Част 1: В село Сив Камък
Модератор: Асен
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Част 1: В село Сив Камък
На следващия ден слънцето греше, птичките пееха, пчеличките жужаха, а децата тичаха пред тях с крясъци, докато не стигнеха до поток, в който да се гмурнат - или иначе казано, животът си течеше нормално.
Е, поне течеше нормално за всички, освен за няколкото герои /както и за онази част от групата, за което подобно описание не пасваше/, на които предстоеше път до село Две Могили, по-известно като Сив Камък. Младият Паоло ги водеше, крачейки гордо пред ездитните им животни, като водеше собственото си магаренце за юздата. Обясни, че ще го яхне, като се умори, за да може да поддържат по-стабилно темпо. Очевидно имаше ефект, защото магаренцето поддържаше темпото на по-силните ездитни животни на групата.
Към здрачаване групата все още беше в гората, но беше достигнала до едно място, което Паоло помнеше от идването си. Наблизо имаше потоци, комарите не бяха по-големи от врабчетата, следи от гамбадури не се наблюдаваха, а вълците виеха някъде надалеч по някакви си свои, вълчи работи. Накратко, беше толкова близо до удобствата на страноприемница "горски рай", колкото можеше да се очаква.
Паоло се поклони и каза с уважение към хората, които бяха облечени в цветовете на виконта и изпратени лично от него.
-Аз, таковата, предлагам да спрем тук, премилостиви господа! По-нататък няма по-удобно, минавал съм го тоз' път. На другото удобно място имаше следи на сиви братя, сигурно ходят да пият вечер там - не е на хубаво да ги срещне прост човек тогава! Ако пък спрем тук, утре ще видим Сив Камък към обяд, а един полет на птиците по-късно, и ще стигнем, без да изтощаваме добичетата...
Е, поне течеше нормално за всички, освен за няколкото герои /както и за онази част от групата, за което подобно описание не пасваше/, на които предстоеше път до село Две Могили, по-известно като Сив Камък. Младият Паоло ги водеше, крачейки гордо пред ездитните им животни, като водеше собственото си магаренце за юздата. Обясни, че ще го яхне, като се умори, за да може да поддържат по-стабилно темпо. Очевидно имаше ефект, защото магаренцето поддържаше темпото на по-силните ездитни животни на групата.
Към здрачаване групата все още беше в гората, но беше достигнала до едно място, което Паоло помнеше от идването си. Наблизо имаше потоци, комарите не бяха по-големи от врабчетата, следи от гамбадури не се наблюдаваха, а вълците виеха някъде надалеч по някакви си свои, вълчи работи. Накратко, беше толкова близо до удобствата на страноприемница "горски рай", колкото можеше да се очаква.
Паоло се поклони и каза с уважение към хората, които бяха облечени в цветовете на виконта и изпратени лично от него.
-Аз, таковата, предлагам да спрем тук, премилостиви господа! По-нататък няма по-удобно, минавал съм го тоз' път. На другото удобно място имаше следи на сиви братя, сигурно ходят да пият вечер там - не е на хубаво да ги срещне прост човек тогава! Ако пък спрем тук, утре ще видим Сив Камък към обяд, а един полет на птиците по-късно, и ще стигнем, без да изтощаваме добичетата...
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Shamajotsi
- Тапака
- Мнения: 1664
- Регистриран на: ср ное 23, 2005 1:17 pm
- Местоположение: Нангияла
- Контакти:
-Човече, пропускаш малката подробност, че не сме кой знае колко прости, а и някои от нас въобще не са хора. Пък и лято е... дивите животни надали ще са толкова изгладнели, че да нападат големи създания, които палят огньове и вдигат джънгър до боговете - рече Тирел и продължи с усмивка - Е, ако чак толкова държиш, можем да останем и тук - не ни чака спешна работа, само едно село да спасим от злите духове, които избиват жителите му...
シャマョツィ
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
"Интересно" - помисли си Дая - "Човекът Паоло ни предлага да останем тук от искренна грижа, дори любов към ездитните животни. Усетих какво внимание полага към своето магаренце и съм почти готова да повярвам... Че от сърцето му строи обич към всяка живинка, която боговете не са били достатъчно щедри да надарят с реч! Но виждам с какво безразличие подминава дори най-разкошното пеене на славеите или проблясването на пчелите между цветята край пътя. Сърцето му е сляпо, душата му е малка... жал ми е за него."
Още по-жал й стана, когато видя как се бави с отговора на въпроса, зададен от господин Тирел. Младият мъж имаше гореща кръв и прие думите на... на селянина... като предизвикателство. Следователно в момента говореха на различни езици, тъй като мотивите на водача им идваха от чувство, което нямаше нищо общо със страха. Съществуваше опасност спътникът й да сгълчи и отчужди от тях младежа, а тя не искаше това:
- Паоло, нима наистина те притесняват зверове или се боиш, че ще пострада магаренцето в тъмното?
Попитаният веднага се обърна към нея, понеже инстинскитвно я избра като много по-приятен събеседик от война. Миг по-късно проумя, че се е подмамил заради нейния мелодичнен глас, чрез който тя почти изпя въпроса си... Въпрос, на който той не можеше да отговори! Изобщо! Не и без да признае, че е поставил вечната грижа на селяка за имота му пред задачата на тия умни и опасни люде, пратени по волята на още по-умния и опасен господар Корино.
Младежът за миг си глътна езика и зяпна с лека почуда тази жена, която досега намираше за красива до глупост... никое същество не можеше да е толкова хубаво, без да е тъпо като овца, нали? Мисълта, че тези огромни очи не само виждат всичко, но и проникват с такава лекота в мислите му, го смрази! Онази памет, която се намираше скрита в самата му селяшка кръв - тя се обади с уплашено гласче в ума му и го предупреди - винаги става лошо, когато същества на ездитни коне започнат да се вглеждат твърде проницателно в такива като него.
- Госпожо Дая, аз таквоз, значи...
- В същия този час невинно семейство може да загива, Паоло. Какво ще сториш, ако утре, на обед, научиш че е било твоето семейство... което си можел тази вечер да спасиш?
Още по-жал й стана, когато видя как се бави с отговора на въпроса, зададен от господин Тирел. Младият мъж имаше гореща кръв и прие думите на... на селянина... като предизвикателство. Следователно в момента говореха на различни езици, тъй като мотивите на водача им идваха от чувство, което нямаше нищо общо със страха. Съществуваше опасност спътникът й да сгълчи и отчужди от тях младежа, а тя не искаше това:
- Паоло, нима наистина те притесняват зверове или се боиш, че ще пострада магаренцето в тъмното?
Попитаният веднага се обърна към нея, понеже инстинскитвно я избра като много по-приятен събеседик от война. Миг по-късно проумя, че се е подмамил заради нейния мелодичнен глас, чрез който тя почти изпя въпроса си... Въпрос, на който той не можеше да отговори! Изобщо! Не и без да признае, че е поставил вечната грижа на селяка за имота му пред задачата на тия умни и опасни люде, пратени по волята на още по-умния и опасен господар Корино.
Младежът за миг си глътна езика и зяпна с лека почуда тази жена, която досега намираше за красива до глупост... никое същество не можеше да е толкова хубаво, без да е тъпо като овца, нали? Мисълта, че тези огромни очи не само виждат всичко, но и проникват с такава лекота в мислите му, го смрази! Онази памет, която се намираше скрита в самата му селяшка кръв - тя се обади с уплашено гласче в ума му и го предупреди - винаги става лошо, когато същества на ездитни коне започнат да се вглеждат твърде проницателно в такива като него.
- Госпожо Дая, аз таквоз, значи...
- В същия този час невинно семейство може да загива, Паоло. Какво ще сториш, ако утре, на обед, научиш че е било твоето семейство... което си можел тази вечер да спасиш?
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Кора се наслаждаваше на всеки миг от малкото забавление, което елфите устроиха с Паоло (който явно не знаеше, че преди малко неволно й бе нанесъл обида) и със задоволство наблюдаваше как по лицето му се разстилаха изражения на объркване, притеснение, нервност, а накрая - истински ужас за съдбата на семейството му, от който очите му се разшириха. Поредното доказателство, че думите понякога можеха да имат същия ефект като физическата заплаха.
Въпреки това обаче, тя не се блазнеше особено от идеята да пътуват посред нощ. Кора знаеше олично, че добрата почивка е изключително важна за добрата преценка, а и животът на някой и друг напълно непознат нямаше особено стойност за нея, макар през времето, в което се обучаваше за стражник, да бе развила неприязън към онези, които нарушават закона. "Колкото по-тежко е престъплението, толкова по-тежко ще бъде наказанието", с това се изчерпваха нейните разбирания за справедливост и обществен дълг. Ако копелдакът бастисаше още някой през нощта, тя просто щеше да се погрижи да удължи агонията му щом го залови.
Но поне засега, докато още имаше шанс да действат заедно, Кора реши да не възразява.
Въпреки това обаче, тя не се блазнеше особено от идеята да пътуват посред нощ. Кора знаеше олично, че добрата почивка е изключително важна за добрата преценка, а и животът на някой и друг напълно непознат нямаше особено стойност за нея, макар през времето, в което се обучаваше за стражник, да бе развила неприязън към онези, които нарушават закона. "Колкото по-тежко е престъплението, толкова по-тежко ще бъде наказанието", с това се изчерпваха нейните разбирания за справедливост и обществен дълг. Ако копелдакът бастисаше още някой през нощта, тя просто щеше да се погрижи да удължи агонията му щом го залови.
Но поне засега, докато още имаше шанс да действат заедно, Кора реши да не възразява.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
Още щом чу думите "семейство" в душата на Раел се породиха познати чувства,по-скоро носталгия по дома и щастливото му детство. Спомни си за майка си,винаги грижовна и готова на всичко,за да съхрани семейството.Сети се и за баща си,толкова мъдър и прозорлив човек,смел и доблестен служител на Всевишния. Спомни си неговите думи "За истинския вярващ винаги има едно кътче в Рая" и това някак си го облекчи. За жреца Паоло беше забавен и някак си детински в сравнение с останалите. Той обаче не възрази и замълча. Нямаше смисъл да се въвлича в дискусията,освен разбира се,ако не се смени темата на разговор с религиозна такава.
Всеки хубав миг ще бъде бавно погълнат от мракът и тъмнината на вечността...
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Селякът започна да мачка объркано шапката си, която беше свалил от главата.
-Аз, таквоз... за себе си го казах туй, с простите хора! Просто човек съм аз, такъв съм се родил и такъв ще си остана! Не съм като някои, дето влизат в ордени и се мешат с разни важни люде.
После погледна почти нажалено към елфаната и отвърна.
-Амчи, таквоз... - тук се подвоуми, но не можа да измисли друго - госпожо, то и ако сивите братя ми изгризат кокалите, пак няма никого да спася, н'ъл тъй?
-Аз, таквоз... за себе си го казах туй, с простите хора! Просто човек съм аз, такъв съм се родил и такъв ще си остана! Не съм като някои, дето влизат в ордени и се мешат с разни важни люде.
После погледна почти нажалено към елфаната и отвърна.
-Амчи, таквоз... - тук се подвоуми, но не можа да измисли друго - госпожо, то и ако сивите братя ми изгризат кокалите, пак няма никого да спася, н'ъл тъй?
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Ivan_Helsing
- White & Nerdy
- Мнения: 875
- Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm
Алберт се чудеше какво точно да предприеме. От една страна, той се обиди - все пак беше благородник, макар и беден, обеднял и не особено благороден. От друга страна, селякът не можеше да се обвинява за невежеството си. Вместо да се кара на Паоло му заговори с насмешка:
-Ей, вълците няма да ни закачат. Виж, оня е свещенник. Орим ни пази. Оня пък е монах. И Салфайес ни пази. Имаме и два елфа, сигурно си чувал легенди за връзката им с животните. Ако пък ни нападнат, имаме хладни оръжия. Много. Та, не се притеснявай от вълците.
-Ей, вълците няма да ни закачат. Виж, оня е свещенник. Орим ни пази. Оня пък е монах. И Салфайес ни пази. Имаме и два елфа, сигурно си чувал легенди за връзката им с животните. Ако пък ни нападнат, имаме хладни оръжия. Много. Та, не се притеснявай от вълците.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
- Простете, ако съм ви обидил! - уплаши се изведнъж селанинът. - Сигурно сте ин..ин... под индиго? Да, май това беше, когато не сте облечени по достойнство и нямате свита... а трябва да сте, щом смеете да споменавате сивите братя по име! Ама моля ви, нв го правете повече - страх ме е да не чуят! Ако настоявате, ще ви водя, накъдето кажете! Дано добичетата издържат...
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- nikestan
- Frozen
- Мнения: 274
- Регистриран на: пет авг 26, 2005 4:11 pm
- Местоположение: В.Търново
- Контакти:
Карасса се наслаждаваше на възможността да се намира извън станалите му вече омразни каменни стени на хората, далеч от техните остри сладникави миризми и натрапчивите им всекидневни звуци. Гората, макар и много различна от Блатото все пак удовлетворяваше гущероида. Той вече не се чувсваше застрашен и уязвим, тук нещата му бяха познати, затова той вече не се озърташе при всеки малък незначителен шум и не съскаше предупредително към всеки приближил го прекалено много. Единствено проклетото добиче, върху което седеше нарушаваше спокойствието му. За Карасса беше крайно необичайно преживяване да седи върху храната си, вместо да я дъвче. Това обаче се оказа наложително, предвид това, че пеша не можеше да поддържа скоростта на другите, а мързеливите хора и надутите елфи категорично отказваха да вървят пеш. Затова и сега гущерът се намираше в това странно положение, в което ако друг гущероид видеше би разгласил пред цялото племе, а Карасса нямаше никога да може да си покаже муцуната пред тях. За щастие други гущери наоколо нямаше, затова и Карасса примирено стоеше върхо поклащащото се добиче. То от своя страна далеч не улесняваше ситуацията. Непривикнал на такъв странен товар, подозрително вонящ и ръмжащ като хищник, конят се държеше крайно неадекватно. При всяко раздвижване на гущероида той подскачаше и се опитваше да кривне от пътя и само настървеното опъване на юздите и факта, че Карасса беше в средата на колоната го удържаше да не се раздивее из леса в опит да премахне опасността от гърба си.
По едно време облеченият в изпоцапани дрехи миризлив човек в началото на колоната спря и обясни нещо на развален човешки, което Карасса не беше съвсем сигурен дали разбра. Това, което му стана ясно бе, че човекът очевидно искаше да нощуват тук. Мъжкия елф обаче го скастри за нещо, а женския и силно миришещ на странни отблъскващи неща елф му заговори с ласкавия си глас и той сгърчи физиономия по странен начин и заговори на още по-развален човешки. Карасса нямаше нищо против да нощува тук. Той не беше уморен, но се опасяваше, че на мястото, към което пътуваха го очакваха други каменни стени и още тормоз от човешкото всекидневие, затова искаше да прекара повече време тук, където му беше далеч по-уютно. Поради тези си опасения, а и понеже нямаше какво да каже Карасса запази мълчание и остави елфите и хората да си чешат езиците.
По едно време облеченият в изпоцапани дрехи миризлив човек в началото на колоната спря и обясни нещо на развален човешки, което Карасса не беше съвсем сигурен дали разбра. Това, което му стана ясно бе, че човекът очевидно искаше да нощуват тук. Мъжкия елф обаче го скастри за нещо, а женския и силно миришещ на странни отблъскващи неща елф му заговори с ласкавия си глас и той сгърчи физиономия по странен начин и заговори на още по-развален човешки. Карасса нямаше нищо против да нощува тук. Той не беше уморен, но се опасяваше, че на мястото, към което пътуваха го очакваха други каменни стени и още тормоз от човешкото всекидневие, затова искаше да прекара повече време тук, където му беше далеч по-уютно. Поради тези си опасения, а и понеже нямаше какво да каже Карасса запази мълчание и остави елфите и хората да си чешат езиците.
The superior man is modest in his words, but exceeds in his deeds.
На Маркус идеята за демокрация му беше крайно чужда, така че гласуване за това какво да направят отпадаше без излишни коментари. Беше свикнал да има началник, който да му казва какво да прави. Беше свикнал и този началник да е умен индивид и преценката му да е винаги трезва и точна, за да изпълнят задачата си възможно най-добре за всички страни... или поне приятелските настроените такива. Със спор още в самото начало нямаше да стигнат далеч, а отношението на останалите към селянина не му харесваше. Трябваше да се намеси преди да е станало прекалено късно - достатъчно наблюдава.
- Хей, приятели, оставете момчето на мира. Няма смисъл да го стряскаме. Нищо няма да спечелим... Хора, елфи, гиганти - всички сме под едно небе. По-добре дайте идея кой да изберем за водач, че тези разногласия няма да ни докарат до никъде... Ако някой се чувства достатъчно подготвен, нека го заяви сега. Аз лично не се смятам достоен за такава чест и не го предлагам с идеята да изберете мен. С голямата сила идват и големите отговорности и хората го повтарят често неслучайно. - последното изречение определено напомни на монаха нещо, ако се съдеше по изражението му. Сигурно в миналото си беше ставал свидетел на подобна случка, която да му служи за обеца на ухото.
- Хей, приятели, оставете момчето на мира. Няма смисъл да го стряскаме. Нищо няма да спечелим... Хора, елфи, гиганти - всички сме под едно небе. По-добре дайте идея кой да изберем за водач, че тези разногласия няма да ни докарат до никъде... Ако някой се чувства достатъчно подготвен, нека го заяви сега. Аз лично не се смятам достоен за такава чест и не го предлагам с идеята да изберете мен. С голямата сила идват и големите отговорности и хората го повтарят често неслучайно. - последното изречение определено напомни на монаха нещо, ако се съдеше по изражението му. Сигурно в миналото си беше ставал свидетел на подобна случка, която да му служи за обеца на ухото.
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Кора беше учена, че хората по правило не избираха водач, той се посочваше от боговете и впоследствие, от своя страна, той си назначаваше помощници. Поне така функционираха нещата в града.
Тя нямаше намерение да се кандидатира за какъвто и да било пост - имаше по-подходящи лица - един благородник, както и доверен човек на виконта. Да не говорим, че именно ръководителите бяха онези, натоварени със съобщаването на лошите новини - можеха да останат я без език, я без цяла глава. Затова, като видя, че никой не заговаря, Кора реши, че никой не желаеше да се превръща в жертвен агнец, но докато киснеха на едно място в неловко мълчание, времето напредваше.
- Хей! Ако ще се застоим тук, дайте поне да наклада един огън? Ще се почувстваме много по-удобно така, гарантирам ви.
Edit. Никаква реакция. Кора слезе от коня, промърмори някаква псувня по адрес на спътниците си и се зае да събира съчки.
- Паоло, събери още дърва, огънят трябва да гори цяла нощ.
Тя нямаше намерение да се кандидатира за какъвто и да било пост - имаше по-подходящи лица - един благородник, както и доверен човек на виконта. Да не говорим, че именно ръководителите бяха онези, натоварени със съобщаването на лошите новини - можеха да останат я без език, я без цяла глава. Затова, като видя, че никой не заговаря, Кора реши, че никой не желаеше да се превръща в жертвен агнец, но докато киснеха на едно място в неловко мълчание, времето напредваше.
- Хей! Ако ще се застоим тук, дайте поне да наклада един огън? Ще се почувстваме много по-удобно така, гарантирам ви.
Edit. Никаква реакция. Кора слезе от коня, промърмори някаква псувня по адрес на спътниците си и се зае да събира съчки.
- Паоло, събери още дърва, огънят трябва да гори цяла нощ.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Групата просто се разпадна пред очите на Дая ин Майме. Тя и нейния сънародник демонстрираха желание пътуването да продължи - поради очевидната опасност от нови смъртни случаи в онова село. В същото време Раел предложи избор на водач, сякаш са на военна мисия, а в отговор госпожа Кора слезе от своя кон и се зае да събира съчки. Колкото до монахът-войн, съществото-змия и симпатичния дьо Гиз, те изобщо не проявиха никакво отношение - не се присъединиха към нейното предложение, но и не слязоха от конете си – заприличаха й на безстрастни, равнодушни статуи.
Гледката на безучастните им лица я накара вътрешно да въздъхне, осъзнавайки своята собствена, лична причина за бързане – чувстваше се мръсна, прашна и копнееше за корито с топла вода повече от всичко на света. Осъзна, че най-много иска да се почисти от човешкия парфюм, който си е сложила – острото му ухание я дразнеше подсъзнателно, въпреки нищожните количества, които нанесе по шията, китките, гърдите и слабините. Някаква част от нейното потънало в амнезия съзнание упорито нашепваше, че е грешно, когато благовонието подтиска естествената, телесна миризма. Помнеше, че е носила парфюми, които деликатно и финно се преплитат с нейното собствено ухание на щастлива и редовно къпеща се жена... в свят без толкова прах и жарко слънце!
... От нейния вътрешен свят я изтръгна блед проблясък изпод ръката на Паоло, породен заради лекото полюшване на брадвата му – а очевидната, брутална цел на този инструмент прекъсна мислите й със сепване. Очите й се разшириха като кладенци и тя понечи да скастри селянина като малко, невъзпитано дете, но вместо това прехапа езиче, спря се сама, защото... Тук не беше нейния свят, не важаха правилата, които тя с цялото си същество смяташе за правилни и разумни:
О, Татко Усир,
прости му!
Той не знае какво прави!
Прошепна молбата си на еллафи и я чу само Тирел – всъщност единствения, който можеше да разбере словата й. Тя долови с крайчеца на очите си как за миг се вторачва в нея и проследява погледа й, усети лекото му недоумение, което изведнъж премина в отвращение от човешките порядки...
- Това е техния свят – пророни на родния им език Дая – няма как да ги спрем, щом го съсипват по своя воля.
Белушка почувства промяната в нейното настроение и се полюшна изпод нея – кротката, красива кобила пристъпи към тиреловия жребец и отърка буза в холката на рамото му. Елфаната внимателно притегли юздата и раздалечи двете животни, несъзнателно погалвайки гривата на своето – съчетанието от изящество и мощ в това същество за пореден път я накара да изпита едновременно възхищение и срам, че си позволява да го язди.
- Имате ли някаква молба, ин Майме, или се смущавате от мен просто така, по принцип? – гласът на Тирел прозвуча в съвършенно равновесие между учтивостта и необходимата доза живителна ирония, без която общуването става досадно.
- Копнея за ромолящите води на близкото поточе, Тирел ен Аяле, но това не е нашата родна гора. Не усещам безметежие и сигурност сред тези дървета и ви моля да ме придружите до най-близкия вир.
Събеседникът й не каза нищо и Дая свенливо сведе поглед към земята:
– Дано не помислите, че ви отправям твърде дръзка покана за игра на облаци и дъжд. Моля ви, понеже изпитвам боязън от мрака под тукашните клони... той е различен от меката, сребриста тъмнина на родната Дъбрава. Плаши ме...
Гледката на безучастните им лица я накара вътрешно да въздъхне, осъзнавайки своята собствена, лична причина за бързане – чувстваше се мръсна, прашна и копнееше за корито с топла вода повече от всичко на света. Осъзна, че най-много иска да се почисти от човешкия парфюм, който си е сложила – острото му ухание я дразнеше подсъзнателно, въпреки нищожните количества, които нанесе по шията, китките, гърдите и слабините. Някаква част от нейното потънало в амнезия съзнание упорито нашепваше, че е грешно, когато благовонието подтиска естествената, телесна миризма. Помнеше, че е носила парфюми, които деликатно и финно се преплитат с нейното собствено ухание на щастлива и редовно къпеща се жена... в свят без толкова прах и жарко слънце!
... От нейния вътрешен свят я изтръгна блед проблясък изпод ръката на Паоло, породен заради лекото полюшване на брадвата му – а очевидната, брутална цел на този инструмент прекъсна мислите й със сепване. Очите й се разшириха като кладенци и тя понечи да скастри селянина като малко, невъзпитано дете, но вместо това прехапа езиче, спря се сама, защото... Тук не беше нейния свят, не важаха правилата, които тя с цялото си същество смяташе за правилни и разумни:
О, Татко Усир,
прости му!
Той не знае какво прави!
Прошепна молбата си на еллафи и я чу само Тирел – всъщност единствения, който можеше да разбере словата й. Тя долови с крайчеца на очите си как за миг се вторачва в нея и проследява погледа й, усети лекото му недоумение, което изведнъж премина в отвращение от човешките порядки...
- Това е техния свят – пророни на родния им език Дая – няма как да ги спрем, щом го съсипват по своя воля.
Белушка почувства промяната в нейното настроение и се полюшна изпод нея – кротката, красива кобила пристъпи към тиреловия жребец и отърка буза в холката на рамото му. Елфаната внимателно притегли юздата и раздалечи двете животни, несъзнателно погалвайки гривата на своето – съчетанието от изящество и мощ в това същество за пореден път я накара да изпита едновременно възхищение и срам, че си позволява да го язди.
- Имате ли някаква молба, ин Майме, или се смущавате от мен просто така, по принцип? – гласът на Тирел прозвуча в съвършенно равновесие между учтивостта и необходимата доза живителна ирония, без която общуването става досадно.
- Копнея за ромолящите води на близкото поточе, Тирел ен Аяле, но това не е нашата родна гора. Не усещам безметежие и сигурност сред тези дървета и ви моля да ме придружите до най-близкия вир.
Събеседникът й не каза нищо и Дая свенливо сведе поглед към земята:
– Дано не помислите, че ви отправям твърде дръзка покана за игра на облаци и дъжд. Моля ви, понеже изпитвам боязън от мрака под тукашните клони... той е различен от меката, сребриста тъмнина на родната Дъбрава. Плаши ме...
Последна промяна от cherno_slance на нед окт 11, 2009 7:28 pm, променено общо 1 път.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Shamajotsi
- Тапака
- Мнения: 1664
- Регистриран на: ср ное 23, 2005 1:17 pm
- Местоположение: Нангияла
- Контакти:
-Не бих могъл да ви откажа и бих се отзовал на молбата ви веднага щом се установим тук - отвърна Тирел на еллафи, все така учтиво. Елфът, който бе прекарал вече доста време извън Гората, бе подозирал, че някои от важните детаили в общуването между себеподобните му вече му убягват. Но явно някои неща не се забравят толкова лесно.
Тирел се обърна към останалите пътници и рече на Общия език:
-Очевидно е, че тази вечер добичетата ни са по-важни от хората в селото и не мога да излъжа, че не виждам логика в това - след което слезе от коня си и се зае да помага на Кора и Паоло в търсенето на дърва за огрев.
Тирел се обърна към останалите пътници и рече на Общия език:
-Очевидно е, че тази вечер добичетата ни са по-важни от хората в селото и не мога да излъжа, че не виждам логика в това - след което слезе от коня си и се зае да помага на Кора и Паоло в търсенето на дърва за огрев.
シャマョツィ
- nikestan
- Frozen
- Мнения: 274
- Регистриран на: пет авг 26, 2005 4:11 pm
- Местоположение: В.Търново
- Контакти:
Карасса видя че другите слизат от конете и заключи, че групата ще остане тук за през нощта. За него това беше удовлетворяващо, затова той слезе възможно най-внимателно от коня, за да не го подплаши, и го завърза за най-близкото удобно място. После се огледа, в гората звучаха песните на птиците, листата се поклащаха от лекия ветрец, а последните слънчеви лъчи се процеждаха през тях и оцветяваха околните дървета и спътниците на гущера с меката оранжева светлина на залеза. Гущерът се чувстваше добре и беше спокоен. Не че оценяваше по някакъв начин живописната гледка, но тук определено беше по-добре от човешкия град. Гората беше пълна с живот, а за щархата това означаваше свежа мръвка, вместо обичайното жилаво сушено месо, единствената човешка храна, която Карасса приемаше. Той се зачуди какво ли би могъл да си намери сега, едва ли нещо голямо, едрия дивеч често изискваше гонитба или внимателно устроена засада. По-скоро нещо дребно, някое от онези малки животни с дълги уши и пухкава козина, които хората неживеещи в градовете често използваха за храна. Гущерът издаде лек гърлен звук при мисълта за топлата кръв, стичаща се в устата му от апетитната прясна мръвка на някой току що уловен заек. Карасса се приближи към другите и каза:
- Азсс отивам ловува.
Животинската физиономия на гущера се сгърчи в усилието да изрече човешките думи, които натоварваха така неестествено говорния му апарат. Другите, които бяха останали наоколо се сепнаха, когато чуха гущерът да говори и го погледнаха с окорени физиономии. Това обаче не направи особено впечатление на щархата, той не умееше да разбира добре човешките емоции по лицата им, а дори и да можеше това сега нямаше значение за него. Чисто животинския инстинкт го теглеше към леса, там където го очакваше истинската жива храна. С бързи, ловки движения гущерът се загуби сред зеленината.
(Опитвам се да намеря някакъв дребен дивеч без да се отдалечавам много от лагера. Предполагам ще се използва Дива природа.)
- Азсс отивам ловува.
Животинската физиономия на гущера се сгърчи в усилието да изрече човешките думи, които натоварваха така неестествено говорния му апарат. Другите, които бяха останали наоколо се сепнаха, когато чуха гущерът да говори и го погледнаха с окорени физиономии. Това обаче не направи особено впечатление на щархата, той не умееше да разбира добре човешките емоции по лицата им, а дори и да можеше това сега нямаше значение за него. Чисто животинския инстинкт го теглеше към леса, там където го очакваше истинската жива храна. С бързи, ловки движения гущерът се загуби сред зеленината.
(Опитвам се да намеря някакъв дребен дивеч без да се отдалечавам много от лагера. Предполагам ще се използва Дива природа.)
The superior man is modest in his words, but exceeds in his deeds.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
След кратко замисляне Паоло явно стигна до извода, че последното решение на "мъжете на виконта" е било да останат, въпреки че някои от тях не бяха мъже, а други не бяха и човеци. Явно обаче този въпрос го притесняваше слабо, защото разтовари собственото си добиче и се впусна да им помага да се погрижат за своите. Освен това разчисти място за бивак и отсече колче, към което да върже конете. Огънят, разбира се, стъкна от сухи клонки, за да не дими.
Като цяло, младежът беше изключително полезен и веднага се отзоваваше, ако някой поискаше помощ. Ясно личеше, че се стреми да показва уважение, така че не се опитваше да започне разговор извън необходимото за работата. Поне някои от тях оценяваха това, а добичето на гущероида - със сигурност. Паоло се оказа единствения настроен да го рзтрие и вчеше след ездата. Карасса беше изчезнал в храстите, очевидно на лов и явно уменяита му в грижата за конете си бяха отрицателни.
Докато се мръкваше, огънят запука приятно, отпъждайки настъпващата тъма около себе си, а нанизаните на шиш парчета сланина цвърчаха весело и пееха победния марш на стомасите, на които скоро предстоеше да се наситят.
***
В същото време, на една горска полянка, един гущероид успешно заместваше ловното куче. Носът му скоро му подсказа наличието на заек или зайци, извеждайки го при дребните дългоухи животинки. Не му се хвърляше копе по нещо толкова дребно, затова Карасса само се прицели и метна като диск парче кора камък в храстите от другата страна на животинките. Те веднага наостриха уши и побягнаха в противоположната посока - към него.
Карасса със смях изхвърли плюнка в муцуната на единия, за да го зашеметя. След това с мощен скок се нахвърли на обърканото животно, сграбчи го и заби метален нокът в тялото му.
Заекът изцвърча и умря. Дотук никакъв проблем...
Вълкът, за чието приближавне носът на гуищероида предупреди, можеше обаче да бъде. Двамата ловци стояха и се гледаха в очите, които и от двете страни бяха жълто-зелени. В тях светеше взаимно разбиране за ситуацията.
Един ловец беше подплашил плячката, към която се бяха промъквали двама. Единият от тях трябваше да си легне или гладен, или завинаги. Никой не искаше това да бъде той.
Вълкът надигна козината на врата си и нададе ниско, гърлено ръмжене. Караса не беше достатъчно стреснат, за да отстъпи.
Явно никой нямаше такова намерение. Вълкът може би осъзна това малко по-рано.
Гущероидът посегна към мечовете си, докато вълкът се понесе напред с измамно плавната си стъпка. Няколкото метра, които ги деляха, животното взе почти за времето, което беше нужно за изваждането на два меча. За късмет, гущерът успя да предвиди атаката към краката си и се отдръпна, запазвайки готовност. Скокът на вълка го пренесе покрай него, но не и извън обсега му - и докато животното се обръщаше отново с лице към остриетата и зъбите му, по-люспестият боец имаше възможност за контраатака.
Като цяло, младежът беше изключително полезен и веднага се отзоваваше, ако някой поискаше помощ. Ясно личеше, че се стреми да показва уважение, така че не се опитваше да започне разговор извън необходимото за работата. Поне някои от тях оценяваха това, а добичето на гущероида - със сигурност. Паоло се оказа единствения настроен да го рзтрие и вчеше след ездата. Карасса беше изчезнал в храстите, очевидно на лов и явно уменяита му в грижата за конете си бяха отрицателни.
Докато се мръкваше, огънят запука приятно, отпъждайки настъпващата тъма около себе си, а нанизаните на шиш парчета сланина цвърчаха весело и пееха победния марш на стомасите, на които скоро предстоеше да се наситят.
***
В същото време, на една горска полянка, един гущероид успешно заместваше ловното куче. Носът му скоро му подсказа наличието на заек или зайци, извеждайки го при дребните дългоухи животинки. Не му се хвърляше копе по нещо толкова дребно, затова Карасса само се прицели и метна като диск парче кора камък в храстите от другата страна на животинките. Те веднага наостриха уши и побягнаха в противоположната посока - към него.
Карасса със смях изхвърли плюнка в муцуната на единия, за да го зашеметя. След това с мощен скок се нахвърли на обърканото животно, сграбчи го и заби метален нокът в тялото му.
Заекът изцвърча и умря. Дотук никакъв проблем...
Вълкът, за чието приближавне носът на гуищероида предупреди, можеше обаче да бъде. Двамата ловци стояха и се гледаха в очите, които и от двете страни бяха жълто-зелени. В тях светеше взаимно разбиране за ситуацията.
Един ловец беше подплашил плячката, към която се бяха промъквали двама. Единият от тях трябваше да си легне или гладен, или завинаги. Никой не искаше това да бъде той.
Вълкът надигна козината на врата си и нададе ниско, гърлено ръмжене. Караса не беше достатъчно стреснат, за да отстъпи.
Явно никой нямаше такова намерение. Вълкът може би осъзна това малко по-рано.
Гущероидът посегна към мечовете си, докато вълкът се понесе напред с измамно плавната си стъпка. Няколкото метра, които ги деляха, животното взе почти за времето, което беше нужно за изваждането на два меча. За късмет, гущерът успя да предвиди атаката към краката си и се отдръпна, запазвайки готовност. Скокът на вълка го пренесе покрай него, но не и извън обсега му - и докато животното се обръщаше отново с лице към остриетата и зъбите му, по-люспестият боец имаше възможност за контраатака.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- nikestan
- Frozen
- Мнения: 274
- Регистриран на: пет авг 26, 2005 4:11 pm
- Местоположение: В.Търново
- Контакти:
Карасса успя да се дръпне от връхлитащата паст на вълка и сега на свой ред се впусна в атака. Той замахна последователно с единия и другия меч срещу съперника си.
[spoiler]Атака - линк[/spoiler]
[spoiler]Атака - линк[/spoiler]
The superior man is modest in his words, but exceeds in his deeds.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Мечовете се стовариха, а вълкът явно не не успя да реагира навреме, защото плисна кръв. Първо една от лапите му отхвръкна, отрязана чисто, после вторият меч разпра корема на животното. Не беше мъртво, но и това щеше скоро да се случи...
До дървото чакаше един далеч по-вкусен заек, но вече имаше и умиращ вълк на земята. Това можеше да се окаже труден избор за всеки гущероид!
[spoiler]ИИ: Вълкът намали Успеха на първата атака с 3, но пак понесе Средна рана. После нямаше точки, така че отнесе още една Средна рана и излезе от строя...
Линк[/spoiler]
До дървото чакаше един далеч по-вкусен заек, но вече имаше и умиращ вълк на земята. Това можеше да се окаже труден избор за всеки гущероид!
[spoiler]ИИ: Вълкът намали Успеха на първата атака с 3, но пак понесе Средна рана. После нямаше точки, така че отнесе още една Средна рана и излезе от строя...
Линк[/spoiler]
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Кора се радваше на настъпилата тишина. Елфите я оставиха с впечатлението, че ще я измъчват с предположения за това какво може да се случи през нощта в селото в тяхно отсъствие, затова тяхното заминаване беше добри дошло. Тя се настани близо до огъня, а погледът й се съсредоточи върху пламъците, които обгаряха цвърчащата плът. Мислите й обаче витаеха някъде другаде.
Друго време, друго място. Дървена каруца приближаваше по прашната улица, а от двете й страни я преидружаваше кордон стражи. Денят бе в разгара си и лъснатите им нагръдници заслепяваха тълпата. Най-отпред вървеше съдебният секретар, в черните си официални дрехи. А отзад, в каретата беше вързана жена, която се мъчеше да се освободи, въртеше се, молеше за милост и пищеше неистово. Но тълпата не се трогваше. Всички гледаха към кладата в мрачно очакване...
Друго време, друго място. Дървена каруца приближаваше по прашната улица, а от двете й страни я преидружаваше кордон стражи. Денят бе в разгара си и лъснатите им нагръдници заслепяваха тълпата. Най-отпред вървеше съдебният секретар, в черните си официални дрехи. А отзад, в каретата беше вързана жена, която се мъчеше да се освободи, въртеше се, молеше за милост и пищеше неистово. Но тълпата не се трогваше. Всички гледаха към кладата в мрачно очакване...
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
- nikestan
- Frozen
- Мнения: 274
- Регистриран на: пет авг 26, 2005 4:11 pm
- Местоположение: В.Търново
- Контакти:
Карасса изгледа безстрастно поваления си противник със студените си зеленикави очи и бързо прекрати агонията му. След това сграбчи заека, разпори го и започна да ръфа сочното, кърваво месо. След няколко минути от заека бяха останали само кокалите и проскубаната кознина. Трупът на вълка Карасса не докосна, заекът го беше заситил, а гущерът взимаше толкова, колкото му беше нужно. След вечерята си той се запъти към лагера.
The superior man is modest in his words, but exceeds in his deeds.
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Фините ноздри на елфаната потръпнаха от вонята на овъглена сланина и тя неволно
затисна с върховете на показалците малкото си носле. Мисълта, че човеците доброволно ще сложат в стомасите си “това”, я изпълни с абсолютно, непреодолимо, стъписващо изумление. “Не се ли поболяваха?”
- Как могат да ядат това? – възкликна тя на еллафи.
- Налагало ми се е от опит да установя, че имат същото вещество под своите кожи.
Тирел не уточни какво е представлявала процедурата по това установяване, а тя деликатно не попита, така че той допълни:
- Сланината прилича на нашата “парабодея”, защото окръгля жените им на същите места – погледът му неволно се плъзна по бедрата и гърдите на елфаната, спирайки се на плавната извивка между едва загатнатите скули и мъничката челюст. – Само че е много по-тежка и плътна от “парабодеята”, и има навик да се натрупва повече отколкото... е естетично.
-Но какъв е смисълът?
- Оцеляване. Сланината е като склад с храна. – отвърна простичко Тирел и ловко скочи от коня си, след което й помогна да слезе от нейния. Тя без замисляне се довери на силните му ръце, въпреки че яздеше с разцепена пола върху мъжко седло и можеше да стъпи сама на земята.
- Човешките същества са пригодени за условия, в които ние няма да оцелеем. Например бременност при почти пълен недостиг на храна – виждал съм и това по техните земи. Страховита гледка, но те оцеляват! - изричайки това елфът изведнъж се развълнува и в същото време сякаш помръкна. Изведнъж промени рязко посоката на разговора
- Вижте, ин Майме, тая дълбоко уважение към вас, но има нещо, което държа да уточня отсега. Отраснах в Сакраминел и от малък имам много близък досег с хората. Също така от доста време се скитам из техните земи и искам да ви кажа, че ги уважавам изключително много. И не, нямам предвид за чувствата, които изпитват някои "светли" събратя към тях - тяхната загриженост се свежда до нещо като това, което Паоло чувства към конете, които отнесе току-що. Старая се никога да ги гледам от високо, защото знам, че и нашата привидно съвършена раса страда от своите сериозни недостатъци. И не ме е грижа дали вие споделяте моето мнение, но държа поне да го уважавате. Най-малкото, моля ви, никога повече да не ме заговаряте на нашия език пред останалите. Не е почтително, карате ме да е чувствам неудобно и, най-лошото, будите навярно недоверие към нас. Така че следващия път или си съобразявайте приказките, или имайте доблестта да ги кажете, така че всички да ги разберат.
С тези думи Тирел махна на Паоло и му посочи своя кон, както и този на спътницата му. Селянинът дойде и без излишни приказки се зае с обгрижването на животните, мърморейки нещо за "гражданчета".
Колкото до елфаната, тя прехапа долната си устничка и погледна своя събеседник с огромните си, кротки очи - в няма молба да смечки намека за укор, който я преряза цялата. Само че той не я упрекваше, а споделяше с нея познание, което тя засега не успяваше да осмисли. Почувства се неуверена, въздъхна с премигване на клепките и извърна поглед настрани - разколебана дали е уместно да се извини на глас, ако го е засегнала по някакъв начин. В продължение на няколко дъха разсеяно наблюдава как селянинът сваля седлото от Белушка и неволно протегна ръка, погали снежнобялата кобила по красивата, издължена глава.
...Внезапно осъзна, че е изгубила много - заедно с отсъстващите спомени й липсваше и цялостното разбиране за света, за нещата в него. Тирел можеше да е една от опорите, с които да възстанови загубената цялост на мисълта си - ако спреше да го разочарова като личност.
Дъх по късно тя го погледна крадешком, но той не продължи темата и тя - в езерото на разливащото се мълчание - почувства как вярата в собствената й безценност като жена се завръща, слива се с нейната плът изпод бялата й, гладка кожа.
Вирна брадичка и тръгна с полюшваща се походка към чуващия се сред дърватата ромон на поток -лесно откри истинска пътечка в желаната посока и тръгна по нея, прибирайки полите на роклята си заради клонките на храстите. Остротата и твърдостта, мярнати за миг в Тирел, бързо престанаха да я притесняват и се превърнаха в усещане за сигурност покрай неговото мъжко присъствие. Все пак дълбоко в сърцето си тя очакваше от Тирел да е твърд и силен, а тя да се чувства в безопасност заради безшумните му стъпки зад нея.
Неусетно започна да обръща внимание на пътя - безгрижно вдигна глава към клоните на дърветата, които в този час изглеждаха преплетени с посиняващия въздух – като пръсти на търсещи се длани. Стори й се красиво въпреки мрачните сенки, който сякаш растяха между дънерите и се сливаха в непрогледни езерца покрай пътечката. Наистина красиво...
Скоро плавните й стъпки я отведоха до брега на малко вирче и тя свенливо погледна към следващия я елф, а той се отдръпна толкова, колкото да не я притеснява и я остави сама - дотолкова, доколкото можеше.
От своя страна тя едва изчака обръщането му и съблече ботушките си за езда, после чорапите, а накрая ловко разкопча копчетата на гърба и изсули роклята през глава. Потрепери, понеже напълно лишената й от окосмяване кожа не можеше дори да настръхне срещу прииждащия, вечерен хлад. По необходимост постоя известно време, докато свикне, после се съблече съвсем и полека, внимателно пристъпи във вирчето – изохка от неговата леко студена милувка и в същото време затвори очи от удоволствие.
Нежния допир дойде с истинско, неописуемо наслаждение, даде й чувство за безтегловност и чистота, за разтваряне в течното, съвършено присъствие на водата около нея. С все още затворени очи тя се пресегна към поставеното до брега малко сандъче и взе от него сапуна, приготвен от онова мило джудже, Гихлп. Пое калъпчето в шепа и го поднесе към нослето си, вдъхна едва доловимото ухание на бадеми и се засмя тихо, щастливо. Усмихна се заради мисълта, че тъкмо мъж от народа на брадатите разбира толкова добре кое е правилно. Поради липса на дървото, което ражда пенливите топчета-плодове, алхимикът й беше направил сапун от растителни масла - с възможно най-слабия аромат, добавяйки точното количество есенция от бадемово масло.
За какво повече може да мечтае една жена? Може би за топла вода, която ще й позволи да разпусне и измие дългата си до земята коса – без риск от настиване. Тогава всичко щеше да е съвършенно, но в момента й стигаше и това - след дългия, прашен път ласката на вирчето почти я замая. Тя се засмя тихичко, гледайки как тялото й се белее през синьото на потъмняващата в здрача вода:
Тъма и в нея
пламъче на свещ.
Безмълвие и в него
нощен звук –
тих вятър стъпва по треви сънливи.
Спря да си поеме дъх от песента и бавно, с искрено наслаждение прокара по кожата си калъпчето сапун. То деликатно, едва-едва намекваше за бадемово масло...
И после
кротък стон, роден
в милувката на
тънки пръсти
по влюбени китарни струни...
Мелодия докосва
нежността на тишината
и крехък смях
на влюбено момиче
разлиства се в сърцето на тъмата...
затисна с върховете на показалците малкото си носле. Мисълта, че човеците доброволно ще сложат в стомасите си “това”, я изпълни с абсолютно, непреодолимо, стъписващо изумление. “Не се ли поболяваха?”
- Как могат да ядат това? – възкликна тя на еллафи.
- Налагало ми се е от опит да установя, че имат същото вещество под своите кожи.
Тирел не уточни какво е представлявала процедурата по това установяване, а тя деликатно не попита, така че той допълни:
- Сланината прилича на нашата “парабодея”, защото окръгля жените им на същите места – погледът му неволно се плъзна по бедрата и гърдите на елфаната, спирайки се на плавната извивка между едва загатнатите скули и мъничката челюст. – Само че е много по-тежка и плътна от “парабодеята”, и има навик да се натрупва повече отколкото... е естетично.
-Но какъв е смисълът?
- Оцеляване. Сланината е като склад с храна. – отвърна простичко Тирел и ловко скочи от коня си, след което й помогна да слезе от нейния. Тя без замисляне се довери на силните му ръце, въпреки че яздеше с разцепена пола върху мъжко седло и можеше да стъпи сама на земята.
- Човешките същества са пригодени за условия, в които ние няма да оцелеем. Например бременност при почти пълен недостиг на храна – виждал съм и това по техните земи. Страховита гледка, но те оцеляват! - изричайки това елфът изведнъж се развълнува и в същото време сякаш помръкна. Изведнъж промени рязко посоката на разговора
- Вижте, ин Майме, тая дълбоко уважение към вас, но има нещо, което държа да уточня отсега. Отраснах в Сакраминел и от малък имам много близък досег с хората. Също така от доста време се скитам из техните земи и искам да ви кажа, че ги уважавам изключително много. И не, нямам предвид за чувствата, които изпитват някои "светли" събратя към тях - тяхната загриженост се свежда до нещо като това, което Паоло чувства към конете, които отнесе току-що. Старая се никога да ги гледам от високо, защото знам, че и нашата привидно съвършена раса страда от своите сериозни недостатъци. И не ме е грижа дали вие споделяте моето мнение, но държа поне да го уважавате. Най-малкото, моля ви, никога повече да не ме заговаряте на нашия език пред останалите. Не е почтително, карате ме да е чувствам неудобно и, най-лошото, будите навярно недоверие към нас. Така че следващия път или си съобразявайте приказките, или имайте доблестта да ги кажете, така че всички да ги разберат.
С тези думи Тирел махна на Паоло и му посочи своя кон, както и този на спътницата му. Селянинът дойде и без излишни приказки се зае с обгрижването на животните, мърморейки нещо за "гражданчета".
Колкото до елфаната, тя прехапа долната си устничка и погледна своя събеседник с огромните си, кротки очи - в няма молба да смечки намека за укор, който я преряза цялата. Само че той не я упрекваше, а споделяше с нея познание, което тя засега не успяваше да осмисли. Почувства се неуверена, въздъхна с премигване на клепките и извърна поглед настрани - разколебана дали е уместно да се извини на глас, ако го е засегнала по някакъв начин. В продължение на няколко дъха разсеяно наблюдава как селянинът сваля седлото от Белушка и неволно протегна ръка, погали снежнобялата кобила по красивата, издължена глава.
...Внезапно осъзна, че е изгубила много - заедно с отсъстващите спомени й липсваше и цялостното разбиране за света, за нещата в него. Тирел можеше да е една от опорите, с които да възстанови загубената цялост на мисълта си - ако спреше да го разочарова като личност.
Дъх по късно тя го погледна крадешком, но той не продължи темата и тя - в езерото на разливащото се мълчание - почувства как вярата в собствената й безценност като жена се завръща, слива се с нейната плът изпод бялата й, гладка кожа.
Вирна брадичка и тръгна с полюшваща се походка към чуващия се сред дърватата ромон на поток -лесно откри истинска пътечка в желаната посока и тръгна по нея, прибирайки полите на роклята си заради клонките на храстите. Остротата и твърдостта, мярнати за миг в Тирел, бързо престанаха да я притесняват и се превърнаха в усещане за сигурност покрай неговото мъжко присъствие. Все пак дълбоко в сърцето си тя очакваше от Тирел да е твърд и силен, а тя да се чувства в безопасност заради безшумните му стъпки зад нея.
Неусетно започна да обръща внимание на пътя - безгрижно вдигна глава към клоните на дърветата, които в този час изглеждаха преплетени с посиняващия въздух – като пръсти на търсещи се длани. Стори й се красиво въпреки мрачните сенки, който сякаш растяха между дънерите и се сливаха в непрогледни езерца покрай пътечката. Наистина красиво...
Скоро плавните й стъпки я отведоха до брега на малко вирче и тя свенливо погледна към следващия я елф, а той се отдръпна толкова, колкото да не я притеснява и я остави сама - дотолкова, доколкото можеше.
От своя страна тя едва изчака обръщането му и съблече ботушките си за езда, после чорапите, а накрая ловко разкопча копчетата на гърба и изсули роклята през глава. Потрепери, понеже напълно лишената й от окосмяване кожа не можеше дори да настръхне срещу прииждащия, вечерен хлад. По необходимост постоя известно време, докато свикне, после се съблече съвсем и полека, внимателно пристъпи във вирчето – изохка от неговата леко студена милувка и в същото време затвори очи от удоволствие.
Нежния допир дойде с истинско, неописуемо наслаждение, даде й чувство за безтегловност и чистота, за разтваряне в течното, съвършено присъствие на водата около нея. С все още затворени очи тя се пресегна към поставеното до брега малко сандъче и взе от него сапуна, приготвен от онова мило джудже, Гихлп. Пое калъпчето в шепа и го поднесе към нослето си, вдъхна едва доловимото ухание на бадеми и се засмя тихо, щастливо. Усмихна се заради мисълта, че тъкмо мъж от народа на брадатите разбира толкова добре кое е правилно. Поради липса на дървото, което ражда пенливите топчета-плодове, алхимикът й беше направил сапун от растителни масла - с възможно най-слабия аромат, добавяйки точното количество есенция от бадемово масло.
За какво повече може да мечтае една жена? Може би за топла вода, която ще й позволи да разпусне и измие дългата си до земята коса – без риск от настиване. Тогава всичко щеше да е съвършенно, но в момента й стигаше и това - след дългия, прашен път ласката на вирчето почти я замая. Тя се засмя тихичко, гледайки как тялото й се белее през синьото на потъмняващата в здрача вода:
Тъма и в нея
пламъче на свещ.
Безмълвие и в него
нощен звук –
тих вятър стъпва по треви сънливи.
Спря да си поеме дъх от песента и бавно, с искрено наслаждение прокара по кожата си калъпчето сапун. То деликатно, едва-едва намекваше за бадемово масло...
И после
кротък стон, роден
в милувката на
тънки пръсти
по влюбени китарни струни...
Мелодия докосва
нежността на тишината
и крехък смях
на влюбено момиче
разлиства се в сърцето на тъмата...
Последна промяна от cherno_slance на пон окт 26, 2009 5:39 pm, променено общо 22 пъти.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
Раел погледна всеки един от групата. Гледаше с отвращение сланината. За него свинското бе като мръсотия,не искаше да го докосва,макар и да усещаше къркорещия си корем при мириса на сланината. За да залъже глада си,той се обърна към всички.
-Господа,Всемилостивия бди над нас и затова сме все още живи. Всичко става по Неговата воля и затова ще ви призова на молитва за благодарност.
Сърцето му трепна. Той не знаеше колко от неговата група следваха монотеистичната вяра и му беше интересно как ще реагират. По-рано,когато предложи за водач самия Орим,твърдейки че единствено той може да ги превежда през мрака, никой не реагира по-особено и все още помислите на другите бяха скрити за него. Не след дълго забеляза и идващия гущер. Личеше си,че е ловувал и Раел се погнуси от тази варварщина. Но по-голямо впечатление щеше да бъде ответа на въпроса му.
-Господа,Всемилостивия бди над нас и затова сме все още живи. Всичко става по Неговата воля и затова ще ви призова на молитва за благодарност.
Сърцето му трепна. Той не знаеше колко от неговата група следваха монотеистичната вяра и му беше интересно как ще реагират. По-рано,когато предложи за водач самия Орим,твърдейки че единствено той може да ги превежда през мрака, никой не реагира по-особено и все още помислите на другите бяха скрити за него. Не след дълго забеляза и идващия гущер. Личеше си,че е ловувал и Раел се погнуси от тази варварщина. Но по-голямо впечатление щеше да бъде ответа на въпроса му.
Всеки хубав миг ще бъде бавно погълнат от мракът и тъмнината на вечността...
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Досега Кора търпеше, но всяко нещо си имаше своите граници. Беше включвана в групата на "господата" неколкократно в рамките на два дни и бешекрайно време да сложе край на това. Бавно се изправи, вирна надменно брадичка и погледна свещеника право в очите.
- "Господа" - натърти тя, - разбирам когато присъствието ми е нежелано. Моля, довършете вечерната си молитва на спокойстние. Дотогава аз ще се оттегля ей там, за да не смущавам мъжката ви компания.
След което тя се врътна на пети и приседна чак в края на полянката, с гръб към Раел.
- "Господа" - натърти тя, - разбирам когато присъствието ми е нежелано. Моля, довършете вечерната си молитва на спокойстние. Дотогава аз ще се оттегля ей там, за да не смущавам мъжката ви компания.
След което тя се врътна на пети и приседна чак в края на полянката, с гръб към Раел.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Сега беше ред на Кора да се обърка. Тя смяташе, че намекът й беше пределно ясен, а ето че Раел не го беше схванал. Неподготвена за неговата реакция, тя не знаеше как да постъпи. Проклетите последователи на Орим и тяхното религиозно образование! Каква полза от това да учиш всичките ненужни повели на твоя бог, ако не знаеш как да постъпиш в една обикновена житейска ситуация?
Объркването й бързо прерастна в раздразнение. Колко глупаво от нейна страна да започне подобна сценка. Какво си беше мислила? Че останалите ще започната да я ценят? Защо се интересуваше от тяхвното мнение?
Засрамена от проявената суета и все още объркана от недосетливостта на събеседника й, Кора поиска да даде израз на емоциите си. За собствено успокоение си каза, че свещеникът си го проси с неумелия си опит да я умилостиви:
- С какво сте накърнили...? - извика внезапно тя, но също толкова внезапно се сепна. Държеше се като пълна глупачка. Себична глупачка. Не биваше да губи конторл. Страхуваше се от последствията. - Виж, забрави. Върви си довърши молитвата и ме спомени в нея. Просто ме остави. - "Ако не ме разбра първия път, няма смисъл да се хабя" - заключи тя накрая.
Объркването й бързо прерастна в раздразнение. Колко глупаво от нейна страна да започне подобна сценка. Какво си беше мислила? Че останалите ще започната да я ценят? Защо се интересуваше от тяхвното мнение?
Засрамена от проявената суета и все още объркана от недосетливостта на събеседника й, Кора поиска да даде израз на емоциите си. За собствено успокоение си каза, че свещеникът си го проси с неумелия си опит да я умилостиви:
- С какво сте накърнили...? - извика внезапно тя, но също толкова внезапно се сепна. Държеше се като пълна глупачка. Себична глупачка. Не биваше да губи конторл. Страхуваше се от последствията. - Виж, забрави. Върви си довърши молитвата и ме спомени в нея. Просто ме остави. - "Ако не ме разбра първия път, няма смисъл да се хабя" - заключи тя накрая.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
-Госпожо Кора,вижте... явно сте ме разбрали погрешно... Много ще се радвам,ако се присъедините към общата молитва. Орим е с вас и аз го виждам,а повярвайте ми,очите ми рядко ме лъжат. Съжалявам,ако е станало някакво недоразумение,но наистина ще се радвам,ако се върнете в нашата компания. Определено няма да е същото без вас!
Раел не знаеше откъде му хрумнаха тези измишлютини и подмазвания,но определено търсеше компанията на Кора. Някак си не искаше тя да се чувства обидена или нещо подобно. Пък изглежда вярата й в Орим не бе толкова силна. Товяа трябваше да се поправи.
Раел не знаеше откъде му хрумнаха тези измишлютини и подмазвания,но определено търсеше компанията на Кора. Някак си не искаше тя да се чувства обидена или нещо подобно. Пък изглежда вярата й в Орим не бе толкова силна. Товяа трябваше да се поправи.
Всеки хубав миг ще бъде бавно погълнат от мракът и тъмнината на вечността...
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
След като недоразуменяита се изясниха, и се изясни на кой му пука за Орим и на кого - за старите богове (лесно се познаваше по това, кой се включи в молитвата), двете дами в рупата се заеха да изяснят пвоече за ситуацията и да съставят планове. Всичко трябваше да се обсъди, да се стигне до консенсус...
-Добре – заяви Кора - аз искам да се представя на местната милиция и да огледам местопроизшествията в обратнохронологичен ред, да опитам да сравня отпечатъците с тези на щархата и да направя отливка. Предствавям се, защото смятам милицията за полуидиоти, които ще заличат следите с неопитните си действия и защото не искам да се опитват да се съревновават с "гражданчетата". Защо Искаше да влезеш инкогнито, Дая?
Дая сви прекрасните си рамене, на които би завидяла всяка жена, която държеше на външния си вид повече, отколкото за да изясни дали бронята й стои добре, след което обясни:
- Смятам, че има повече шанс да научим нещо, ако Паоло премълчи, че сме хора на генерала.. или че поне не всички са такива... но май тази част от плана отпада. Все пак може да е работа на някой местен. Явно ще трябва да не се делим, като влизаме в селото. Паоло, ще ни ощишеш ли пак какво си видял?
-Амчи, - обърка се Паоло – таквоз, аз разказвах... ужасна следа и смазани, такова... човешки тела. Много големи нокти, много остри, са влезли в работа - а и зъби ще да е имало. Може Стопанинът да го свърши, но трябва да е много ядосан... и това не беше следа от Стопанинът! Главата си режа и да ме отмъкнат нечистите!
- Не може ли да са разрези, или мачкано с боздуган? – не се отказваше Дая.
- Мляно беше, все едно Стопанинът го е пляснал. – заяви уверено Паоло отмятайки наметалото си, за да покаже малкият боздуган на кръста си. – И от таквоз не е, виждал съм какво прави на побесняло куче! Псето на мелничаря беше сдавило лисица, ма явно била бясна и на следващия ден побесня и то – пляснах го в главата, да не направи някоя беля, че имаше и деца тъдява. Добре, че първо на мене скочи... суха му беше устата.
Следващият въпрос отне повече време и психически усилия на Дая, но накрая тя успя да си напомни, че животните ядат всякакво месо.
-А от жертвите липсват ли ...части? ...ядено ли е от тях?
Тук Аполо не знаеше. Липсващи части имаше, нпо груба рпеценка, но дали са изядени, или просто не са ги намерили, никой не беше успял да каже. Все пак е имало парчета и в кладенеца, а оттам не са вадили всичко. Повечето смятат, че е яено, но дали звярът или нечистата сила е ял от хората, или се е ограничил до кокошките, свинята, кучето и яйцата... също не знаеха.
-Много беше объркано, господари – изгледа ги Паоло виновно. - на свинската главичка, таквоз, мястото й не е в спалнята, освен ако се носи на болен! А главата на свиянта там я намерихме...свиянта беше на двора боаче. И други части са отлетели, или злата сила ги е ритнала...
-Добре – сви уморено рамене Дая, която не искашре да говори много за вътрешности- Все пак трябва да се направи отливка, ако са запазили следите.
Паоло не беше наясно с отливките, но предложи да ги нарисува. Докато се заниамваше с това, ползвайки пясък и клечица, неуморните дами успяха да го разпитат, че зявярът не ходи през цялото време на 4 крака, а на ширина е “колкото гигант и половина, или двама човеци” според точните мерки на Паоло.
Дая мълчаливо пресметна, че това правеше...ужасяващ размер, освен ако не ходеше, както го правят крокодилите, а ако Паоло беше рисувал следата в естествена големина... Кора, то своя страна, се сети да се осведоми за един детайл.
-И наистина ли не докосва запъртъците?
-Наистина, чумата да го тръшне! – отвърна Паоло от сърце, докато рисуваше увлечено.
-А как различава запъртъците, без да ги докосне?
-Амчи то е, таквоз, тъмна сила - това му е работата! – отвърна селянинът с желязна логика, подобна на бронзова подкова.
Дая, която беше мълчала до момента, реши да зададе и следващия си въпрос. Не искаше да се откаже от идеята, че просто някой човек може да е опитомил животнно, може би...
- Убиваните имат ли нещо общо помежду си? На външен вид примерно?
Селянинът обаче се обърка. Всичките в една ферма са роднини, разбира се.... Самите ферми не са на роднински семейства, освен ако не броим нормалното за региона женене за 3-4-и братовчеди.
-На външен вид обаче иамт общо, някои – призна Паоло, изглеждайки отчаян. –Много от тях имат руса коса, дорде не речеш! Това не е нроамлно дори за зла сила - тя би трябвало да ги ПАЗИ!
След нова серия от въпроси и кратко убеждаване от страна на Дая, Паоло им разказа емстната легенда. Като се роди дете с руси коси, се знае, че е "тяхно, на онези" и не го закачат лоши неща. Братовчедът на Паоло е такъв, веднъж Стопаниннът го срещнал, но само го подушил, изръмжал и си тръгнал. Братовчедът мислел, че вече е пътник, докато не видял гърба на Стопанина...
Инцидентът обаче предизвика интереса на Дая към семейството му (сестра, брат и още една сестра. Научиха и изключително поелзните ключки, че последната се държала много свободно). След това елфаната, кяото явно нямаше намерение да остави човека да се наспи, премина на началника на опълчението. Оказа се, че това е местен гигант, с който Паоло много се обичал. Гигантът го бил учил да работи с боздугана и много умеел да пие, а и двамата се записали в опълчението, за да се научат да въртят някой инструмент.
-Понякогаж лоши неща идвеат за тия, дето не са руси! – сподели кестенявият младеж. Според него нямаше никаква случайност в това, че кучето е побесняло, когато той е бил там... а не богатият му рус брат, който не стига, че е късметлия, ами и наследил ковачницата на баща им. Е, пределно ясно беше, че двамата се мразят и в червата, както умеят само братя.
Местният богаташ се оказа, твърде предвидимо, мелничарят. Който съвместявал и длъжността на кмет, защото живеел извън селото и затова го смятат за безпристрастен.Русите коси, както изясни неуморната елфана, не идват по кръв - може на двама кестеняви да им се роди русо детенце, особено, ако принесли повече жертви на когто трябва. Самият Паоло го е направил и същата година им се родило русо синче. Щастие голямо и над цялото семейство закрила!
Русите коси вече бяха привлекли вниманието на елфаната, но и да е имало нещо като договор между русоглавите и горските духове.. Паоло псоочи много разсъдливо, че той няма как да знае.
Луната беше отдавна изгряла, а неуморната певица продлъжаваше ли продължаваше да изсяснява селските клюки, а Паоло отговаряше послушно и не е прозяваше...много шумно.
Не, убитите не бяха имали дрязги с мелничаря. Разбира се, него всеки го подозира, че ги удря в кантара. Големи дрязги за имоти в селото няма, ако не броим два рода, от които единият - този на Паоло. По същество, някой, някога си, е преместил едни камъни, но не се знае кой и в коя посока, щото по това време е имало земетръс. И двата рода обвиняват другия, че са преместили в тяхната посока. Разбира се, Паоло беше твърдо убеден, че точно те са били ощетени...
На последните два въпроса на Дая Паоло се разсъни. От смях. Явно беше решил, че се шегува, защото на няколко пъти повхали чувството й за хумор.
Сечища, на които не се ходи, в гората няма. За дърва не се ходи...дълбоко в гората. Причината, разбира се, е възможността да се срещнат “сиви братя”.
(Тук Карасса се облиза.)
И разбира се, на никой местен не му ве и хрумвало да иска да си присвоява кулата, както предложи по-материалистично настроената елфана. Паоло хем искаше да спре, хем не можеше. Накрая си избърса сълзите от очите и каза, все още весел.
"Ей, много хубава шега.... мен дядо ми казваше, че ние не притежаваме кулата - тя притежава нас. На кой ще му хрумне да я иска? Тя все едно го гледа... "
Въереки желанието на неуморните дами, в селото не бяха ставали други убийства, а чужденци не са минавали от цифра време. Последният керван е минал преди доста години, един от чуждите открил, че косата му е изсветляла и са му казали, че това е знак да остане в селото. Той не ги е послушал, но Паоло не знаеше какво е станало с него. Само смяташе, че не е свършил добре. Ритуали селяните извършват старателно, защото проблеми си има достатъчно и без да си ги навличаш сам.
Накрая Кора зададе класическият въпрос, с който ознаменува краят на разпита...засега:
- Къде беше в нощта на убийствата и имаше ли някой с теб?
- При жена си бяха, таковата...Спяхме! –увери ги Паоло, леко изчервен. Изглеждаше искрен иначе... Е, сигурно са и спали, разбира се, без сън на полето не се работи!
-Добре – заяви Кора - аз искам да се представя на местната милиция и да огледам местопроизшествията в обратнохронологичен ред, да опитам да сравня отпечатъците с тези на щархата и да направя отливка. Предствавям се, защото смятам милицията за полуидиоти, които ще заличат следите с неопитните си действия и защото не искам да се опитват да се съревновават с "гражданчетата". Защо Искаше да влезеш инкогнито, Дая?
Дая сви прекрасните си рамене, на които би завидяла всяка жена, която държеше на външния си вид повече, отколкото за да изясни дали бронята й стои добре, след което обясни:
- Смятам, че има повече шанс да научим нещо, ако Паоло премълчи, че сме хора на генерала.. или че поне не всички са такива... но май тази част от плана отпада. Все пак може да е работа на някой местен. Явно ще трябва да не се делим, като влизаме в селото. Паоло, ще ни ощишеш ли пак какво си видял?
-Амчи, - обърка се Паоло – таквоз, аз разказвах... ужасна следа и смазани, такова... човешки тела. Много големи нокти, много остри, са влезли в работа - а и зъби ще да е имало. Може Стопанинът да го свърши, но трябва да е много ядосан... и това не беше следа от Стопанинът! Главата си режа и да ме отмъкнат нечистите!
- Не може ли да са разрези, или мачкано с боздуган? – не се отказваше Дая.
- Мляно беше, все едно Стопанинът го е пляснал. – заяви уверено Паоло отмятайки наметалото си, за да покаже малкият боздуган на кръста си. – И от таквоз не е, виждал съм какво прави на побесняло куче! Псето на мелничаря беше сдавило лисица, ма явно била бясна и на следващия ден побесня и то – пляснах го в главата, да не направи някоя беля, че имаше и деца тъдява. Добре, че първо на мене скочи... суха му беше устата.
Следващият въпрос отне повече време и психически усилия на Дая, но накрая тя успя да си напомни, че животните ядат всякакво месо.
-А от жертвите липсват ли ...части? ...ядено ли е от тях?
Тук Аполо не знаеше. Липсващи части имаше, нпо груба рпеценка, но дали са изядени, или просто не са ги намерили, никой не беше успял да каже. Все пак е имало парчета и в кладенеца, а оттам не са вадили всичко. Повечето смятат, че е яено, но дали звярът или нечистата сила е ял от хората, или се е ограничил до кокошките, свинята, кучето и яйцата... също не знаеха.
-Много беше объркано, господари – изгледа ги Паоло виновно. - на свинската главичка, таквоз, мястото й не е в спалнята, освен ако се носи на болен! А главата на свиянта там я намерихме...свиянта беше на двора боаче. И други части са отлетели, или злата сила ги е ритнала...
-Добре – сви уморено рамене Дая, която не искашре да говори много за вътрешности- Все пак трябва да се направи отливка, ако са запазили следите.
Паоло не беше наясно с отливките, но предложи да ги нарисува. Докато се заниамваше с това, ползвайки пясък и клечица, неуморните дами успяха да го разпитат, че зявярът не ходи през цялото време на 4 крака, а на ширина е “колкото гигант и половина, или двама човеци” според точните мерки на Паоло.
Дая мълчаливо пресметна, че това правеше...ужасяващ размер, освен ако не ходеше, както го правят крокодилите, а ако Паоло беше рисувал следата в естествена големина... Кора, то своя страна, се сети да се осведоми за един детайл.
-И наистина ли не докосва запъртъците?
-Наистина, чумата да го тръшне! – отвърна Паоло от сърце, докато рисуваше увлечено.
-А как различава запъртъците, без да ги докосне?
-Амчи то е, таквоз, тъмна сила - това му е работата! – отвърна селянинът с желязна логика, подобна на бронзова подкова.
Дая, която беше мълчала до момента, реши да зададе и следващия си въпрос. Не искаше да се откаже от идеята, че просто някой човек може да е опитомил животнно, може би...
- Убиваните имат ли нещо общо помежду си? На външен вид примерно?
Селянинът обаче се обърка. Всичките в една ферма са роднини, разбира се.... Самите ферми не са на роднински семейства, освен ако не броим нормалното за региона женене за 3-4-и братовчеди.
-На външен вид обаче иамт общо, някои – призна Паоло, изглеждайки отчаян. –Много от тях имат руса коса, дорде не речеш! Това не е нроамлно дори за зла сила - тя би трябвало да ги ПАЗИ!
След нова серия от въпроси и кратко убеждаване от страна на Дая, Паоло им разказа емстната легенда. Като се роди дете с руси коси, се знае, че е "тяхно, на онези" и не го закачат лоши неща. Братовчедът на Паоло е такъв, веднъж Стопаниннът го срещнал, но само го подушил, изръмжал и си тръгнал. Братовчедът мислел, че вече е пътник, докато не видял гърба на Стопанина...
Инцидентът обаче предизвика интереса на Дая към семейството му (сестра, брат и още една сестра. Научиха и изключително поелзните ключки, че последната се държала много свободно). След това елфаната, кяото явно нямаше намерение да остави човека да се наспи, премина на началника на опълчението. Оказа се, че това е местен гигант, с който Паоло много се обичал. Гигантът го бил учил да работи с боздугана и много умеел да пие, а и двамата се записали в опълчението, за да се научат да въртят някой инструмент.
-Понякогаж лоши неща идвеат за тия, дето не са руси! – сподели кестенявият младеж. Според него нямаше никаква случайност в това, че кучето е побесняло, когато той е бил там... а не богатият му рус брат, който не стига, че е късметлия, ами и наследил ковачницата на баща им. Е, пределно ясно беше, че двамата се мразят и в червата, както умеят само братя.
Местният богаташ се оказа, твърде предвидимо, мелничарят. Който съвместявал и длъжността на кмет, защото живеел извън селото и затова го смятат за безпристрастен.Русите коси, както изясни неуморната елфана, не идват по кръв - може на двама кестеняви да им се роди русо детенце, особено, ако принесли повече жертви на когто трябва. Самият Паоло го е направил и същата година им се родило русо синче. Щастие голямо и над цялото семейство закрила!
Русите коси вече бяха привлекли вниманието на елфаната, но и да е имало нещо като договор между русоглавите и горските духове.. Паоло псоочи много разсъдливо, че той няма как да знае.
Луната беше отдавна изгряла, а неуморната певица продлъжаваше ли продължаваше да изсяснява селските клюки, а Паоло отговаряше послушно и не е прозяваше...много шумно.
Не, убитите не бяха имали дрязги с мелничаря. Разбира се, него всеки го подозира, че ги удря в кантара. Големи дрязги за имоти в селото няма, ако не броим два рода, от които единият - този на Паоло. По същество, някой, някога си, е преместил едни камъни, но не се знае кой и в коя посока, щото по това време е имало земетръс. И двата рода обвиняват другия, че са преместили в тяхната посока. Разбира се, Паоло беше твърдо убеден, че точно те са били ощетени...
На последните два въпроса на Дая Паоло се разсъни. От смях. Явно беше решил, че се шегува, защото на няколко пъти повхали чувството й за хумор.
Сечища, на които не се ходи, в гората няма. За дърва не се ходи...дълбоко в гората. Причината, разбира се, е възможността да се срещнат “сиви братя”.
(Тук Карасса се облиза.)
И разбира се, на никой местен не му ве и хрумвало да иска да си присвоява кулата, както предложи по-материалистично настроената елфана. Паоло хем искаше да спре, хем не можеше. Накрая си избърса сълзите от очите и каза, все още весел.
"Ей, много хубава шега.... мен дядо ми казваше, че ние не притежаваме кулата - тя притежава нас. На кой ще му хрумне да я иска? Тя все едно го гледа... "
Въереки желанието на неуморните дами, в селото не бяха ставали други убийства, а чужденци не са минавали от цифра време. Последният керван е минал преди доста години, един от чуждите открил, че косата му е изсветляла и са му казали, че това е знак да остане в селото. Той не ги е послушал, но Паоло не знаеше какво е станало с него. Само смяташе, че не е свършил добре. Ритуали селяните извършват старателно, защото проблеми си има достатъчно и без да си ги навличаш сам.
Накрая Кора зададе класическият въпрос, с който ознаменува краят на разпита...засега:
- Къде беше в нощта на убийствата и имаше ли някой с теб?
- При жена си бяха, таковата...Спяхме! –увери ги Паоло, леко изчервен. Изглеждаше искрен иначе... Е, сигурно са и спали, разбира се, без сън на полето не се работи!
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Разпитът не доведе до значителен напредък по случая, но Кора не се беше надявала на друго. Паоло не изглеждаше като особено надежден свидетел, но някой в селото щеше да знае повече.
По време на разпита Кора забеляза как част от спътниците й се прозяваха и протягаха, изморени след ден езда. Наистина, гущерът не беше единственият, който се чувстваше неловко на седлото. Като слаб ездач, Кора чувставше същата умора. Би дала всичко за един масаж и няколко часа сън, но със съжаление си помисли, че това трябва да почака поне докато стигнеха селото. Не й беше приятно, но в гората не можеха да си позволят да бъдат непредпазливи, особено с вълците, които според Паоло се скитаха наоколо.
- Нощта напредва, а утре ни чака още половин ден път. Преди да легнем да спим, ще е добре да разпределим постовете за през нощта. Аз съм готова да застъпя веднага, стига някой да ме смени като изгрее втората луна*. Последният пост следва да застъпи към зазоряване.
*Т.е. това е след около 3 часа.
По време на разпита Кора забеляза как част от спътниците й се прозяваха и протягаха, изморени след ден езда. Наистина, гущерът не беше единственият, който се чувстваше неловко на седлото. Като слаб ездач, Кора чувставше същата умора. Би дала всичко за един масаж и няколко часа сън, но със съжаление си помисли, че това трябва да почака поне докато стигнеха селото. Не й беше приятно, но в гората не можеха да си позволят да бъдат непредпазливи, особено с вълците, които според Паоло се скитаха наоколо.
- Нощта напредва, а утре ни чака още половин ден път. Преди да легнем да спим, ще е добре да разпределим постовете за през нощта. Аз съм готова да застъпя веднага, стига някой да ме смени като изгрее втората луна*. Последният пост следва да застъпи към зазоряване.
*Т.е. това е след около 3 часа.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Малко след като всички заспаха, се чу протяжен вълчи вой. Така вият животните, когато са загубили член на глутницата. Някои от отряда се събудиха, други - не, Паоло успокои животните, а Карасса имаше собствени предположения защо вият.
Нощта мина без други инциденти, освен трудното събуждане на следващия пост.
следващият ден беше почивен, но който не иска да си прекара почивката в гората, пътува. Както беше обещал Паоло, към обяд видяха селото, а малко преди да влязат в него, видяха и селяните.
Мъжете от селото и някои от жените бяха излезли на обширна поляна пред него и провеждаха упражнения с оръжие. Някои се налагаха добродушно с тояги, други се упражняваха на чуела с брадви или къси мечове, групичка пикинери маршируваше в строй, дамите стреляха с лък и като цяло, кипеше... работна атмосфера. Разбира се, всеки от тях би отрекъл с възмущение, че нарушава празника и би псочил, че всъщност те си го рпавеха и забавно.
Което, впрочем, беше така. селският свирач им акомпанираше с мелодията на весела старинна песен, която разказваше за нещастаната любов и към какво подтиква тя младите. Дая се сети за няколко варианта на текста, като 6 от всеки 10 я караха да се изчерви. Останалите се сетиха само за точно тези варианти, но го приеха много по-спокойно.
Докато селяните се упражняваха, отзад дечурлигата, на които още не се полагаше да хващат бойно оръжие, си играеха с прашки и ножове, надбягваха се, бореха се и вдигаха камъни и апрчета дърво. Имаше и някаква игфра с подмятане на топка с длани, която напоследък беше станал модна в градовете, но тук явно я уважаваха само две хлапета, едното от които беше гигантка, а слабоватото, русо и с не толкова ясно изразен пол може и да беше млад елф, или по-слабо момче. Ушите му не се виждаха.
Зад тях няколко съвсем малки деца и по-стари индивиди от всички полове и раси се грижеха за основната атракция, която се въртеше на шиш.
-Милицията се упражнява! - отбеляза очвееидното Паоло с гордост в гласа. - Това е село Сив камък, моят роден дом!
Нощта мина без други инциденти, освен трудното събуждане на следващия пост.
следващият ден беше почивен, но който не иска да си прекара почивката в гората, пътува. Както беше обещал Паоло, към обяд видяха селото, а малко преди да влязат в него, видяха и селяните.
Мъжете от селото и някои от жените бяха излезли на обширна поляна пред него и провеждаха упражнения с оръжие. Някои се налагаха добродушно с тояги, други се упражняваха на чуела с брадви или къси мечове, групичка пикинери маршируваше в строй, дамите стреляха с лък и като цяло, кипеше... работна атмосфера. Разбира се, всеки от тях би отрекъл с възмущение, че нарушава празника и би псочил, че всъщност те си го рпавеха и забавно.
Което, впрочем, беше така. селският свирач им акомпанираше с мелодията на весела старинна песен, която разказваше за нещастаната любов и към какво подтиква тя младите. Дая се сети за няколко варианта на текста, като 6 от всеки 10 я караха да се изчерви. Останалите се сетиха само за точно тези варианти, но го приеха много по-спокойно.
Докато селяните се упражняваха, отзад дечурлигата, на които още не се полагаше да хващат бойно оръжие, си играеха с прашки и ножове, надбягваха се, бореха се и вдигаха камъни и апрчета дърво. Имаше и някаква игфра с подмятане на топка с длани, която напоследък беше станал модна в градовете, но тук явно я уважаваха само две хлапета, едното от които беше гигантка, а слабоватото, русо и с не толкова ясно изразен пол може и да беше млад елф, или по-слабо момче. Ушите му не се виждаха.
Зад тях няколко съвсем малки деца и по-стари индивиди от всички полове и раси се грижеха за основната атракция, която се въртеше на шиш.
-Милицията се упражнява! - отбеляза очвееидното Паоло с гордост в гласа. - Това е село Сив камък, моят роден дом!
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
"Поне никой не е умрял вчера," помисли си Кора, щом дочу веселата глъчка от далечината. Това беше успоние, защото вече подозираше, че двата елфа се готвят да я упрекват, ако нещо се беше случило в тяхно отсъствие през нощта. Щом пред нея се откри гледката към селото обаче, Кора се вцепени. Това беше най-странният селски празник, който виждаше през живота си. През цялото време очакваше да види забравено от боговете наплашено селце, чиито жители не смеят да подадат главата си от къщата, за да не ги грабнат "злите сили" от Кулата, а ето че ги заварваше да водят военни учения (или поне най-близкото нещо до тях, до което можеше да стигне едно село), да пеят и да се забавляват, все едно нищо лошо не се бе случило. Кора не можеше да не се възхити на духа им.
Умът й бавно започна да анализира гледката, да я съпоствя с онова, което вече знаеше от Паоло, но бързо се отказа да я възприеме. Тези хора тук, на поляната не се нуждаеха от помощ. Те и не приличаха на някой, който ще потърси помощ. Поне докато има друг избор. Е, някой можеше да ги научи на някой и друг трик с меча, но определено изглеждаха достатъчно многобройни и мотивирани да се справят с тайнствените "зли сили" сами. Защо тогава бяха тук? Кора почувства тревожни съмнения.
- Паоло, какво криеш от нас? - Започна Кора, щом възвърна глас-слово. Въпреки желанието й, гласът й не звучеше заплашително, само леко пресипнало. - Всеки в това село ли може да използва оръжие?
Умът й бавно започна да анализира гледката, да я съпоствя с онова, което вече знаеше от Паоло, но бързо се отказа да я възприеме. Тези хора тук, на поляната не се нуждаеха от помощ. Те и не приличаха на някой, който ще потърси помощ. Поне докато има друг избор. Е, някой можеше да ги научи на някой и друг трик с меча, но определено изглеждаха достатъчно многобройни и мотивирани да се справят с тайнствените "зли сили" сами. Защо тогава бяха тук? Кора почувства тревожни съмнения.
- Паоло, какво криеш от нас? - Започна Кора, щом възвърна глас-слово. Въпреки желанието й, гласът й не звучеше заплашително, само леко пресипнало. - Всеки в това село ли може да използва оръжие?
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Паоло се сепна.
-Как ще да крия нещо, милостива госпожо! Как ви се обърна езикът? Ние сме на границата тука, требва си да поназнайва един мъж това-онова - тук се запъна по обясними причини - тъй де, и жените, ама... попвечето предпочитат мъжете да ги пазят, за какво им е? А тука са основно младите, някои просто се забавляват, други са хвърлили око на някого. Ей онова девойче там да не милите, че наистина се опитва да пребори племенника ми? Къде ти, участва в борбата, защото й харесва да го гледа как се мъчи, докато я е хванал! Не,ч е не я бива и да се бори, но не е там затова. Всички знаят, но си мълчат - и те са били млади...
Тук Паоло се ичерви видимо дори за Кора.
-Как ще да крия нещо, милостива госпожо! Как ви се обърна езикът? Ние сме на границата тука, требва си да поназнайва един мъж това-онова - тук се запъна по обясними причини - тъй де, и жените, ама... попвечето предпочитат мъжете да ги пазят, за какво им е? А тука са основно младите, някои просто се забавляват, други са хвърлили око на някого. Ей онова девойче там да не милите, че наистина се опитва да пребори племенника ми? Къде ти, участва в борбата, защото й харесва да го гледа как се мъчи, докато я е хванал! Не,ч е не я бива и да се бори, но не е там затова. Всички знаят, но си мълчат - и те са били млади...
Тук Паоло се ичерви видимо дори за Кора.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife