Нежно начало. Започва от камъче/всяка лавина!
Модератор: cherno_slance
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Нежно начало. Започва от камъче/всяка лавина!
Езерино се оказа вълшебен лабиринт от дворци и градини, който завинаги плени въобръжението и сърцето на графската любовница – загадъчната и тайнствена дама на име Калисто. Щом видя водите на езерото, тя мигновенно загуби подозренията си, че той я премества от Ценавея заради срам, за да я скре от хорските очи като красива, но неприлична картина. Всъщност се оказа точно обратното – три месеца преди сезона на баловете от Мидена пристигна малка армия шивачки, учители по пеене, танци и рисуване, следвани от не по-малко настойчиви учители по банково и търговско дело. Още с пристигането си те обсебиха Калисто от сутрин до вечер в продължение на два месеца, подлагайки великолепния й ум на огромно, непривично за нея натоварване. В края на всяка седмицата я връщаха на домакина в състояние, близо до душевното вцепенение на слугите късно вечер. За нейна изненада той с безпогрешен усет я потърси за интимност само когато тя беше в състояние и желание за това, а през останалото време я оставяше да се наспи като хората.
Така продължи до началото на пролетта, когато една вечер умората я надви и тя си легна необичайно рано. Тъкмо се унасяше, когато усети присъствието му до себе си – съвсем будно и напрегнато, но не за ласки. Гласът му обаче я успокои, въпреки звучащата в него сериозност:
- Мила, живеем в свят, където се цени богатството! А най-голямото богатство всъщност е способността да печелиш още и още.
- ...По време на баловете ще ни дойдат на гости графиня Арит и лорд Велиан, нали?
- Моля? – при целия си ум и жизнен опит като благородник, граф Илимдор знаеше че не може да се сравнява с мощта на интелекта, скрит зад това кукленски красиво лице. По някакъв недоловим признак тя беше отгатнала не само посоката на разговора им, но и съвсем конкретна, всъщност поверителна информация.
- Единият от мъжете, който ми преподава банково дело, често съм го виждала да излиза в обедна почивка от сградата на "Гилиан и сие" в Акримаз. А родът Гилиан са дребни благородници, които по земя и произход все още са васали на лейди Арит. Ти пък си васал на рода Велиан...
Думите й го накараха да замълчи доста дълго време, почти минута и тя реши, че този път е прекалила с демонстрирането на своите качества... За миг почувства колко е тънка властта й над този горд мъж, но той изведнъж се усмихна:
- Калисто, ти си изключителна! Вярвам в успеха ти! Издействай лично от лорда или чрез годеницата му да ми предостави за концесия рудника си до селището Прищез... и този успех ще те направи човешко същество в очите на равните ми.
Тя не можа да си спомни какво значи думата концесия, но реши, че е нещо като арендата на баща й към местния благородник... някой неща в живота явно не се променяха, само сменяха обвивката си от думи. За всеки случай утре щеше да попита онзи дебел, умен мъж, който й обясняваше как може да прави пари сякаш от въздуха. Всъщност имаше далеч по-голям проблем:
- Ще е трудно! Чувала съм, че лордът преценя безпристрастно хората според техния ум и качества, без да обръща внимание на красотата и чара им.
- Не е точно така – засмя се тихо граф Илимдор – той преценя съвсем точно как нечия хубост ще въздейства на... останалите човешки същества. Казват... че избрал лейди Арит за себе си така, както добър скотовъдец избира кобила.
- Мислех, че е богата? Та тя отклони преди година предложението на принц Рафаело! Целия град Мидена е шушукал за това!
- Тя изобщо не може да се сравнява с лорда по богатство, както той пък с принца... Но въпреки това тяхното не е любов! Дори принц Рафаело го разбира и не се засегна на чест, защото с лейди Арит имат далечно родство. Твърде далечно, за да им пречи за брак, но достатъчно, за да се роди поредния синьокръвен идиот... А на Съюза му предстои превръщане в империя и ще се нуждае от истински генерали в следващия половин, един век. Освен това от четеридесет и осем поколения родът Велиан си осигурява над половината приходи чрез военни кампании... дори и в мирно време...
- Значи лорда и графинята търсят силна кръв? Сякаш създават... жребец шампион? – жената, наричана някога Неда, потръпна от вътрешен студ. Висшите аристократи имаха в себе си нещо нечовешко...
- Именно! Ако бяха магьосници от Източния Съюз, сигурно щяха да заченат детето си по време на тройно лунно затъмнение или щом комета премине по небето, изригва вулкан... създавайки тил-на`ар... Но в някакъв смисъл бъдещето чедо на лейди Арит ще бъде именно тил-на`ар. Резултат от... подбор.
- Това ли е оправданието на благородниците, когато наистина се женят по любов?
- Това не е любов... това е... тъкмо търсене на силна кръв! Нещо, заради което си заслужава да жертваш една хубава, тлъста зестра.
- Понякога зестрата върви с твърде досадни роднини, а роднините – с богати врагове!
- Така е, а ти нямаш нито роднини, нито врагове...
Дойде ред на Калисто да замълчи от неговите думи, за миг замаяна от съдържащия се намек, обещание... За такава награда си заслужаваше да рискува:
- Говорил си ми много за рода Лимроа – хвърли се тя "с главата напред" - как се карате за правата над моста при селището Кари. Мисля, че твоя боен отряд на десния бряг и разходите за подкупване на съдии ти излизат повече от таксите на преминаващите търговци. И същото важи от тяхна страна? Но никой не може да се откаже, защото хапката е голяма, пък и е въпрос на престиж! Но в Езерино те имат имение съвсем наблизо и правилата на любезността ги задължават да те поканят или да дойдат на гости. Тогава мога да говоря с граф Лимроа.
- Сигурна ли си, че можеш да уредиш споразумение с тях по този проблем? Ако успееш, на никой няма да му пука, дали имаш или нямаш благородническа кръв. Разбираш ли какво имам предвид?
- Мисля, че да! – тя се извърна и се вторачи в тъмното към неговата посока, но видя само един едър, неясен силует. В мрака се усети раздижване и мускулестта му ръка я погали по лицето.
- Спи сега, мое умно коте! Може и да е писано да ми родиш законни деца!
* * *
Инстинкът и казваше, че е време да бяга от тук. Поне досега винаги беше правила така – крадеше сърцето и доверието на поредния влюбен глупак и си тръгваше с кесията му, прибирайки и някоя друга дрънкулка... ала този път беше различно. Нямаше как да пъхне под наметалото си всичката тази земя, сгради, прислуга, войници... и самият граф. Дали от възпитание или вродена добрина, но той продължаваше да се държи с нея така, сякаш всеки ден я печели наново... И тя реши да остане.. още един ден.. още седмица...
Нещастието се случи в един от първите летни дни – чакаше в синята беседка тъкмо онзи дебел, умен банкер от "Гилиан и сие", а той не идваше и не идваше. Накрая пристигна точно в най-голямата горещина, потен и пуфтящ, пъхнал под мишница куп дебели като самия него книги. Тя преглътна ядната си забележка и започнаха да разучават писанията на някъв живял преди стотина години търговец, при което тя направи няколко наивни, но точни забележки. Пълничкият й събеседник открито призна, че всъщност авторът е направил богатството си по-съвсем различен начин от описания в биографията му и се впусна в описание на поредица сделки, една от една по-мръсни и подли. Речта му стана изключително живописна и изпъстрена с цветисти изрази, заради които тя скоро започна неволно да се смее. Събеседникът й бутна настрани книгата и продължи вдъхновено да описва "как всъщност става тая работа" – стори й се дори красив, въпреки грозноватата си външност, и тя неочаквано го прекъсна:
- Сега разбирам защо лейди Арит толкова ви цени! Вие не само разбирате от пари, но умеете и говорите така, че хората да ви слушат.
- О, хайде, хайде без ласкат... – мъжът неочаквано блъсна масичката между тях и твърдия й ръб удари Калисто в корема. Силата на тласъка запрати жената в облегалката-стена и тя остана без дъх, успявайки само гневно да се вторачи в грубия си събеседник. Миг по късно осъзна, че в момента на залитането си назад е доловила нещо като тиха, но рязка въздишка покрай ухото си... а от гърдите на банкера стърчи дръжката на къса стрела от метал и без пера. Върхът на друга стрела се подаваше с хирургическа точност от сърцето му и тъкмо тя причини смъртта му – той не успя дори да извика... беше обаче едър мъж, с много месо под тлъстините и подобно на едро пиле, не умря веднага. Изхриптя тихо:
- Мари ще побеснее...
В същия миг Калисто най-накрая си пое дъх, крайниците й се раздвижиха и тя се търкулна на земята. При падането й над нея изсвистяха две нови стрели, но тя вече пълзеше под седалката, обикаляща ниската стена на беседката. Озова се навън и храстите явно я закриха, защото чу тежки, бързи стъпки зад нея. Разбра, че няма къде да избяга и се извърна, сядайки по детски на земята – видя как двамата убийци се надвесват над нея с извадени, къси мечове и нададе жален вик за милост.
Те имаха зли, настървени за смърт очи, но въпреки това бяха мъже и за миг трепнаха пред хубостта й. Само миг и отново вдигнаха мечовете си, но това забавяне и отчаяната смелост на притиснатата в ъгъла жертва сториха нужното:
- Ослепен! – трепване на пръстите й посочи едната жертва и от шепата й избликна ярка светлина, която обля лицето на по-близкия нападател. Той въпреки това залитна напред и замахна с затворени очи към нея, но тя успя да се изплъзне от тази отправена наслуки атака. Вторият убиец се опита да заобиколи първия и тя го порази със същата магия:
- Заслепен бъди! – от дланта й отново бликна светлина, която той опита да спре с жумене и слагане на ръката пред очите си. Разбира се, така не можеше да спре магия – тя за миг го лиши от зрение и той се блъсна в другаря си... това й даде време, колкото да притича настрани и се скрие сред лехите с рози. Само след няколко крачи онези подновиха преследването си, а бодлите на толкова красивите за съзерцание цветя отпраха дълги ивици от полите на роклята й. Накрая тя неизбежно падна и се сви на кълбо, очаквайки неизбежния удар, ала такъв не последва...
Уплашено отвори очи и надигна глава, съзирайки нападателите си на по-малко от три метра – срутили се на земята, а от гърбовете им стърчаха малки ками, твърде дребни за да убият дори куче. За сметка на това непрекъснатите гърчове, разтърсващи телата им, обясняваха много ясно какво става – очевидно ножовете за мятане имаха отрова по себе си.
Не видя никого... може би прегърбена сянка с прекомерно дълги ръце се мярна на четири крака между храстите и се стопи без звук... продължи да бъде все така тихо и скоро се чува тихи, едва доловими възгласи:
- Зелен и Син, къде сте – почти шепнещият носеше маска и спотаената на земята жена осъзна, че нейните нападатели също са имали такива на лицата си. Непознатият я видя и вдигна малък, обтегнат арбалет в нейна посока, но не успя да стреля, защото от лявата му страна се чу тихо изсъскване и въоръжената му ръка трепна натам. Разсея се само за частица от секундата, но това се оказа достатъчно, понеже от другата му страна се появи същество, което определено беше човек – но човек, който някой упорито се опитал да превърне в котка. Съществото имаше почти триъгълно лице с болезенно остри черти, полуразумен поглед и наистина дълги до коленете ръце с пръсти без нокти – по-точно с толкова дебели и здрави върхове, че наистина изглеждаха като без нокти. Маскираният мъж успя само да присвие очи и създанието замахна с обратен мах на десницата към главата му, на което първият отвърна с ловък, красив в своята прецизност отклон. Главата му се отдръпна от замахването и в този момент другата ръка на коткоподобния човек с почти интимна непринуденост, без особена бързина, се пъхна между краката му – боят между убийци никога не особено честен!
Жертвата зина, не успя дори да извика, само коленете й се подвиха и в този момент десницата на нападателя се върна в съкрушаващ удар, от който шията се прекърши с пукот, а главата увисна като вързоп..
... После единият от тях се приближи и я докосна по шията, а тя кротко пропадна в небитието...
... Събуждаха я от време на време, даваха й храна и вода и отново я приспиваха... а когато най-накрая и позволиха да дойде на себе си, се озова в непозната, богато и с вкус наредена стая, в нови и чисти дрехи. Лежеше на нечий удобен, разкошен диван и деликатно й вееха, донасяйки до нейното носле фин, дамски парфюм. Полека отвори очи и видя на стол пред себе си жена, която с нищо не отстъпваше на нейната собствена красота.. щеше да изглежда мила и безобидна, но до стола й стоеше в поза на седнало куче едно от онези странни, опасни създания.
- Няма да те наранят, освен по моя заповед, лежи си! – повелята прозвуча с най-милия и благ глас, който Калисто беше чувала, но нямаше никакво съмнение, че е заповед. Тя остана неподвижна и объркването на съня постепенно се разнесе от съзнанието й, а тя разпозна събеседницата си:
- Лейди Арит?
- Боя се, че да! – домакинята й продължи да й вее с ветрилото си, а усмивката й стана почти състрадателна. Калисто нямаше нужда да й се обяснява за кого е предназначено това състрадание.
- Мога да бъда полезна, милейди!
- Така ли? Можете ли да бъдете полезна?
- О – легналата жена разбра, че наистина е на път да умре при следващата си грешка – може да ми се доверите, милейди!
- Колкото родителите ти, които наивно са те сгодили за един нещастен, влюбен в теб търговец?
- Той сигурно ме търси?
- Вече не... – отвърна меко графиня Мария Талд ин Арит и Калисто вътрешно изтръпна, но вдигна поглед и срещна тъмните като кладенци очи на благородничката. Осъзна, че никоя от двете не отстъпва на другата по красота и по онази неподаваща се на разбиране, но съвсем осезаема сила, наречена женственост. Мимо волята си Калисто усети нещо като любопитство... плътта точно около устата на домакинята й беше финна и деликатна, докато самите устни бяха сочни и набъбнали, със затаена в извитите им ъгълчета усмивка.
- Вие знаете всичко за мен! – рече тя и понечи да се изправи, но се спря нерешително, а графинята й кимна благосклонно, в знак на разрешение. Калисто се изправи и отново разгледа домакинята си, осъзнавайки, че тя все пак я превъзхожда заради възпитанието си на благородна дама. Бяха равни във вроденото, но в сравнение с нея аристократката приличаше на шлифован диамант...
- ... Знаеш ли, Калисто, харесва ми онова, което виждам в очите ти, когато ме наблюдаваш... но мястото ти не е в непосредственото ми обкръжение.
- Знаете, че не мога да ви засенча! За мен ще е чест... вие... вие знаете от къде – насили се да каже истината – от къде идвам всъщност!
- Всъщност можеш да ми бъдеш съвсем равностойна, ако възпитанието ти бъде довършено... а аз точно това смятам да сторя, Калисто!
- Във ваше присъствие е смешно да се наричам така.
- Заслужаваш го, щом си успяла да откраднеш сърцето на своя граф. За жалост той е мъртъв.
- Милейди, имам ли право да знам – тя преглътна, но гневът я победи – имам ли право да знам кой го уби.
- Не! Но се заклевам, че младият барон Гилиан ще бъде отмъстен, когато му дойде времето. Хората на Велиан имат пълното право да изпреварят моите при въздаването на справедливост, защото вашият любовник беше негов доверен човек. В същото време никой не може да убива мои служители безнаказано, дори ако са на територията на трето лице.
- Съжалявам с милейди, той загина, защитавайки ме!
- Типично за него! – усмихна се лейди Арит с усмивка, която каза всичко на другата жена – той беше истински мъж, въпреки шкембето. И наистина е умрял за вас, защото нападателите са дошли за коремчето ви, а не заради него. Смъртта на граф Илимдор не е била достатъчна за онзи, който е поръчал нападението.
Думите и съдържащият се в тях намек неочаквано натъжиха неволната гостенка, карайки я да се запита дали не е била влюбена в Илимдор. Реши, че дори да е така, не може сега да си позволи явно изразяване на мъката. Концентрира се и зададе най-добрия въпрос, който и хрумна.
- Но... защо посред бял ден?
- По-точно в неделя, следобед, в най-голямата жега! Аз самата съм атакувала в такова време... а вие щяхте да сте мъртва, ако моите котколаци не са били там да охраняват един от най-добрите ми банкери. Те естествено имат списък с личностите, на които не бива да посягат, а и са разумни създания. Докаравайки ви при мен, са се надявали да избегнат наказанието ми, за дето не са опазили живота на Дерито Гилиан!
- И ще ги накажете ли? Те наистина бяха... като сенки... с Илимдор дори не разбрахме, че вашите... създания са в имението! И съм жива заради тях.
- Аз никога не ги наказвам... – тя погледна към седналия до креслото й странен, деформиран човек и го потупа по главата така, както Калисто би сторила с някое огромно, но добродушно куче – само ги подлагам на допълнителна дресировка...
* * *
Тя постепенно повярва, че ще живее въпреки узнаването на една от строго пазените тайни на графиня Мария Талд ин Арит. Прие уверенията на благородничката заради непрекъснатите усилия на последната да продължи образованието й. Самото обучение се оказа тежко, изтощително, а и учителите й дадоха да разбере, че ще продължи до края на нейния живот...
Явно никога нямаше да бъде напълно готова по представите на новата си господарка, защото един ден тя се появи, следвана от нов човек в свитата си. Мъж, който се представи като Бедрени ил Сим`мави – с правилни, дори красиви и все пак безлични черти, неподдававащи се на запомняне.
- Калисто, предоставям те на грижите на този мъж, под чието ръководство ще изпълниш първата си мисия за мен. Той ще те отведе до мястото, където ще се запознаеш с останалите от бъдещата си група. Вече си обучена достатъчно, за да знаеш как да действаш при такива задачи, какво да си позволяваш и какво не. От тук нататък израстването ти зависи изключително от твоите собствени усилия и успехи, докато за провали ще се броят и неудачите на хората от групата ти. Такива са правилата при мен!
- Да, милейди!
- Ако отново се видим, значи си оправдала надеждите ми! Върви сега!
* * *
Пътуването се оказа кратко, лесно и скучно, така че след няколко дни се озоваха в покрайнините на Акримаз, насред двора на потънал в прахоляк приют за просяци, болни и бедни пилигрими. Не им обърнаха внимание, защото точно в този момент спътникът й куцукаше с искренната тромавост на наистина тромав и хром мъж, а тя изглеждаше като неговата грозновата дъщеря. Подплънките от джачка под бузите й разкривяваха цялата долна част на лицето й, натривката от пъпниче покриваше челото и слепоочията й с фалшиви алени обриви, а наистина внимателно положен грим правеше очите й да изглеждат много по-малки, отколкото са всъщност. Тя дори пристъпваше с тромавостта на жена, която никога не е била канена на танци и успешно внуши на всички околни, че прекомерната подплата на роклята в талията е истинска сланина.
- Сякаш съм невидима? Никой не ме поглежда повече от един път?
- Дръж се така, сякаш едновременно забелязваш пренебрежението им и заедно с това си се примирила с него. Репетирах ме тази част.
- Да, но сутринта прекалих с натривката от пъпниче и мога да привлека вниманието на някой наистина състрадателен човек. За да отблъсна такъв, съм освен грозна и със самочувствие на красавица!
- Хм, да, това наистина е отблъскващо – кимна й тихичко нейният спътник.
Той и махна с ръка, сякаш наистина заповядваше на некрасивата си, необична дъщеря и тя го последва в гостилницата. Вътре се оказа претъпкано и наистина гнусно – имаше дори отделение за прокажени, където сервираха с отделни прибори... За изумление и потрес на Калисто обаче на тяхната маса седеше красива жена с мека, закръглена хубост, нежноруса коса и разкошни сини очи, от които струеше неизличима, голяма до глупост добрина.
- Жалко за нея – промърмори съвсем тихо, под носа си преобразената Калисто, но Бедредин я чу:
- Нищо й няма на мръсницата, тя е способен лечител и могъща служителка на Алфана... понякога си мисля, че парадира с протекцията на богинята си!
- Как се казва?
- Лейди Синуин Никаса Сароса, съпругата на миденския префект Солг ав Кеборг су Саро... абсолютно неподкупен мъж, от което трябва да се пазиш!
- Какво прави тук?
- Обикаля приюти като този... което значи, че някъде наблизо има някой благодарен войн, нейн бивш пациент и настоящ, безответно влюбен поклонник... както и личната й стража, заделена от съпруга й, както и двама трима от миденската стража, които просто са в отпуск и доброволно охраняват дамата, с надеждата че нещо ще е достатъчно глупаво да я притесни и те да го убият, изпъквайки пред началника си.
- Не виждам никой от изброените?
- Ами, ето че благославя горките нещастници... само изчакай да видиш кои ще се изнесат до минута след нейното тръгване.
Синеоката дама наистина се изправи и без страх погали по ръцете и челата болните от проказа, прошепна нещо ласкаво и остави на масата им голяма чанта, от която се разнесе опианяващо ухание на сапун и силни билки. След излизането й неколцина от присъстващите наистина се изнесоха уж небрежно и без да се забелязват едни други, а веднага след това Бедредин започна да диша малко по-спокойно... При него беше трудно да се разбере – той винаги беше спокоен.
- Е, хлапе – той винаги я наричаше така, дори когато тя сияеше в цялата си прелест – време е. Хората, с които ще работиш, са в това помещение. Опитай се да ги намериш!
Така продължи до началото на пролетта, когато една вечер умората я надви и тя си легна необичайно рано. Тъкмо се унасяше, когато усети присъствието му до себе си – съвсем будно и напрегнато, но не за ласки. Гласът му обаче я успокои, въпреки звучащата в него сериозност:
- Мила, живеем в свят, където се цени богатството! А най-голямото богатство всъщност е способността да печелиш още и още.
- ...По време на баловете ще ни дойдат на гости графиня Арит и лорд Велиан, нали?
- Моля? – при целия си ум и жизнен опит като благородник, граф Илимдор знаеше че не може да се сравнява с мощта на интелекта, скрит зад това кукленски красиво лице. По някакъв недоловим признак тя беше отгатнала не само посоката на разговора им, но и съвсем конкретна, всъщност поверителна информация.
- Единият от мъжете, който ми преподава банково дело, често съм го виждала да излиза в обедна почивка от сградата на "Гилиан и сие" в Акримаз. А родът Гилиан са дребни благородници, които по земя и произход все още са васали на лейди Арит. Ти пък си васал на рода Велиан...
Думите й го накараха да замълчи доста дълго време, почти минута и тя реши, че този път е прекалила с демонстрирането на своите качества... За миг почувства колко е тънка властта й над този горд мъж, но той изведнъж се усмихна:
- Калисто, ти си изключителна! Вярвам в успеха ти! Издействай лично от лорда или чрез годеницата му да ми предостави за концесия рудника си до селището Прищез... и този успех ще те направи човешко същество в очите на равните ми.
Тя не можа да си спомни какво значи думата концесия, но реши, че е нещо като арендата на баща й към местния благородник... някой неща в живота явно не се променяха, само сменяха обвивката си от думи. За всеки случай утре щеше да попита онзи дебел, умен мъж, който й обясняваше как може да прави пари сякаш от въздуха. Всъщност имаше далеч по-голям проблем:
- Ще е трудно! Чувала съм, че лордът преценя безпристрастно хората според техния ум и качества, без да обръща внимание на красотата и чара им.
- Не е точно така – засмя се тихо граф Илимдор – той преценя съвсем точно как нечия хубост ще въздейства на... останалите човешки същества. Казват... че избрал лейди Арит за себе си така, както добър скотовъдец избира кобила.
- Мислех, че е богата? Та тя отклони преди година предложението на принц Рафаело! Целия град Мидена е шушукал за това!
- Тя изобщо не може да се сравнява с лорда по богатство, както той пък с принца... Но въпреки това тяхното не е любов! Дори принц Рафаело го разбира и не се засегна на чест, защото с лейди Арит имат далечно родство. Твърде далечно, за да им пречи за брак, но достатъчно, за да се роди поредния синьокръвен идиот... А на Съюза му предстои превръщане в империя и ще се нуждае от истински генерали в следващия половин, един век. Освен това от четеридесет и осем поколения родът Велиан си осигурява над половината приходи чрез военни кампании... дори и в мирно време...
- Значи лорда и графинята търсят силна кръв? Сякаш създават... жребец шампион? – жената, наричана някога Неда, потръпна от вътрешен студ. Висшите аристократи имаха в себе си нещо нечовешко...
- Именно! Ако бяха магьосници от Източния Съюз, сигурно щяха да заченат детето си по време на тройно лунно затъмнение или щом комета премине по небето, изригва вулкан... създавайки тил-на`ар... Но в някакъв смисъл бъдещето чедо на лейди Арит ще бъде именно тил-на`ар. Резултат от... подбор.
- Това ли е оправданието на благородниците, когато наистина се женят по любов?
- Това не е любов... това е... тъкмо търсене на силна кръв! Нещо, заради което си заслужава да жертваш една хубава, тлъста зестра.
- Понякога зестрата върви с твърде досадни роднини, а роднините – с богати врагове!
- Така е, а ти нямаш нито роднини, нито врагове...
Дойде ред на Калисто да замълчи от неговите думи, за миг замаяна от съдържащия се намек, обещание... За такава награда си заслужаваше да рискува:
- Говорил си ми много за рода Лимроа – хвърли се тя "с главата напред" - как се карате за правата над моста при селището Кари. Мисля, че твоя боен отряд на десния бряг и разходите за подкупване на съдии ти излизат повече от таксите на преминаващите търговци. И същото важи от тяхна страна? Но никой не може да се откаже, защото хапката е голяма, пък и е въпрос на престиж! Но в Езерино те имат имение съвсем наблизо и правилата на любезността ги задължават да те поканят или да дойдат на гости. Тогава мога да говоря с граф Лимроа.
- Сигурна ли си, че можеш да уредиш споразумение с тях по този проблем? Ако успееш, на никой няма да му пука, дали имаш или нямаш благородническа кръв. Разбираш ли какво имам предвид?
- Мисля, че да! – тя се извърна и се вторачи в тъмното към неговата посока, но видя само един едър, неясен силует. В мрака се усети раздижване и мускулестта му ръка я погали по лицето.
- Спи сега, мое умно коте! Може и да е писано да ми родиш законни деца!
* * *
Инстинкът и казваше, че е време да бяга от тук. Поне досега винаги беше правила така – крадеше сърцето и доверието на поредния влюбен глупак и си тръгваше с кесията му, прибирайки и някоя друга дрънкулка... ала този път беше различно. Нямаше как да пъхне под наметалото си всичката тази земя, сгради, прислуга, войници... и самият граф. Дали от възпитание или вродена добрина, но той продължаваше да се държи с нея така, сякаш всеки ден я печели наново... И тя реши да остане.. още един ден.. още седмица...
Нещастието се случи в един от първите летни дни – чакаше в синята беседка тъкмо онзи дебел, умен банкер от "Гилиан и сие", а той не идваше и не идваше. Накрая пристигна точно в най-голямата горещина, потен и пуфтящ, пъхнал под мишница куп дебели като самия него книги. Тя преглътна ядната си забележка и започнаха да разучават писанията на някъв живял преди стотина години търговец, при което тя направи няколко наивни, но точни забележки. Пълничкият й събеседник открито призна, че всъщност авторът е направил богатството си по-съвсем различен начин от описания в биографията му и се впусна в описание на поредица сделки, една от една по-мръсни и подли. Речта му стана изключително живописна и изпъстрена с цветисти изрази, заради които тя скоро започна неволно да се смее. Събеседникът й бутна настрани книгата и продължи вдъхновено да описва "как всъщност става тая работа" – стори й се дори красив, въпреки грозноватата си външност, и тя неочаквано го прекъсна:
- Сега разбирам защо лейди Арит толкова ви цени! Вие не само разбирате от пари, но умеете и говорите така, че хората да ви слушат.
- О, хайде, хайде без ласкат... – мъжът неочаквано блъсна масичката между тях и твърдия й ръб удари Калисто в корема. Силата на тласъка запрати жената в облегалката-стена и тя остана без дъх, успявайки само гневно да се вторачи в грубия си събеседник. Миг по късно осъзна, че в момента на залитането си назад е доловила нещо като тиха, но рязка въздишка покрай ухото си... а от гърдите на банкера стърчи дръжката на къса стрела от метал и без пера. Върхът на друга стрела се подаваше с хирургическа точност от сърцето му и тъкмо тя причини смъртта му – той не успя дори да извика... беше обаче едър мъж, с много месо под тлъстините и подобно на едро пиле, не умря веднага. Изхриптя тихо:
- Мари ще побеснее...
В същия миг Калисто най-накрая си пое дъх, крайниците й се раздвижиха и тя се търкулна на земята. При падането й над нея изсвистяха две нови стрели, но тя вече пълзеше под седалката, обикаляща ниската стена на беседката. Озова се навън и храстите явно я закриха, защото чу тежки, бързи стъпки зад нея. Разбра, че няма къде да избяга и се извърна, сядайки по детски на земята – видя как двамата убийци се надвесват над нея с извадени, къси мечове и нададе жален вик за милост.
Те имаха зли, настървени за смърт очи, но въпреки това бяха мъже и за миг трепнаха пред хубостта й. Само миг и отново вдигнаха мечовете си, но това забавяне и отчаяната смелост на притиснатата в ъгъла жертва сториха нужното:
- Ослепен! – трепване на пръстите й посочи едната жертва и от шепата й избликна ярка светлина, която обля лицето на по-близкия нападател. Той въпреки това залитна напред и замахна с затворени очи към нея, но тя успя да се изплъзне от тази отправена наслуки атака. Вторият убиец се опита да заобиколи първия и тя го порази със същата магия:
- Заслепен бъди! – от дланта й отново бликна светлина, която той опита да спре с жумене и слагане на ръката пред очите си. Разбира се, така не можеше да спре магия – тя за миг го лиши от зрение и той се блъсна в другаря си... това й даде време, колкото да притича настрани и се скрие сред лехите с рози. Само след няколко крачи онези подновиха преследването си, а бодлите на толкова красивите за съзерцание цветя отпраха дълги ивици от полите на роклята й. Накрая тя неизбежно падна и се сви на кълбо, очаквайки неизбежния удар, ала такъв не последва...
Уплашено отвори очи и надигна глава, съзирайки нападателите си на по-малко от три метра – срутили се на земята, а от гърбовете им стърчаха малки ками, твърде дребни за да убият дори куче. За сметка на това непрекъснатите гърчове, разтърсващи телата им, обясняваха много ясно какво става – очевидно ножовете за мятане имаха отрова по себе си.
Не видя никого... може би прегърбена сянка с прекомерно дълги ръце се мярна на четири крака между храстите и се стопи без звук... продължи да бъде все така тихо и скоро се чува тихи, едва доловими възгласи:
- Зелен и Син, къде сте – почти шепнещият носеше маска и спотаената на земята жена осъзна, че нейните нападатели също са имали такива на лицата си. Непознатият я видя и вдигна малък, обтегнат арбалет в нейна посока, но не успя да стреля, защото от лявата му страна се чу тихо изсъскване и въоръжената му ръка трепна натам. Разсея се само за частица от секундата, но това се оказа достатъчно, понеже от другата му страна се появи същество, което определено беше човек – но човек, който някой упорито се опитал да превърне в котка. Съществото имаше почти триъгълно лице с болезенно остри черти, полуразумен поглед и наистина дълги до коленете ръце с пръсти без нокти – по-точно с толкова дебели и здрави върхове, че наистина изглеждаха като без нокти. Маскираният мъж успя само да присвие очи и създанието замахна с обратен мах на десницата към главата му, на което първият отвърна с ловък, красив в своята прецизност отклон. Главата му се отдръпна от замахването и в този момент другата ръка на коткоподобния човек с почти интимна непринуденост, без особена бързина, се пъхна между краката му – боят между убийци никога не особено честен!
Жертвата зина, не успя дори да извика, само коленете й се подвиха и в този момент десницата на нападателя се върна в съкрушаващ удар, от който шията се прекърши с пукот, а главата увисна като вързоп..
... После единият от тях се приближи и я докосна по шията, а тя кротко пропадна в небитието...
... Събуждаха я от време на време, даваха й храна и вода и отново я приспиваха... а когато най-накрая и позволиха да дойде на себе си, се озова в непозната, богато и с вкус наредена стая, в нови и чисти дрехи. Лежеше на нечий удобен, разкошен диван и деликатно й вееха, донасяйки до нейното носле фин, дамски парфюм. Полека отвори очи и видя на стол пред себе си жена, която с нищо не отстъпваше на нейната собствена красота.. щеше да изглежда мила и безобидна, но до стола й стоеше в поза на седнало куче едно от онези странни, опасни създания.
- Няма да те наранят, освен по моя заповед, лежи си! – повелята прозвуча с най-милия и благ глас, който Калисто беше чувала, но нямаше никакво съмнение, че е заповед. Тя остана неподвижна и объркването на съня постепенно се разнесе от съзнанието й, а тя разпозна събеседницата си:
- Лейди Арит?
- Боя се, че да! – домакинята й продължи да й вее с ветрилото си, а усмивката й стана почти състрадателна. Калисто нямаше нужда да й се обяснява за кого е предназначено това състрадание.
- Мога да бъда полезна, милейди!
- Така ли? Можете ли да бъдете полезна?
- О – легналата жена разбра, че наистина е на път да умре при следващата си грешка – може да ми се доверите, милейди!
- Колкото родителите ти, които наивно са те сгодили за един нещастен, влюбен в теб търговец?
- Той сигурно ме търси?
- Вече не... – отвърна меко графиня Мария Талд ин Арит и Калисто вътрешно изтръпна, но вдигна поглед и срещна тъмните като кладенци очи на благородничката. Осъзна, че никоя от двете не отстъпва на другата по красота и по онази неподаваща се на разбиране, но съвсем осезаема сила, наречена женственост. Мимо волята си Калисто усети нещо като любопитство... плътта точно около устата на домакинята й беше финна и деликатна, докато самите устни бяха сочни и набъбнали, със затаена в извитите им ъгълчета усмивка.
- Вие знаете всичко за мен! – рече тя и понечи да се изправи, но се спря нерешително, а графинята й кимна благосклонно, в знак на разрешение. Калисто се изправи и отново разгледа домакинята си, осъзнавайки, че тя все пак я превъзхожда заради възпитанието си на благородна дама. Бяха равни във вроденото, но в сравнение с нея аристократката приличаше на шлифован диамант...
- ... Знаеш ли, Калисто, харесва ми онова, което виждам в очите ти, когато ме наблюдаваш... но мястото ти не е в непосредственото ми обкръжение.
- Знаете, че не мога да ви засенча! За мен ще е чест... вие... вие знаете от къде – насили се да каже истината – от къде идвам всъщност!
- Всъщност можеш да ми бъдеш съвсем равностойна, ако възпитанието ти бъде довършено... а аз точно това смятам да сторя, Калисто!
- Във ваше присъствие е смешно да се наричам така.
- Заслужаваш го, щом си успяла да откраднеш сърцето на своя граф. За жалост той е мъртъв.
- Милейди, имам ли право да знам – тя преглътна, но гневът я победи – имам ли право да знам кой го уби.
- Не! Но се заклевам, че младият барон Гилиан ще бъде отмъстен, когато му дойде времето. Хората на Велиан имат пълното право да изпреварят моите при въздаването на справедливост, защото вашият любовник беше негов доверен човек. В същото време никой не може да убива мои служители безнаказано, дори ако са на територията на трето лице.
- Съжалявам с милейди, той загина, защитавайки ме!
- Типично за него! – усмихна се лейди Арит с усмивка, която каза всичко на другата жена – той беше истински мъж, въпреки шкембето. И наистина е умрял за вас, защото нападателите са дошли за коремчето ви, а не заради него. Смъртта на граф Илимдор не е била достатъчна за онзи, който е поръчал нападението.
Думите и съдържащият се в тях намек неочаквано натъжиха неволната гостенка, карайки я да се запита дали не е била влюбена в Илимдор. Реши, че дори да е така, не може сега да си позволи явно изразяване на мъката. Концентрира се и зададе най-добрия въпрос, който и хрумна.
- Но... защо посред бял ден?
- По-точно в неделя, следобед, в най-голямата жега! Аз самата съм атакувала в такова време... а вие щяхте да сте мъртва, ако моите котколаци не са били там да охраняват един от най-добрите ми банкери. Те естествено имат списък с личностите, на които не бива да посягат, а и са разумни създания. Докаравайки ви при мен, са се надявали да избегнат наказанието ми, за дето не са опазили живота на Дерито Гилиан!
- И ще ги накажете ли? Те наистина бяха... като сенки... с Илимдор дори не разбрахме, че вашите... създания са в имението! И съм жива заради тях.
- Аз никога не ги наказвам... – тя погледна към седналия до креслото й странен, деформиран човек и го потупа по главата така, както Калисто би сторила с някое огромно, но добродушно куче – само ги подлагам на допълнителна дресировка...
* * *
Тя постепенно повярва, че ще живее въпреки узнаването на една от строго пазените тайни на графиня Мария Талд ин Арит. Прие уверенията на благородничката заради непрекъснатите усилия на последната да продължи образованието й. Самото обучение се оказа тежко, изтощително, а и учителите й дадоха да разбере, че ще продължи до края на нейния живот...
Явно никога нямаше да бъде напълно готова по представите на новата си господарка, защото един ден тя се появи, следвана от нов човек в свитата си. Мъж, който се представи като Бедрени ил Сим`мави – с правилни, дори красиви и все пак безлични черти, неподдававащи се на запомняне.
- Калисто, предоставям те на грижите на този мъж, под чието ръководство ще изпълниш първата си мисия за мен. Той ще те отведе до мястото, където ще се запознаеш с останалите от бъдещата си група. Вече си обучена достатъчно, за да знаеш как да действаш при такива задачи, какво да си позволяваш и какво не. От тук нататък израстването ти зависи изключително от твоите собствени усилия и успехи, докато за провали ще се броят и неудачите на хората от групата ти. Такива са правилата при мен!
- Да, милейди!
- Ако отново се видим, значи си оправдала надеждите ми! Върви сега!
* * *
Пътуването се оказа кратко, лесно и скучно, така че след няколко дни се озоваха в покрайнините на Акримаз, насред двора на потънал в прахоляк приют за просяци, болни и бедни пилигрими. Не им обърнаха внимание, защото точно в този момент спътникът й куцукаше с искренната тромавост на наистина тромав и хром мъж, а тя изглеждаше като неговата грозновата дъщеря. Подплънките от джачка под бузите й разкривяваха цялата долна част на лицето й, натривката от пъпниче покриваше челото и слепоочията й с фалшиви алени обриви, а наистина внимателно положен грим правеше очите й да изглеждат много по-малки, отколкото са всъщност. Тя дори пристъпваше с тромавостта на жена, която никога не е била канена на танци и успешно внуши на всички околни, че прекомерната подплата на роклята в талията е истинска сланина.
- Сякаш съм невидима? Никой не ме поглежда повече от един път?
- Дръж се така, сякаш едновременно забелязваш пренебрежението им и заедно с това си се примирила с него. Репетирах ме тази част.
- Да, но сутринта прекалих с натривката от пъпниче и мога да привлека вниманието на някой наистина състрадателен човек. За да отблъсна такъв, съм освен грозна и със самочувствие на красавица!
- Хм, да, това наистина е отблъскващо – кимна й тихичко нейният спътник.
Той и махна с ръка, сякаш наистина заповядваше на некрасивата си, необична дъщеря и тя го последва в гостилницата. Вътре се оказа претъпкано и наистина гнусно – имаше дори отделение за прокажени, където сервираха с отделни прибори... За изумление и потрес на Калисто обаче на тяхната маса седеше красива жена с мека, закръглена хубост, нежноруса коса и разкошни сини очи, от които струеше неизличима, голяма до глупост добрина.
- Жалко за нея – промърмори съвсем тихо, под носа си преобразената Калисто, но Бедредин я чу:
- Нищо й няма на мръсницата, тя е способен лечител и могъща служителка на Алфана... понякога си мисля, че парадира с протекцията на богинята си!
- Как се казва?
- Лейди Синуин Никаса Сароса, съпругата на миденския префект Солг ав Кеборг су Саро... абсолютно неподкупен мъж, от което трябва да се пазиш!
- Какво прави тук?
- Обикаля приюти като този... което значи, че някъде наблизо има някой благодарен войн, нейн бивш пациент и настоящ, безответно влюбен поклонник... както и личната й стража, заделена от съпруга й, както и двама трима от миденската стража, които просто са в отпуск и доброволно охраняват дамата, с надеждата че нещо ще е достатъчно глупаво да я притесни и те да го убият, изпъквайки пред началника си.
- Не виждам никой от изброените?
- Ами, ето че благославя горките нещастници... само изчакай да видиш кои ще се изнесат до минута след нейното тръгване.
Синеоката дама наистина се изправи и без страх погали по ръцете и челата болните от проказа, прошепна нещо ласкаво и остави на масата им голяма чанта, от която се разнесе опианяващо ухание на сапун и силни билки. След излизането й неколцина от присъстващите наистина се изнесоха уж небрежно и без да се забелязват едни други, а веднага след това Бедредин започна да диша малко по-спокойно... При него беше трудно да се разбере – той винаги беше спокоен.
- Е, хлапе – той винаги я наричаше така, дори когато тя сияеше в цялата си прелест – време е. Хората, с които ще работиш, са в това помещение. Опитай се да ги намериш!
Последна промяна от cherno_slance на пет авг 21, 2009 10:21 am, променено общо 3 пъти.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
ИИ: Нарочно ли ми остави описанието на гнусна гостилница за първи пост?
ВИ: Екхардт, който тук не се казваше така, се огледа около себе сис въздишка. Мимойходокм отблеяза влязлата дебелана - егати дебелото създание! - но не й обърна внимание. Не държеше нещо опасно, не беше достатъчно близо, а между тях имаш и други хора. А най-важното, не изразяваше желание да си говорят. Предпочитанията му към жени не се разпростираха върху грозните такива.
Вместо това продължи да оглежда колегите си. Ринсето беше относително надежден, докато му се плащаше, макар че се беше изтрепал да се оплаква, че трябва да отседнат в толкова мръсни място. Е, поне се беше дегизирал според инструкциите, а и все още се удържаше да отиде да даде на кръчмаря няколко полезни съвета как се води по-доходно предприятие.
Декстър също се беше дегизирал така, че не предизвикваше проблеми. С неговата обикновена външност, това не беше особено трудно. Все пак Екхардт си напомни, че трябва да го следи изкъсо. И двамата бяха тук поне отчасти заради забалвението, но смяташе, че ги забавляват различни неща...
(Когато се напиеше, Екхардт се опасяваше, че може и да се забавляват на едно и също. На сутритна смяташе, че просто се е сдухал от лоша пиячка и самомнението му се завръщаше.)
Важното в случая беше, че изглеждаха като изпаднали типове. Той самият попипа изкуствения си белег, който загрозяваше лицето му и караше хората да извръщат очи. При нужда се измиваше лесно, а всеки свидетел би описал първо него. Това ако изобщо видеше лицето му под качулката...
Е, поне изпълняваха инструкциите - не се замесваха в неприятности. Ринсето беше избрал да изглежда като цел, която не си струва усилието да настигнеш. Екхардт беше решил, че е по-добре д аизглежда като някой, коготро неприятностите сами да заобикалят...
Образът на кръчмарски побойник пасваше идеално на целта. Очуканите на вид оръжия и злобния поглед потвърждаваха историятяа, която дрехите му разказваха. В крайна сметка може би се криеше от някого, заключавах мъдро по-проницателните и решаваха да не се бъркат. По-малко проницателните изобщо не стигаха отвъд очевидното.
Декстър беше решил, че му пасва нещо средно. Имаше си оръжия, но не бяха на показ, имаше добро, приветливо, макар и мръсно лице. Като цяло, и тримата бяха доказателство, че външността лъже.
ВИ: Екхардт, който тук не се казваше така, се огледа около себе сис въздишка. Мимойходокм отблеяза влязлата дебелана - егати дебелото създание! - но не й обърна внимание. Не държеше нещо опасно, не беше достатъчно близо, а между тях имаш и други хора. А най-важното, не изразяваше желание да си говорят. Предпочитанията му към жени не се разпростираха върху грозните такива.
Вместо това продължи да оглежда колегите си. Ринсето беше относително надежден, докато му се плащаше, макар че се беше изтрепал да се оплаква, че трябва да отседнат в толкова мръсни място. Е, поне се беше дегизирал според инструкциите, а и все още се удържаше да отиде да даде на кръчмаря няколко полезни съвета как се води по-доходно предприятие.
Декстър също се беше дегизирал така, че не предизвикваше проблеми. С неговата обикновена външност, това не беше особено трудно. Все пак Екхардт си напомни, че трябва да го следи изкъсо. И двамата бяха тук поне отчасти заради забалвението, но смяташе, че ги забавляват различни неща...
(Когато се напиеше, Екхардт се опасяваше, че може и да се забавляват на едно и също. На сутритна смяташе, че просто се е сдухал от лоша пиячка и самомнението му се завръщаше.)
Важното в случая беше, че изглеждаха като изпаднали типове. Той самият попипа изкуствения си белег, който загрозяваше лицето му и караше хората да извръщат очи. При нужда се измиваше лесно, а всеки свидетел би описал първо него. Това ако изобщо видеше лицето му под качулката...
Е, поне изпълняваха инструкциите - не се замесваха в неприятности. Ринсето беше избрал да изглежда като цел, която не си струва усилието да настигнеш. Екхардт беше решил, че е по-добре д аизглежда като някой, коготро неприятностите сами да заобикалят...
Образът на кръчмарски побойник пасваше идеално на целта. Очуканите на вид оръжия и злобния поглед потвърждаваха историятяа, която дрехите му разказваха. В крайна сметка може би се криеше от някого, заключавах мъдро по-проницателните и решаваха да не се бъркат. По-малко проницателните изобщо не стигаха отвъд очевидното.
Декстър беше решил, че му пасва нещо средно. Имаше си оръжия, но не бяха на показ, имаше добро, приветливо, макар и мръсно лице. Като цяло, и тримата бяха доказателство, че външността лъже.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
Калисто се огледа. Това наистина бе една ужасна дупка! Мразеше такива места, караха я да си спомни за миналото, а дрипите в които беше облечена допълнително я дразнеха. Цялата тази задача й се струваше изключително безсмислена и ако не беше наградата щеше на мига да си стане и да си отиде. Но офертата беше повече от примамлива и тя щеше да даде всичко, за да я изпълни.
Калисто преглътна отвращението си и с наперена глава влезе навътре в помещението. Беше малко, задимено, претрупано, мръсно и смърдеше като тоалетна, че и по-зле. Но тя успя да се абстрахира и започна да се разхожда около масите с тромава и бавна походка, изглеждайки всеки мъж от главата до петите с такъв поглед, че и най-закоравелият женкар би се засрамил. За нея това поведение не беше чуждо. Красивите жени се научават как да прелъстяват мъжете с лекота и тя без проблем пренесе това си поведение в сегашния си образ. Само дето постигаше обратния ефект, защото повечето хора в заведението извръщаха поглед с погнуса, а имаше и такива, които направо ставаха, за да се махнат от пътя й. Това бе идеално за Калисто, защото така можеше да огледа внимателно всеки, да отдели момент, за да го прецени, дори да го наблюдава, само трябваше да докара палаво-мръснишки поглед на грозната си муцуна. Тя направи три обиколки на малкото помещение и след като се пробва да свали един мъжага с усмивка, уж разочаровано седна на бара и си поръча някакъв евтин, силен алкохол, за да "удави мъката".
От стани изглеждаше като нормална гледка за подобно място. Грозна дрипла, със самочувствие като на принцеса, седнала и пие като бездънна яма. А всъщност тя не бе близнала и грам от чашата си, беше я прекалено гнус, а и й беше под нивото да пие такива неща. Мястото й, обаче позволяваше да се види по-голямата част от залата, което улесни задачата й. Гостилницата бе тъпкана с хора, но винаги имаше такива, които се открояваха, особено ако се вгледаш наистина внимателно...
След четвърт час, няколко чаши и доста мъже, които си изповръщаха червата, след като тя им бе намигнала палаво, Калисто бавно стана и се затътри обратно при "баща си", който се правеше, че яде на една маса, която не бе виждала парцал от преди 100 години.
-Е? - попита я той.
-Трима са - обобщи тя и нагло седна срещу него. После направи жални очи, гърчейки се, сякаш го врънкаше за пари. - Хайде дее, дай ми! - скимтеше тя с дрезгав глас, докато в същото време показа из тълпята трима мъже. На пръв поглед изглеждаха като обикновени бедняци, по нищо не различаващи се от общата паплач в гостилницата. - Справих се, сега какво? - тя бе толкова категорична в отгорора си, че не оставяше дори грам местенце за съмнение.
Калисто преглътна отвращението си и с наперена глава влезе навътре в помещението. Беше малко, задимено, претрупано, мръсно и смърдеше като тоалетна, че и по-зле. Но тя успя да се абстрахира и започна да се разхожда около масите с тромава и бавна походка, изглеждайки всеки мъж от главата до петите с такъв поглед, че и най-закоравелият женкар би се засрамил. За нея това поведение не беше чуждо. Красивите жени се научават как да прелъстяват мъжете с лекота и тя без проблем пренесе това си поведение в сегашния си образ. Само дето постигаше обратния ефект, защото повечето хора в заведението извръщаха поглед с погнуса, а имаше и такива, които направо ставаха, за да се махнат от пътя й. Това бе идеално за Калисто, защото така можеше да огледа внимателно всеки, да отдели момент, за да го прецени, дори да го наблюдава, само трябваше да докара палаво-мръснишки поглед на грозната си муцуна. Тя направи три обиколки на малкото помещение и след като се пробва да свали един мъжага с усмивка, уж разочаровано седна на бара и си поръча някакъв евтин, силен алкохол, за да "удави мъката".
От стани изглеждаше като нормална гледка за подобно място. Грозна дрипла, със самочувствие като на принцеса, седнала и пие като бездънна яма. А всъщност тя не бе близнала и грам от чашата си, беше я прекалено гнус, а и й беше под нивото да пие такива неща. Мястото й, обаче позволяваше да се види по-голямата част от залата, което улесни задачата й. Гостилницата бе тъпкана с хора, но винаги имаше такива, които се открояваха, особено ако се вгледаш наистина внимателно...
След четвърт час, няколко чаши и доста мъже, които си изповръщаха червата, след като тя им бе намигнала палаво, Калисто бавно стана и се затътри обратно при "баща си", който се правеше, че яде на една маса, която не бе виждала парцал от преди 100 години.
-Е? - попита я той.
-Трима са - обобщи тя и нагло седна срещу него. После направи жални очи, гърчейки се, сякаш го врънкаше за пари. - Хайде дее, дай ми! - скимтеше тя с дрезгав глас, докато в същото време показа из тълпята трима мъже. На пръв поглед изглеждаха като обикновени бедняци, по нищо не различаващи се от общата паплач в гостилницата. - Справих се, сега какво? - тя бе толкова категорична в отгорора си, че не оставяше дори грам местенце за съмнение.
- Vilorp
- Личен Маг На Краля
- Мнения: 4252
- Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
- Местоположение: Княжево под Копитото
- Контакти:
Една тлъста пача му бе намигнала и бе размърдала устни в нещо, като сладострастен жест затова излизнето на жрицага на любовта му бе послужило за чудесне претекст да се измъкне след нея на улицата за глъдка чист... добре де, вмирисан на риба и гниещи водорасли застоял въздух. Приближи се до лечителката леко приведен и протегна умолително ръце към нея. Сценката беше леко комична защото Рисуид беше среден на височина дори по източносъюзнически стандарти, а в ценралния съюз вече се извисяваше с по един юмрук над тълпата. На жрицата обаче явно и допадна забавянето защотокогато един левент от обкръжението й изпуфтя, тя се обърна церемонялно и подаде ръката си на „бодягата”, за да го дари с благословията си. Въпросният обаче размисли в последния момент и вместо да задигне пръстена й само докосна леко чело в опакото на ръката в знак на уважение. А й забаляза, че щеше да му е трудно да се справи сам с такъв антураж ако го усетеха. Със серия поклони се отдалечи от дамата, която преди това благосклонно му даде монета с еретично пожелание лъжейдолът й да бди над него. На двамата миденци койито явно се мъкнаха след нея за спорта им се видя забавно а го сритат преди да излезнат, а на негу ми остна утехата, че ще си прехвърлят ледата жаба поне известно време. Щракна с присти и скрежжта обвила ръката му след пуснатото заклинание се стопи. Погледна придобивката си и изпуфтя разочаровано, акримазкия медник не струваше повече от 3 до 3 и 1/2 „стандартни” медници, а в Оминор с него нямаше да можеш да си поръчаш да ти грабнат чаша воа от коритото за поене на конете.
Ужасно място, прицени той след като отново огледа приюта в кото е бяха настанили, точно зад сморското сметище където изхвърляха карантията на рибата. то че къде другаде да държиш прокажените... Бръкна в джоба си и с успокоение напипа парчето газоед, извади го и го потяпа в ръката си, за да рочисти малко порите му преди отново да влезе в проклетата мизерна дупка. Ако работодателя не е появеше скоро шеше да извие врата на Екхардт или Доли, както се представяше в момента, всъщност щеше да остави Декстър да ми узвие пилешкия лъжлив врат и без това психопата почваше да става нервен и това щеше да го разведри... да чудесна идея. С олекнала душа и малко по пълна кесия Белия Балварин отново прекрачи в помешението...
-Та казваш че можеш да свалиш всяка кучка? И под свалиш нямам предвид с тупаници и шутове! - до уточни се Ринсуид.
-Разбира се, посичи ми някоя от тези сливи и кледай на какво се вика мъжка сила! - тупна се в гърдите Декстър, а Ринсето се заоглежда из помещението, като погледът му отново се прикова на грозната доведена тлъста дъщеря на някъкъв изпадал търгаш.
- Добре, е оная - кимна той леко към цоцоланата която сега мъркаше нещо на татенцето, сигурно и той я оправяше отвреме на верме.
- Какво да не се токаза? - подпита го той когато мъжът приличащ на бияч сбърчи лице в погнусена гримаса.
- Няма такова нещо, но се чудя дали можеш да платиш всичкия алкохол който ще ми е нужен за да запрелича поне на гоблика с препаска...
- Щом се отказваш... - сви рамене магьосника и понече да прибере 5-те медника от тезгяха, когато ръката на Декстър ги затисна.
- Не съм казал, че се отказвама, а че ще ми трябва подкрепление - с тези думи той махна на кръчмаря да донесе две питиета и когато ги получи ги гаврътна на екс. После с реко пресипнал глас заяви - Пиши ги на сметката на прияталя ми!
Тръсна глава и трагна към „дамата на мечтите си” и нейното татенце. „Какво ли не правят хората за пет медника” - помисли си Ринсуид и махна на Доли да му покаже къде ще е интересното.
Ужасно място, прицени той след като отново огледа приюта в кото е бяха настанили, точно зад сморското сметище където изхвърляха карантията на рибата. то че къде другаде да държиш прокажените... Бръкна в джоба си и с успокоение напипа парчето газоед, извади го и го потяпа в ръката си, за да рочисти малко порите му преди отново да влезе в проклетата мизерна дупка. Ако работодателя не е появеше скоро шеше да извие врата на Екхардт или Доли, както се представяше в момента, всъщност щеше да остави Декстър да ми узвие пилешкия лъжлив врат и без това психопата почваше да става нервен и това щеше да го разведри... да чудесна идея. С олекнала душа и малко по пълна кесия Белия Балварин отново прекрачи в помешението...
-Та казваш че можеш да свалиш всяка кучка? И под свалиш нямам предвид с тупаници и шутове! - до уточни се Ринсуид.
-Разбира се, посичи ми някоя от тези сливи и кледай на какво се вика мъжка сила! - тупна се в гърдите Декстър, а Ринсето се заоглежда из помещението, като погледът му отново се прикова на грозната доведена тлъста дъщеря на някъкъв изпадал търгаш.
- Добре, е оная - кимна той леко към цоцоланата която сега мъркаше нещо на татенцето, сигурно и той я оправяше отвреме на верме.
- Какво да не се токаза? - подпита го той когато мъжът приличащ на бияч сбърчи лице в погнусена гримаса.
- Няма такова нещо, но се чудя дали можеш да платиш всичкия алкохол който ще ми е нужен за да запрелича поне на гоблика с препаска...
- Щом се отказваш... - сви рамене магьосника и понече да прибере 5-те медника от тезгяха, когато ръката на Декстър ги затисна.
- Не съм казал, че се отказвама, а че ще ми трябва подкрепление - с тези думи той махна на кръчмаря да донесе две питиета и когато ги получи ги гаврътна на екс. После с реко пресипнал глас заяви - Пиши ги на сметката на прияталя ми!
Тръсна глава и трагна към „дамата на мечтите си” и нейното татенце. „Какво ли не правят хората за пет медника” - помисли си Ринсуид и махна на Доли да му покаже къде ще е интересното.
- Ivan_Helsing
- White & Nerdy
- Мнения: 875
- Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm
Декстър не изпитваше почти нищо дори към привлекателните жени. Е, имаше я физиологичната реакция, но той обикновено не й обръщаше внимание. И в този случай имаше физиологична реакция, но тя беше по-странна. Повдигаше му се, отчасти заради видът й, отчасти заради миризмата в дупката. Придаде си чаровен вид и се опита да не мисли за това което прави...
Така, като му прережа гърлото хващам ножа и...
Приближи се до женището и заговори:
-Извинявай, скъпа, но не можах да не те забележа. Като влезе и осветли цялата стая.
После завъртам... ох, това не е добре, не е добре, не мога така...
Оная го гледаше очудено, дори шокирано. Декстър изобщо не подозираше какво става, а Калисто се чудеше дали знае, че чака нея.
Има един сводник, който си бие курвите... Да, добър избор е, с удоволствие ще поработя отблизо с мего.
-Та, какво ще кажеш да отидем някъде и да се порадваме на телата си?
Беше чул тая реплика. Подозираше, че не е особено адекватна, но в такава дупка и след такова количество алкохол предположи, че може и да стане. А и си мислеше за други работи.
Само трябва да го причакам в някоя задна уличка, ще изчакам да е сам, хващам го и няма измъкване. С тоя ще се позабавлявам добре.
-Така де, ако придружителят ти не възразява, но разнообразието е хубаво нещо, всички сме хора.
През ума не му беше минало, че това е баща й. А истината беше още по-далеч от него.
Ах, май ще загубя баса.
Всъщност баса не го интересуваше, но се опитваше да се впише. Е, в този случай щеше да стане за псоешище. Е, придружителите му не бяха чисти като роса, та можеше и да се премисли да направи нещо. Съществото, което предполагаемо беше жена, което се опитваше да свали, накрая заговори.
Така, като му прережа гърлото хващам ножа и...
Приближи се до женището и заговори:
-Извинявай, скъпа, но не можах да не те забележа. Като влезе и осветли цялата стая.
После завъртам... ох, това не е добре, не е добре, не мога така...
Оная го гледаше очудено, дори шокирано. Декстър изобщо не подозираше какво става, а Калисто се чудеше дали знае, че чака нея.
Има един сводник, който си бие курвите... Да, добър избор е, с удоволствие ще поработя отблизо с мего.
-Та, какво ще кажеш да отидем някъде и да се порадваме на телата си?
Беше чул тая реплика. Подозираше, че не е особено адекватна, но в такава дупка и след такова количество алкохол предположи, че може и да стане. А и си мислеше за други работи.
Само трябва да го причакам в някоя задна уличка, ще изчакам да е сам, хващам го и няма измъкване. С тоя ще се позабавлявам добре.
-Така де, ако придружителят ти не възразява, но разнообразието е хубаво нещо, всички сме хора.
През ума не му беше минало, че това е баща й. А истината беше още по-далеч от него.
Ах, май ще загубя баса.
Всъщност баса не го интересуваше, но се опитваше да се впише. Е, в този случай щеше да стане за псоешище. Е, придружителите му не бяха чисти като роса, та можеше и да се премисли да направи нещо. Съществото, което предполагаемо беше жена, което се опитваше да свали, накрая заговори.
Калисто стоеше, опитвайки се с все сили да потисне желанието си да повърне и абстрахирайки се максимално от обстановката около нея. Тя стоеше и чакаше отговор от учителя си. В този момента нямаше нищо по-важно от задачата, която тя трябваше да изпълни.
Тогава се появи той. Тя знаеше, че е един от тези, които трябваше да открие. На пръв поглед обикновен мъж, с нищо не запомнящ се, просто поредното лице от тълпата, което с лекота се изпаряваше от съзнанието на хората веднага щом го зърнеха. имаше такива лица, имаше и хора, които се стремяха да придобият такъв вид. И ако се загледаш много внимателно, дълбоко под повърхноста и знаеш какво търсиш се забелязваше една следа... Следата, която оставя човек, който се стреми да не оставя следи. Когато познаваш толкова добре човешката психика, че можеш да надникнеш в нея, да разбереш мислите и емоциите на човека, само по неговите действия, говор, малки следи, които като пътечка от трохи те водеха към целта. Тогава един такъв човек, криещ се в безличностт, направена нарочно, изпъкваше след останалите като капка алена кръв изпъква в поле от сняг.
Мъжът й загорови, пълни глупости при това. В първият момент девойката реши, че това е просто начин да й подскаже, че знае коя е. Но когато продължи да плямпа пълни глупости, тя едвам се сдържа да не се разсмее с глас.
Вместо това Калисто се усмихна, една палава, похотлива усмивка, която на пъпчивото й лице в момента изглеждаше като гримаса на умиращо в агония животно. "Това не го очаквах!" помисли си тя с нотка задоволство. Доставяше й удовоствие да слуша глупостите на този смешник. "Дано поне другата си работя я върши с повече вкус". Беше й забавно, всяка следваща глупост бе по-весела от предишната. А когато усети нотката на отвращение й стана ясно, че той не беше тук воден от извратено привличане. Заслужаваше си да се повесели и тя. За това се изправи и се доближи на една педя растояние от него. Можеше да усети дъхът му и той нейния.
-Татко няма да възрази да се усамотим някъде, сладурче! - така тя с дрезгав глас. После без никакво предупреждеине го награби и му залепи една страстна целувка по устата. Преди да успее да реагира Калисто го притисна до гърдите си и с тих глас му прошепна в ухото - На твое място щях много да внимавам с кого си лягам - след това се отдръпна, скръсти ръце на кръста си и заяви на по-висок глас - Е, миличък, къде ще ме водиш?
Тогава се появи той. Тя знаеше, че е един от тези, които трябваше да открие. На пръв поглед обикновен мъж, с нищо не запомнящ се, просто поредното лице от тълпата, което с лекота се изпаряваше от съзнанието на хората веднага щом го зърнеха. имаше такива лица, имаше и хора, които се стремяха да придобият такъв вид. И ако се загледаш много внимателно, дълбоко под повърхноста и знаеш какво търсиш се забелязваше една следа... Следата, която оставя човек, който се стреми да не оставя следи. Когато познаваш толкова добре човешката психика, че можеш да надникнеш в нея, да разбереш мислите и емоциите на човека, само по неговите действия, говор, малки следи, които като пътечка от трохи те водеха към целта. Тогава един такъв човек, криещ се в безличностт, направена нарочно, изпъкваше след останалите като капка алена кръв изпъква в поле от сняг.
Мъжът й загорови, пълни глупости при това. В първият момент девойката реши, че това е просто начин да й подскаже, че знае коя е. Но когато продължи да плямпа пълни глупости, тя едвам се сдържа да не се разсмее с глас.
Вместо това Калисто се усмихна, една палава, похотлива усмивка, която на пъпчивото й лице в момента изглеждаше като гримаса на умиращо в агония животно. "Това не го очаквах!" помисли си тя с нотка задоволство. Доставяше й удовоствие да слуша глупостите на този смешник. "Дано поне другата си работя я върши с повече вкус". Беше й забавно, всяка следваща глупост бе по-весела от предишната. А когато усети нотката на отвращение й стана ясно, че той не беше тук воден от извратено привличане. Заслужаваше си да се повесели и тя. За това се изправи и се доближи на една педя растояние от него. Можеше да усети дъхът му и той нейния.
-Татко няма да възрази да се усамотим някъде, сладурче! - така тя с дрезгав глас. После без никакво предупреждеине го награби и му залепи една страстна целувка по устата. Преди да успее да реагира Калисто го притисна до гърдите си и с тих глас му прошепна в ухото - На твое място щях много да внимавам с кого си лягам - след това се отдръпна, скръсти ръце на кръста си и заяви на по-висок глас - Е, миличък, къде ще ме водиш?
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Декстър седна на масата му тъкмо, когато Бедредин си мислеше с нотка на угризения, че не изпълнява добре повелята на истинския си господар да пази с цената на живота си коремчето на неговата годеница и нероденото съкровище, което е вътре. Разбира се, Лордът* му каза да се подчинява на заповедите й, а понякога най-добрия начин да опазиш един благородник беше като изпълниш негова повеля на стотици километри от двореца му...
... Нелепия бъртвеж на Декстър почти разруши ролята на Калисто и внезапно започна да пропуква и неговата маска. Бедредин ил Сим`мави се заслуша за миг в “свалката” между двамата, след което наведе глава, за да прикрие насмешливия пламък в очите си. Дори се почеса по носа, давайки си време да направи кратка, почти мигновенна дихателна техника за самоконтрол. Ефектът дойде незабавно и съзнанието му стана спокойно и неутрално, изпълнено единствено с кротко любопитство. Позволи си и да пренасочи малко кръв към слабините, лъжейки тялото какво изпитва мозъка му – събеседникът му обаче щеше да види похотта и вероятно нямаше да се вгледа по-навътре в душата му... не за друго, а защото пълната непроницаемост също говореше достатъчно на един опитен сърцевед:
- А аз мога ли... да гледам.... – остави лека пауза, преди да допълни... – на мойта възраст и здраве... таквоз... другото... таквоз.. не мога вече.
При тези думи Бедредин се почеса между краката и леко стисна фалоса си, така че да изпита малка, но истинска болка, която искренно да се изпише по лицето му. Един по-предпазлив човек щеше да свърже две и две и да се замисли, че здрав, макар и куц мъж на петдесет години - на колкото изглеждаше в момента - е много далеч от естествената импотентност и причината за секналата мъжественост може да е в тялото на дебеланата. Декстър обаче не беше от предпазливите, освен това Отговорникът на групата им разбра, че мъжът иска кръв, а не плът...
- Да гледаш значи? – усмихна се Декстър и за негово признание направи гримасата по съвършенния начин, точно като леко глупав, но много похотлив и извратен човек, който си пада по наистина грозни и дебели жени. Сим`мави обаче леко се разочарова от факта, че до този момент събеседникът му все още не може да го разпознае. Такъв пропуск можеше да коства живота на цялата група, към която е зачислен, така че се налагаше да му даде урок, ако продължава с недосетливостта... В същото време трябваше да внимава и да не резне гърлото на Калисто... за късмет лейди Синуин се намираше наблизо и можеше с лекота да я възкреси - после обаче щеше да му трябва кофа мастило и един товар листи, за да обясни на графинята защо е влязъл в близък контакт с могъщата лечителка и свещенничка, при това съпруга на онази драка, Солг су Саро.
- ... Няма пък ... – нацупи се жената до него по начин, който просто омагьосваше околните мъже, когато не е прикрила красотата си – от както умря мама, първо ме оправяше, а сега искаш да ми се пречкаш... като съм ти дъщеря, да не съм ти куче...
- Ама аз... – направи се, че преглъща, защото за момент смехът щеше да пробие през всичките му ментални защити и да се мярне върху лицето му – аз таквоз... `ши ви платя бе, деца... само да гледам, `ко може! А, може ли?
- - - - - - - -
* Лордът - той го нарича така дори в мислите си.
Заб: С Бедредин се засичате само в началото и края на мисиите си - иначе ще ви се мешам във взимането на решения по време на мисията.
... Нелепия бъртвеж на Декстър почти разруши ролята на Калисто и внезапно започна да пропуква и неговата маска. Бедредин ил Сим`мави се заслуша за миг в “свалката” между двамата, след което наведе глава, за да прикрие насмешливия пламък в очите си. Дори се почеса по носа, давайки си време да направи кратка, почти мигновенна дихателна техника за самоконтрол. Ефектът дойде незабавно и съзнанието му стана спокойно и неутрално, изпълнено единствено с кротко любопитство. Позволи си и да пренасочи малко кръв към слабините, лъжейки тялото какво изпитва мозъка му – събеседникът му обаче щеше да види похотта и вероятно нямаше да се вгледа по-навътре в душата му... не за друго, а защото пълната непроницаемост също говореше достатъчно на един опитен сърцевед:
- А аз мога ли... да гледам.... – остави лека пауза, преди да допълни... – на мойта възраст и здраве... таквоз... другото... таквоз.. не мога вече.
При тези думи Бедредин се почеса между краката и леко стисна фалоса си, така че да изпита малка, но истинска болка, която искренно да се изпише по лицето му. Един по-предпазлив човек щеше да свърже две и две и да се замисли, че здрав, макар и куц мъж на петдесет години - на колкото изглеждаше в момента - е много далеч от естествената импотентност и причината за секналата мъжественост може да е в тялото на дебеланата. Декстър обаче не беше от предпазливите, освен това Отговорникът на групата им разбра, че мъжът иска кръв, а не плът...
- Да гледаш значи? – усмихна се Декстър и за негово признание направи гримасата по съвършенния начин, точно като леко глупав, но много похотлив и извратен човек, който си пада по наистина грозни и дебели жени. Сим`мави обаче леко се разочарова от факта, че до този момент събеседникът му все още не може да го разпознае. Такъв пропуск можеше да коства живота на цялата група, към която е зачислен, така че се налагаше да му даде урок, ако продължава с недосетливостта... В същото време трябваше да внимава и да не резне гърлото на Калисто... за късмет лейди Синуин се намираше наблизо и можеше с лекота да я възкреси - после обаче щеше да му трябва кофа мастило и един товар листи, за да обясни на графинята защо е влязъл в близък контакт с могъщата лечителка и свещенничка, при това съпруга на онази драка, Солг су Саро.
- ... Няма пък ... – нацупи се жената до него по начин, който просто омагьосваше околните мъже, когато не е прикрила красотата си – от както умря мама, първо ме оправяше, а сега искаш да ми се пречкаш... като съм ти дъщеря, да не съм ти куче...
- Ама аз... – направи се, че преглъща, защото за момент смехът щеше да пробие през всичките му ментални защити и да се мярне върху лицето му – аз таквоз... `ши ви платя бе, деца... само да гледам, `ко може! А, може ли?
- - - - - - - -
* Лордът - той го нарича така дори в мислите си.
Заб: С Бедредин се засичате само в началото и края на мисиите си - иначе ще ви се мешам във взимането на решения по време на мисията.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Ivan_Helsing
- White & Nerdy
- Мнения: 875
- Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm
Декстър гледаше в една точка горе вдясно от "красавицата", като в същото време създаваше илюзията че гледа в нея. Вече беше измислил точно къде и по какъв начин ще утрепе сводника и му оставаше прекалено много време за мислене. По някое време реши, че ако се стигне до нещо ще упои съществото и ще се махне от него. Но съществото изглеждаше изпълнено с похот, която плашеше дори безчувственият убиец. Той не осъзнаваше, че се унижава, но пък и да го осъзнаваше нямаше да го итересува. От време на време казваше по нещо, като не усещаше отвращението в гласа си. Вероятно някой друг щеше да се ядоса, като след малко разбере какво става, но той щеше да се загледа в една точка, да свие рамене и да си вземе бележка, че колкото и да не чувства не може да преглътне всичко.
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Калисто неочаквано сбърчи нос по начина, по който го правеха някой пълни, властни жени:
- Няма да те чакам цяла вечер миличък – думите прозвучаха като изречени от действително едра и масивна жена, съвсем различно от интонацията и тембъра на нейния истински, нежен и красив глас. Наблюдаващият отстрани Бедредин изпита искрено уважение към способностите на младата красавица като актьор и певец – самият той притежаваше известни умения на бард и знаеше колко е трудно да си преправиш убедително гласа.
- Твоят дъртак ще го вземем ли с нас? – попита Декстър с искрено любопитство.
- Нека гледа – преобразената жена се отправи към страничния вход на гостилницата без повече приказки, разцъфнала в отвратителна, кокетна усмивка.
Поканеният я последва, мислено отбелязвайки някъде назад досадното куцукане на възрастният мъж... идиотът се засилваше или изоставаше непрекъснато, парадоксално затруднявайки с недъга си своя бъдещ убиец. Ако го причакаше иззад някой ъгъл, щеше да изпусне бързащата напред пачавра, която ловко и хладнокръвно се мушна в пролуката между източната стена на гостилницата и външната стена. По необходимост я последва и излезе в малкия двор с дръвника за пилетата, но за негова изненада влязоха обратно в гостилницата, само че от юг,в складовото помещение! След което, пролуката между стълбите за втория етаж и килера за метлите дебеланата увелено докосна няколко точки по стената, отваряйки прохода за тайното подземие.
Вървящият зад нея мъж обичаше да контролира нещата и рязката, внезапна промяна на ситуацията почти го пвокира бързо и решително да й пререже гърлото – спря го начина, по който тя бутна малката, дебела вратичка и с жест покани “ухажора” си да пристъпи пръв... Също и внезапното изчезване на специфичния звук, с който дядката зад него тътреше куция си крак...
- Хайде, няма да киснем тук, докато мине някоя слугиня от непосветените – промърмори хромият търговец с глас, който Декстър никога не би сбъркал.
- Добра е, шефе – кимна той на приближаващото присъствие зад себе си, за пореден път запитвайки се какво ще стане, ако внезапно опита извъртане и замах към гърлото...
- ... Дори не си го помисляй... – пророни с мек, почти ласкав Отговоринка на Групата – хайде влизай де, няма да те бутам!
* * *
Подземието представляваше тренировъчна зала с коркови дъспи по стените и тавана, заобиколена от оръжеен склад, спално помещение, библиотека, столова и семпла зала за разпити. Декстър предпочиташе дългия вход, който идваше от към вътрешността на имението, уж притежавано от сър Гирин Тимей – престарелия, почти вдетинен старец, на който цяла чета слуги бършеха олигавената муцуна...
- Разполагай се – шефът седна в тренировъчната направо на пода, скръствайки нозе в лотос.
- Тази `ква е! – попита кратко и съдържателно Декстър, без да си прави труда дори да махне в посока на присъстващата повлекана. Лицето й му се стори странно променено, защото осветлението в подземието се съствоеше от огромни женски светлуки, които нямаха крила за разлика от мъжките и кротко лежаха по няколко в малки стъклени съдинки, окачени по ъглите на помещенията.. Тяхната слаба, но равномерна сребриста светлина си играеше със зрението му, защото внезапно му се стори, че очите на непознатата са станали огромни и красиви... Сякаш яркият й грим нарочно е използвал силната, дневна светлина, за да загрози лицето й...
- Нека изчакаме и останалите и ще обясня! – отвърна Бедредин ил Сим`мави и сякаш съвсем случайно в същия момент един от посветените слуги въведе Екхардт и Ринсуинд в помещението, оттегляйки се плавно и почти безшумно...
Новодошлите погледнаха очакващите ги трима души, след което се спогледаха помежду си, а накрая Екхардт процеди през зъби:
- Нужен ли беше този театър?
- Теътър? – Бедредин успя да изрази въпросителна интонация, без да допусне и капка емоционалност – позволихте на стар и куц сводник и неговата дебела дъщеря-ку..ва да отделят от вас единия ви спътник.
- Стига бе, шефе – подсмръкна Ринсето – кой противник би хвърлил за стръв дама като... тази! Нали и без това ще сме загубили играта, ако противникът знае толкова много за всеки от нас... че например Дек си пада по ъъъ.... китове!
- Може и така да е – отвърна благодушно седналият в лотос – но трябва да различавате подобните на вас, а днес не се справихте добре!
В думите му не прозвуча дори намек за обвинение или закана за взимане на някакви възпитателни мерки – някъде там, навън, имаше един огромен и враждебен свят, където грешките, незнанието и неуменито се наказваха от само себе си... А те, като големи момчета, трябваше сами да се грижат по-старателно за себе си! Можеха и сами да си правят изводите....
- Сега какво, шефе? – попита Екхардт
- На първо място, ще проявим кавалерство – Бедридин погледна дебеланата – Дъще, онази врата там води към нещо като баня и тоалетна – иди и разкарай тези боклуци от себе си!
- Да, татко! – отвърна непознатата с дрезгав, леко груб глас, какъвто често имат твърде едрите жени със склонност към порядъчно пийване. После си завъртя телесата и изчезна в указаната посока, стъпвайки тромаво и някак провлачено.... а мъжете я проследиха с леко гнусливи погледи и изражения, заради което Бедредин поклати съжалително глава:
- Наистина ли сте слепи? Какво всъщност виждате в нея?
- Ами таквоз - смути се Ринсето, но характерът му взе връх, пък и знаеше, че Сим`мави може да е ходеща смърт, но толерира истината – ако наистина ти е дъщеря, си много яко прецакан!
- Ако наистина ми беше дъщеря – отвърна с равен тон техният отговорник и изведнъж се усмихна щищно - щях да съм ужасно горд.
- Що? – не се сдържа Екхард – да не е някаква могъща магьосница?
- Не. – личеше си, че шефът им наистина започва да се забавлява
- Много опитен и добър убиец?
- С тези телеса и сланини? – в усмивката на отговорника започнаха да се появявят зъби, превръщайки я в плашеща, всъщност смразяваща гримаса. Събеседниците му претежаваха кураж, умения и пълен набор инструменти за упокояване на всичко живо, но не знаеха неговите граници на възможностите, докато той знаеше всичко за тях...
- Тя е изумително красива... – изтърси внезапно Декстър, загледан някъде в стената между Ринсето и седналия Бедредин.
- А? Добре ли си? - Ринсето объркано погледна другарчето си, да не би двете малки за отскок да са го вкарали в алкохолно всецепение.
Попитаният наистина изглеждаше като цапардосан по главата, защото стоеше напълно неподвижен, с премрежени очи и съсредоточено изражение. Пред трениранато му съзнание на асасин бавно се превърташе, миг по миг, всяка частица време, прекарано в компанията на мистериозната грозница.... и бавно, търпеливо, опитното му вътрешно зрение отделяше илюзиите на нарочно сгрешения грим, вида на кожата там, където няма пъпки... начина, по който уродливо широката талия на жената се гънеше... и който нямаше нищо общо с нормалното полюшване на истинските тлъстини....
... За това и не се изненада, когато чу тихи, танцови стъпки и се обърна, съзирайки непознатата в истинския й вид – което не се отнасяше за останалите трима мъже в тренировъчната зала. Дори невъзмутимият Бедредин неволно обърна глава и за миг се зазяпа в Калисто, а Ринсето успя само дълго и протяжно да изхъмка. Колкото до Екхард, той си преглътна слюнката и тихичко промърмори:
- Мамка му... дявол да ме вземе?
* * *
Проточи се неудобна тишина в продължение на няколко секунди, която прекъсна отговорника на групата им.
- И така, дами и господа, Господарката реши вие четиримата да работите заедно! За сега ще ви оставя да се опознаете, а после елате в библиотеката. Имам задача за вас!
С тези думи той се изправи – по скоро преля от седнало в право положение и с меката походка на хищник влезе в една от съседните стаи, оставяйки ги сами.
- Няма да те чакам цяла вечер миличък – думите прозвучаха като изречени от действително едра и масивна жена, съвсем различно от интонацията и тембъра на нейния истински, нежен и красив глас. Наблюдаващият отстрани Бедредин изпита искрено уважение към способностите на младата красавица като актьор и певец – самият той притежаваше известни умения на бард и знаеше колко е трудно да си преправиш убедително гласа.
- Твоят дъртак ще го вземем ли с нас? – попита Декстър с искрено любопитство.
- Нека гледа – преобразената жена се отправи към страничния вход на гостилницата без повече приказки, разцъфнала в отвратителна, кокетна усмивка.
Поканеният я последва, мислено отбелязвайки някъде назад досадното куцукане на възрастният мъж... идиотът се засилваше или изоставаше непрекъснато, парадоксално затруднявайки с недъга си своя бъдещ убиец. Ако го причакаше иззад някой ъгъл, щеше да изпусне бързащата напред пачавра, която ловко и хладнокръвно се мушна в пролуката между източната стена на гостилницата и външната стена. По необходимост я последва и излезе в малкия двор с дръвника за пилетата, но за негова изненада влязоха обратно в гостилницата, само че от юг,в складовото помещение! След което, пролуката между стълбите за втория етаж и килера за метлите дебеланата увелено докосна няколко точки по стената, отваряйки прохода за тайното подземие.
Вървящият зад нея мъж обичаше да контролира нещата и рязката, внезапна промяна на ситуацията почти го пвокира бързо и решително да й пререже гърлото – спря го начина, по който тя бутна малката, дебела вратичка и с жест покани “ухажора” си да пристъпи пръв... Също и внезапното изчезване на специфичния звук, с който дядката зад него тътреше куция си крак...
- Хайде, няма да киснем тук, докато мине някоя слугиня от непосветените – промърмори хромият търговец с глас, който Декстър никога не би сбъркал.
- Добра е, шефе – кимна той на приближаващото присъствие зад себе си, за пореден път запитвайки се какво ще стане, ако внезапно опита извъртане и замах към гърлото...
- ... Дори не си го помисляй... – пророни с мек, почти ласкав Отговоринка на Групата – хайде влизай де, няма да те бутам!
* * *
Подземието представляваше тренировъчна зала с коркови дъспи по стените и тавана, заобиколена от оръжеен склад, спално помещение, библиотека, столова и семпла зала за разпити. Декстър предпочиташе дългия вход, който идваше от към вътрешността на имението, уж притежавано от сър Гирин Тимей – престарелия, почти вдетинен старец, на който цяла чета слуги бършеха олигавената муцуна...
- Разполагай се – шефът седна в тренировъчната направо на пода, скръствайки нозе в лотос.
- Тази `ква е! – попита кратко и съдържателно Декстър, без да си прави труда дори да махне в посока на присъстващата повлекана. Лицето й му се стори странно променено, защото осветлението в подземието се съствоеше от огромни женски светлуки, които нямаха крила за разлика от мъжките и кротко лежаха по няколко в малки стъклени съдинки, окачени по ъглите на помещенията.. Тяхната слаба, но равномерна сребриста светлина си играеше със зрението му, защото внезапно му се стори, че очите на непознатата са станали огромни и красиви... Сякаш яркият й грим нарочно е използвал силната, дневна светлина, за да загрози лицето й...
- Нека изчакаме и останалите и ще обясня! – отвърна Бедредин ил Сим`мави и сякаш съвсем случайно в същия момент един от посветените слуги въведе Екхардт и Ринсуинд в помещението, оттегляйки се плавно и почти безшумно...
Новодошлите погледнаха очакващите ги трима души, след което се спогледаха помежду си, а накрая Екхардт процеди през зъби:
- Нужен ли беше този театър?
- Теътър? – Бедредин успя да изрази въпросителна интонация, без да допусне и капка емоционалност – позволихте на стар и куц сводник и неговата дебела дъщеря-ку..ва да отделят от вас единия ви спътник.
- Стига бе, шефе – подсмръкна Ринсето – кой противник би хвърлил за стръв дама като... тази! Нали и без това ще сме загубили играта, ако противникът знае толкова много за всеки от нас... че например Дек си пада по ъъъ.... китове!
- Може и така да е – отвърна благодушно седналият в лотос – но трябва да различавате подобните на вас, а днес не се справихте добре!
В думите му не прозвуча дори намек за обвинение или закана за взимане на някакви възпитателни мерки – някъде там, навън, имаше един огромен и враждебен свят, където грешките, незнанието и неуменито се наказваха от само себе си... А те, като големи момчета, трябваше сами да се грижат по-старателно за себе си! Можеха и сами да си правят изводите....
- Сега какво, шефе? – попита Екхардт
- На първо място, ще проявим кавалерство – Бедридин погледна дебеланата – Дъще, онази врата там води към нещо като баня и тоалетна – иди и разкарай тези боклуци от себе си!
- Да, татко! – отвърна непознатата с дрезгав, леко груб глас, какъвто често имат твърде едрите жени със склонност към порядъчно пийване. После си завъртя телесата и изчезна в указаната посока, стъпвайки тромаво и някак провлачено.... а мъжете я проследиха с леко гнусливи погледи и изражения, заради което Бедредин поклати съжалително глава:
- Наистина ли сте слепи? Какво всъщност виждате в нея?
- Ами таквоз - смути се Ринсето, но характерът му взе връх, пък и знаеше, че Сим`мави може да е ходеща смърт, но толерира истината – ако наистина ти е дъщеря, си много яко прецакан!
- Ако наистина ми беше дъщеря – отвърна с равен тон техният отговорник и изведнъж се усмихна щищно - щях да съм ужасно горд.
- Що? – не се сдържа Екхард – да не е някаква могъща магьосница?
- Не. – личеше си, че шефът им наистина започва да се забавлява
- Много опитен и добър убиец?
- С тези телеса и сланини? – в усмивката на отговорника започнаха да се появявят зъби, превръщайки я в плашеща, всъщност смразяваща гримаса. Събеседниците му претежаваха кураж, умения и пълен набор инструменти за упокояване на всичко живо, но не знаеха неговите граници на възможностите, докато той знаеше всичко за тях...
- Тя е изумително красива... – изтърси внезапно Декстър, загледан някъде в стената между Ринсето и седналия Бедредин.
- А? Добре ли си? - Ринсето объркано погледна другарчето си, да не би двете малки за отскок да са го вкарали в алкохолно всецепение.
Попитаният наистина изглеждаше като цапардосан по главата, защото стоеше напълно неподвижен, с премрежени очи и съсредоточено изражение. Пред трениранато му съзнание на асасин бавно се превърташе, миг по миг, всяка частица време, прекарано в компанията на мистериозната грозница.... и бавно, търпеливо, опитното му вътрешно зрение отделяше илюзиите на нарочно сгрешения грим, вида на кожата там, където няма пъпки... начина, по който уродливо широката талия на жената се гънеше... и който нямаше нищо общо с нормалното полюшване на истинските тлъстини....
... За това и не се изненада, когато чу тихи, танцови стъпки и се обърна, съзирайки непознатата в истинския й вид – което не се отнасяше за останалите трима мъже в тренировъчната зала. Дори невъзмутимият Бедредин неволно обърна глава и за миг се зазяпа в Калисто, а Ринсето успя само дълго и протяжно да изхъмка. Колкото до Екхард, той си преглътна слюнката и тихичко промърмори:
- Мамка му... дявол да ме вземе?
* * *
Проточи се неудобна тишина в продължение на няколко секунди, която прекъсна отговорника на групата им.
- И така, дами и господа, Господарката реши вие четиримата да работите заедно! За сега ще ви оставя да се опознаете, а после елате в библиотеката. Имам задача за вас!
С тези думи той се изправи – по скоро преля от седнало в право положение и с меката походка на хищник влезе в една от съседните стаи, оставяйки ги сами.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Vilorp
- Личен Маг На Краля
- Мнения: 4252
- Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
- Местоположение: Княжево под Копитото
- Контакти:
- Казах ти нали? - намигна Балварина на Екхард.
- Каза ми - потвърди другия и подаде на Ринсуид малка медна монета след което и разтри прясно ожулените си кокалчета на ръката хвърляйки леко злобен поглед към слабините на магьосника, след което реши да се покаже пред дамата и добави - обаче за Фелина и аз си знаех.
- Като сте знаели, защо ме пратихте там бе? - озъби им се Декстър без да успее да откъсне поглед от жената. Фелина за малко не ме остави да я усмихна от ухо до ухо - добави
Двамата с Ринсето избухнаха в тих кикот
- Фелина? - намеси се в разговора новодошлата и уби всякакво веселие.
- Не фелина, а Фелина, да си имаме уважението - пръв се овладя Белия Балварин - а и Декстър може да не ти резна красивата главица преди малко, но нищо няма да го спре да го стори сега ако се държиш неподчтително към стария коч. Иначе щом се налага да работим с напълно непознат и евентуално да му имаме доверие да ни пази гърба ще се радвам поне да узная името му. Аз съм Риндуид Ашмодеански, някой ме наричат и магус Белия Балварин, частично на вашите услуги.
Сведе глава мага толкова леко, че повече приличаше на мигване с клепки.
- Каза ми - потвърди другия и подаде на Ринсуид малка медна монета след което и разтри прясно ожулените си кокалчета на ръката хвърляйки леко злобен поглед към слабините на магьосника, след което реши да се покаже пред дамата и добави - обаче за Фелина и аз си знаех.
- Като сте знаели, защо ме пратихте там бе? - озъби им се Декстър без да успее да откъсне поглед от жената. Фелина за малко не ме остави да я усмихна от ухо до ухо - добави
Двамата с Ринсето избухнаха в тих кикот
- Фелина? - намеси се в разговора новодошлата и уби всякакво веселие.
- Не фелина, а Фелина, да си имаме уважението - пръв се овладя Белия Балварин - а и Декстър може да не ти резна красивата главица преди малко, но нищо няма да го спре да го стори сега ако се държиш неподчтително към стария коч. Иначе щом се налага да работим с напълно непознат и евентуално да му имаме доверие да ни пази гърба ще се радвам поне да узная името му. Аз съм Риндуид Ашмодеански, някой ме наричат и магус Белия Балварин, частично на вашите услуги.
Сведе глава мага толкова леко, че повече приличаше на мигване с клепки.
Тя изгледа всеки едни от тях с дълбок, преценяващ поглед. Не разбираше защо подобна пасмина трябваше да се стовари на нейната глава. Това беше обидно! Или бе поредният тест. Беше напълно възможно... Калисто леко повдигна едната си перфекто изписана вежда извивайки я като сърп и с прекрасна усмивка на лицето си заговори. Гласът й беше мек и нежен, топъл като пролетен дъжд. И така съблазнителен...
-Първо, Вие нямате моето уважение, защото все още не сте го заслужил. Второ, не знам защо сте се заблудил така жестоко, но ще Ви бъда много благодарна, ако не съдите за личноста по обвивката... О, извинявам се! Бях забравила, Вие явно нямате подобна способност - изведнъж тонът й стана леден и съвсен недоловимо по-висок - Искрено съм разочарована! Очаквах професионалисти, не сбирщина... разгонени мъжкари! Да, вече можете да си затворите устите и да си оберете лигите, не сте в кварталния бардак! Вие дори за миг не държахте положението във ваш контрол. Оставихте се да бъдете разделени, първата ви грешка. Второ - вашият човек си въобрази, че понеже е гениален убиец и нищо го не лови, може съвсем спокойно да отпраши с двама напълно непознати, който спокойно можеха да го отведат към клопка. Да, миличък, на няколко пъти можехме да те очистим, ако го искахме. После надали щеше да ни е кой знае колко трудно да се завъртя в този си вид и да отбера още един от вас?! Да си убиец и наемник не значи само да можеш да убиваш хора, а и да можеш да се пазиш от други като теб. Вместо да се съсредоточите в задачата, вие се правите на малки момченца. И ето, пак сте в тази ситуация, дори не си направихте труда да се огледате, в мястото на което се озовахте! Зад завесата може да има скрит човек с отровни стрели, в съседната стая могат са чакат въоражени до зъби хора... Честно да ви кажа, не ме интересува! Следващия път, когато допуснете такава грешка, ще бъдете убити и заменени от по-кадърни кадри. Само едно искам да е ясно - ако по някакъв начин застрашите или провалите задачате, лично ще се погрижа да бъдете убити бавно и болезнено! Защото за разлика от вас, тази задача за мен е ВАЖНА и аз ще направя всичко отвъд силите си, за да се изпълни.
Тя ги изгледа още веднъж и спя погледа си на мага.
-Не знам защо сте си въобразили, че можете да разчитате на мен или че ще Ви пазя гърба! Аз не съм тук, за да съм Ви бавачка, нито смятам да имам подобна роля. Не си мислете, че това е като вечерна седянка и всеки ще мине подред, за да си каже името, от къде е и какъв е живота му като цяло. ако толкова държите, името ми е Калисто, повече от това не вие нужно да знаете.
Мисля, че няма нужда от повече приказки и опознаване! Нека се присъединим към Бедредин в библиотеката.
-Първо, Вие нямате моето уважение, защото все още не сте го заслужил. Второ, не знам защо сте се заблудил така жестоко, но ще Ви бъда много благодарна, ако не съдите за личноста по обвивката... О, извинявам се! Бях забравила, Вие явно нямате подобна способност - изведнъж тонът й стана леден и съвсен недоловимо по-висок - Искрено съм разочарована! Очаквах професионалисти, не сбирщина... разгонени мъжкари! Да, вече можете да си затворите устите и да си оберете лигите, не сте в кварталния бардак! Вие дори за миг не държахте положението във ваш контрол. Оставихте се да бъдете разделени, първата ви грешка. Второ - вашият човек си въобрази, че понеже е гениален убиец и нищо го не лови, може съвсем спокойно да отпраши с двама напълно непознати, който спокойно можеха да го отведат към клопка. Да, миличък, на няколко пъти можехме да те очистим, ако го искахме. После надали щеше да ни е кой знае колко трудно да се завъртя в този си вид и да отбера още един от вас?! Да си убиец и наемник не значи само да можеш да убиваш хора, а и да можеш да се пазиш от други като теб. Вместо да се съсредоточите в задачата, вие се правите на малки момченца. И ето, пак сте в тази ситуация, дори не си направихте труда да се огледате, в мястото на което се озовахте! Зад завесата може да има скрит човек с отровни стрели, в съседната стая могат са чакат въоражени до зъби хора... Честно да ви кажа, не ме интересува! Следващия път, когато допуснете такава грешка, ще бъдете убити и заменени от по-кадърни кадри. Само едно искам да е ясно - ако по някакъв начин застрашите или провалите задачате, лично ще се погрижа да бъдете убити бавно и болезнено! Защото за разлика от вас, тази задача за мен е ВАЖНА и аз ще направя всичко отвъд силите си, за да се изпълни.
Тя ги изгледа още веднъж и спя погледа си на мага.
-Не знам защо сте си въобразили, че можете да разчитате на мен или че ще Ви пазя гърба! Аз не съм тук, за да съм Ви бавачка, нито смятам да имам подобна роля. Не си мислете, че това е като вечерна седянка и всеки ще мине подред, за да си каже името, от къде е и какъв е живота му като цяло. ако толкова държите, името ми е Калисто, повече от това не вие нужно да знаете.
Мисля, че няма нужда от повече приказки и опознаване! Нека се присъединим към Бедредин в библиотеката.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Екхардт изръкопляска на Калисто, докато се смееше.
-Я, освен цици, имаш и характер! Чудя се да се влюбвам ли, или да бягам...както и да е. Това, че всеки си пази гърба, го знаем и сами, а че няма да си разказваме трагични историйки - още повече, защото иначе ще трябва да ме събуждате. Въпросът е, какво умееш да правиш - освен да се преструваш и преобличаш? Какво могат останалите, вече знам, новата тук си ти! Може да си отбелязала точка с измъкването на хлапето, но може и да е случайно. В крайна сметка, не го измъкна ти, Ринсето го направи на глупак. Хубавото е, че на него малко му пука, иначе магът щеше да трябва да спи с отворени очи... Та, имаме маг, убиец и специалист по разните работи. Ти каква роля ще играеш в нашата задружна, малка и поне досега - мъжка група?
-Я, освен цици, имаш и характер! Чудя се да се влюбвам ли, или да бягам...както и да е. Това, че всеки си пази гърба, го знаем и сами, а че няма да си разказваме трагични историйки - още повече, защото иначе ще трябва да ме събуждате. Въпросът е, какво умееш да правиш - освен да се преструваш и преобличаш? Какво могат останалите, вече знам, новата тук си ти! Може да си отбелязала точка с измъкването на хлапето, но може и да е случайно. В крайна сметка, не го измъкна ти, Ринсето го направи на глупак. Хубавото е, че на него малко му пука, иначе магът щеше да трябва да спи с отворени очи... Та, имаме маг, убиец и специалист по разните работи. Ти каква роля ще играеш в нашата задружна, малка и поне досега - мъжка група?
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Голям си умник, само дето имаш една грешка. Маята задаче не беше да изведа Декст, а да ви открия и разпозная сред тълпата. Фактът, че той дойде и ни се предложи на тепсия си беше чиста случайност, но ако бях поискала и задачата ми го изизскваше щях да ви неутрализирам. Аз имам много таланти, но не сте вие тези, пред които трябва да се отчитам за тях.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
-Ами добре! - сви рамене Еркхардт. - Само помни, че никой не може да ти пази гърба, без да знае от какво. Би било жалко да пострда, ако изглеждаш и в гръб също толкова добре, но какво пък... направих, каквото можах. Е, след това толкова сърдечно запознанство, можеш да си поговориш и с момчетата, или да отидем да видим какво иска шефа.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Екхардт я огледа и в гръб, подсвирна и успя да я изпревари до вратата с няколко широки крачки. След това обаче се завъртя и я изчака.
-Първо дамите...независимо от външния им вид! - намигна й той. - Влизай. Явно ще трябва да си говорим с Бедридин.
-Първо дамите...независимо от външния им вид! - намигна й той. - Влизай. Явно ще трябва да си говорим с Бедридин.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Бедредин търпеливо изчака младите, горди създания да се наперчат едни пред други, преди най-накрая да влязат в библиотеката на подземието. Както навсякъде в тази тайна част от имението, шумът странно глъхнеше и чезнеше... и въпреки това той остана с гръб към вратата, разчитайки на своя слух и интуиция за момента на влизането им. Вратата дори не прошумоля на гладко смазаните си панти, но той им махна с ръка да се разполагат и продължи с подреждането на някакви книги из безкрайните лавици в претъпканото помещение.
Долови как те мълчаливо се нареждат в столовете из помещението, как Декстър застана прав в най-близкия до вратата ъгъл ... “Каквото и да мислят останалите, има много ум в това момче”... Съзнаниетто му отчете свойското разполагане на Ринсето в най-удобното и меко кресло - всъщност предназначено за почивка и кратка дрямка, а не за истинско четене...
...Забеляза самоувереното сядане на Калисто в стола точно пред бюрото му и галантния начин по който Екхард й държеше стола... усмивката му към нея, изразяваща тънко послание: “Играта на кавалерство е наужким, но понякога е забавна...”. Изящните ъгълчета на устните й се извиха едва-едва нагоре, сякаш тя му отвърна безсловесно: “Не се и съмнявам, че ще бъдеш галантен винаги... когато не те затруднява”
- ... Лейди и вие, господа – привлече вниманието им Отговорникът на групата – новата ви задача е свързана с кражбата на важен артефакт от частния музей на лорд Схаш. Старият глупак подозира вътрешен човек, поради което по неоходимост се е обърнал към своя приятел и съюзник, лорд Айвън Горг Велиан, за осигуряване на външно разследване. На свой ред моят господар е прехвърлил изпълнението на услугата на графиня Мария Талд ин Арит, настояща господарка на всички ни. Целта ви е да намерите вещ, наречена Зеницата на Съдбата и да го върнете.
При произнасянето името на предмета, Ринсето за миг отвори очи, после ги присви веднага и понечи да каже нещо, но вместо това си замълча. Бедредин се оказа единствения, който видя реакцията му и одобрително поклати глава:
- Самият аз не успях да събера достатъчно подробна информация, така че ако желаете, може да прегледате библиотеката отделно от мен. По същество, Зеницата на Съдбата представлява съвършенна сфера от прозрачно вещество, което дори диамантите не могат да надраскат. Голяма е колкото мъжки юмрук и вътре в нея има сияеща точка, от която се излъчват вълни златиста светлина.
- Яко - обади се Екхардт – не искам да знам колко ку.... леки жени можеш да си купиш с това нещо.
- Паричната стойност на предмета е без значение за хора от ранга на лорд Схаш. Предметът е изключително опасен, защото изпълнява за собственика си неговото най-силно желание, онова, което не смееш да признаеш пред самия себе си.
- Това можеше и да НЕ ни го казвате – въздъхна престорено Екхардт – все пак искате да го върнем, като го намерим, нали?
- Той точно за това ни го казва, брато – просъска Ринсето, който изглеждаше странно без маската си от несериозност и фамилиарност – наистина ли искаш да имаш предмет, който изпълнява най-тайното ти и силно желание?
- Май дъртия Схаш... не е разлигавен събирач на скъпи боклуци – подметна с плашещата си безстрастност Декстър и Бедредин му кимна.
- Библиотеката и аз сме на ваше разположение – имате ден, за да досъберете каквато информация искате. Утре ще направим разбор на мисията и ще ви определя водач.
Долови как те мълчаливо се нареждат в столовете из помещението, как Декстър застана прав в най-близкия до вратата ъгъл ... “Каквото и да мислят останалите, има много ум в това момче”... Съзнаниетто му отчете свойското разполагане на Ринсето в най-удобното и меко кресло - всъщност предназначено за почивка и кратка дрямка, а не за истинско четене...
...Забеляза самоувереното сядане на Калисто в стола точно пред бюрото му и галантния начин по който Екхард й държеше стола... усмивката му към нея, изразяваща тънко послание: “Играта на кавалерство е наужким, но понякога е забавна...”. Изящните ъгълчета на устните й се извиха едва-едва нагоре, сякаш тя му отвърна безсловесно: “Не се и съмнявам, че ще бъдеш галантен винаги... когато не те затруднява”
- ... Лейди и вие, господа – привлече вниманието им Отговорникът на групата – новата ви задача е свързана с кражбата на важен артефакт от частния музей на лорд Схаш. Старият глупак подозира вътрешен човек, поради което по неоходимост се е обърнал към своя приятел и съюзник, лорд Айвън Горг Велиан, за осигуряване на външно разследване. На свой ред моят господар е прехвърлил изпълнението на услугата на графиня Мария Талд ин Арит, настояща господарка на всички ни. Целта ви е да намерите вещ, наречена Зеницата на Съдбата и да го върнете.
При произнасянето името на предмета, Ринсето за миг отвори очи, после ги присви веднага и понечи да каже нещо, но вместо това си замълча. Бедредин се оказа единствения, който видя реакцията му и одобрително поклати глава:
- Самият аз не успях да събера достатъчно подробна информация, така че ако желаете, може да прегледате библиотеката отделно от мен. По същество, Зеницата на Съдбата представлява съвършенна сфера от прозрачно вещество, което дори диамантите не могат да надраскат. Голяма е колкото мъжки юмрук и вътре в нея има сияеща точка, от която се излъчват вълни златиста светлина.
- Яко - обади се Екхардт – не искам да знам колко ку.... леки жени можеш да си купиш с това нещо.
- Паричната стойност на предмета е без значение за хора от ранга на лорд Схаш. Предметът е изключително опасен, защото изпълнява за собственика си неговото най-силно желание, онова, което не смееш да признаеш пред самия себе си.
- Това можеше и да НЕ ни го казвате – въздъхна престорено Екхардт – все пак искате да го върнем, като го намерим, нали?
- Той точно за това ни го казва, брато – просъска Ринсето, който изглеждаше странно без маската си от несериозност и фамилиарност – наистина ли искаш да имаш предмет, който изпълнява най-тайното ти и силно желание?
- Май дъртия Схаш... не е разлигавен събирач на скъпи боклуци – подметна с плашещата си безстрастност Декстър и Бедредин му кимна.
- Библиотеката и аз сме на ваше разположение – имате ден, за да досъберете каквато информация искате. Утре ще направим разбор на мисията и ще ви определя водач.
Последна промяна от cherno_slance на пон авг 17, 2009 9:51 am, променено общо 4 пъти.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
ВИ:
Еркхардт се замисли, преди да попита.
-Какви са основанията на дъртия да подозира вътрешен човек?
- Лорд Схаш има музей с наистина скъпоструващи играчки, но крадците изобщо не са му обърнали внимание - отвърна Бедредин - Вместо това са преодолели външната охрана на тайното хранилище и са проникнали в съкровищницата въпреки че до там изобщо няма път. Веднъж месечно вътрешната охрана отваря малка, дебела врата и взима храната и водата си. Новите запаси се готвят в произволен момент от срока им за годност, отворите за дишане имат някакви джуджешки тапи, а съоръжението за отпадъците е някаква елфическа чудесия, доставена преди тридесет години от техния род Фаелор.
- Дори и така да е, още от сега се сещам за един, два начина за проникване или изваждане на ценен предмет!
- Аз също, както и архитектът на съоръжението... бъди сигурен!
- А къде е този архитект?
- При Орим, къде другаде. Като при това е бил изтезаван, за да признае дали е оставил слаби места, записки и доверени хора, които знаят точно как е построено съоръжението. Накрая трупът му е бил изпепелен до последната частица... заедно с работниците.
- Кръв до коленете, значи?
- Не си прав. Тези които са "почистили", не са взели решението...
- А тези, които са дали заповедта - довърши Екхард, защото Бедредин реши да не довършва отговора си... - не са го сторили със собствените си ръце. Тоест всички са останали с чиста съвест!
- Точно така - кимна му Бедредин и наемникът му върна жеста, след което се извърна и напусна, подхвърляйки в движение на Ринсето:
-Оставям ти библиотеката, аз отивам да огледам на ямсто, а после ще съгласуваме. Книжен плъх, по-плъх, най-плъх... Аз тръгвам!
Не се сбогува с Бедредин. Нямаше нужда, и двамата предпочитаха същността пред условностите... с някои хора. С други държаха на етикецията. Разбира се, с Ринсето "етикецията" включваше да си правят периодично номера... и да внимават да не прескочат търпението на другия.
Първата му задача беше да огледа имението. Нямаше нужда от пропуск - сега м трябваше време за проучване. Кратко преобличане му осигури възможност да наблюдава, без да му обръщат внимание. Както и чоакваше, никой не се заниамваше с вонящите на алкохол пияници, дори ако са се тръшнали на място със стратегически изглед**.
Набеляза си подстъпи, откъдето някой като него можеше да заобиколи стражата, като се придържа към сенки...или поне не много светли места. Еленът се забелязва трудно и в рехав храсталак, когато е неподвижен. После прецени за капаните, които той самият би поставил там. Накрая премисли как би ги заобиколил, ако е сигурен, че там има такива. Повтори упражнението още няколко пъти...
След това се върна да обиколи най-близките кръчми с подходящ характер. Кръчмите бяха като хората - имаше подходящи за едни или други цели, а имаше и такива, които ставаха само да се напиеш. Сега обаче му трябваха местата, в които отиваше, когато му трябват подизпълнители.
На бърза ръка се "сприятели" с постоянните посетители, или поне с тези,които харесваха веселяк, който черпи. Почти не му се налагаше да играе роля тук - наистина беше веселяк, черпеше, и искаше помощ, за да влезе... само не казваше истината за причините си.
Спомена пред някои от тях, че му трябва начин да влезе в имението на "дъртия Схаш". Обасни го с напълно естествен, хм, интерес към едно от слугинчетата. Хубавото на интересът е, когато е споделен, разбира се, а в случая, заяви Еркхард, беше точно така! Със сигурност. Малката просто си го иска...
И затова добрият, щедър човек беше навиот да палти повечко на някой, който можеше да го вкара в слугинските помещения. Беше навит да плати и на този, който би го свързал с такъв...
Освен това имаше напълно подходящ път, ако някой можеше да започне промъкването си от слугинските помещения. Каквито и мерки за сигурност да се използваха, те ставаха обречени щом затвориш някъде група мъже като част от охраната. Мъжете или се избиваха взаимно, или намираха начин да прескачат в работно време до най-блископрисъстващите жени.
Освен това, както споеман, сигурно не е единственият с подобни нужди? Със сигурност и други са искали да си уреждат подобна среща. Където има нужда, някой знае как да я задоволи...
Докато казваше това, внимателно наблюдаваше лицата на събеседниците си. За негово удоволствие и неудоволствие в същото време, върху никое от тях не лъсна проблясъка на страх или знание. Разбираха го чудесно, макар някой да го мислеха за оглупял от желание идиот, а други за нагъл сводник, който си пъха пръстите във фунията на месомелачката... но дори слугинята не можа да му каже как би могъл да влезе в имението. Дори външният периметър изглеждаше непробиваем... Май щеше да се окаже, че наистина белята е сторена от предател, от вътре...
ИИ: системно използвам Крадец, за откриването на капани. След успешната провекра, или поне Еркхард я смята за такава, преминавам към използвнае на Лидер, за да се свържа с неподходящите хора .
* Това е намек, че ще чакам да се появи такъв!
** Да, не ги вдигат, проверката за Актьорско майсторство е друго нещо.
*** Или има, или вече има, или поне Еркхард е убеден в това. Виж горната забележка.
****Чети, "прилагам Психология".
Еркхардт се замисли, преди да попита.
-Какви са основанията на дъртия да подозира вътрешен човек?
- Лорд Схаш има музей с наистина скъпоструващи играчки, но крадците изобщо не са му обърнали внимание - отвърна Бедредин - Вместо това са преодолели външната охрана на тайното хранилище и са проникнали в съкровищницата въпреки че до там изобщо няма път. Веднъж месечно вътрешната охрана отваря малка, дебела врата и взима храната и водата си. Новите запаси се готвят в произволен момент от срока им за годност, отворите за дишане имат някакви джуджешки тапи, а съоръжението за отпадъците е някаква елфическа чудесия, доставена преди тридесет години от техния род Фаелор.
- Дори и така да е, още от сега се сещам за един, два начина за проникване или изваждане на ценен предмет!
- Аз също, както и архитектът на съоръжението... бъди сигурен!
- А къде е този архитект?
- При Орим, къде другаде. Като при това е бил изтезаван, за да признае дали е оставил слаби места, записки и доверени хора, които знаят точно как е построено съоръжението. Накрая трупът му е бил изпепелен до последната частица... заедно с работниците.
- Кръв до коленете, значи?
- Не си прав. Тези които са "почистили", не са взели решението...
- А тези, които са дали заповедта - довърши Екхард, защото Бедредин реши да не довършва отговора си... - не са го сторили със собствените си ръце. Тоест всички са останали с чиста съвест!
- Точно така - кимна му Бедредин и наемникът му върна жеста, след което се извърна и напусна, подхвърляйки в движение на Ринсето:
-Оставям ти библиотеката, аз отивам да огледам на ямсто, а после ще съгласуваме. Книжен плъх, по-плъх, най-плъх... Аз тръгвам!
Не се сбогува с Бедредин. Нямаше нужда, и двамата предпочитаха същността пред условностите... с някои хора. С други държаха на етикецията. Разбира се, с Ринсето "етикецията" включваше да си правят периодично номера... и да внимават да не прескочат търпението на другия.
Първата му задача беше да огледа имението. Нямаше нужда от пропуск - сега м трябваше време за проучване. Кратко преобличане му осигури възможност да наблюдава, без да му обръщат внимание. Както и чоакваше, никой не се заниамваше с вонящите на алкохол пияници, дори ако са се тръшнали на място със стратегически изглед**.
Набеляза си подстъпи, откъдето някой като него можеше да заобиколи стражата, като се придържа към сенки...или поне не много светли места. Еленът се забелязва трудно и в рехав храсталак, когато е неподвижен. После прецени за капаните, които той самият би поставил там. Накрая премисли как би ги заобиколил, ако е сигурен, че там има такива. Повтори упражнението още няколко пъти...
След това се върна да обиколи най-близките кръчми с подходящ характер. Кръчмите бяха като хората - имаше подходящи за едни или други цели, а имаше и такива, които ставаха само да се напиеш. Сега обаче му трябваха местата, в които отиваше, когато му трябват подизпълнители.
На бърза ръка се "сприятели" с постоянните посетители, или поне с тези,които харесваха веселяк, който черпи. Почти не му се налагаше да играе роля тук - наистина беше веселяк, черпеше, и искаше помощ, за да влезе... само не казваше истината за причините си.
Спомена пред някои от тях, че му трябва начин да влезе в имението на "дъртия Схаш". Обасни го с напълно естествен, хм, интерес към едно от слугинчетата. Хубавото на интересът е, когато е споделен, разбира се, а в случая, заяви Еркхард, беше точно така! Със сигурност. Малката просто си го иска...
И затова добрият, щедър човек беше навиот да палти повечко на някой, който можеше да го вкара в слугинските помещения. Беше навит да плати и на този, който би го свързал с такъв...
Освен това имаше напълно подходящ път, ако някой можеше да започне промъкването си от слугинските помещения. Каквито и мерки за сигурност да се използваха, те ставаха обречени щом затвориш някъде група мъже като част от охраната. Мъжете или се избиваха взаимно, или намираха начин да прескачат в работно време до най-блископрисъстващите жени.
Освен това, както споеман, сигурно не е единственият с подобни нужди? Със сигурност и други са искали да си уреждат подобна среща. Където има нужда, някой знае как да я задоволи...
Докато казваше това, внимателно наблюдаваше лицата на събеседниците си. За негово удоволствие и неудоволствие в същото време, върху никое от тях не лъсна проблясъка на страх или знание. Разбираха го чудесно, макар някой да го мислеха за оглупял от желание идиот, а други за нагъл сводник, който си пъха пръстите във фунията на месомелачката... но дори слугинята не можа да му каже как би могъл да влезе в имението. Дори външният периметър изглеждаше непробиваем... Май щеше да се окаже, че наистина белята е сторена от предател, от вътре...
ИИ: системно използвам Крадец, за откриването на капани. След успешната провекра, или поне Еркхард я смята за такава, преминавам към използвнае на Лидер, за да се свържа с неподходящите хора .
* Това е намек, че ще чакам да се появи такъв!
** Да, не ги вдигат, проверката за Актьорско майсторство е друго нещо.
*** Или има, или вече има, или поне Еркхард е убеден в това. Виж горната забележка.
****Чети, "прилагам Психология".
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Vilorp
- Личен Маг На Краля
- Мнения: 4252
- Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
- Местоположение: Княжево под Копитото
- Контакти:
Магус Ринуид Ашмодеанки изпфтя след като Еркхата напусна стаята, другарето му знаеше, че не си падапо четенето, но знаеше че идвали друг би имал търпението да преерови библиотеката. В интерес на истината млдият маг вече го беше направил неееднократно и знаеше съдържанието на повечето книги о диагонал. Сега набързо прелиствааше аартотеката за да види къдее бе срещнал да се говори за зеницата. Все му се въртеше в главата и още нещо освен двете балади в който камък присъстваше като легенда и като „второстепене герой”. Крива усмивка се разля по устните му, когато намери малкото картонче изписано на елафи с криволичещия му почерк. Далеч поо-бързо изрови Именника, който също трябваше да прочете за да си опресни паметта за рода Схаш. Оставахаа още два източника: библиотеката на градския съвет, където щеше даа проти някой слуга да донесе копия от архитектирния план на имението на окрадения лорд и по конкретно сградата определена от него за... да си о ажем направо - съкровищница. Да ама в храама на Алфана ще трябва да прати якой друг, можеби новата в отбора Калисто. Библиотеката на храма не бе така богата както наастоящата, но бе далеч по специализирана, а и Белия Балварин знаеше какво точно трябва да се вземе от там. Теологичеески трактат посветен именно на „съкровенното желание” маар и завоалирано се говореше именно за зеницата. Да това бе точно задачка за новачката и той се адяваше, че като пусне няколко кофти забелжки за тношението на Еркхата към нея ще я предрасположи да му помогне.
Пръстите му потрепериха леко, нашата, баладите, трактата на храма, скиците... това беше всичко... всъщност почти всичко, трябваше му и метод за защита от Зеницата. Той искаше да я прегърне отново, и знаеше, че желанието му е... „праведно”, но другите... другите можеше да искат ужасни неща, а Ринсиуд не обичааше неизвестността. Трябваше му метод за защита на зеницта, от тях... а може би и от себе си?
Присти се нещо
- Декстър?
- М - погледът на мъжа се о късна от някакъв друг свят изпълнен с насилие, според Ринс и се фокусира въху него.
- Ти познаваше ли някой от гилдията а наемниците? Да отидеш да поразапиташ как е бил охраяван въпросния чакъл. Тъй де, камъка? Ако не ти е труудност де - добави леко изнервено ,защото погледът на Декстър пакбе пмътнял загледан в собствения си свят.
Магът дръпнаа едно въже в ъгъла на стаяятаа и поръча вино от Мелион - то беше разредено ощее пирпроизводството тъй че нямаше да го опие бързо, придърпа си един ръбеест стол и докато ровеше за маалката книшка с черна кожена подвързия и бронзов обков се настройваше психологичски, за да дълга нощ.
[sblock]
Като бард Ринсето знае някоя и друга балада в тая насока.
Като за познаване на магически предмети би трябвало и сам да знае общите неща за артефакта.
Като не съвсем наскоро покръстен и интересуваш се живо от теология понаазнайва и за храмовитее трактати.
Принципно ще помоли Калсто да отиде и да го заеме и би се позовал на убеждаването си, а той може да е много убедителен, но в крайна сметка Ем си ешава дали ще приеме, в случайче ооткаже ще прабвада прати слугинче.
[/sblock]
Пръстите му потрепериха леко, нашата, баладите, трактата на храма, скиците... това беше всичко... всъщност почти всичко, трябваше му и метод за защита от Зеницата. Той искаше да я прегърне отново, и знаеше, че желанието му е... „праведно”, но другите... другите можеше да искат ужасни неща, а Ринсиуд не обичааше неизвестността. Трябваше му метод за защита на зеницта, от тях... а може би и от себе си?
Присти се нещо
- Декстър?
- М - погледът на мъжа се о късна от някакъв друг свят изпълнен с насилие, според Ринс и се фокусира въху него.
- Ти познаваше ли някой от гилдията а наемниците? Да отидеш да поразапиташ как е бил охраяван въпросния чакъл. Тъй де, камъка? Ако не ти е труудност де - добави леко изнервено ,защото погледът на Декстър пакбе пмътнял загледан в собствения си свят.
Магът дръпнаа едно въже в ъгъла на стаяятаа и поръча вино от Мелион - то беше разредено ощее пирпроизводството тъй че нямаше да го опие бързо, придърпа си един ръбеест стол и докато ровеше за маалката книшка с черна кожена подвързия и бронзов обков се настройваше психологичски, за да дълга нощ.
[sblock]
Като бард Ринсето знае някоя и друга балада в тая насока.
Като за познаване на магически предмети би трябвало и сам да знае общите неща за артефакта.
Като не съвсем наскоро покръстен и интересуваш се живо от теология понаазнайва и за храмовитее трактати.
Принципно ще помоли Калсто да отиде и да го заеме и би се позовал на убеждаването си, а той може да е много убедителен, но в крайна сметка Ем си ешава дали ще приеме, в случайче ооткаже ще прабвада прати слугинче.
[/sblock]
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Няколкочасовото четене по-скоро опресни неговите знания, отколкото му даде съществени нови подробности. А припомненото не му се стори особено утешително: според част от легендите артефакът е бил даден от Нечестивия като любовен дар на онази ненормална елфическа магьосница, която доброволно легнала с него и по-късно родила Черния Принц, Евре... и неговото име не биваше да се споменава, така че Ринсето се възпря от изричането му дори и на ум.
Според други легенди вещта представлява делото, с което някакъв Ранагонд ен Амарт доказал, че е завършил своето обучение при учителя си Мелкар Мъдрия. Накой архаични изрази, заедно със споменаванията на загубени технологии и магии подсказваха, че тази легенда е много стара, от поне три, четири века преди втората божествена война... Всъщност първата и втората група легенди не си противоречаха - изглеждаше напълно нормално за Нечестивия да подари нещо откраднато или отнето чрез насилие или измама...
- Хм - проговори сам на себе си Ринсето - тази добавка "ен" пред фамилията говори или за елф или за човешки аристократ, който претендира за елфи в потеклото си.
Не каза нищо повече, само сви рамене, защото за две хиляди години създателят на Зеницата със сигурност си беше отишъл - дори елфите не доживяваха повече от пет века... с отделни изключения. Тъкмо баладите споменаваха за техни мъдреци или друиди, които са решили, че трябва да довършат нещо важно и продължително въпреки изтеклия им жизнен срок...
- За какво четете? - гласът на непознатата прозвуча като сребърна камбанка и магьосникът мимо волята си вдигна глава към нея, без да се сърди за разсейването.
- За произхода и съдбата на този странен предмет - той се усети, че е прекалено словоохотлив, но кроткото любопитство в огромните й очи му влияеше....въпреки ясното осъзнаване, че му въздейства - Повечето са легенди и балади, пък и май изпускам нещо.
- ... Няма как да разберем всичко, което се е случило тогава. Но в имението на.... в тамошната библиотека попаднах на много изтънчена балада... Предателката е била изключителна красавица. Дете на силтари и самата тя въздигната в силтари.
- Силтари? Жив съсъд за Сиянието на тяхната Господарка на Живота?
- Именно - кимна очарователно жената - Всъщност тя е подарила Зеницата на своя Мрачен Любовник, тя е изнесла предмета от тяхната Вечна Гора, от някакъв град, наречен Метхес.
- Странно. Това е изключително опасна вещ, не са ли я пазили?
- Самата Предателка е получила Зеницата като дар от баща си - очите на Калисто заблестяха с опасен блясък, тя видимо се забавляваше със събеседника си, но някак успяваше да не пресече невидимата граница между закачката и дразненето.
- Момент, ако тя е подарила нещото на Нечестивия, а самата тя го е получила като дар... Ранагонд?
- Да, този мъж се пада дядо на Ев.. сещаш се кой! Черния Принц!
- Някога се е падал дядо, хубавице - поправи я механично Балаван - този тип е бил на стотици години по време на Втората Божествена Война! Елфите не познават старостта, но също имат предел на жизнения си срок. Накрая просто се отделят от телата си.
- Нарочно говоря за него в сегашно време. Чувала съм името му в по-късни балади, само че с времето започват да го споменават различно.
- Момент... - в съзнанието на магьосника прозрението започна постепенно да изплува - ... този мъж е създал и друг велик предмет. Някаква стилизирана маска на гарван, в която малък бог на планински рид доброволно прелял есенцията си. Това са легенди разбира се.
- Легенди, недействителни като Зеницата, нали?
Дойде ред на Ринсето да й се усмихне обезоръжаващо:
- Ако създателят на Зеницата е жив... не вярвам, че няколко дебели стени могат да спрат елфически магьосник на две хиляди години. Щом е решил да вземе нещо, което и без това си е негово. С такива по-добре да не се спречваш!
- Може да са правнуците му! Чедата на Черния Принц...
- Черногледа си - намръщи се Балаван - не можа ли да измислиш по-лош вариант?
- Гарванът е подарил Зеницата на дъщеря си. Дар от баща на дете - той никога не би посегнал, за да си го вземе обратно. Независимо какво е сторила тя, въпреки че е заченала доброволно от Нечестивия! Освен това, Гарванът щеше да си възвърне вещта много по-рано, ако изобщо я искаше!
- Логично! - въздъхна тихичко магьосника и усети, че коремът го присвива. В сравнение с Чедата на Черния Принц, тъмните елфи приличаха на заядливи съседи, които са готови да ти застрелят котката, ако влезе в техния двор.
- ... Няма защита от Зеницата - прекъсна мислите му жената и той видя, че тя долавя желанията му, но въпреки това не си играе с него - Зеницата е отвъд доброто и злото! Макар че силата й не е безгранична, тя е толкова по-опасна, колкото по-могъщ е онзи, който я държи в шепите си.
- Дори ако нещо те изгаря толкова силно, че се не съмняваш какво е най-силното ти желание?
- Легендите разправят за човек, на който Зеницата върнала детето от небитието. Ала то не било с истинския си характер, а мислело и постъпвало като образа, който той носел за него във сърцето си... освен това не растяло... останало дете завинаги, въпреки че той искал да го види пораснало и задомено... мислел си, че иска да го види пораснало и задомено...
- Невероятно жестоко! - процеди през зъби Ринсуинд
- Невероятно откровено! - отвърна Калисто и понечи да каже още нещо, но замълча и наклони глава настрани, в типично крехък, женски жест. Магьосникът почувства, че ако ще иска да я прати в храма на Алфанна, сега му е времето... стига да намери правилния подход към нея. Ако опиташе просто да я насъска чрез отношението на Екхард към нея, тя май щеше да проумее играта му веднага. Трябваше да опита индувидуален подход...*
------------------------------------
* Ринсето да бъде проигран как си иска услуга - не приемам вътреигрови реплики от рода на, помолвам я, пък тя ако иска. Можеш да помолиш така играч, но не и героя му. Това горе го приемайте всякак - като вмешателство в героите ви, игра с тях, укор и показно... Но знайте, че нямам време да си играя така всеки път, когато претупвате нещата...
Според други легенди вещта представлява делото, с което някакъв Ранагонд ен Амарт доказал, че е завършил своето обучение при учителя си Мелкар Мъдрия. Накой архаични изрази, заедно със споменаванията на загубени технологии и магии подсказваха, че тази легенда е много стара, от поне три, четири века преди втората божествена война... Всъщност първата и втората група легенди не си противоречаха - изглеждаше напълно нормално за Нечестивия да подари нещо откраднато или отнето чрез насилие или измама...
- Хм - проговори сам на себе си Ринсето - тази добавка "ен" пред фамилията говори или за елф или за човешки аристократ, който претендира за елфи в потеклото си.
Не каза нищо повече, само сви рамене, защото за две хиляди години създателят на Зеницата със сигурност си беше отишъл - дори елфите не доживяваха повече от пет века... с отделни изключения. Тъкмо баладите споменаваха за техни мъдреци или друиди, които са решили, че трябва да довършат нещо важно и продължително въпреки изтеклия им жизнен срок...
- За какво четете? - гласът на непознатата прозвуча като сребърна камбанка и магьосникът мимо волята си вдигна глава към нея, без да се сърди за разсейването.
- За произхода и съдбата на този странен предмет - той се усети, че е прекалено словоохотлив, но кроткото любопитство в огромните й очи му влияеше....въпреки ясното осъзнаване, че му въздейства - Повечето са легенди и балади, пък и май изпускам нещо.
- ... Няма как да разберем всичко, което се е случило тогава. Но в имението на.... в тамошната библиотека попаднах на много изтънчена балада... Предателката е била изключителна красавица. Дете на силтари и самата тя въздигната в силтари.
- Силтари? Жив съсъд за Сиянието на тяхната Господарка на Живота?
- Именно - кимна очарователно жената - Всъщност тя е подарила Зеницата на своя Мрачен Любовник, тя е изнесла предмета от тяхната Вечна Гора, от някакъв град, наречен Метхес.
- Странно. Това е изключително опасна вещ, не са ли я пазили?
- Самата Предателка е получила Зеницата като дар от баща си - очите на Калисто заблестяха с опасен блясък, тя видимо се забавляваше със събеседника си, но някак успяваше да не пресече невидимата граница между закачката и дразненето.
- Момент, ако тя е подарила нещото на Нечестивия, а самата тя го е получила като дар... Ранагонд?
- Да, този мъж се пада дядо на Ев.. сещаш се кой! Черния Принц!
- Някога се е падал дядо, хубавице - поправи я механично Балаван - този тип е бил на стотици години по време на Втората Божествена Война! Елфите не познават старостта, но също имат предел на жизнения си срок. Накрая просто се отделят от телата си.
- Нарочно говоря за него в сегашно време. Чувала съм името му в по-късни балади, само че с времето започват да го споменават различно.
- Момент... - в съзнанието на магьосника прозрението започна постепенно да изплува - ... този мъж е създал и друг велик предмет. Някаква стилизирана маска на гарван, в която малък бог на планински рид доброволно прелял есенцията си. Това са легенди разбира се.
- Легенди, недействителни като Зеницата, нали?
Дойде ред на Ринсето да й се усмихне обезоръжаващо:
- Ако създателят на Зеницата е жив... не вярвам, че няколко дебели стени могат да спрат елфически магьосник на две хиляди години. Щом е решил да вземе нещо, което и без това си е негово. С такива по-добре да не се спречваш!
- Може да са правнуците му! Чедата на Черния Принц...
- Черногледа си - намръщи се Балаван - не можа ли да измислиш по-лош вариант?
- Гарванът е подарил Зеницата на дъщеря си. Дар от баща на дете - той никога не би посегнал, за да си го вземе обратно. Независимо какво е сторила тя, въпреки че е заченала доброволно от Нечестивия! Освен това, Гарванът щеше да си възвърне вещта много по-рано, ако изобщо я искаше!
- Логично! - въздъхна тихичко магьосника и усети, че коремът го присвива. В сравнение с Чедата на Черния Принц, тъмните елфи приличаха на заядливи съседи, които са готови да ти застрелят котката, ако влезе в техния двор.
- ... Няма защита от Зеницата - прекъсна мислите му жената и той видя, че тя долавя желанията му, но въпреки това не си играе с него - Зеницата е отвъд доброто и злото! Макар че силата й не е безгранична, тя е толкова по-опасна, колкото по-могъщ е онзи, който я държи в шепите си.
- Дори ако нещо те изгаря толкова силно, че се не съмняваш какво е най-силното ти желание?
- Легендите разправят за човек, на който Зеницата върнала детето от небитието. Ала то не било с истинския си характер, а мислело и постъпвало като образа, който той носел за него във сърцето си... освен това не растяло... останало дете завинаги, въпреки че той искал да го види пораснало и задомено... мислел си, че иска да го види пораснало и задомено...
- Невероятно жестоко! - процеди през зъби Ринсуинд
- Невероятно откровено! - отвърна Калисто и понечи да каже още нещо, но замълча и наклони глава настрани, в типично крехък, женски жест. Магьосникът почувства, че ако ще иска да я прати в храма на Алфанна, сега му е времето... стига да намери правилния подход към нея. Ако опиташе просто да я насъска чрез отношението на Екхард към нея, тя май щеше да проумее играта му веднага. Трябваше да опита индувидуален подход...*
------------------------------------
* Ринсето да бъде проигран как си иска услуга - не приемам вътреигрови реплики от рода на, помолвам я, пък тя ако иска. Можеш да помолиш така играч, но не и героя му. Това горе го приемайте всякак - като вмешателство в героите ви, игра с тях, укор и показно... Но знайте, че нямам време да си играя така всеки път, когато претупвате нещата...
Последна промяна от cherno_slance на пон авг 24, 2009 10:35 am, променено общо 1 път.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Ivan_Helsing
- White & Nerdy
- Мнения: 875
- Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm
Още щом магът го остави на мира, Декстър излезе без да казва нищо на никой. Походи безцелно известно време, след което се запъти към наемническата гилдия. Познаваше един-двама, които с радост му предоставяха информация. С влизането извади няколко монети и ги подаде на най-близкия голям и видимо тъп индивид, който намери, като му каза само името на неговия човек - Едер. Оня тръгна нанякъде и след малко Декстър видя човекът, който търсеше. Високият почти два разкрача и заплашително широк наемник се ухили с беззъба усмивка:
-Любимият ми клиент. Какво те интересува?
Едер не познаваше такова нещо като професионална тайна. Буквално - не знаеше какво означава. Но пък познаваше достатъчно наемници, които също не я познаваха. Декстър беше използвал услугите му няколко пъти и винаги плащаще достатъчно щедро, за да получава само отговори - без ненужни въпроси. Убиецът заговори тихо, подмятайки малка кесия пълна с медни монети:
-Интересува ме лорд Схаш. Кой го пази, може ли да подкупим или напием охраната и има ли заден вход. Както вече си се убедил, плащам добре.
-Знам за кой говориш, обаче не знам кой точно работи за него. Трябват ми един-два дни, върни се по-късно.
-Информацията ми трябва довечера, намери каквото можеш - бутна кесията в ръката на наемника. Парите вътре бяха достатъчно за предплата, а оня знаеше, че при успех ще получи още.
Декс излезе, без да се сбогува.
Не след дълго вървеше по задна уличка на един от по-"елитните" квартали на града. Знаеше точно какво търси. Искаше да изпусне малко пара. Скоро видя едно от момичетата на Тати. Тати беше прякора на сводника, който следеше от известно време. Караше момичетата да проституират, после взимаше всички пари. Момичетата му живееха в стар склад, не получаваха много храна и той редовно ги биеше и изнасилваше. Странно колко информация може да намери човек за не особено важен сводник в големия град. Щеше да я заговори, когато към нея се приближи мъж. Тя му подаде няколко монети. Той я зашлеви шумно и започна да й крещи, че за нищо не става и колко малко била спечелила. Декс изгаряше от желание да го убие на момента, но се отказа. Имаше друга работа, а той щеше да си остане утрепка. Нямаше къде да избяга. Вместо това се приближи и заговори:
-'Що викаш на такава 'убавица, бе? Дай ми я на мене като не ти 'аресва.
-О, ш'ти я дам аз, ама трябва да си платиш.
Декс му подаде една сребърна монета и дръпна момичето. Реши поне да й спести побоя. Повървяха малко и й заговори:
-Ей, трябва да се уважаваш малко. Ако пак видя, че си излязла да работиш, ще те изкормя като риба.
Оная гледаше безразлично. Беше свикнала на всякакви извратеняци.
-Махай се от мен, ако се върнеш при оня сама си си виновна.
Декс се обърна и тръгна нанякъде. Момичето сви рамене - беше изкарала достатъчно известно време да не я бият, а сигурно дори щяха да й дадат достатъчно храна на вечеря.
По-късно, Декстър се върна в наемническата гилдия. Едер го чакаше във фоайето.
-Какво намери?
-Любимият ми клиент. Какво те интересува?
Едер не познаваше такова нещо като професионална тайна. Буквално - не знаеше какво означава. Но пък познаваше достатъчно наемници, които също не я познаваха. Декстър беше използвал услугите му няколко пъти и винаги плащаще достатъчно щедро, за да получава само отговори - без ненужни въпроси. Убиецът заговори тихо, подмятайки малка кесия пълна с медни монети:
-Интересува ме лорд Схаш. Кой го пази, може ли да подкупим или напием охраната и има ли заден вход. Както вече си се убедил, плащам добре.
-Знам за кой говориш, обаче не знам кой точно работи за него. Трябват ми един-два дни, върни се по-късно.
-Информацията ми трябва довечера, намери каквото можеш - бутна кесията в ръката на наемника. Парите вътре бяха достатъчно за предплата, а оня знаеше, че при успех ще получи още.
Декс излезе, без да се сбогува.
Не след дълго вървеше по задна уличка на един от по-"елитните" квартали на града. Знаеше точно какво търси. Искаше да изпусне малко пара. Скоро видя едно от момичетата на Тати. Тати беше прякора на сводника, който следеше от известно време. Караше момичетата да проституират, после взимаше всички пари. Момичетата му живееха в стар склад, не получаваха много храна и той редовно ги биеше и изнасилваше. Странно колко информация може да намери човек за не особено важен сводник в големия град. Щеше да я заговори, когато към нея се приближи мъж. Тя му подаде няколко монети. Той я зашлеви шумно и започна да й крещи, че за нищо не става и колко малко била спечелила. Декс изгаряше от желание да го убие на момента, но се отказа. Имаше друга работа, а той щеше да си остане утрепка. Нямаше къде да избяга. Вместо това се приближи и заговори:
-'Що викаш на такава 'убавица, бе? Дай ми я на мене като не ти 'аресва.
-О, ш'ти я дам аз, ама трябва да си платиш.
Декс му подаде една сребърна монета и дръпна момичето. Реши поне да й спести побоя. Повървяха малко и й заговори:
-Ей, трябва да се уважаваш малко. Ако пак видя, че си излязла да работиш, ще те изкормя като риба.
Оная гледаше безразлично. Беше свикнала на всякакви извратеняци.
-Махай се от мен, ако се върнеш при оня сама си си виновна.
Декс се обърна и тръгна нанякъде. Момичето сви рамене - беше изкарала достатъчно известно време да не я бият, а сигурно дори щяха да й дадат достатъчно храна на вечеря.
По-късно, Декстър се върна в наемническата гилдия. Едер го чакаше във фоайето.
-Какво намери?
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Към десет и половина някакво дребно хлапе с физиономия на недохранен плъх те намира в забутана кръчма на един от кофтите квартали и ти предава бележка. На нея пише с леко мърляв, разкривен почерк - почерка на Едер:
"След половин час. На доковете!"
"След половин час. На доковете!"
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Ivan_Helsing
- White & Nerdy
- Мнения: 875
- Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm
Декстър погледна бележката и след няколко секунди вече се беше запътил към доковете, като по пътя беше метнал два медника на момчето. Видя едно от момичетата на Тати, което се омилкваше на някакъв пиян моряк. На всеки няколко метра имаше една труженичка, която чакаше някой моряк или просто някой случаен минувач. Е, голяма част от случайните минувачи минаваха от там именно за техните услуги. Декс огледа околността си. Кораби, проститутки, пияни моряци, няколко крайморски кръчми. Е, беше свикнал с обстановката, беше се случвало да се отдаде на хобито си наблизо. Хвана ръката на някакво хлапе и я изви.
-Не пипай ако ти е мил живота.
Онова изпищя и Декс го пусна. Привлече няколко погледа, но никой не се поитересува какво точно е станало. Хлапето се махна и не се приближи до, по негово мнения, по-опитния крадец. Е, беше прав за по-опитен крадец, но Декстър рядко прибягваше до кражба - по-скоро понякога си присвояваше ценностите ня някой, на който не биха му били полезни повече. Разходи се по кея и видя позната фигура - дълъг и як, без два косъма на глвата, които да сочат в една посока. Явно беше Едер. Приближи се тихо и отряза връвта, която свързваше кесията с колана му. Потупа го по гърба, метна я в ръцете му и каза:
-Когато си в тая част на града внимавай, повечето джебчии няма да ти я върнат.
-Не пипай ако ти е мил живота.
Онова изпищя и Декс го пусна. Привлече няколко погледа, но никой не се поитересува какво точно е станало. Хлапето се махна и не се приближи до, по негово мнения, по-опитния крадец. Е, беше прав за по-опитен крадец, но Декстър рядко прибягваше до кражба - по-скоро понякога си присвояваше ценностите ня някой, на който не биха му били полезни повече. Разходи се по кея и видя позната фигура - дълъг и як, без два косъма на глвата, които да сочат в една посока. Явно беше Едер. Приближи се тихо и отряза връвта, която свързваше кесията с колана му. Потупа го по гърба, метна я в ръцете му и каза:
-Когато си в тая част на града внимавай, повечето джебчии няма да ти я върнат.
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
- Повечето джебчий изобщо няма да стигнат до кесията ми - усмихна се Едер и веждите литнаха чак до плешивото му теме. Изглеждаше веселяк... от онзи тип веселяци, които изобщо не разбират от хумор...
- Дошъл си със "сянка" - сви рамене Декстър, но не се огледа, защото нямаше нужда. Мислено превъртя всичко видяно при наближаването към събеседника си и претегли всеки видян субект. После кимна доволно:
- Хитро, Едер, просячката с лулата до балата с дървените трупи. Изобщо не е болна, стара и бавна...
- Мамка му - възкликна тихо, но с чувство високия, плешив мъж - как разбра?
- Днес се нагледах на неща, които не са това, което изглеждат - усмихна му се със същата жестока веселост Декстър и смени темата - И така, какво имаш за мен?
- За дъртия Пикльо питаш нали?
- Защо му викат така, нов прякор?
- Скоро някакъв слуга го чул да говори на оная си работа в кенефа. Някви лафове от рода на: "`Ши ти платя бе, църни бе, ши ти платя..."
Смехът неконтролируемо избликна по устните на Декстър и въпреки че не се засмя на глас, безизразната му физиономия се разчупи за момент. Не че си падаше по чужда болка, която не е причинил сам, но мисълта как дъртия скъперник с болни бъбреци се пазари с телесните си части наистина беше смешна.
- Та какво за Пикльото - докато го изричаше, отново го напуши смях.
- Охраната му е скъпа.
- Корави, хитри момчета?
- Не просто хитри. Казвам, че охраната е скъпа. Така е направена, че дори идиоти могат да караулят вътре. Звънци, които се задействат, ако пазачът не натиска ръчка през няколко минути... храната се готви в самото караулно... често се правят преустройства, но никой не може да проследи от къде наема майстори за това и подозирам, че просто си има свои. Войници и строители, които никога не напускат границите на двореца му.
- Богато л...о - беше единствения коментар на Декстър - Въобразява си, че парите могат да му дадат пълна сигурност.
- Постигнал е нещо много близко до пълната сигурност.
- Не може да няма слаби места?
- Всъщност има - вдигна рамене Едер - Пикльото редовно се среща с търговци на артефакти, а те долна и срамежлива пасмина, само трябва да се...
- ...Едер - прекъсна го Декстър и наведе глава, плъзвайки крайчеца на погледа си по протежение на улицата, оформена от стоварени на кея товари - ... охраната ти е мъртва. Приготви се да...
Събеседникът му едва сега проумя, че по време на разговора им Декстър неустетно се е завъртял около него и го е разположил между себе си и жената охранител. Тя сигурно беше опитала да се премести за по удобна позиция и хората на Декстър...
- Не, Едер - изсъска асасинът, но онзи не го послуша и извади малък, безраменен арбалет. Приличаше на малка, смешна тръба без ръкохватка, но никой от техния занаят не би могъл да я сбърка. Той несъмнено щеше да я насочи към корема на Декстър, но убиецът на охраната му не пожела да рискува. Нещо просветна и в главата на Едер се появи звездообразна дупка с неравни краища, краката му се подкосиха и той се стропули на земята.
Декстър зяпна раната и веднага разбра, че вътре в тиквата на събеседника му някой е вкарал с ръчна прашка стоманена съчма. Освен умение, този способ искаше единствено просто до весело недумение приспособление. Весело в смисъл на точно това, което се беше случило на Едер... мамка му... Следващия изстрел щеше да е срещу самия него...
- Дошъл си със "сянка" - сви рамене Декстър, но не се огледа, защото нямаше нужда. Мислено превъртя всичко видяно при наближаването към събеседника си и претегли всеки видян субект. После кимна доволно:
- Хитро, Едер, просячката с лулата до балата с дървените трупи. Изобщо не е болна, стара и бавна...
- Мамка му - възкликна тихо, но с чувство високия, плешив мъж - как разбра?
- Днес се нагледах на неща, които не са това, което изглеждат - усмихна му се със същата жестока веселост Декстър и смени темата - И така, какво имаш за мен?
- За дъртия Пикльо питаш нали?
- Защо му викат така, нов прякор?
- Скоро някакъв слуга го чул да говори на оная си работа в кенефа. Някви лафове от рода на: "`Ши ти платя бе, църни бе, ши ти платя..."
Смехът неконтролируемо избликна по устните на Декстър и въпреки че не се засмя на глас, безизразната му физиономия се разчупи за момент. Не че си падаше по чужда болка, която не е причинил сам, но мисълта как дъртия скъперник с болни бъбреци се пазари с телесните си части наистина беше смешна.
- Та какво за Пикльото - докато го изричаше, отново го напуши смях.
- Охраната му е скъпа.
- Корави, хитри момчета?
- Не просто хитри. Казвам, че охраната е скъпа. Така е направена, че дори идиоти могат да караулят вътре. Звънци, които се задействат, ако пазачът не натиска ръчка през няколко минути... храната се готви в самото караулно... често се правят преустройства, но никой не може да проследи от къде наема майстори за това и подозирам, че просто си има свои. Войници и строители, които никога не напускат границите на двореца му.
- Богато л...о - беше единствения коментар на Декстър - Въобразява си, че парите могат да му дадат пълна сигурност.
- Постигнал е нещо много близко до пълната сигурност.
- Не може да няма слаби места?
- Всъщност има - вдигна рамене Едер - Пикльото редовно се среща с търговци на артефакти, а те долна и срамежлива пасмина, само трябва да се...
- ...Едер - прекъсна го Декстър и наведе глава, плъзвайки крайчеца на погледа си по протежение на улицата, оформена от стоварени на кея товари - ... охраната ти е мъртва. Приготви се да...
Събеседникът му едва сега проумя, че по време на разговора им Декстър неустетно се е завъртял около него и го е разположил между себе си и жената охранител. Тя сигурно беше опитала да се премести за по удобна позиция и хората на Декстър...
- Не, Едер - изсъска асасинът, но онзи не го послуша и извади малък, безраменен арбалет. Приличаше на малка, смешна тръба без ръкохватка, но никой от техния занаят не би могъл да я сбърка. Той несъмнено щеше да я насочи към корема на Декстър, но убиецът на охраната му не пожела да рискува. Нещо просветна и в главата на Едер се появи звездообразна дупка с неравни краища, краката му се подкосиха и той се стропули на земята.
Декстър зяпна раната и веднага разбра, че вътре в тиквата на събеседника му някой е вкарал с ръчна прашка стоманена съчма. Освен умение, този способ искаше единствено просто до весело недумение приспособление. Весело в смисъл на точно това, което се беше случило на Едер... мамка му... Следващия изстрел щеше да е срещу самия него...
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Ivan_Helsing
- White & Nerdy
- Мнения: 875
- Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm
Декс бързо се наведе и вдигна тялото на Едер, използвайки го като щит - след събитията от последните секунди нямаше да изпитва болка. След следващият изстрел видя от къде идваха съчмите и тръгна натам, вадейки ятагана си в това време. По принцип работеше с повече финес, но сега щеше да е трудно да издебне жертвата си. Когато приближи, оня пусна прашката и побягна. Беше дребен и закачулен, лицето му не се виждаше. Декс пусна трупа и се затича след него - беше започнал да се ядосва, а тогава ставаше невнимателен. Навлязоха в тясна алея. Изведнъж убиеца усети как полита напред - някой отстрани го беше спънал. С падането на земята се подпря на невъоръжената ръка и се обърна, изправяйки се достатъчно бързо да избегне един удър в гърлото от меча на дребния, който го беше довел в капана. Сега положението не изглеждаше добро - Декс стоеше по средата на равностранен триъгълник от закачулени фигури. Зад него - дребничкия джебчия, който явно боравеше доста добре с прашката. От ляво стар сляп просяк с дълга тояга, на която малко хора забелязваха стоманения обков, прикрит с кал. От дясно някаква яка гад, на която не й отиваше да се маскира, но изглеждаше заплашително и без оръжие.
През главата на Декс за няколко сеунди минаха много мисли, но нито една не беше страх или самосъжаление. Е, имаше го самоупрекването, че е толкова глупав да се постави в такова помложение, но повечето мисли бяха в насоката: първо, оцелявам; второ, избивам ги.
Обърна се и удари с всичка сила към дребния с меча. Оня лесно парира, но удара го накара да направи две крачки встрани. Убиеца се затича възможно най-бързо през пролуката, като междувременно изядено един несполучлив удар с тоягата, който само закачи задника му. Болеше, но не беше сериозно. Тримата бързо се затичаха след него, но бяха прекалено бавни - когато свиха зад ъгъла не можаха да го видят. Отнова бяха в тясна уличка, но този път по-дълга - нямаше как толкова бързо да е свил зад ъгъла. Тогава дребния погледна нагоре, към една близка тераса.. В същият този момент в окото му се заби кинжал. Декс всъщност се целеше в сърцето, но неточният му мерник в този случай му помогна. Оня се строполи на земята, а Декс бързо стигна от балкона до покрива на двуетажната сграда. Оня с тоягата се закатери, подавайки оръжието на едрата гад. Когато стигна догоре, оня долу му метна тоягата. В същият момент, в който хвана тоягата, "слепецът" полетя надолу. С падането си счупи врата. Декс можеше да избяга без проблем, но не искаше да оставя никой жив. Реши да си поиграе с последния. Скочи на балкона, после на земята на няколко метра от него.
-Ей, големия, бързо или бавно?
-К'во?
-Май не си много умен.
Оня се замисли, после се затича напред. Декс просто метна ятагана си към него - не с цел да го удари, а за да му го подаде. Оня го хвана и забави крачка, незнаейки как да реагира. В следващият момен усети ботуша на убиеца в слабините си. Хвърли ятагана на земята и за няколко секунди не можеше да реагира. Толкова стигаха. Декс го заобиколи и заби два кинжала в гърба му с голяма точност - изпитваше голяма болка и не можеше да се движи, нобеше жив, което помагаше на Декс по два начина. Първо, можеше да говори. И второ, тепърва предстоеше да го омъртви. Изрита го на земята и падна върху него. Хвана главата му и я удари в земята:
-Сега, дай да се разберем: отговориш ли ми, ще прекратя болката ти бързо. Ако пък не говориш, ще разбереш какво е болка. За кой работиш?
През главата на Декс за няколко сеунди минаха много мисли, но нито една не беше страх или самосъжаление. Е, имаше го самоупрекването, че е толкова глупав да се постави в такова помложение, но повечето мисли бяха в насоката: първо, оцелявам; второ, избивам ги.
Обърна се и удари с всичка сила към дребния с меча. Оня лесно парира, но удара го накара да направи две крачки встрани. Убиеца се затича възможно най-бързо през пролуката, като междувременно изядено един несполучлив удар с тоягата, който само закачи задника му. Болеше, но не беше сериозно. Тримата бързо се затичаха след него, но бяха прекалено бавни - когато свиха зад ъгъла не можаха да го видят. Отнова бяха в тясна уличка, но този път по-дълга - нямаше как толкова бързо да е свил зад ъгъла. Тогава дребния погледна нагоре, към една близка тераса.. В същият този момент в окото му се заби кинжал. Декс всъщност се целеше в сърцето, но неточният му мерник в този случай му помогна. Оня се строполи на земята, а Декс бързо стигна от балкона до покрива на двуетажната сграда. Оня с тоягата се закатери, подавайки оръжието на едрата гад. Когато стигна догоре, оня долу му метна тоягата. В същият момент, в който хвана тоягата, "слепецът" полетя надолу. С падането си счупи врата. Декс можеше да избяга без проблем, но не искаше да оставя никой жив. Реши да си поиграе с последния. Скочи на балкона, после на земята на няколко метра от него.
-Ей, големия, бързо или бавно?
-К'во?
-Май не си много умен.
Оня се замисли, после се затича напред. Декс просто метна ятагана си към него - не с цел да го удари, а за да му го подаде. Оня го хвана и забави крачка, незнаейки как да реагира. В следващият момен усети ботуша на убиеца в слабините си. Хвърли ятагана на земята и за няколко секунди не можеше да реагира. Толкова стигаха. Декс го заобиколи и заби два кинжала в гърба му с голяма точност - изпитваше голяма болка и не можеше да се движи, нобеше жив, което помагаше на Декс по два начина. Първо, можеше да говори. И второ, тепърва предстоеше да го омъртви. Изрита го на земята и падна върху него. Хвана главата му и я удари в земята:
-Сега, дай да се разберем: отговориш ли ми, ще прекратя болката ти бързо. Ако пък не говориш, ще разбереш какво е болка. За кой работиш?
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Горещата вълна на бойната възбуда за няколко дъха се смени с ледена, садистична потребност от причиняването на болка. Декс стисна по-здраво главата на ранения и натисна с коляно дръжката на десния нож, който беше забил изотзад в черния дроб. Само могъщ церител или способен нагор-сак можеха да спасят този задник от мъчителна смърт - ако разбира се го оставеше жив...
- Ммъъ... - болката накара огромния тип да се заизвива като проститутка, която е попаднала на клиент с прекомерно голямо "снаряжение". Тя му попречи и да говори членоразделно, само че мъчителят му имаше достатъчно опит в подобни "разговори" - последния извади резервен кинжал и с няколко точни движения преряза жилите в мишците и зад коленете. Стори го чисто и бързо, без почти никаква болка, но жертвата стана безопасна и можеше да я остави известно време на мира - докато се съвземе, за да говори или прояви инат.
- Мъъ..х - непознатият задиша нормално след няколко секунди окопитване, понечи да се изправи с рязко вдигане и в първия миг не разбра, че е осакатен безвъзвратно, а надигането е невъзможно. Декс седна на гърба му и отряза парченце от ухото му, предизвиквайки сподавено, изпуснато през зъби изсумтяване.
- Корав ли си? - в гласа на Декстър нямаше злоба, само любопитство в чист вид. Със същия тон някой добронамерен учител би попитал отличника на класа дали е готов за изпитване по вчерашния урок.
- Е..и се! - изръмжа огромният тип, но прерязаните жили на крайниците и отънелия глас накараха псувнята да звучи смешно.
Само че Декс не се засмя - клъцна внимателно и прецизно мускулите на тила, пазейки гръбнака и кръвоносните съдове... а после, когато главата на онзи увисна безсилно, се пресегна и му изряза дясната вежда... Писъкът на онзи подплаши гларусите, сновящи между морето и гнездата си по покривите на къщите - сигурно дори градската стража го чу.
Садистът се усмихна - ако жертвата му можеше да разсъждава, щеше да надява на нечия помощ или пристигането на стражата. Само че тя не беше в състояние да разсъждава, понеже се намираше в малкия, изпълнен с болка ад на Декстър. Той се пресегна и заби върха на ножа между гръбнака и десния седалище мускул. Натисна с точно определена сила и жертвата се пречупи, омекна по начин, който нямаше нищо общо със стягането или отпускането на мускулите.
- За кого работиш? - задавайки въпроса, той измъкна острието и остави няколко дъха съвземане на другия. После без да чака повече, заби ножа отново на същото място, този път с леко поклащане. През осакатения мъж мина вълна от треперене, потекоха му сълзи и май се разнесе мирис на урина...
- За кого работиш? - извади ножа и го пренесе към окото... онзи се поколеба само за миг и той с върховно умение, граничещо с това на талантлив нагор-сак, поряза клепача му. Само аматьорите нараняваха направо окото, пренебрегвайки чувствителния, богат на нерви клепач.
Последва нов писък - този път съвсем тънък и продължителен, след което дойде и хленчът, пълното, окончателно рухване. Глупакът вече не усещаше болката от пронизаните далак и черен дроб, не осъзнаваше, че вече е мъртъв и може да се изсмее на Декстър... искаше единствено тази безумна болка да спре, да не го измъчват повече...
- Марвин!
- Марвин? Кой Марвин? - пресегна се и отряза остатъка от ухото му - просто така, за поддържане атмосферата на разговора. Последва нов писък... този вече наистина ставаше жалък... интересното винаги беше докато ги пречупиш...
- Марвин Мълчаливия?
- Лъжеш! За този знам, че се е опънал на много... една безкрайно зла кучка. И вече не работи за нея!
- Още не го е докопала... не е ясно дали таквоз... няма нов шеф.
- Не ми казваш всичко? - отново въпросителен тон и ново порязване на клепача. Нов писък. Сълзи...
- Едер, дето Джони Прашката уби, бил разровил някакви лайна около Пикльото... Не.. моля те.. не ме режи, моля те... пък Пикльто бил мишена на новия, за който работи Мълчаливия... Разправят, че убийството на граф Илимдор има нещо общо с цялата история.
- Какво? - върхът на ножа докосна самата очна ябълка с безкрайна деликатност, точно във вътрешното ъгълче към носа... Всъщност дори не нанесе рана... в състоянието, в което се намираше, жертвата наистина почувства нараняване и шок. Съвзе се след няколко дъха:
- Не знам нищо повече! Кълна се бе, не.. моля те...
- Да - Декстър се усмихна с нещо, което би могло да мине за закачлива физиономия, но всъщност представляваше студено, почти безчувствено удовлетворение от добре свършената работа - Вярвам ти!
Ножът му се заби дълбоко през окото, навътре в мозъка, след което направи кръгово, разбъркващо движение. Все пак в този град имаше церители, които биха могли да върнат мъртвеца, ако плътта му е достатъчно добре запазена... Всъщност, в този ред на мисли, той извади ножа и го заби отзад, през тила, повтаряйки ръчкането и въртеливите, изкормящи движения...
Беше си свършил работата тук и трябаваше да се изнесе максимално бързо - изправяйки се, установи, че го боли и задника заради удара с тоягата.
- Ммъъ... - болката накара огромния тип да се заизвива като проститутка, която е попаднала на клиент с прекомерно голямо "снаряжение". Тя му попречи и да говори членоразделно, само че мъчителят му имаше достатъчно опит в подобни "разговори" - последния извади резервен кинжал и с няколко точни движения преряза жилите в мишците и зад коленете. Стори го чисто и бързо, без почти никаква болка, но жертвата стана безопасна и можеше да я остави известно време на мира - докато се съвземе, за да говори или прояви инат.
- Мъъ..х - непознатият задиша нормално след няколко секунди окопитване, понечи да се изправи с рязко вдигане и в първия миг не разбра, че е осакатен безвъзвратно, а надигането е невъзможно. Декс седна на гърба му и отряза парченце от ухото му, предизвиквайки сподавено, изпуснато през зъби изсумтяване.
- Корав ли си? - в гласа на Декстър нямаше злоба, само любопитство в чист вид. Със същия тон някой добронамерен учител би попитал отличника на класа дали е готов за изпитване по вчерашния урок.
- Е..и се! - изръмжа огромният тип, но прерязаните жили на крайниците и отънелия глас накараха псувнята да звучи смешно.
Само че Декс не се засмя - клъцна внимателно и прецизно мускулите на тила, пазейки гръбнака и кръвоносните съдове... а после, когато главата на онзи увисна безсилно, се пресегна и му изряза дясната вежда... Писъкът на онзи подплаши гларусите, сновящи между морето и гнездата си по покривите на къщите - сигурно дори градската стража го чу.
Садистът се усмихна - ако жертвата му можеше да разсъждава, щеше да надява на нечия помощ или пристигането на стражата. Само че тя не беше в състояние да разсъждава, понеже се намираше в малкия, изпълнен с болка ад на Декстър. Той се пресегна и заби върха на ножа между гръбнака и десния седалище мускул. Натисна с точно определена сила и жертвата се пречупи, омекна по начин, който нямаше нищо общо със стягането или отпускането на мускулите.
- За кого работиш? - задавайки въпроса, той измъкна острието и остави няколко дъха съвземане на другия. После без да чака повече, заби ножа отново на същото място, този път с леко поклащане. През осакатения мъж мина вълна от треперене, потекоха му сълзи и май се разнесе мирис на урина...
- За кого работиш? - извади ножа и го пренесе към окото... онзи се поколеба само за миг и той с върховно умение, граничещо с това на талантлив нагор-сак, поряза клепача му. Само аматьорите нараняваха направо окото, пренебрегвайки чувствителния, богат на нерви клепач.
Последва нов писък - този път съвсем тънък и продължителен, след което дойде и хленчът, пълното, окончателно рухване. Глупакът вече не усещаше болката от пронизаните далак и черен дроб, не осъзнаваше, че вече е мъртъв и може да се изсмее на Декстър... искаше единствено тази безумна болка да спре, да не го измъчват повече...
- Марвин!
- Марвин? Кой Марвин? - пресегна се и отряза остатъка от ухото му - просто така, за поддържане атмосферата на разговора. Последва нов писък... този вече наистина ставаше жалък... интересното винаги беше докато ги пречупиш...
- Марвин Мълчаливия?
- Лъжеш! За този знам, че се е опънал на много... една безкрайно зла кучка. И вече не работи за нея!
- Още не го е докопала... не е ясно дали таквоз... няма нов шеф.
- Не ми казваш всичко? - отново въпросителен тон и ново порязване на клепача. Нов писък. Сълзи...
- Едер, дето Джони Прашката уби, бил разровил някакви лайна около Пикльото... Не.. моля те.. не ме режи, моля те... пък Пикльто бил мишена на новия, за който работи Мълчаливия... Разправят, че убийството на граф Илимдор има нещо общо с цялата история.
- Какво? - върхът на ножа докосна самата очна ябълка с безкрайна деликатност, точно във вътрешното ъгълче към носа... Всъщност дори не нанесе рана... в състоянието, в което се намираше, жертвата наистина почувства нараняване и шок. Съвзе се след няколко дъха:
- Не знам нищо повече! Кълна се бе, не.. моля те...
- Да - Декстър се усмихна с нещо, което би могло да мине за закачлива физиономия, но всъщност представляваше студено, почти безчувствено удовлетворение от добре свършената работа - Вярвам ти!
Ножът му се заби дълбоко през окото, навътре в мозъка, след което направи кръгово, разбъркващо движение. Все пак в този град имаше церители, които биха могли да върнат мъртвеца, ако плътта му е достатъчно добре запазена... Всъщност, в този ред на мисли, той извади ножа и го заби отзад, през тила, повтаряйки ръчкането и въртеливите, изкормящи движения...
Беше си свършил работата тук и трябаваше да се изнесе максимално бързо - изправяйки се, установи, че го боли и задника заради удара с тоягата.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
Калисто гледаше с празен поглед вече половин час една страница. Беше я прочела по диягонал доста отдавна и както очакване не откри нищо интересно. Това бе просто поредната книга с прекрасно измислена история за сътворението на артефакта и за неговите собственици, които през вековете се бяха менили многократно. Тя знаеше, че това което я интересува не е в книгите. Беше в онзи прекрасен дом. И точно там, тя смяташе да отиде.
Калисто бе ходила в имението само веднъж, на прием по повод, който отдавна се бе стопил от съзнанието й. Повечето благородници правеха такива приеми, под претекст на някаква измислена причина, например първият рожден ден на кучето на баронесата, но всъщтност целта на тези мероприятия бе да се изфукат колко са богати, колко хубави и големи са именията им и колко добре обучена е прислугата. Естествено Калисто винаги бе там, подобни места даваха възможност на прекрасни млади дами като нея да се запознаят с каймака на обществото. Калисто познаваше лорд Схаш съвсем бегло. Той беше от онази категория мъже, който се интересуваха повече от вещи от колкото от жени и с това веднага си спечели безразличието на девойката. В нейните очи той беше просто поредният изкуфял старец, който не занеше кое е добро за него. И все пак тя имаше не лоши отношения с него и смяташе още рано сутринта да го навести. Все пак къде щеше да разбере повече от мястото на самото местопрестъпление. Ако наиситна бе вярно, че вътрешен човек стоеше зад това, бе логично той все още да е там. Все пак надали ще е тлокова тъп, че да напусне ден след кражбата, с което ще насочи цялото подозрение към самия себеси. Значи все още бе там, а ако беше там, тя щеше да го открие. Калисто имаше методи, коварни, жестоки, женски методи, да изтръгва това, което я интересуваше то хората. Дорни несъзнателно някой можеше да се изпусне за нещо. Нямаше нужда да вика всеки дени и да го изтезава, виновните имаха едно такова изражение... "гузен, негонен бяга". Искаше й се и да огледа мясото.
Да, първата й задача сутринта бе да отиде да посети лордът.
"Какво ли да облека? Трябва да изглеждам представително, но не долнопробно и в никакъв случай предизвикателно... Не, трябва ми нещо, което да казва "Пазете се, тя знае какво иска и как да го постигне!". Може би зеленото кадифе или пък бордото...
Щеше да е толкова прекрасно, ако за това време някой от нейните... съмишленици бе открил нещо смислено. Нещо, което да го отличи от групата и да даде повод на Бедредин да го обяви за водач на групата. Беше й еднакво безразчилно, кой от тях ще е, само не тя. Ако бе станало както тя го сикаше, ако тя сама бе избирала хората, тогава може би щеше да приеме да ги предвожда. Но тази пасмина... от тях очакваше само изцепки, а това винаги се считаше за провал и на водача им. Не можеше да си позволи това. Провалът просто не беше опция в този случай. Така или иначе тя щеше да прави кавото смята за добре, независимо от това кой й се води "водач". Просто беше смешно да си въобразяват, че някой от тази збирщина може да й нарежда. Може би за срещи, оща координация и нещо от сорта, но за по-важните неща смяташе само да ги информира. Все пак те бяха наемници или в нейните очи примитивни същества.
Калисто несъзнателно вдигна очи от книгата. Ринсито четеше усърдно. Тя дори не можа да разбера защо. Надали в книгите пишеше "И накаря артефактът бе откраднат от лорд Схаш и сега се намираше еди-си-къде". Не.... щеше да е много по-трудно от това. Но сутринта винаги е по-мъдра от вечерта. А Калисто имаше нужда от сън, трябваше да изглежда бодра и свежа утре. Не можеше да си позволи сенки под очите. За това тя бавно се изправи и с пленителна походка се отпави към вратат.
"Аз ще се оттегля за вечерта. Мисля че толкова четене за сега ми стига" - дори не изчака отговорът му а излезе и се оправи към своята спалня.
Калисто бе ходила в имението само веднъж, на прием по повод, който отдавна се бе стопил от съзнанието й. Повечето благородници правеха такива приеми, под претекст на някаква измислена причина, например първият рожден ден на кучето на баронесата, но всъщтност целта на тези мероприятия бе да се изфукат колко са богати, колко хубави и големи са именията им и колко добре обучена е прислугата. Естествено Калисто винаги бе там, подобни места даваха възможност на прекрасни млади дами като нея да се запознаят с каймака на обществото. Калисто познаваше лорд Схаш съвсем бегло. Той беше от онази категория мъже, който се интересуваха повече от вещи от колкото от жени и с това веднага си спечели безразличието на девойката. В нейните очи той беше просто поредният изкуфял старец, който не занеше кое е добро за него. И все пак тя имаше не лоши отношения с него и смяташе още рано сутринта да го навести. Все пак къде щеше да разбере повече от мястото на самото местопрестъпление. Ако наиситна бе вярно, че вътрешен човек стоеше зад това, бе логично той все още да е там. Все пак надали ще е тлокова тъп, че да напусне ден след кражбата, с което ще насочи цялото подозрение към самия себеси. Значи все още бе там, а ако беше там, тя щеше да го открие. Калисто имаше методи, коварни, жестоки, женски методи, да изтръгва това, което я интересуваше то хората. Дорни несъзнателно някой можеше да се изпусне за нещо. Нямаше нужда да вика всеки дени и да го изтезава, виновните имаха едно такова изражение... "гузен, негонен бяга". Искаше й се и да огледа мясото.
Да, първата й задача сутринта бе да отиде да посети лордът.
"Какво ли да облека? Трябва да изглеждам представително, но не долнопробно и в никакъв случай предизвикателно... Не, трябва ми нещо, което да казва "Пазете се, тя знае какво иска и как да го постигне!". Може би зеленото кадифе или пък бордото...
Щеше да е толкова прекрасно, ако за това време някой от нейните... съмишленици бе открил нещо смислено. Нещо, което да го отличи от групата и да даде повод на Бедредин да го обяви за водач на групата. Беше й еднакво безразчилно, кой от тях ще е, само не тя. Ако бе станало както тя го сикаше, ако тя сама бе избирала хората, тогава може би щеше да приеме да ги предвожда. Но тази пасмина... от тях очакваше само изцепки, а това винаги се считаше за провал и на водача им. Не можеше да си позволи това. Провалът просто не беше опция в този случай. Така или иначе тя щеше да прави кавото смята за добре, независимо от това кой й се води "водач". Просто беше смешно да си въобразяват, че някой от тази збирщина може да й нарежда. Може би за срещи, оща координация и нещо от сорта, но за по-важните неща смяташе само да ги информира. Все пак те бяха наемници или в нейните очи примитивни същества.
Калисто несъзнателно вдигна очи от книгата. Ринсито четеше усърдно. Тя дори не можа да разбера защо. Надали в книгите пишеше "И накаря артефактът бе откраднат от лорд Схаш и сега се намираше еди-си-къде". Не.... щеше да е много по-трудно от това. Но сутринта винаги е по-мъдра от вечерта. А Калисто имаше нужда от сън, трябваше да изглежда бодра и свежа утре. Не можеше да си позволи сенки под очите. За това тя бавно се изправи и с пленителна походка се отпави към вратат.
"Аз ще се оттегля за вечерта. Мисля че толкова четене за сега ми стига" - дори не изчака отговорът му а излезе и се оправи към своята спалня.
- Ivan_Helsing
- White & Nerdy
- Мнения: 875
- Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm
Декс извади един по един ножовете от трупа на едрия и ги почисти в дрехите му, след това ги прибра. Огледа труповете. Дребния нямаше д бъде проблем, с дългия с тоягата също щеше да се справи, но бичето щеше да му предостави повече проблеми. Нужни му бяха няколко минути спокойствие, които тук нямаше да има. Наблизо имаше вход към канализацията на града, който щеше да му предостави нужното време. Извлече бързо двата по-леки трупа и след това, за двойно повече време, изтегли третия. До тук добре. След това вдигна ятагана и започна да маха с притеснителна усмивка. Започна от малкия труп. Достави му удоволствие да отмъсти за Едер - щеше да трябва да търси друг информатор. След това продължи от високият, но слад. Достави му удоволствие да отмъсти за задника си. Завършки с най-големия. Това просто му достави удоволствие. Овърза късовете с дрехите на бандитите - фактът, че и тримата имаха наметала му помогна. След това погледна през решетката - навън имаше двама души, които бяха дошли заради шума. Е, явно нямаше да може пак да излезе от тук. За сметка на това, наблизо имаше достатъчно складове, където да захвърли труповете. А до един от тях можеше и да излезе. Извлачи "пакетите" до съответното място и показа главата си. Нямаше никой. Излезе сам. Обиколи склада. Товареха някаква каруца - идеално. Изчака да се махнат. Каруцата скоро щеше да потегли, затова Декс не изчака дълго. След няколко минути каруцата беше пълна с трупове, а част от оригиналното карго беше някъде из склада.
- Vilorp
- Личен Маг На Краля
- Мнения: 4252
- Регистриран на: пон фев 07, 2005 12:42 pm
- Местоположение: Княжево под Копитото
- Контакти:
Храмът на Алфана се оказа комплекс от палатки в югоизточния край на града, точно между стените на вътрешния град и източния комплекс от складове и работилници около пристанището. По същността си представляваше малък площад, по скоро празен парцел на общината, в който жриците си разполагаха лагера с разрешението на светската и оримската църковна власт. Стояха тук временно...вече втора година...
Ринсето с лека изнеда забеляза, че след толкова време шатрите все още са здрави както отвън, така и отвътре – може би защото някой си беше направил труда да ги изгради на два слоя и платът отвън не беше същия отвътре – което правеше куполите почти толкова топли и сигурни през зимата, колкото нормални къщи. Обстоятелството, че този някой е използвал корабно платно за външния слой и скъп лен за вътрешния му се стори в реда на нещата, с оглед на всичко останало.
Така че тръгна смело напред и се гмурна в мириса на лекарства, изпълнил четирите големи купола и свързалите ги покрити проходи. Почти веднага се натъкна на жрици, както и на неколцина жени и дори мъже нагор-сак. Тази категория люде ги позна по насмолените бели престилки, ръкавици и маски на носа и устата.... и младите послушнички, които вървяха след тях с багаж, от който стърчаха дръжките на разни малки, остри неща.
За момент се наложи да спре и огледа за познато лице, но не видя такова и просто спря една от послушничките. Отправи й любезен поклон и след няколко несъответстващи на ранга й любезности я попита къде можеше да намери пресвятата. Пакетът от промазана кожа вече му натежаваше доста, а търпението не бе от най-големите му добродетели. За негова радост послушницата - младо и симпатично, макар и не кой знае колко хубаво момиче, го изслуша внимателно и тъкмо започва с обяснението, когато покрай нея мина слаб, възрастен мъж. Господинът имаше леко олисяло чело, орлов нос и изражение на старец с хемороиди. Беше облечен в нагор-сакска престилка и държеше стъклена кофичка, в която се плиндзикаше нещо. Нещо, в което опитен убиец като Ринсето разпозна нечий бъбрек... който е бил в лошо състояние още преди да го извади хирургът. Последният наистина му се стори раздразнен:
- Може да ме третирате осми месец като гост, заради пола ми и да ме пращате да спя в страничната палатка, но поне докато работя, искам да ме слушате, млада госпожице. Болният от седемнайсто легло излезе ли от упойката?
При тези думи момичето пред Ринсето изведнъж се стресна, набра полите на униформата си и почти се затича по коридора, оставяйки магьосника сам с лечителя. Последния го погледна някак покрай носа си:
- От какво се оплаквате, младжо?
- От крещяща липса на информация ваша милост! - отвърна с поклон Ринсето - Позволете да изкажа възхитата си от работата на такива като Вас и да ви запитам дали бихме опътили към пресвятата Аралея, за която имам пратка от опйващи треви и други лечебни препарати.
- Ще я намерите някъде из пространството под централното платнище.... а сигурен ли сте, че черния ви дроб е добре, младежо? Виждате ми се любител на подправките?
- Благодаря за загрижеността ваше, чест, сигурен съм, че е добре. Преди да изляза му долях малко спирт в буркана, но като цяло не съм забелязал никакви проблеми с него – пошегува се, хвърляйки кос поглед към бъбрека в стъклената кофичка.
Реши, че си струва да се представи, при това с лек поклон:
- Магус Ринсуд Ашмодеански. Преди да се разделим ще ми окажете ли честа да разбера името на майстора, с който разговарях?
- На вашите услуги, нагор-сак Риолмодес - възрастният господин му кимна отсечено в откровен, западняшки маниер.... заради който би трябвало да му се случват разни неща по тукашните земи. Магьосникът обаче усети, че този тип е от онези хора, на които подобни неща просто се разминават... защо ли?
- Виждате ми се начетен човек, и с удоволствие бих ви поканил на чаша вино след работа. Да ви поканя ли?
- Просто няма как да откажа такава любезна покана нагор-сак Риолмодс, но ще помоля почерпката да е от мен, ако не възразявате. Също така с ваше позволение ще тръгвам да намеря висшата жрица, защото делата стават все по-неотложни.
- Естествено, времето е кръв... или май беше пари? Зависи от коя страна на болничното легло се намираш - Риолмодес казва това с напълно сериозен тон, който почти граничеше с бруталността, но хуморът просто се усещаше...един такъв много черен и много допадащ на Ринсето... но както казва народа, краставите магарета се подушват отдалеч.
После му кимна повторно с неговия си отсечен, западняшки маниер и отмина, а магьосникът след известно лутане намери отверстие към квадрата, очертан от покритите тунели. Пристъпи вътре и се зовава сред нещо като бойно поле - видя налягали хора навсякъде, при това всичките с бинтове и превръзки, а послушничките ходеха между тях с ръкавици до раменете и онези зловещи, птичи маски с клюнове по една педя. Сред целия този ужас съзря две жени без никакви предпазни средства, застанали в самия център на този ад.
Между другото една послушница, на която разпозна пола само по дребното тяло и несъмненото присъствие на цици, буквално го изрита навън и му казва да не е стъпил вътре, ако държи на здравето си.
В отговор Ринсето се окашля леко, измъкна от гънките на робата си странен порест камък на връвчица и, след като го провеси на врата, си запя:
„За болните те грижат се в ноща
със клюнове на чапла черна
сестри на милост и на любовта
иваждат семето на лошата прокоба”
Надяваше се ако пресвятата е тук да го познае и дойде при него - тя или най-малкото някоя от познатите послушнички, които толкова си падаха по мелодичния му глас. Песента от своя страна не съдържаше магически напев, но можеше да повдигне духа на болните.
Всъщност, призна той пред себе си, пеенето му изглеждаше малко странно, пред вид гледката на прокажените, но след малко висшата жрица наистина се появи през отвора с цялата сила на присъствието си - едра, направо огромна жена с величествен вид и властно изражение. Извивката в ъгълчето на устните й му подсказа, че тази жена е свикнала да казва на крале и херцози кога да изплезят език и в колко часа да си пият хапчетата - с тон, който не търпи възражения. Вървящата зад нея жена - също без предпазни средства, му се стори позната. В големите и добродушни, сивосини очи, в русата коса и миловидното, кръгло лице безпогрешно разпозна лечителката от страноприемницата. Фактът, че дори след женитбата на лейди Синуин нейната Богиня не е оттеглила милостта си, обясняваше какво прави в присъствието на пресвятата.
Двете го погледнаха с любопитството на учителки пред умно дете и по реда на ранга си подадоха ръце за целуване... а той си спомни, че е видял как само преди секунди същите тези ръце опипват разкашнатата плът на някакъв тежко прокажен... Изтръпна, но нещо му подсказа, че тези двете не са луди и няма опасност от зараза! Все пак преглътна незабелязано, когато пое протегнатата ръка на висшата жрица и с лек поклон докосна чело в опакото на дланта й. Стори го точно, както повелява традицията, за да допусне Алфана милостта си над допрения от жрицата. След това пое ръката на лейди Синуин и я докосна съвсем леко с устни - по обичая на елфите.
- Донесъл съм онези съставки, за които ме помолихте, а и още няколко от които, вярвам, че имате полза - Ринсуид поднесе напрад тежкия пакет, увит в промазана щавена кожа, към жрицата и същевременно се огледа за послушница, която да поеме тежеста.
- Момиче - махна с ръка пресвятата Аралея на някакво младо, припряно същество - вземи този дар от щедрия ни гост.
Повиканата послушница пристъпи към Риншуинд с бялата си престилка, върху която грееше кървавочервено сърце и пое пакета, зяпвайки леко с малката си устица заради неочакваната му тежест. После изприпка нанякъде - най-вероятно към аптекарките, оставяйки магьосника сам с двете му високопоставени събеседнички. В този момент Ринсето размени поглед с Аралея и тя с властен жест отпрати всяко случайно присъствие около тях... но лейди Синуин остана - при това с онова безучастно изражение, което имат фаворите в присъствието на менторите си. В смисъл, стана му ясно, че ако ще казва нещо, няма да е съвсем насаме:
- Пресвята Аралея - започна леко церемониално Ринсето - Идвам при вас освен с дарове и с една молба. Когато тя го изгледа очаквателно той продължи:
- Знам че в архивите ви има множество данни за древни артефекти, и че вие сама знаете доста за някой от тях и бих желал да поговорим за един по конкретно, ако можете да ми отдели малко то времето си. Също така може би няма да има нужда да отегчаваме лейди Синуин с мойте братвежи за древни и прашасали неща...
- Нима? – пресвятата Аралея, която междувпрочем беше висока колкото мъж, му хвърли поглед, заради който неволно се запита дали е правел бели като малък - Да ти прилича на отегчена?
Събеседницата му направи пауза в разговора - точно толкова продължителна, колкото да подскаже, че въпросът й е риторичен, но не му дава думата:
- Скъпа госпожо Синуин – прозвуча така, че почти му се причу съвсем друго обръщение, включващо думи като "блага" и "сестро" - отегчена ли се чувствате?
- Изключително много, преблага Аралия Видас, изведнъж дори ми се приспа! - гласът на госпожа Синуин прозвуча меко и звучно, но в същото време с плътния тембър на зряла, раждала жена, която продължава да бъде хубавица.
- В такъв случай бихте могли да си починете в отделението за покои?
- Да, бих могла - пълните, почти пухкави устни на синеоката дама потрепнаха в лека усмивка, която се отрази в очите на възрастната й събеседница... на Ринсето изведнъж му се стори, че двете разиграват помежду си етюд: "оставам те насаме с този прелестен господин, но после ще ми разкажеш всичко." После съпругата на миденския, градски префект се отдалечи по коридора, поклащайки пищните си хълбоци на едра, но прекрасно сложена дама. Имаше какво да се види... между впрочем....
Ринсето й хвърли един заинтересуван поглед, осъзнавайки че за втори път се среща случайно с тази дама и отново е точно тогава, когато е някъде по работа. А той по принцип не вярвяше в съвпадения... което го накара да се замисли. Само че остави това за по-късно и се обърна към чакащата го пресвята. Попита я дали би възразила да направи заглушаваща магия за допълнителна сигурност, но тя само поклати глава.
- Не желая магии в храма си – пресече молбата му и вместо това го поведе към нещо, наподобяващо точно стая за отдих... между другото, щом влязоха там, шумовете от вън внезапно заглъхнаха, почти изчезвайки. Красиво, този път наистина красиво момиче им поднесе чай със сладки и се изниза нанякъде, оставяки ги сами. Просто усети, че наистина са сами
- Зеницата на съдбата - директно заби в раната певеца - сменила е собственика си и понеже по една или друга причина ми се налага да я потърся, искам да съм подготвен. Можеш ли да ми помогнеш с някаква информация за нея Ара? - прозвуча фамилиарно, но се познаваха отдавна и той се придържаше към титлите само пред чужди за него хора. Пък и усещаше, че няма кой да пусне слух за неуважението на певците към пресвятите.
Тя не трепна при споменаването на артефакта, само за момент спря да върти лъжичката в сладкия си като сироп чай. Нямаше да е станала висша жрица, ако подскачаше при споменаването на разни неща - отстрани изглеждаше така, сякаш е спряла да разбърква питието си, защото обмисля безобиден въпрос на събеседника си. Например дали ще се яви на есенното равноденствие, което с всяка година става все по-светски празник. В своята съвършенна овладяност реакцията й му се стори дори страховита и леко плашеща – определено не я искаше за враг. Тя най-накрая проговори, при това с наистина безстрастен глас:
- Разбирам две неща от въпроса ти, младежо - сега в обръщението младежо долови малко повече лично отношение, сякаш говореше на племенника си - Пикльо пак е спрял билките, които му дадох, а заради това ще си поговоря с него.
Тонът й подсказа, че когато тя си говори с разно ужасно богати и властни старци, това се случва в нейната приемна и те стоят мирно в стола за посетители.
- Освен това разбирам, че Пикльо - някак прякорът на лорд Схаш прозвуча съвсем на място в нейната изцяло изтънчена реч на чист книжовен език - е пишкал извън гърнето си. Не ми казвай, че е загубил онази гадост?
- Щом държиш, няма да ти казвам - сви рамене той - но доколкото ми е известно, към момента тя не е в негово притежание.
- Тогава се моли да не е попаднала в ръцете на фанатици или - тя поклати глава - идеалисти. Злодеите са предвими, понеже алчността свива въобръжението им до границите на личното съществуване.
Дамата отпи от чая си и отхапа безметежно от сладката в чинийката си - Ще направя справка в библиотеката ни, но отсега ти казвам, че едва ли разполагам с повече информация от ъъъ.. който там се е заел с разнищването на проблема. По-полезна ще ти бъда, като ти кажа какво се оказа желанието на Пикльо. На младини Схаш се изявяваше като бонвиан, сваляч и дори дуелист. Обичаше рискованите сделки, тежките търговски пътища и прочие. Но когато получи тази отговорност придоби.... дълъг живот... наистина дълъг живот...
Аралея Видас го погледна право в очите и той видя онази специфична умора, предупреждаваща, че не бива да пита на колко години всъщност е тя самата.. щом говори за почти вдетинения лорд като за връстник. И защо изглежда като леко напълняла, но добре поддържана тридесет и пет-годишна благородничка. Някой работи трябваше да си останат работа на боговете и техните любимци....
- Това ли е всичко?
- Не, има още едно - тя се наведе, безцеремонно обхвана главата на Ринсето и я притегли към стъписващо щедрата си пазва на огромна жена. Прошепна в ухото му:
- Запомни това име... Замирка! За сега няма да ти кажа нищо повече!
Ринсето с лека изнеда забеляза, че след толкова време шатрите все още са здрави както отвън, така и отвътре – може би защото някой си беше направил труда да ги изгради на два слоя и платът отвън не беше същия отвътре – което правеше куполите почти толкова топли и сигурни през зимата, колкото нормални къщи. Обстоятелството, че този някой е използвал корабно платно за външния слой и скъп лен за вътрешния му се стори в реда на нещата, с оглед на всичко останало.
Така че тръгна смело напред и се гмурна в мириса на лекарства, изпълнил четирите големи купола и свързалите ги покрити проходи. Почти веднага се натъкна на жрици, както и на неколцина жени и дори мъже нагор-сак. Тази категория люде ги позна по насмолените бели престилки, ръкавици и маски на носа и устата.... и младите послушнички, които вървяха след тях с багаж, от който стърчаха дръжките на разни малки, остри неща.
За момент се наложи да спре и огледа за познато лице, но не видя такова и просто спря една от послушничките. Отправи й любезен поклон и след няколко несъответстващи на ранга й любезности я попита къде можеше да намери пресвятата. Пакетът от промазана кожа вече му натежаваше доста, а търпението не бе от най-големите му добродетели. За негова радост послушницата - младо и симпатично, макар и не кой знае колко хубаво момиче, го изслуша внимателно и тъкмо започва с обяснението, когато покрай нея мина слаб, възрастен мъж. Господинът имаше леко олисяло чело, орлов нос и изражение на старец с хемороиди. Беше облечен в нагор-сакска престилка и държеше стъклена кофичка, в която се плиндзикаше нещо. Нещо, в което опитен убиец като Ринсето разпозна нечий бъбрек... който е бил в лошо състояние още преди да го извади хирургът. Последният наистина му се стори раздразнен:
- Може да ме третирате осми месец като гост, заради пола ми и да ме пращате да спя в страничната палатка, но поне докато работя, искам да ме слушате, млада госпожице. Болният от седемнайсто легло излезе ли от упойката?
При тези думи момичето пред Ринсето изведнъж се стресна, набра полите на униформата си и почти се затича по коридора, оставяйки магьосника сам с лечителя. Последния го погледна някак покрай носа си:
- От какво се оплаквате, младжо?
- От крещяща липса на информация ваша милост! - отвърна с поклон Ринсето - Позволете да изкажа възхитата си от работата на такива като Вас и да ви запитам дали бихме опътили към пресвятата Аралея, за която имам пратка от опйващи треви и други лечебни препарати.
- Ще я намерите някъде из пространството под централното платнище.... а сигурен ли сте, че черния ви дроб е добре, младежо? Виждате ми се любител на подправките?
- Благодаря за загрижеността ваше, чест, сигурен съм, че е добре. Преди да изляза му долях малко спирт в буркана, но като цяло не съм забелязал никакви проблеми с него – пошегува се, хвърляйки кос поглед към бъбрека в стъклената кофичка.
Реши, че си струва да се представи, при това с лек поклон:
- Магус Ринсуд Ашмодеански. Преди да се разделим ще ми окажете ли честа да разбера името на майстора, с който разговарях?
- На вашите услуги, нагор-сак Риолмодес - възрастният господин му кимна отсечено в откровен, западняшки маниер.... заради който би трябвало да му се случват разни неща по тукашните земи. Магьосникът обаче усети, че този тип е от онези хора, на които подобни неща просто се разминават... защо ли?
- Виждате ми се начетен човек, и с удоволствие бих ви поканил на чаша вино след работа. Да ви поканя ли?
- Просто няма как да откажа такава любезна покана нагор-сак Риолмодс, но ще помоля почерпката да е от мен, ако не възразявате. Също така с ваше позволение ще тръгвам да намеря висшата жрица, защото делата стават все по-неотложни.
- Естествено, времето е кръв... или май беше пари? Зависи от коя страна на болничното легло се намираш - Риолмодес казва това с напълно сериозен тон, който почти граничеше с бруталността, но хуморът просто се усещаше...един такъв много черен и много допадащ на Ринсето... но както казва народа, краставите магарета се подушват отдалеч.
После му кимна повторно с неговия си отсечен, западняшки маниер и отмина, а магьосникът след известно лутане намери отверстие към квадрата, очертан от покритите тунели. Пристъпи вътре и се зовава сред нещо като бойно поле - видя налягали хора навсякъде, при това всичките с бинтове и превръзки, а послушничките ходеха между тях с ръкавици до раменете и онези зловещи, птичи маски с клюнове по една педя. Сред целия този ужас съзря две жени без никакви предпазни средства, застанали в самия център на този ад.
Между другото една послушница, на която разпозна пола само по дребното тяло и несъмненото присъствие на цици, буквално го изрита навън и му казва да не е стъпил вътре, ако държи на здравето си.
В отговор Ринсето се окашля леко, измъкна от гънките на робата си странен порест камък на връвчица и, след като го провеси на врата, си запя:
„За болните те грижат се в ноща
със клюнове на чапла черна
сестри на милост и на любовта
иваждат семето на лошата прокоба”
Надяваше се ако пресвятата е тук да го познае и дойде при него - тя или най-малкото някоя от познатите послушнички, които толкова си падаха по мелодичния му глас. Песента от своя страна не съдържаше магически напев, но можеше да повдигне духа на болните.
Всъщност, призна той пред себе си, пеенето му изглеждаше малко странно, пред вид гледката на прокажените, но след малко висшата жрица наистина се появи през отвора с цялата сила на присъствието си - едра, направо огромна жена с величествен вид и властно изражение. Извивката в ъгълчето на устните й му подсказа, че тази жена е свикнала да казва на крале и херцози кога да изплезят език и в колко часа да си пият хапчетата - с тон, който не търпи възражения. Вървящата зад нея жена - също без предпазни средства, му се стори позната. В големите и добродушни, сивосини очи, в русата коса и миловидното, кръгло лице безпогрешно разпозна лечителката от страноприемницата. Фактът, че дори след женитбата на лейди Синуин нейната Богиня не е оттеглила милостта си, обясняваше какво прави в присъствието на пресвятата.
Двете го погледнаха с любопитството на учителки пред умно дете и по реда на ранга си подадоха ръце за целуване... а той си спомни, че е видял как само преди секунди същите тези ръце опипват разкашнатата плът на някакъв тежко прокажен... Изтръпна, но нещо му подсказа, че тези двете не са луди и няма опасност от зараза! Все пак преглътна незабелязано, когато пое протегнатата ръка на висшата жрица и с лек поклон докосна чело в опакото на дланта й. Стори го точно, както повелява традицията, за да допусне Алфана милостта си над допрения от жрицата. След това пое ръката на лейди Синуин и я докосна съвсем леко с устни - по обичая на елфите.
- Донесъл съм онези съставки, за които ме помолихте, а и още няколко от които, вярвам, че имате полза - Ринсуид поднесе напрад тежкия пакет, увит в промазана щавена кожа, към жрицата и същевременно се огледа за послушница, която да поеме тежеста.
- Момиче - махна с ръка пресвятата Аралея на някакво младо, припряно същество - вземи този дар от щедрия ни гост.
Повиканата послушница пристъпи към Риншуинд с бялата си престилка, върху която грееше кървавочервено сърце и пое пакета, зяпвайки леко с малката си устица заради неочакваната му тежест. После изприпка нанякъде - най-вероятно към аптекарките, оставяйки магьосника сам с двете му високопоставени събеседнички. В този момент Ринсето размени поглед с Аралея и тя с властен жест отпрати всяко случайно присъствие около тях... но лейди Синуин остана - при това с онова безучастно изражение, което имат фаворите в присъствието на менторите си. В смисъл, стана му ясно, че ако ще казва нещо, няма да е съвсем насаме:
- Пресвята Аралея - започна леко церемониално Ринсето - Идвам при вас освен с дарове и с една молба. Когато тя го изгледа очаквателно той продължи:
- Знам че в архивите ви има множество данни за древни артефекти, и че вие сама знаете доста за някой от тях и бих желал да поговорим за един по конкретно, ако можете да ми отдели малко то времето си. Също така може би няма да има нужда да отегчаваме лейди Синуин с мойте братвежи за древни и прашасали неща...
- Нима? – пресвятата Аралея, която междувпрочем беше висока колкото мъж, му хвърли поглед, заради който неволно се запита дали е правел бели като малък - Да ти прилича на отегчена?
Събеседницата му направи пауза в разговора - точно толкова продължителна, колкото да подскаже, че въпросът й е риторичен, но не му дава думата:
- Скъпа госпожо Синуин – прозвуча така, че почти му се причу съвсем друго обръщение, включващо думи като "блага" и "сестро" - отегчена ли се чувствате?
- Изключително много, преблага Аралия Видас, изведнъж дори ми се приспа! - гласът на госпожа Синуин прозвуча меко и звучно, но в същото време с плътния тембър на зряла, раждала жена, която продължава да бъде хубавица.
- В такъв случай бихте могли да си починете в отделението за покои?
- Да, бих могла - пълните, почти пухкави устни на синеоката дама потрепнаха в лека усмивка, която се отрази в очите на възрастната й събеседница... на Ринсето изведнъж му се стори, че двете разиграват помежду си етюд: "оставам те насаме с този прелестен господин, но после ще ми разкажеш всичко." После съпругата на миденския, градски префект се отдалечи по коридора, поклащайки пищните си хълбоци на едра, но прекрасно сложена дама. Имаше какво да се види... между впрочем....
Ринсето й хвърли един заинтересуван поглед, осъзнавайки че за втори път се среща случайно с тази дама и отново е точно тогава, когато е някъде по работа. А той по принцип не вярвяше в съвпадения... което го накара да се замисли. Само че остави това за по-късно и се обърна към чакащата го пресвята. Попита я дали би възразила да направи заглушаваща магия за допълнителна сигурност, но тя само поклати глава.
- Не желая магии в храма си – пресече молбата му и вместо това го поведе към нещо, наподобяващо точно стая за отдих... между другото, щом влязоха там, шумовете от вън внезапно заглъхнаха, почти изчезвайки. Красиво, този път наистина красиво момиче им поднесе чай със сладки и се изниза нанякъде, оставяки ги сами. Просто усети, че наистина са сами
- Зеницата на съдбата - директно заби в раната певеца - сменила е собственика си и понеже по една или друга причина ми се налага да я потърся, искам да съм подготвен. Можеш ли да ми помогнеш с някаква информация за нея Ара? - прозвуча фамилиарно, но се познаваха отдавна и той се придържаше към титлите само пред чужди за него хора. Пък и усещаше, че няма кой да пусне слух за неуважението на певците към пресвятите.
Тя не трепна при споменаването на артефакта, само за момент спря да върти лъжичката в сладкия си като сироп чай. Нямаше да е станала висша жрица, ако подскачаше при споменаването на разни неща - отстрани изглеждаше така, сякаш е спряла да разбърква питието си, защото обмисля безобиден въпрос на събеседника си. Например дали ще се яви на есенното равноденствие, което с всяка година става все по-светски празник. В своята съвършенна овладяност реакцията й му се стори дори страховита и леко плашеща – определено не я искаше за враг. Тя най-накрая проговори, при това с наистина безстрастен глас:
- Разбирам две неща от въпроса ти, младежо - сега в обръщението младежо долови малко повече лично отношение, сякаш говореше на племенника си - Пикльо пак е спрял билките, които му дадох, а заради това ще си поговоря с него.
Тонът й подсказа, че когато тя си говори с разно ужасно богати и властни старци, това се случва в нейната приемна и те стоят мирно в стола за посетители.
- Освен това разбирам, че Пикльо - някак прякорът на лорд Схаш прозвуча съвсем на място в нейната изцяло изтънчена реч на чист книжовен език - е пишкал извън гърнето си. Не ми казвай, че е загубил онази гадост?
- Щом държиш, няма да ти казвам - сви рамене той - но доколкото ми е известно, към момента тя не е в негово притежание.
- Тогава се моли да не е попаднала в ръцете на фанатици или - тя поклати глава - идеалисти. Злодеите са предвими, понеже алчността свива въобръжението им до границите на личното съществуване.
Дамата отпи от чая си и отхапа безметежно от сладката в чинийката си - Ще направя справка в библиотеката ни, но отсега ти казвам, че едва ли разполагам с повече информация от ъъъ.. който там се е заел с разнищването на проблема. По-полезна ще ти бъда, като ти кажа какво се оказа желанието на Пикльо. На младини Схаш се изявяваше като бонвиан, сваляч и дори дуелист. Обичаше рискованите сделки, тежките търговски пътища и прочие. Но когато получи тази отговорност придоби.... дълъг живот... наистина дълъг живот...
Аралея Видас го погледна право в очите и той видя онази специфична умора, предупреждаваща, че не бива да пита на колко години всъщност е тя самата.. щом говори за почти вдетинения лорд като за връстник. И защо изглежда като леко напълняла, но добре поддържана тридесет и пет-годишна благородничка. Някой работи трябваше да си останат работа на боговете и техните любимци....
- Това ли е всичко?
- Не, има още едно - тя се наведе, безцеремонно обхвана главата на Ринсето и я притегли към стъписващо щедрата си пазва на огромна жена. Прошепна в ухото му:
- Запомни това име... Замирка! За сега няма да ти кажа нищо повече!
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Еркхардт мислеше усилено. За разнообразие понякога и такива неща правеше...
Странно до какво може да доведе това.
Накрая сви рамене и остави мисленето за по-късно.
***
Предаде доклада си на Бедредин според изискванията, след това се оттегли да анализира нещата. Точно това и направи. За съжаление това също включваше мислене.
Около час по-късно беше излязъл. Имаше оставена бележка под възглавницата му, в която насочваше към кеъчма, в която ще събере информация. Точно там щеше да отиде. Но не сам, и не за да събира информация. Някои хора му дължаха услуга.
Първата задача - първо, обаче. Еркхардт написа още едно писмо, след това изхвърли долния лист, и се облече за работа. Промъкна се като сянка в нощта до прозореца на Калисто, влезе също толкова безшумно, и замахна с дръжката на ножа към главата й, още преди да е разбрала, че е там.
Въпреки товара на раменете си, излезе по същия начин - включително все така безшумно. Добре, че беше лека.
След това се запъти към кръчмата. Там махна на един индивид с външен вид, който всеки нормален човек би определеил като "подозрителен" и му показа с очи, че трябва да отидат някъде, където може да остави чувала си спокойно.
-Какво искаш - джуджето беше прямо, веднага, щом останаха насаме.
-Услуга.
-Дължа ти я, помогна ми с оня нещастник. Кажи какво искаш.
-Коне и провизии - и изход от града по път, който да не позволява да ме проследят. Знам, че имаш мазе тук, знам и че то всъщност води извън града, а там имаш коне от последната си пратка с дяволска трева, и стоки от Зютланд. А ти не искаш да съм наоколо, точно защото го знам.
Джуджето присви очи, но не реагира.
-Знаеш много.
-Нищо не може да те застраши, ако не съм наоколо, нали? А и дългът си е дълг.
-Вярно - поклати брада лади - Да вървим тогава.
Е, тръгнаха. След като натовари чувалът Калисто на коня, Еркхардт му кимна.
-Дългът ти е платен. Можеш да разчиташ на моята дискретност.
-Мхм-изсумтя джуджето и се обърна да влиза обратно.
Ножът на Еркхардт се заби в гръкляна му и завъртя. Джуджето преплете крака и падна по гръб. Както и очакваше, мъжът забеляза, че ладито вече е извадил боздугана с верига, като го е прикрил пред тялото си. Явно се канеше да се обърне, когато се отдръпне на дистанция - след секунда.
-Знаех, че това ще опиташ - прошепна му Еркхардт, докато очите му помътняваха. - Иначе щеше да поискаш да ти платя конете. Но реши да вземеш всичко, нали?
Изчака смъртта да отнесе ладито - масивната кръвозагуба го постигна за време, колкото да си каже последното сбогом - и потегли. Първо скри писмото в ботуша на джуджето - знаеше, че Бедредин ще проследи дотук. След това извади вързаната и възмутена Калисто от чувала, напълни го с камъни от тунела и го натовари на коня, преди да шибне добичето по задницата, насочвайки го по горския път.
Самият той я нарами без чувал и се затича през камъните, стремейки се да бъде безшумен и да не оставя следи. Всеки крадец умее това. Следите на добичето щяха да отведат поне първите преследвачи в друга посока. А на него му трябваше само време.
Скоро след това контрабандистите от една баржа посрещнаха неочаквани гости. От онези, които носят вързана жена, плащат със сребро за превоза, и не искат да разговарят с никого.
Разбира се, изби и тях, след като стигнаха. Това беше суровата действителност - ако се върнеха, Бедредин щеше да ги "разговори", по един или друг начин. А писмото му не залагаше само на това, че бившият му шеф го харесва - а и че намирането им ще е несъразмерно скъпо спрямо ползите.
"Бедредине,
Знаеш, че те уважавам като баща, или повече. Прости ми, но не можех да издържам повече. Не е в природата ми да работя за друг, независимо колко те уважавам. Връщам се към стария занаят - и да, взех си бонуса на раздяла. Ще си намерите друга измамница.
Надявам се, че няма да се пресилиш в търсенето ми. Винаги си казвал, че някои работи просто са прекалено скъпи,з а да си струват. Е, това ще е от тях - а и ти ме познаваш по-добре от който и да е друг. Знаеш дори, ако ме откриете, къде ще нанеса първия си удар. Все едно, няма да възстановите нито мен, нито бонуса ми.
Както знаеш, не съм толкова тъп, че да не опиша задачите, които съм изпълнявал - нито толкова тъп, че да нося документа в себе си, или да го покажа на някого. Разбира се, ако умра, например, няма никакви гаранции за това. Но това не е част от програмата, нали?
Винаги ще те помня с добро. Надявам се, че ще си щастлив с твоя си избор - а аз ще бъда щастлив да работя за себе си. Няма да е толкова близо, че да те изкушавам.
С обич и безмерно уважение,
Еркхардт".
Малък инцидент, на който Еркхардт не обърна внимание, беше, че докато плаваха, от ясно небе се изви гръмотевична буря, която обхвана контрабандистката ладия. Нямаше щети, а като утихна, единствената разлика беше, че минаващият наблизо търговски кораб липсваше. Все едно, Зютланд беше на хоризонта, ако имаш много остро зрение и висока мачта.
Разбира се, от гледна точка на търговците изчезналите бяха те. Тях бурята, на около 300 метра, изобщо не ги засегна. Любопитният търговец изпрати лодка, която не откри нищо - освен изящна златна статуетка, плавала в дърввената си кутия. Беше изработена с невероятно майсторство, и беше тежка, така че я запази, и награди богато моряците. Смяташе да я продаде доста скъпо, като дори я записа в счетоводните книги, за да си няма проблем с митниците.
Месец по-късно Еркхардт и Калисто наистина бяха стигнали до Зютланд. Калисто се беше примирила, а и може би й харесваше идеята да работи за себе си - е, за себе си и Еркхардт. Но сега мъжът отпиваше халба тъмна бира и чакаше.
Не чака дълго, преди да се срещне с една личност, за която само беше слушал, преди много време.
-Донал Ноя? - попита Еркхардт, като видя огромната бронирана фигура.
=Същият - погледна го човекът с мускули на ковач, като докосна лео чука си.
- Еркхардт, на вашите услуги. Мисля, че имам какво да предложа за вашия бизнес и сътрудничеството ни ще е взаимоизгодно...
[sblock]С Водещия се договорихме да опиша оттеглянето на двама персонажи - включително с наративни права. Считайте това за кът-сцена.
Еркхардт и Калисто вече не участват в играта. Късмет на останалите![/sblock]
Странно до какво може да доведе това.
Накрая сви рамене и остави мисленето за по-късно.
***
Предаде доклада си на Бедредин според изискванията, след това се оттегли да анализира нещата. Точно това и направи. За съжаление това също включваше мислене.
Около час по-късно беше излязъл. Имаше оставена бележка под възглавницата му, в която насочваше към кеъчма, в която ще събере информация. Точно там щеше да отиде. Но не сам, и не за да събира информация. Някои хора му дължаха услуга.
Първата задача - първо, обаче. Еркхардт написа още едно писмо, след това изхвърли долния лист, и се облече за работа. Промъкна се като сянка в нощта до прозореца на Калисто, влезе също толкова безшумно, и замахна с дръжката на ножа към главата й, още преди да е разбрала, че е там.
Въпреки товара на раменете си, излезе по същия начин - включително все така безшумно. Добре, че беше лека.
След това се запъти към кръчмата. Там махна на един индивид с външен вид, който всеки нормален човек би определеил като "подозрителен" и му показа с очи, че трябва да отидат някъде, където може да остави чувала си спокойно.
-Какво искаш - джуджето беше прямо, веднага, щом останаха насаме.
-Услуга.
-Дължа ти я, помогна ми с оня нещастник. Кажи какво искаш.
-Коне и провизии - и изход от града по път, който да не позволява да ме проследят. Знам, че имаш мазе тук, знам и че то всъщност води извън града, а там имаш коне от последната си пратка с дяволска трева, и стоки от Зютланд. А ти не искаш да съм наоколо, точно защото го знам.
Джуджето присви очи, но не реагира.
-Знаеш много.
-Нищо не може да те застраши, ако не съм наоколо, нали? А и дългът си е дълг.
-Вярно - поклати брада лади - Да вървим тогава.
Е, тръгнаха. След като натовари чувалът Калисто на коня, Еркхардт му кимна.
-Дългът ти е платен. Можеш да разчиташ на моята дискретност.
-Мхм-изсумтя джуджето и се обърна да влиза обратно.
Ножът на Еркхардт се заби в гръкляна му и завъртя. Джуджето преплете крака и падна по гръб. Както и очакваше, мъжът забеляза, че ладито вече е извадил боздугана с верига, като го е прикрил пред тялото си. Явно се канеше да се обърне, когато се отдръпне на дистанция - след секунда.
-Знаех, че това ще опиташ - прошепна му Еркхардт, докато очите му помътняваха. - Иначе щеше да поискаш да ти платя конете. Но реши да вземеш всичко, нали?
Изчака смъртта да отнесе ладито - масивната кръвозагуба го постигна за време, колкото да си каже последното сбогом - и потегли. Първо скри писмото в ботуша на джуджето - знаеше, че Бедредин ще проследи дотук. След това извади вързаната и възмутена Калисто от чувала, напълни го с камъни от тунела и го натовари на коня, преди да шибне добичето по задницата, насочвайки го по горския път.
Самият той я нарами без чувал и се затича през камъните, стремейки се да бъде безшумен и да не оставя следи. Всеки крадец умее това. Следите на добичето щяха да отведат поне първите преследвачи в друга посока. А на него му трябваше само време.
Скоро след това контрабандистите от една баржа посрещнаха неочаквани гости. От онези, които носят вързана жена, плащат със сребро за превоза, и не искат да разговарят с никого.
Разбира се, изби и тях, след като стигнаха. Това беше суровата действителност - ако се върнеха, Бедредин щеше да ги "разговори", по един или друг начин. А писмото му не залагаше само на това, че бившият му шеф го харесва - а и че намирането им ще е несъразмерно скъпо спрямо ползите.
"Бедредине,
Знаеш, че те уважавам като баща, или повече. Прости ми, но не можех да издържам повече. Не е в природата ми да работя за друг, независимо колко те уважавам. Връщам се към стария занаят - и да, взех си бонуса на раздяла. Ще си намерите друга измамница.
Надявам се, че няма да се пресилиш в търсенето ми. Винаги си казвал, че някои работи просто са прекалено скъпи,з а да си струват. Е, това ще е от тях - а и ти ме познаваш по-добре от който и да е друг. Знаеш дори, ако ме откриете, къде ще нанеса първия си удар. Все едно, няма да възстановите нито мен, нито бонуса ми.
Както знаеш, не съм толкова тъп, че да не опиша задачите, които съм изпълнявал - нито толкова тъп, че да нося документа в себе си, или да го покажа на някого. Разбира се, ако умра, например, няма никакви гаранции за това. Но това не е част от програмата, нали?
Винаги ще те помня с добро. Надявам се, че ще си щастлив с твоя си избор - а аз ще бъда щастлив да работя за себе си. Няма да е толкова близо, че да те изкушавам.
С обич и безмерно уважение,
Еркхардт".
Малък инцидент, на който Еркхардт не обърна внимание, беше, че докато плаваха, от ясно небе се изви гръмотевична буря, която обхвана контрабандистката ладия. Нямаше щети, а като утихна, единствената разлика беше, че минаващият наблизо търговски кораб липсваше. Все едно, Зютланд беше на хоризонта, ако имаш много остро зрение и висока мачта.
Разбира се, от гледна точка на търговците изчезналите бяха те. Тях бурята, на около 300 метра, изобщо не ги засегна. Любопитният търговец изпрати лодка, която не откри нищо - освен изящна златна статуетка, плавала в дърввената си кутия. Беше изработена с невероятно майсторство, и беше тежка, така че я запази, и награди богато моряците. Смяташе да я продаде доста скъпо, като дори я записа в счетоводните книги, за да си няма проблем с митниците.
Месец по-късно Еркхардт и Калисто наистина бяха стигнали до Зютланд. Калисто се беше примирила, а и може би й харесваше идеята да работи за себе си - е, за себе си и Еркхардт. Но сега мъжът отпиваше халба тъмна бира и чакаше.
Не чака дълго, преди да се срещне с една личност, за която само беше слушал, преди много време.
-Донал Ноя? - попита Еркхардт, като видя огромната бронирана фигура.
=Същият - погледна го човекът с мускули на ковач, като докосна лео чука си.
- Еркхардт, на вашите услуги. Мисля, че имам какво да предложа за вашия бизнес и сътрудничеството ни ще е взаимоизгодно...
[sblock]С Водещия се договорихме да опиша оттеглянето на двама персонажи - включително с наративни права. Считайте това за кът-сцена.
Еркхардт и Калисто вече не участват в играта. Късмет на останалите![/sblock]
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife