпроси.
- Къде сме? – с усилие попита Калейн, който тъкмо се свестяваше след тежкия удар и гледката, разкрила се пред премрежения му поглед, никак не му се нравеше.
- Къде сме? Питаш къде сме? Не виждаш ли, че сме на почивка в Тих Бряг? – отговори хапливо Бабашар. – Вие ми пазете хавлията, докато вляза да се изкъпя...
- Дръпни се, тогава, че голямата ти глава ми закрива слънцето и няма да хвана тен! – бързо влезе в ритъм Калейн.
- Млъкни, че ми взеха гръмострела, бе! – простена джуджето и зарови лице в шепите си.
- Ами аз имах предчувствие, че така ще стане. Никой, никога не ме слуша. – занарежда елфа. – Сега има да гнием тук...
Бабашар отведнъж скочи, хвана Калейн за яката и го затегли надолу.
- Да гнием? Още съм прекалено млад, за да гния по затворите. Имам-нямам 145 години. Животът ми тепърва започва. Ето сега, като си каносам брадата, че някои косми пак взеха да побеляват, ще изглеждам само на 100. Знаеш ли колко женски ме чакат там отвънка? На опашка се редят за мен. Ти си магьосник! Какво чакаш? За какво си ги чел всичките ония книги. Хайде, отивай там да взривиш вратата с някой фокус, че мен вече ме заболя главата да я блъскам!
- Ами жените ти ще трябва да почакат, защото след това мозъчно сътресение единственото, което мога да направя, е да ти накъдря мустаците.
- Всичко е заради меката ти глава, пълна с глупостите от книгите... – понечи да се заяде Бабашар, но сетне замислено се почеса по брадата и каза – Всъщност това с мустаците може и да не е чак толкоз лоша идея. Трябва да пробваме някой път.
На Дериал и без това му се беше събрало много. Той тъкмо се канеше да ги прекъсне, когато някой друг го изпревари.
- На ваше място бих си пестил приказките, за да имам сили да си оплаквам мъките – прозвуча добре познат глас.
- Айде този пак цъфна. Абе аз не те ли утрепах теб, бе? – рипна Бабашар, добра се до решетката и протегна ръце през металните пръти.
Въпреки огромната си самоувереност Чичи’Гао стреснато се отдръпна назад. Оскъдната светлина в затвора все пак беше достатъчна, за да се види, че тялото му е доста натъртено след сблъсъка с летящата табуретка. Когато гневно изсъска срещу тримата приятели, стана ясно, че зъбите му са още по-разредени от преди.
- Гневи се, докато можеш. Затворът много скоро ще сломи бойния ти дух – злобно занарежда гоблинът. – Вие тримата се мислите за голяма работа, но се вижда кой от коя страна на решетката е. Когато поседите няколко дни без храна и вода, друга песен ще запеете. Ще се молите за прошка и ще искате да ми целувате краката, но милост няма да има.
- Не се безпокой за мен – рече Бабашар. – На мен ми е удобно и от тази страна на решетката. Можеш да заповядаш да видиш как е. Ще ти целувам аз краката, ти само ги подай насам.
- Почти съм убедил господаря да направи зала за изтезания и ти ще си първият, върху който ще я изпробваме – закани се Чичи’Гао, без да осъзнава, че неволно е размахал пръст прекалено близо до носа на джуджето.
Бабашар хвана с желязна сила ръката му и яростно го задърпа през решетките навътре в килията. Гоблинът се разпищя като на заколение и двамата едри пазачи бързо се притекоха на помощ. Те, макар и трудно, изскубнаха помощника на сир Медив, който постоя известно време задъхан и пребледнял от страх, докато успее да се опомни. Сетне Чичи’Гао бързо си тръгна, а командите му още известно време кънтяха сред каменните стени:
- Никаква храна и вода за тях! Нека изгният тук, както им се полага! Ще ги науча аз тях на уважение!
След тази случка настроението на затворниците помръкна. Бабашар изсумтя, сви се в един ъгъл и започна тихо да си мърмори под мустак. Калейн безпомощно заоглежда тясната килия, чудейки се дали може да измисли някоя магия, с която да ги спаси. Дериал продължаваше да мълчи. След думите, които дръзко изрече в лицето на сир Медив, той не беше отронил и дума. Изведнъж стана, направи няколко обиколки в кръг и сетне рязко се закова на място, вперил поглед в малкото решетъчно прозорче високо горе на отсрещната стена. През него се процеждаха последните лъчи на Светилото, образувайки гаснещ отпечатък върху студения каменен под.
- Трябва да се кача до горе – каза Дериал.
- Вярно, че си слабичък, моето момче, но едва ли ще можеш да се промушиш през това тясно прозорче – целомъдрено отбеляза Бабашар.
- Не – поклати глава младият воин. – Трябва да повикам Нощен Вятър.
- А, вълчето ти ли? – зачуди се джуджето – Той също няма да може да се провре. Пък и още едно гладно гърло в килията...
Дериал тежко въздъхна.
- Не разбираш ли? Мога да го пратя да извика Тес. Тя ще ни помогне да се измъкнем.
- Тенеса ли? – зачуди се Калейн. – Тя пожела пак да се върне към стария си живот. Което значи, че може да е във всяка една от стотиците мелионски кръчми. Дори да намериш начин да я повикаш, надали ще се занимава с нас.
- Не – отрече Дериал. – Тес не е такава. Тя стигна толкова далеч с нас. Сигурен съм, че ще се притече на помощ, ако разбере, че сме в беда.
- Нека пробва момчето – авторитетно се намеси Бабашар. – Какво пък? Нищо няма да загубим от това. Хайде, качвай се на рамената ми и прави каквото си намислил.
Ниското, набито джудже по никакъв начин не изрази да е усетило тежестта на човека върху плещите си. Дериал спокойно се задържа, уловил с дясната си ръка решетката на прозорчето и тихо подсвирна с уста. Не след дълго от някакви храсти встрани действително се появи едрият сив вълк, който досега се беше крил далеч от хорските очи в двора на академията. Муцуната му се провря между решетките и езикът му успя нежно да близне Дериал по носа. Младият воин му прошепна нещо, след което Нощен Вятър се обърна и забързано потъна в сенките.
- Сега остава само да чакаме – каза Дериал, когато отново стъпи на пода.
_________________
*лади – наименование на мъжко джудже в света на Магландиум (бел.авт.)
Глава 1
Сир Деамон Медив
Месецът на Бялата Луна тъкмо бе настъпил на континента Магландиум, носейки със себе си благодатна топлина след продължителната дъждовна пролет, когато от север се вихреха силни ветрове. Лъчите на Светилото нежно милваха земята и превръщаха шумните води на Бързоструй в искрящо сребро. Недалеч от реката се простираше величественият град Мелион, който беше събрал в себе си най-пищното разнообразие от цветове и форми и приличаше на същинско гъмжило – дом за всеки, потърсил убежище зад високите му, непристъпни стени.
Градът разкриваше пред объркания поглед на новодошлия пътник неповторими гледки и щедро обливаше обонянието му с различни миризми и благоухания, но ритъмът на това място можеше да се усети най-добре от този, който се заслуша в неговите звуци. В първия час след пладне отвсякъде се носеше дрезгав глъч, сред който се отличаваха нахалните крясъци на по-настойчивите търговци, смехът от безгрижните детски игри, пиянските песни от безбройните кръчми, яростните заплахи и обвинения от уличните свади и гневните викове на стражите, изпратени да ги потушат. Всичко това беше неизменно съпътствано от оживени разговори за последните новини и клюки.
Мелион беше едно от малкото места в Магландиум, където можеха да се видят мирно съжителстващи представители на всички раси. Сред огромния град старите междувидови вражди, предразсъдъци и стаената дълбоко в съзнанието омраза, подклаждана от спомена за древни войни, сякаш губеха своя смисъл и се сливаха с многообразието. Естествено немалка роля за поддържането на реда играеше и силният военен гарнизон, който зорко следеше за произшествия.
В един от богатите квартали на града се извисяваше красивата бяла сграда на Западната Академия, оградена от широките си дворове и тренировъчни игрища. На втория етаж, с изглед към изящния мраморен фонтан на площада отвън, се намираше кабинетът на самия началник на академията – сир Деамон Медив.
В момента негово високо благородие никак не беше в добро настроение. Присвитите му очи с раздразнение се бяха впили в пристъпилите прага на кабинета му гости. Ниско джудже го гледаше наперено, като изнервено подръпваше космите на дългата си черна брада. Зад него стоеше строен елфически магьосник, който притеснено оглеждаше просторния кабинет, а отстрани беше застанал млад човешки воин с прибрана на опашка черна коса, който безчувствено зяпаше пода.
- Да видим дали съм разбрал правилно – спокойният глас на сир Медив прониза гробовната тишина. – Значи не сте успели да откриете меча и въпреки това отказвате да ми върнете предплатата, която ви дадох?
Отдясно на сир Деамон Медив беше седнал и неговият личен помощник – дребен, прегърбен гоблин, чиито ръст беше прекалено нисък дори за стандартите на расата му. По кафявото му, сбръчкано тяло лъщяха многобройни кичозни украшения, а тежък златен ланец теглеше надолу трътлестия му врат. Той яростно подсмръкна с кривия си нос и взе думата. От осеяната му с раздалечени жълти зъби уста лъхна тежката воня от наскоро изядени плъхове:
- Да, точно така! Правилно сте разбрал нахалството на тези неблагодарници, господарю – сетне се обърна яростно към тримата приятели и гласът му стана заплашителен и писклив. – Как така няма да плащате, бе? Как така няма да плащате?! Що за нечувана наглост е това? Вие знаете ли с кого си имате работа? Вие за кои се мислите?
- Няма ли да накараш това зеленото да млъкне, че ръцете ме засърбяха вече? – гръмко се намеси джуджето и стрелна с унищожителен поглед гоблина.
- Аз ли съм зелен, бе? Ти си зелен! – изписка настървено дребното същество. – Явно не си чувал за мен, затуй езикът ти е толкоз дързък. Аз съм Чичи’Гао Пети – наследник на една от най-уважаваните и благородни гоблински фамилии...
Само едно небрежно махване с ръка от страна на Медив беше достатъчно, за да накара Чичи’Гао да млъкне и да се спотаи зад високото бюро. Сетне възрастният мъж занарежда с дълбокия си басов глас:
- Вижте, господин Бабашар, аз съм разумен и справедлив човек. Ръководя най-добрата академия в Магландиум и съм получил признание лично от Главнокомандващия на Обединената Съюзническа Армия – главата му кимна към окачената на стената благодарствена грамота, поставена в тънка стъклена рамка. – По принцип съм свикнал да се отнасям към проблемите спокойно и с търпение – той направи кратка пауза и въздъхна. – Но когато хора като вас се опитват най-безочливо да ме мамят, търпението ми бързо се изчерпва.
Младият воин леко надигна очи и измери с поглед Деамон Медив. През това време джуджето Бабашар едва сдържаше гнева си. Клепачът на дясното му око трепна конвулсивно, което беше сигурен знак, че скоро ще избухне. Но той някак съумя да запази самообладание и спокойно попита:
- На какво основание ни подозирате в измама?
- Ясно е, че дори не сте се опитали да изпълните задачата, която ви поставих – каза Медив. – Жалко, защото Алесхел щеше да бъде достойно попълнение към колекцията ми от редки оръжия. Кажете сега, какво направихте с парите?
- Хич не си и помисляйте да ни лъжете. Ясно е какво сте направили – за пореден път се намеси Чичи’Гао Пети. – Сигурен съм, че сте обиколили всички долнопробни кръчми и бардаци оттук до източното крайбрежие на Магландиум. Само като ви погледна и ми става ясно, че не сте изтрезнели от няколко месеца. Обзалагам се, че сте се сприятелили със стотици кръчмари и леки жени. Не виждате ли, че господарят вече е отегчен от глупавите ви оправдания и иска да си види паричките на масата?! Не ме карайте да ставам лош! Аз съм разумен и справедлив, но когато хора като вас се опитват най-безочливо да ме мамят, търпението ми бързо се изчерпва...
- И аз съм разумен и справедлив, но когато гоблини като теб продължават да приказват и да ми лазят по нервите, юмрукът ми бързо се стоварва върху носовете им.
- Как смееш да ми говориш така, проскубано джудже?! – ожесточи се дребното същество. – Да ти окапе брадата, дано!
- Майната ти! – каза Бабашар.
- Чувате ли го как ми говори, господарю? Чувате ли го? – изскимтя обидено Чичи’Гао. – Не му позволявайте да ме позори така във Вашия кабинет!
- Достатъчно! – прогърмя гласът на Медив. Той стана от стола си и удари с юмрук по бюрото. – Слушайте какво! Ако не ми върнете предплатата, с която така лековерно ви възнаградих, горчиво ще съжалявате.
В знак на одобрение Чичи’Гао кимна и високомерно изгледа Бабашар. Междувременно раздразнението по лицето на младия воин се беше превърнало в гняв. Чертите му се изкривиха, а погледът му стана мрачен и суров. Докато Бабашар се канеше да продължи словесния дуел, той леко го изтласка настрани, приближи се до изправения Деамон Медив и дръзко го изгледа право в очите. Сетне рече:
- А сега искам ти да изслушаш какво имам да ти кажа и добре да го запомниш. Заради проклетия елфически меч минахме през безброй изпитания в забравени от боговете земи, където не е стъпвал човешки крак. Сблъскахме се с цяла армия освирепели гущероиди и чудовища, каквито фантазията ти е прекалено бедна да си представиш. Докато ти се излежаваше в удобното кресло зад бюрото си, достойни воини безсмислено изгубиха живота си, за да можеш да получиш малката си наградка. В сърцето ми зее дупка, защото едно невинно момиче завинаги остави потрошените си кости сред студените скали на мрачното Блато. И на всичкото отгоре накрая открихме гроба на Илидал съвсем празен. Изпрати ни да гоним вятъра, а сега искаш и да ти плащаме за това? Гледай си работата, защото няма да получиш от нас и пукната пара!
След тези думи младият воин не дочака отговор, а просто се обърна и решително се отправи към вратата. Чичи’Гао беше толкова слисан от това отношение към господаря му, че не можеше да отрони и дума. Той плахо извърна поглед към Деамон Медив и изтръпна при вида на потъмнялото му от гняв лице. Началникът на академията направи към него жест с ръка и помощникът му бързо се окопити.
- СТРАЖА-А-А! – изврещя с цяло гърло дребният гоблин.
Миг преди воинът да посегне към дръжката на вратата, тя се разтвори с трясък и вътре забързано нахлу група от петима млади войници. Само двама от тях носеха метални ризници, изплетени от халки и бяха въоръжени с мечове. Останалите бяха облечени с кожени нагръдници и стискаха в ръцете си къси дървени палки. Тримата приятели се оказаха обградени и за момент настъпи напрегната тишина. Положението им беше тежко, защото оръжията им бяха взети още преди да ги допуснат до кабинета на Медив.
- Хубава реч, Дериал, момчето ми – промърмори сякаш на себе си Бабашар, - но малко прибързана.
Когато видя, че ситуацията отново е под негов контрол, Деамон Медив се успокои и се отпусна в креслото зад бюрото си.
- След толкова много приключения трябва да сте доста уморени – каза със самодоволна усмивка той. – За да изкажа огромната си благодарност за усилията, които сте положили, обещавам да ви уредя най-широката килия в подземието на академията, където да се насладите на дълга и приятна почивка.
При думите му Чичи’Гао се изхили злобно с дрезгавия си писклив гласец и доволно потри ръце. Междувременно елфът-магьосник Калейн започна тихо да шепне някакво заклинание, като преценяваше то да не е прекалено силно, та да се обърне срещу него и приятелите му в тясното пространство между четирите стени на кабинета. Това не убегна от острия поглед на Медив и той даде безгласна команда на войниците си. Преди да успее да реагира, едната от дървените палки се стовари върху главата на Калейн и той загуби съзнание, просвайки се на земята.
- Джуджето! Ударете и джуджето! – развика се гоблинът.
Палката на друг пазач отскочи с глух удар от главата на Бабашар, но той не падна. Джуджето бавно се извърна към войника зад себе си и го изгледа така свирепо, че той неволно дръпна ръката с палката зад гърба си и леко отстъпи назад, притеснен.
В следващия миг всичко се разви с главоломна бързина. Пазачите едновременно скочиха към останалите на крака приключенци. Двама от тях уловиха ръцете на Дериал и го приковаха към стената, а трети налетя, за да го удари, но воинът успя да го изрита, преди да се приближи достатъчно и нападателят рухна назад. Междувременно войникът, посегнал на Бабашар, неуверено вдигна палката си за втори удар, но преди да успее да замахне, джуджето разярено скочи към него, събори го на земята и започна да го налага с жестоки удари по лицето. Последният от охраната се опита да издърпа разбеснелия се лади*, но силите не му достигнаха.
Разгневеният Дериал се освободи от хватката, като успя да изскубне едната си ръка и да улови палката на противника си отдясно. След добре премерен ритник в бъбреците пазачът изпусна оръжието си и то остана под контрола на младия воин. Дериал светкавично повали другия нападател с удар под брадичката и го остави да се въргаля на пода с глухи стонове. В следващия миг пред него проблесна хладното острие на меч. Той затаи дъх, готов да посрещне атаката, но не му се наложи, защото Бабашар вече се беше разправил с останалите войници и стовари тежка дървена табуретка в гърба на мечоносеца. Той залитна напред и попадна в прегръдката на Дериал, който напъна мишци и го метна към най-близкия прозорец. Стъклата се пръснаха с пронизителен звън и войникът падна с истеричен крясък, секунда след което отдолу долетяха болезнените му вопли.
Гласът на Чичи’Гао, който се беше качил върху бюрото на господаря си и раздаваше команди, изведнъж секна. Очите на Бабашар светнаха и той надигна табуретката, за да я запокити към кресливия нагъл гоблин. Чичи’Гао заподскача и започна да прави резки въртеливи движения, за да заблуди джуджето, но не успя да избегне тежката дървена мебел, която го помете от бюрото.
През цялото време Деамон Медив остана безмълвен, като с досада наблюдаваше разиграващата се пред очите му схватка. В момента, в който Бабашар и Дериал се изправиха рамо до рамо срещу него, вратата пак се разтвори и през нея се заизливаха нови и нови войници. Възможност за съпротива вече нямаше. Не след дълго тримата другари бяха здраво притиснати и в кабинета отново се възцари тягостна тишина. Бабашар прецени, че поне засега нямаше да му се налага да слуша досадния глас на гоблина, който още лежеше проснат в несвяст на пода, затиснат с табуретката.
- Не исках да се стига дотук – започна Медив, - но вашето поведение премина всякакви граници. Сега ще останете в затвора, докато не реша, че ви е дошъл акълът в главата, за да ви пусна – той поглади замислено брадичката си. – Разбира се, аз съм много зает човек. Какво ли не ми е до главата? Не е изключено и да забравя за вас...
- Оръжието им, господарю – обади се един от охраната и пристъпи напред, награбил в ръце екипировката на тримата приключенци, която те бяха оставили по-рано, за да бъдат допуснати до началника на академията.
Презрителният поглед на Медив изведнъж се задържа върху оръжията и очите му алчно проблеснаха.
- Я виж ти. Какво имаме тук? – промърмори той, след което извади от купчината изкусно изработен гръмострел и внимателно го огледа. – Много майсторска работа. Вече не ги правят така. Разбира се, не може да се сравнява с Меча на светлината, но все пак ще попълня с нещо колекцията си от редки оръжия.
- Гръмострелчето ми! – отчаяно проплака Бабашар и опита да се освободи, но това беше невъзможно. – Какво правиш, бе? Ръцете долу от гръмострела!
Докато Бабашар псуваше и се пенеше, Деамон Медив нетърпеливо пристъпи към библиотеката в ъгъла на кабинета, приклекна и измъкна изпод дрехите си ключ, окачен на верижка около врата му. В следващия миг се сепна и раздразнено огледа останалите присъстващи, като очите му се задържаха върху разбеснялото се джудже.
- Какво чакате? – заповяда той. – Махайте ги от главата ми!
- Ще видиш ти! Ще ти дам аз на теб! Да ми краде гръмострела...
Виковете на Бабашар отекваха из широките коридори на академията дълго след като войниците го изведоха от кабинета.
* * *
Оказа се, че освен престижно учебно заведение, Западната академия в Мелион можеше успешно да се използва и като лично имение на сир Деамон Медив, който от дълги години се разпореждаше с нея. Доказателство за това беше зловещото мрачно подземие, където в дълбоки мръсни килии враговете му излежаваха поставените от самия него присъди. Той беше спокоен, че властите никога не биха му направили проблем за това, защото много от генералите на Съюза бяха негови възпитаници и дори често се допитваха до мнението му по важни политически въпроси.
- Къде сме? – с усилие попита Калейн, който тъкмо се свестяваше след тежкия удар и гледката, разкрила се пред премрежения му поглед, никак не му се нравеше.
- Къде сме? Питаш къде сме? Не виждаш ли, че сме на почивка в Тих Бряг? – отговори хапливо Бабашар. – Вие ми пазете хавлията, докато вляза да се изкъпя...
- Дръпни се, тогава, че голямата ти глава ми закрива слънцето и няма да хвана тен! – бързо влезе в ритъм Калейн.
- Млъкни, че ми взеха гръмострела, бе! – простена джуджето и зарови лице в шепите си.
- Ами аз имах предчувствие, че така ще стане. Никой, никога не ме слуша. – занарежда елфа. – Сега има да гнием тук...
Бабашар отведнъж скочи, хвана Калейн за яката и го затегли надолу.
- Да гнием? Още съм прекалено млад, за да гния по затворите. Имам-нямам 145 години. Животът ми тепърва започва. Ето сега, като си каносам брадата, че някои косми пак взеха да побеляват, ще изглеждам само на 100. Знаеш ли колко женски ме чакат там отвънка? На опашка се редят за мен. Ти си магьосник! Какво чакаш? За какво си ги чел всичките ония книги. Хайде, отивай там да взривиш вратата с някой фокус, че мен вече ме заболя главата да я блъскам!
- Ами жените ти ще трябва да почакат, защото след това мозъчно сътресение единственото, което мога да направя, е да ти накъдря мустаците.
- Всичко е заради меката ти глава, пълна с глупостите от книгите... – понечи да се заяде Бабашар, но сетне замислено се почеса по брадата и каза – Всъщност това с мустаците може и да не е чак толкоз лоша идея. Трябва да пробваме някой път.
На Дериал и без това му се беше събрало много. Той тъкмо се канеше да ги прекъсне, когато някой друг го изпревари.
- На ваше място бих си пестил приказките, за да имам сили да си оплаквам мъките – прозвуча добре познат глас.
- Айде този пак цъфна. Абе аз не те ли утрепах теб, бе? – рипна Бабашар, добра се до решетката и протегна ръце през металните пръти.
Въпреки огромната си самоувереност Чичи’Гао стреснато се отдръпна назад. Оскъдната светлина в затвора все пак беше достатъчна, за да се види, че тялото му е доста натъртено след сблъсъка с летящата табуретка. Когато гневно изсъска срещу тримата приятели, стана ясно, че зъбите му са още по-разредени от преди.
- Гневи се, докато можеш. Затворът много скоро ще сломи бойния ти дух – злобно занарежда гоблинът. – Вие тримата се мислите за голяма работа, но се вижда кой от коя страна на решетката е. Когато поседите няколко дни без храна и вода, друга песен ще запеете. Ще се молите за прошка и ще искате да ми целувате краката, но милост няма да има.
- Не се безпокой за мен – рече Бабашар. – На мен ми е удобно и от тази страна на решетката. Можеш да заповядаш да видиш как е. Ще ти целувам аз краката, ти само ги подай насам.
- Почти съм убедил господаря да направи зала за изтезания и ти ще си първият, върху който ще я изпробваме – закани се Чичи’Гао, без да осъзнава, че неволно е размахал пръст прекалено близо до носа на джуджето.
Бабашар хвана с желязна сила ръката му и яростно го задърпа през решетките навътре в килията. Гоблинът се разпищя като на заколение и двамата едри пазачи бързо се притекоха на помощ. Те, макар и трудно, изскубнаха помощника на сир Медив, който постоя известно време задъхан и пребледнял от страх, докато успее да се опомни. Сетне Чичи’Гао бързо си тръгна, а командите му още известно време кънтяха сред каменните стени:
- Никаква храна и вода за тях! Нека изгният тук, както им се полага! Ще ги науча аз тях на уважение!
След тази случка настроението на затворниците помръкна. Бабашар изсумтя, сви се в един ъгъл и започна тихо да си мърмори под мустак. Калейн безпомощно заоглежда тясната килия, чудейки се дали може да измисли някоя магия, с която да ги спаси. Дериал продължаваше да мълчи. След думите, които дръзко изрече в лицето на сир Медив, той не беше отронил и дума. Изведнъж стана, направи няколко обиколки в кръг и сетне рязко се закова на място, вперил поглед в малкото решетъчно прозорче високо горе на отсрещната стена. През него се процеждаха последните лъчи на Светилото, образувайки гаснещ отпечатък върху студения каменен под.
- Трябва да се кача до горе – каза Дериал.
- Вярно, че си слабичък, моето момче, но едва ли ще можеш да се промушиш през това тясно прозорче – целомъдрено отбеляза Бабашар.
- Не – поклати глава младият воин. – Трябва да повикам Нощен Вятър.
- А, вълчето ти ли? – зачуди се джуджето – Той също няма да може да се провре. Пък и още едно гладно гърло в килията...
Дериал тежко въздъхна.
- Не разбираш ли? Мога да го пратя да извика Тес. Тя ще ни помогне да се измъкнем.
- Тенеса ли? – зачуди се Калейн. – Тя пожела пак да се върне към стария си живот. Което значи, че може да е във всяка една от стотиците мелионски кръчми. Дори да намериш начин да я повикаш, надали ще се занимава с нас.
- Не – отрече Дериал. – Тес не е такава. Тя стигна толкова далеч с нас. Сигурен съм, че ще се притече на помощ, ако разбере, че сме в беда.
- Нека пробва момчето – авторитетно се намеси Бабашар. – Какво пък? Нищо няма да загубим от това. Хайде, качвай се на рамената ми и прави каквото си намислил.
Ниското, набито джудже по никакъв начин не изрази да е усетило тежестта на човека върху плещите си. Дериал спокойно се задържа, уловил с дясната си ръка решетката на прозорчето и тихо подсвирна с уста. Не след дълго от някакви храсти встрани действително се появи едрият сив вълк, който досега се беше крил далеч от хорските очи в двора на академията. Муцуната му се провря между решетките и езикът му успя нежно да близне Дериал по носа. Младият воин му прошепна нещо, след което Нощен Вятър се обърна и забързано потъна в сенките.
- Сега остава само да чакаме – каза Дериал, когато отново стъпи на пода.
_________________
*лади – наименование на мъжко джудже в света на Магландиум (бел.авт.)