[Рисковете на блатото] Герои
Публикувано: чет окт 25, 2007 8:48 pm
Име: Волфганг фон Дункелхофен
Прякор: Черепа, Черния.
Ниво: 6
Раса: Човек
Пол: М
Възраст: 33
Височина: 190
Тегло: 90 кг
МР: 2
МТ: 2
Описание: Висок и строен, Волфганг на пръв поглед няма нищо необикновено в себе си – черна коса с червени кичури, симпатично лице и изпъкващи мускули. Винаги е с брада тип „катинарче”. Облечен в черно и препасал вечния си меч. Лакираната му кожена ризница (черна) и светлата кожа допълват зловещия му образ.
Натрупан опит: 21 000 Следващо ниво:28 000 Неразпределени ТР: 0
Жизненост: 33 +5 + 9 +9 +9 +10 +11 = 86
Виталност: 4 Скорост: 16 Красота: 15 Късмет: 5
Сила: 10 Доп. Тегло: 20 Реакция: 22 Претоварване:
Ловкост:12 ТД: 14
Интелект:16 Обаяние: 15
Прецизност:10 Бдителност: 5
Издържливост: 6
Устойчивости:
МЗ:0
ПсУ: 13
УО: 4
Воля: 13
Магически способности:
МУ:11
МА:3
Мана: 16 +16 +16 +16 +16 +16 +16 = 112
Боини показатели
БЗ: 15
БЩ: 0
Стабилност: 15
Захват: 30
РЕС: 30
Борба:
Бонус: Тяло:
Невъоръжена атака:
Бонус: Ръка: Крак:
Ръкопашни оръжия:
Бонус: 3 + 5 Оръжие:
Възможни Спец. движения:
Стрелба:
Бонус: Оръжие:
Оръжие - Меч
АТ: 17
ТД: 6
Щета: 4з. сечаща
Обсег:2м
МР: 2
Уст./Нар:16
Моментно състояние:
ЖТ: 33
ВШ: 0
ТН: 0
Кондиция:
ИЗ: 5
ТУ: 0
ТП: 0
Общи умения:
Плуване: 5
Катерене: 5
Езда: 6
Промъкване: 11
Отскок: 5
Обоняние:
Расови и допълнителни умения:
- Възприемчивост: дава допълнително специално умение и позволява да не се заплаща началната им цена;
- Богоизбрани: дава допълнителен опит за късмет;
Способности и познания:
Пазарлък 7(база)
Убеждаване 6 + 6(лидер) + 7 (База)
Измама 7 (база)
Заплаха 6 +6 (база)
Тактика 6
Психология 6 + 6(лидер) + 8(база)
Съблазняване 7(база)
Актьорско майсторство 6(база)
Политика 6
Специални умения:
Лидер 12 (Боен вик: +2 Умора, Шанс за успех, БЗ и Реакция)
Войн 10
Пари:
История:
„Името ми е Волфганг фон Дункелхофен и това е моята история…
(Волфганг е герой от Хоул, но съм му преработил историята за играта, а така започват всички негови книги.)
Роден съм в едно малко селце, но кръвта ми е синя… проклета да е. Много време родът ми се е възгордявал, докато накрая се превърнали в селяни по всичко, освен по име. Отраснах по улиците и това изтри наследствената ми арогантност. Първо проявих дарбите си, като уличен побойник – станах главатар на една от множеството банди. Още тогава по ме биваше да се измъквам с приказки, отколкото с юмруци. После пък навърших 16 и влезнах в армията. Бахти кариерата, бахти чудото… за два месеца – ефрейтор, след още три – сержант. После изкарах военното училище и станах капитан. Обаче свалих дъщерята на генерала и ме уволниха позорно. И така, на 20 бях в следната ситуация: „Той имаше 5 медника в джоба си и целия свят пред себе си”. Обикалях наляво-надясно, ходих и до вечната гора. Мога с часове да ти разказвам, какво съм правил – бих се с уивърн и загубих, но ми спасиха задника пак медния ми език и думите. Сигурно съм единствения човек, който е успял да влезне във Вечната гора и да излезе от там жив! Е, вързан от главата до петите, но жив. Но това, което ме промени се случи през един мрачен и дъждовен ден…
Бях заседнал в кръчма в Мелион. Цепеше ме глава, но нямах пари за пиене, а само за храна, защото си бях взел компания за леглото – една сладка и смугла красавица, която изглеждаше десетина години по-млада, отколкото бе. Та болеше си ме главата и ме присвиваха ребрата, от кръчмарския бой предишната вечер, и се чудех какво да правя. Пак мислех в армията да се запиша, но нещо ми се наби в очите…
Кръчмата бе долнопробна, но не това ме заинтригува. Видях, колко пропаднали са хората! Видях дребнавостта на всички и похотта, струяща от тях. Съдържателя налагаше една от курвите, защото не му била дала полагащата му се част от парите. Станах и с два удара го повалих на земята, после си излязох, без да си платя закуската. На улицата се спрях. Чудех се, какво ми се е случило, защо нещо обикновено и делнично не ми правеше впечатление? Не знаех какво ми става! Дори дадох последните си медници на някаква просякиня, при положение, че винаги съм избягвал такива действия!
Взех коня си от конюшнята и препуснах на север, докато не ме нападнаха от засада – две стрели свалиха коня ми, а стрелците бързо ме атакуваха. Не бяха кой-знае какво, но когато ги повалих и единия ме помоли за милост аз му я дадох! Никога, никога не бях щадял противник досега! Какво ми ставаше? И вечерта разбрах…
В съня ми се яви не друг, а богинята на любовта и плодородието Алфанна. Беше толкова красива, че паднах на колене и целунах земята пред краката й. Тя ме погледна и после ми каза:
„Сега ти си мой шампион, Вълко. Ти си моят избраник сред смъртните и ти трябва да се грижиш за моите нужди във вашия свят.”
Събудих се и отхвърлих съня, като бълнуване. Но след като десет вечери подред сънувах едно и също се ядосах и извиках към небето:
„Какво искаш да направя, демоните да те вземат!!!”
И ми отговориха… Да не бях питал…
Богиянта се яви пред мен в същия приказен образ, както и в сънищата ми. Лека, дори прозирна роба обгръщаше стройното й тяло, косата й бе оцветена в червено, а очите й бяха зелени. Лицето й… няма думи, които да могат да го опишат! Кожата й – гладка и белоснежна, ръцете й – тънки и изящни, а краката й – дълги и стройни. Ноктите й бяха боядисани в червено, като косата й, а на кръста й широк златотъкан колан покриваше това, което робата би разкрила. Докато говореше, малките й, но изключително красиви гърди се повдигаха и спускаха равномерно, а розовите им зърна сякаш ме подканваха да ги целуна… така я запомних – красива и съблазнителна, но не знам – такава ли е наистина или просто искаше да привлече вниманието ми…
„Ще отидеш в Брил.” Каза ми тя „Там се зараждат бунтове. Прекрати ги! Унищожи размирниците, защото те служат на злия Еврез-зул. Много мои слуги ще загинат! Това ще ме разочарова… тръгвай мили мой, тръгвай и природата ще ти дава сили…”
Отидох в Брил и заедно с местните власти осуетих плановете на полу-бога демон. Но за награда, вместо висок пост и добра заплата получих шут в задника. Обикалях без цел, мислейки, че богинята е свършила с мен… де тоя късмет! Пак ми се яви тя, също толкова красива и все така съблазнителна… и тогава осъзнах – бях лудо влюбен в нея и щях да направя каквото ми каже. Дори и то да доведеше до смъртта ми. Тази вечер тя говори дълго с мен, разясни ми много неща, които не разбирах, помогна ми да осъзная злините, които съм извършвал през живота си. А една част от разговора ни остана завинаги в паметта ми:
„Богиньо, аз живях недостойно.” заявих, мрачен. „Кажи ми, как да стана достоен за честта, която ми оказваш?” А тя ми отвърна:
„Не се променяй. Просто проявявай жалост и любов към останалите.”
„Но пиенето, жените, злините, убийствата? Как може ти да подкрепяш убийствата, които върша?”
„Аз не съм Самариан, Вълко. Аз съм си аз. Знам, че за да се стори добро, често трябва да се извърши зло. Знам, че човек има желания и че не винаги може да им устои. Не, аз не изисквам от теб да се въздържаш от сладостите на живота. Ти ще ги заслужиш, защото да ми служиш е опасно…”
Сами разбирате, че бях шокиран! Но богинята говореше истини – не промених живота си с много – все още се напивах, а и с „жриците на любовта” се запознавах, но тя не каза нищо. Дори от време на време я чувах, как ми се присмива, когато се жалвах заради болката в главата си… Имаше периоди, когато с месеци не я чувах, имаше времена, когато всеки ден си общувах с нея. Обичам метода й на действие – казва ми какво да свърша и после ме оставя да си действам, а не ми наднича зад гърба (всъщност, сигурно наднича, но не се издава), както правят другите жени.
А знаете ли, защо косата ми не е в един цвят? Някога бе черна като нощта, но богинята ме награждава с целувка, прегръдка или дори само с докосване. След всяко награждаване, в косата ми се появяват червени кичури. В началото бяха малко, но сега вече са два големи, защото не една награда съм заслужил през годините.
И така, вече седем години й служа. Убивам, помагам, пия и любя в нейното име. Два пъти ме е наказвала, но не ще ги забравя. Първия път се напих и пребих едно момченце, задето разля супа по мен. Цял месец сънувах кошмари от всякакъв вид. После тя ми се яви и ми каза, че това е било наказанието ми.
Втория път убих без причина – беше ми криво и просто заколих един просяк, който прояви твърде голямо нахалство. Тогава тя ми се яви веднага и просто ми удари един шамар. Повярвайте ми, никога не съм отхвърчал пет метра назад от удар, но го сторих. След това боледувах три дни, като за малко не загинах. После тя ми се яви отново, като твърдо отказа да коментира случката. Обичам я за тази й черта – наказанието изкупва греха ти и толкова. Не ти го натяква, като повечето смъртни.
Вече съм на 33, но още я обичам, като младеж. И ще я обичам, докато не умра…
А как си спечелих прякора Черепа? О, това е грозна, но интересна история.
Беше по времето, когато още не бях призован от богинята. Водех банда хамани, с които грабехме по пътищата. Всичко тръгна от навика ми да нося черепи. Е истински де, ами като украшения. Наистина прекалявах, а и сега съм си същия, честно казано. Но самия прякор ми даде водачът на по-голямата банда, към която се присъединих – Силвия Чумата. Чувам, че още тероризира Западния съюз. И ще го тероризира! Тя си е такава. Но този ден бях целия в черно, както винаги, а на дръжката на меча ми, на брошката, държаща наметалото ми, на токата на колана ми, на трита ми пръстена, на медальона ми, че и на обицата ми (вече не я нося, но мисля, че дупката се вижда при добро вглеждане) имаше черепи. Тя ме изгледа и заяви:
- Къвто си блед и с черни очи, ако се избръснеш гола глава ще си в тон с украсата си. Що не носиш това вместо шлем – и ми подхвърли череп на вълк. – Така ще знаят кой си, Волфганг, дето носи черепи или вълчия череп.
От тогава насам, всички ми викат Черепа, но първа тя го измисли…
Черния, пък идва от облеклото ми – винаги черно! Нищо друго! Постоянно нося черно и се гордея със стила си на обличане. И когато попитат: „Кой Волфганг?” или „Кой Череп, бе?” му отвръщат „Черния”… хора ще, какво да ги правиш…
Аз съм Волфганг фон Дункелхофен и това бе моята история…”
Прякор: Черепа, Черния.
Ниво: 6
Раса: Човек
Пол: М
Възраст: 33
Височина: 190
Тегло: 90 кг
МР: 2
МТ: 2
Описание: Висок и строен, Волфганг на пръв поглед няма нищо необикновено в себе си – черна коса с червени кичури, симпатично лице и изпъкващи мускули. Винаги е с брада тип „катинарче”. Облечен в черно и препасал вечния си меч. Лакираната му кожена ризница (черна) и светлата кожа допълват зловещия му образ.
Натрупан опит: 21 000 Следващо ниво:28 000 Неразпределени ТР: 0
Жизненост: 33 +5 + 9 +9 +9 +10 +11 = 86
Виталност: 4 Скорост: 16 Красота: 15 Късмет: 5
Сила: 10 Доп. Тегло: 20 Реакция: 22 Претоварване:
Ловкост:12 ТД: 14
Интелект:16 Обаяние: 15
Прецизност:10 Бдителност: 5
Издържливост: 6
Устойчивости:
МЗ:0
ПсУ: 13
УО: 4
Воля: 13
Магически способности:
МУ:11
МА:3
Мана: 16 +16 +16 +16 +16 +16 +16 = 112
Боини показатели
БЗ: 15
БЩ: 0
Стабилност: 15
Захват: 30
РЕС: 30
Борба:
Бонус: Тяло:
Невъоръжена атака:
Бонус: Ръка: Крак:
Ръкопашни оръжия:
Бонус: 3 + 5 Оръжие:
Възможни Спец. движения:
Стрелба:
Бонус: Оръжие:
Оръжие - Меч
АТ: 17
ТД: 6
Щета: 4з. сечаща
Обсег:2м
МР: 2
Уст./Нар:16
Моментно състояние:
ЖТ: 33
ВШ: 0
ТН: 0
Кондиция:
ИЗ: 5
ТУ: 0
ТП: 0
Общи умения:
Плуване: 5
Катерене: 5
Езда: 6
Промъкване: 11
Отскок: 5
Обоняние:
Расови и допълнителни умения:
- Възприемчивост: дава допълнително специално умение и позволява да не се заплаща началната им цена;
- Богоизбрани: дава допълнителен опит за късмет;
Способности и познания:
Пазарлък 7(база)
Убеждаване 6 + 6(лидер) + 7 (База)
Измама 7 (база)
Заплаха 6 +6 (база)
Тактика 6
Психология 6 + 6(лидер) + 8(база)
Съблазняване 7(база)
Актьорско майсторство 6(база)
Политика 6
Специални умения:
Лидер 12 (Боен вик: +2 Умора, Шанс за успех, БЗ и Реакция)
Войн 10
Пари:
История:
„Името ми е Волфганг фон Дункелхофен и това е моята история…
(Волфганг е герой от Хоул, но съм му преработил историята за играта, а така започват всички негови книги.)
Роден съм в едно малко селце, но кръвта ми е синя… проклета да е. Много време родът ми се е възгордявал, докато накрая се превърнали в селяни по всичко, освен по име. Отраснах по улиците и това изтри наследствената ми арогантност. Първо проявих дарбите си, като уличен побойник – станах главатар на една от множеството банди. Още тогава по ме биваше да се измъквам с приказки, отколкото с юмруци. После пък навърших 16 и влезнах в армията. Бахти кариерата, бахти чудото… за два месеца – ефрейтор, след още три – сержант. После изкарах военното училище и станах капитан. Обаче свалих дъщерята на генерала и ме уволниха позорно. И така, на 20 бях в следната ситуация: „Той имаше 5 медника в джоба си и целия свят пред себе си”. Обикалях наляво-надясно, ходих и до вечната гора. Мога с часове да ти разказвам, какво съм правил – бих се с уивърн и загубих, но ми спасиха задника пак медния ми език и думите. Сигурно съм единствения човек, който е успял да влезне във Вечната гора и да излезе от там жив! Е, вързан от главата до петите, но жив. Но това, което ме промени се случи през един мрачен и дъждовен ден…
Бях заседнал в кръчма в Мелион. Цепеше ме глава, но нямах пари за пиене, а само за храна, защото си бях взел компания за леглото – една сладка и смугла красавица, която изглеждаше десетина години по-млада, отколкото бе. Та болеше си ме главата и ме присвиваха ребрата, от кръчмарския бой предишната вечер, и се чудех какво да правя. Пак мислех в армията да се запиша, но нещо ми се наби в очите…
Кръчмата бе долнопробна, но не това ме заинтригува. Видях, колко пропаднали са хората! Видях дребнавостта на всички и похотта, струяща от тях. Съдържателя налагаше една от курвите, защото не му била дала полагащата му се част от парите. Станах и с два удара го повалих на земята, после си излязох, без да си платя закуската. На улицата се спрях. Чудех се, какво ми се е случило, защо нещо обикновено и делнично не ми правеше впечатление? Не знаех какво ми става! Дори дадох последните си медници на някаква просякиня, при положение, че винаги съм избягвал такива действия!
Взех коня си от конюшнята и препуснах на север, докато не ме нападнаха от засада – две стрели свалиха коня ми, а стрелците бързо ме атакуваха. Не бяха кой-знае какво, но когато ги повалих и единия ме помоли за милост аз му я дадох! Никога, никога не бях щадял противник досега! Какво ми ставаше? И вечерта разбрах…
В съня ми се яви не друг, а богинята на любовта и плодородието Алфанна. Беше толкова красива, че паднах на колене и целунах земята пред краката й. Тя ме погледна и после ми каза:
„Сега ти си мой шампион, Вълко. Ти си моят избраник сред смъртните и ти трябва да се грижиш за моите нужди във вашия свят.”
Събудих се и отхвърлих съня, като бълнуване. Но след като десет вечери подред сънувах едно и също се ядосах и извиках към небето:
„Какво искаш да направя, демоните да те вземат!!!”
И ми отговориха… Да не бях питал…
Богиянта се яви пред мен в същия приказен образ, както и в сънищата ми. Лека, дори прозирна роба обгръщаше стройното й тяло, косата й бе оцветена в червено, а очите й бяха зелени. Лицето й… няма думи, които да могат да го опишат! Кожата й – гладка и белоснежна, ръцете й – тънки и изящни, а краката й – дълги и стройни. Ноктите й бяха боядисани в червено, като косата й, а на кръста й широк златотъкан колан покриваше това, което робата би разкрила. Докато говореше, малките й, но изключително красиви гърди се повдигаха и спускаха равномерно, а розовите им зърна сякаш ме подканваха да ги целуна… така я запомних – красива и съблазнителна, но не знам – такава ли е наистина или просто искаше да привлече вниманието ми…
„Ще отидеш в Брил.” Каза ми тя „Там се зараждат бунтове. Прекрати ги! Унищожи размирниците, защото те служат на злия Еврез-зул. Много мои слуги ще загинат! Това ще ме разочарова… тръгвай мили мой, тръгвай и природата ще ти дава сили…”
Отидох в Брил и заедно с местните власти осуетих плановете на полу-бога демон. Но за награда, вместо висок пост и добра заплата получих шут в задника. Обикалях без цел, мислейки, че богинята е свършила с мен… де тоя късмет! Пак ми се яви тя, също толкова красива и все така съблазнителна… и тогава осъзнах – бях лудо влюбен в нея и щях да направя каквото ми каже. Дори и то да доведеше до смъртта ми. Тази вечер тя говори дълго с мен, разясни ми много неща, които не разбирах, помогна ми да осъзная злините, които съм извършвал през живота си. А една част от разговора ни остана завинаги в паметта ми:
„Богиньо, аз живях недостойно.” заявих, мрачен. „Кажи ми, как да стана достоен за честта, която ми оказваш?” А тя ми отвърна:
„Не се променяй. Просто проявявай жалост и любов към останалите.”
„Но пиенето, жените, злините, убийствата? Как може ти да подкрепяш убийствата, които върша?”
„Аз не съм Самариан, Вълко. Аз съм си аз. Знам, че за да се стори добро, често трябва да се извърши зло. Знам, че човек има желания и че не винаги може да им устои. Не, аз не изисквам от теб да се въздържаш от сладостите на живота. Ти ще ги заслужиш, защото да ми служиш е опасно…”
Сами разбирате, че бях шокиран! Но богинята говореше истини – не промених живота си с много – все още се напивах, а и с „жриците на любовта” се запознавах, но тя не каза нищо. Дори от време на време я чувах, как ми се присмива, когато се жалвах заради болката в главата си… Имаше периоди, когато с месеци не я чувах, имаше времена, когато всеки ден си общувах с нея. Обичам метода й на действие – казва ми какво да свърша и после ме оставя да си действам, а не ми наднича зад гърба (всъщност, сигурно наднича, но не се издава), както правят другите жени.
А знаете ли, защо косата ми не е в един цвят? Някога бе черна като нощта, но богинята ме награждава с целувка, прегръдка или дори само с докосване. След всяко награждаване, в косата ми се появяват червени кичури. В началото бяха малко, но сега вече са два големи, защото не една награда съм заслужил през годините.
И така, вече седем години й служа. Убивам, помагам, пия и любя в нейното име. Два пъти ме е наказвала, но не ще ги забравя. Първия път се напих и пребих едно момченце, задето разля супа по мен. Цял месец сънувах кошмари от всякакъв вид. После тя ми се яви и ми каза, че това е било наказанието ми.
Втория път убих без причина – беше ми криво и просто заколих един просяк, който прояви твърде голямо нахалство. Тогава тя ми се яви веднага и просто ми удари един шамар. Повярвайте ми, никога не съм отхвърчал пет метра назад от удар, но го сторих. След това боледувах три дни, като за малко не загинах. После тя ми се яви отново, като твърдо отказа да коментира случката. Обичам я за тази й черта – наказанието изкупва греха ти и толкова. Не ти го натяква, като повечето смъртни.
Вече съм на 33, но още я обичам, като младеж. И ще я обичам, докато не умра…
А как си спечелих прякора Черепа? О, това е грозна, но интересна история.
Беше по времето, когато още не бях призован от богинята. Водех банда хамани, с които грабехме по пътищата. Всичко тръгна от навика ми да нося черепи. Е истински де, ами като украшения. Наистина прекалявах, а и сега съм си същия, честно казано. Но самия прякор ми даде водачът на по-голямата банда, към която се присъединих – Силвия Чумата. Чувам, че още тероризира Западния съюз. И ще го тероризира! Тя си е такава. Но този ден бях целия в черно, както винаги, а на дръжката на меча ми, на брошката, държаща наметалото ми, на токата на колана ми, на трита ми пръстена, на медальона ми, че и на обицата ми (вече не я нося, но мисля, че дупката се вижда при добро вглеждане) имаше черепи. Тя ме изгледа и заяви:
- Къвто си блед и с черни очи, ако се избръснеш гола глава ще си в тон с украсата си. Що не носиш това вместо шлем – и ми подхвърли череп на вълк. – Така ще знаят кой си, Волфганг, дето носи черепи или вълчия череп.
От тогава насам, всички ми викат Черепа, но първа тя го измисли…
Черния, пък идва от облеклото ми – винаги черно! Нищо друго! Постоянно нося черно и се гордея със стила си на обличане. И когато попитат: „Кой Волфганг?” или „Кой Череп, бе?” му отвръщат „Черния”… хора ще, какво да ги правиш…
Аз съм Волфганг фон Дункелхофен и това бе моята история…”