Част 1: В село Сив Камък
Модератор: Асен
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
-В селото!- обясни Собе. Наведе се съзаклятнически и му прошепна на ухото.
[sblock]-Ковачът лош! Силно бие! И мелничарят бие![/sblock]
[sblock]-Ковачът лош! Силно бие! И мелничарят бие![/sblock]
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
Разговорът на селяните слабо засягаше Маркус. Имаха право на мнение и вероятно бяха прави, че се е изолирал, но за него това не беше проблем. Важното беше да си върши работата и всички да се приберат живи и много важно - здрави. Постът му навяваше спомени - доста пъти ги караха да стоят с дни нащрек в манастира и той прекрасно помнеше какво ставаше с целия отряд, когато някой се разсея. Наказанието там беше неприятно, но тук, в пустоща, съдбата нямаше да е толкова благосклонна към тях...
Признанията на Собе бяха предостатъчни за Раел. Той благодари на лудия и му подаде поредното парче месо в знак на благодарност. Докато Собе лакомо го поглъщаше,Раел се запъти право към трапезата,за да намери "Ковача" и "Мелничаря".
Когато стигна до масата свари главният ковач да пие,обграден от няколко жрици на Алфанна,някои от които се смееха звънливо,други му доливаха вино. Мелничарят от своя страна седеше сам. Той не общуваше с никой и повдигаше бавно чашката си с бяло вино. И двамата бяха жалка гледка за свещеника. Първи обаче Раел посети ковача.
Ковачът беше на около 30,или както Раел мислеше,със среден ръст,а яките му ръце,чиито длани стискаха здраво чашата с вино,всяваха респект.
-Вие ли сте главният ковач на селото,драги господине?
-О,аз разбира се! Драго ми е,аз съм майстор Манол! Виждам, божии служител сте,седнете,моля ви,почерпете се! Нима можете да откажете на такива хубавици?
Жриците се изкискаха. Някои от тях беше доста млади,даже момичета. Раел не се поколеба и седна. Смяташе,че любезността е твърде необходима,а и Манол не изглеждаше като човек,който приема НЕ за отговор.
-Сипете на младежа по едно! Изглежда жаден!
-Не,моля ви,няма нужда,тук съм...
-Хайде...я се виж -колкав мъж пък отказва да пие!
-Съжалявам,аз...
Още преди да се е усетил,една млада жрица наливаше челвено вино в сребърна чаша пред младежа. Раел спря да се противи.
-Наздраве!
Раел само повдигна чашата си и уж отпи глъдка и я остави до него. Веме беше да премине към същественото.
-Чух,че сте много ловък с чука,майсторе. Славата ви се носи надлъж и нашир.
-Хаха,я налейте още едно на това момче!
-Имам нужда от поправка на бронята си,здраво се е счупила при гърдите. Дали ще сте способен да я оправите?
-Няма невъзможни неща за Майстора! Утре,към обед, донеси я в ковачницата ми и ще видя какво мога да направя!
-Благодаря! А сега,ако ме извините,имам доста задължения...
-О,не бързай,моля,седни,допий си!
-Друг път няма да пропусна възможността да се почерпим. А сега,Орим да е с вас...и до утре.Към обед?
-Към обед.
Следващият човек към който се запъти Раел беше мелничарят. За разлика от Манол обаче той изглежда беше на около 40,як,но и леко пълен. Имаше нещо странно в сините му очи. Плешивата му глава и белите му мустаци бяха в унисон със спокойното му лице. Още щом жрецът го приближи,той втренчи езерните си очи в Раел. Сякаш чакаше специална покана,за да започне да говори.
-А...здравейте.
Видимо Раел се притесни. Тогава,вместо да отвърне, мелничарят отпи от виното и блажено притвори очи.
-Казвам се Раел,приятно ми е.-каза Раел и седна до него.
-Рикардо.-по един спокоен начин отвърна Рикардо и отпи поредната глъдка бяло вино.-Какво искаш?
-Аз...
-Ако си за ръката на дъщеря ми...
-Не. Искам да говоря с вас за един човек. Познато ли ви е името Собе?
Когато стигна до масата свари главният ковач да пие,обграден от няколко жрици на Алфанна,някои от които се смееха звънливо,други му доливаха вино. Мелничарят от своя страна седеше сам. Той не общуваше с никой и повдигаше бавно чашката си с бяло вино. И двамата бяха жалка гледка за свещеника. Първи обаче Раел посети ковача.
Ковачът беше на около 30,или както Раел мислеше,със среден ръст,а яките му ръце,чиито длани стискаха здраво чашата с вино,всяваха респект.
-Вие ли сте главният ковач на селото,драги господине?
-О,аз разбира се! Драго ми е,аз съм майстор Манол! Виждам, божии служител сте,седнете,моля ви,почерпете се! Нима можете да откажете на такива хубавици?
Жриците се изкискаха. Някои от тях беше доста млади,даже момичета. Раел не се поколеба и седна. Смяташе,че любезността е твърде необходима,а и Манол не изглеждаше като човек,който приема НЕ за отговор.
-Сипете на младежа по едно! Изглежда жаден!
-Не,моля ви,няма нужда,тук съм...
-Хайде...я се виж -колкав мъж пък отказва да пие!
-Съжалявам,аз...
Още преди да се е усетил,една млада жрица наливаше челвено вино в сребърна чаша пред младежа. Раел спря да се противи.
-Наздраве!
Раел само повдигна чашата си и уж отпи глъдка и я остави до него. Веме беше да премине към същественото.
-Чух,че сте много ловък с чука,майсторе. Славата ви се носи надлъж и нашир.
-Хаха,я налейте още едно на това момче!
-Имам нужда от поправка на бронята си,здраво се е счупила при гърдите. Дали ще сте способен да я оправите?
-Няма невъзможни неща за Майстора! Утре,към обед, донеси я в ковачницата ми и ще видя какво мога да направя!
-Благодаря! А сега,ако ме извините,имам доста задължения...
-О,не бързай,моля,седни,допий си!
-Друг път няма да пропусна възможността да се почерпим. А сега,Орим да е с вас...и до утре.Към обед?
-Към обед.
Следващият човек към който се запъти Раел беше мелничарят. За разлика от Манол обаче той изглежда беше на около 40,як,но и леко пълен. Имаше нещо странно в сините му очи. Плешивата му глава и белите му мустаци бяха в унисон със спокойното му лице. Още щом жрецът го приближи,той втренчи езерните си очи в Раел. Сякаш чакаше специална покана,за да започне да говори.
-А...здравейте.
Видимо Раел се притесни. Тогава,вместо да отвърне, мелничарят отпи от виното и блажено притвори очи.
-Казвам се Раел,приятно ми е.-каза Раел и седна до него.
-Рикардо.-по един спокоен начин отвърна Рикардо и отпи поредната глъдка бяло вино.-Какво искаш?
-Аз...
-Ако си за ръката на дъщеря ми...
-Не. Искам да говоря с вас за един човек. Познато ли ви е името Собе?
Всеки хубав миг ще бъде бавно погълнат от мракът и тъмнината на вечността...
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
С това си спечели поне един поглед.
-Не, не се сещам. По-точно, разбира се, че ми е познато, но така се казва селския луд. За какво точно ви е притрябвал този нещастник? Безобиден е, уверявам ви! Макар да се знае, че понякога злите сили използват такива като него, не ми се вярва да има нещо общо с тези ужасни събития!
-Не, не се сещам. По-точно, разбира се, че ми е познато, но така се казва селския луд. За какво точно ви е притрябвал този нещастник? Безобиден е, уверявам ви! Макар да се знае, че понякога злите сили използват такива като него, не ми се вярва да има нещо общо с тези ужасни събития!
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- nikestan
- Frozen
- Мнения: 274
- Регистриран на: пет авг 26, 2005 4:11 pm
- Местоположение: В.Търново
- Контакти:
Когато Карасса привърши с изпълнението на дребните поръчения на женския елф той се излегна блажено на припек не далеч от дървото, на което се бе катерил и заоглежда безстрастно околността. Под топлите лъчи на слънцето го налегна лека дрямка и макар да не заспа напълно той се отпусна на камънаците, на които се бе разположил и притвори очи. От спътниците му се виждаше само младия човек, който не говореше много. Той стоеше упорито край гуляещите селяни и наблюдаваше. Женските бяха от другата страна на къщата и сигурно чоплеха останките на обитателите. Стига да не го занимаваха с други досадни задачки гущерът щеше да храносмила спокойно, чак докато отново огладнеше.
The superior man is modest in his words, but exceeds in his deeds.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Мелничарят го гледаше, все едно се съмнява в здравия му разум.
-Е сигурно съм го бил, как няма да го бия? Понякога го прихващат мътните май, или не знам какво. Тогава трябва да успокоява който е наблизо, а там вече - както дойде... Това какво общо има?
-Е сигурно съм го бил, как няма да го бия? Понякога го прихващат мътните май, или не знам какво. Тогава трябва да успокоява който е наблизо, а там вече - както дойде... Това какво общо има?
Последна промяна от Асен на чет ное 26, 2009 4:46 pm, променено общо 1 път.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
Следейки внимателно жестовете, движенията и интонацията на Рикардо, доколкото Раел можеше да прецени, той бе искрен.
[sblock]Хвърляне Психология хттп://инжисиблецастле.цом/роллер/жиев/2331901/ [/sblock]
-Хмм...А знаете ли нещо за този човек?Има ли нещо,което го е накарало да полудее. Знаете ли нещо повече за миналото му и свързано ли е то с мистериите около селото? И моля ви,бъдете искрен,господин Рикардо, надявам се важната информация да не остане скрита! В момента всяка помощ е добре дошла.
[sblock]Хвърляне Психология хттп://инжисиблецастле.цом/роллер/жиев/2331901/ [/sblock]
-Хмм...А знаете ли нещо за този човек?Има ли нещо,което го е накарало да полудее. Знаете ли нещо повече за миналото му и свързано ли е то с мистериите около селото? И моля ви,бъдете искрен,господин Рикардо, надявам се важната информация да не остане скрита! В момента всяка помощ е добре дошла.
Всеки хубав миг ще бъде бавно погълнат от мракът и тъмнината на вечността...
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Рикардо сви рамене.
-Не знам някога да не е бил луд. Роден е тук, беше си така от малък. После стана голям и още е такъв. Наистина ли смятате, че може да е замесен?
Тонът му си оставаше равен, като се изви въпросително само в края.
-Не знам някога да не е бил луд. Роден е тук, беше си така от малък. После стана голям и още е такъв. Наистина ли смятате, че може да е замесен?
Тонът му си оставаше равен, като се изви въпросително само в края.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Рикардо го изгледа над чашата с вино.
-Разчитате на това, което знае Собе? Много добре, уважаеми, разпитайте го! Аз, за съжаление, знам само, че мъжете, които отидоха да се погрижат за телата, се напиха до един същата вечер. Ако това ви помага...
-Разчитате на това, което знае Собе? Много добре, уважаеми, разпитайте го! Аз, за съжаление, знам само, че мъжете, които отидоха да се погрижат за телата, се напиха до един същата вечер. Ако това ви помага...
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
С приближаването на Дая към къщата, последната постепенно доби размер и очертания, сякаш изплува от ухаещата на разорано пръст и се сдоби с вещественост. Неусетно елфаната почувства, че й се повдига и притисна с пръсти ноздричките на нослето си, дори прехапа езичето си в опит за удържане на надигащия се ужас. Знаеше какво я очаква и си помисли колко ще е хубаво, ако се отграничи от предстоящите гледки, ако ги види някак абстрактно, като логическа задача. Точно тогава Тирел скочи от коня си, отвори скърцащия вратник и пристъпи в дворчето, тук там изпъстрено със следи от нещо засъхнало в кафяв цвят... при което коленете й почти се подкосиха, както се намираше на седлото. В този миг проумя, че силата на нейния ум не може да предпази сърцето й от предстоящото – тя дори погледна с няма молба към яздещата до нея Кора, която я разбра без думи.
- Трябва да влезете – прошепна човешката жена с почти неотстъпчив глас, ала все пак достатъчно тихо, за да не стигнат разменените думи до останалите от групата им.
- Не мога! – големите, сини очи на Дая плувнаха в сълзи, докато останалите им спътници слизаха от конете и пристъпваха покрай тях – не мога да погледна безстрастно на толкова много болка. Те са страдали в смъртта си... много...
- Ами недейте! – вдигна рамене събеседницата й и слезе. - Дойдохте тук по своя воля, не е моя работа да ви насилвам.
Останала сама, елфаната се накра да мисли за жертвите и имащите нужда от защита. Докосна с върховете на пръстите вътрешните ъгълчета на очите си. После няколко пъти накъсано пое дъх с гърди, почти с хлипане, и грациозно слезе от Белушка – чувствителното животно дори извърна красивата си глава към нея и потърка буза в рамото й. Толкова деликатно, че крехката жена не усети дори намек за побутване от страна на гальовното, но неизмеримо по-силно създание.
* * *
Не посмя да започне направо от къщата и започна огледа отвън-навътре, измервайки с крачки двора – действие, което се оказа неочаквано трудно за нея. Неравностите по засятата със зеленчуци земя я накараха със смущение да осъзнае, че вървежът й представлява прекалено изящно, почти танцово поставяне на единия крак пред другия. При положение, че всяко от стъпалата й едва достигаше два юмрука дължина, излизаше, че по-едрите човешки мъже могат да премерят разстоянието по-лесно от нея, използвайки разперените си длани! След третия опит, при който получи сто осемдесет и девет свои крачки по нанагорнището и сто и петдесет на същото разстояние по нанадолнището, тя просто се отказа и изгледа безпомощно останалите.
- Какво има? – отзова се Тирел и тя му обясни проблема си, при което той кимна сериозно, въпреки че за миг сякаш се мярна усмивка на устните му. Той с лекота премери страните на двора, който се оказа оказа ромб от трийсет и шест на трийсет и две негови крачки, обърнат с дългата си страна в посока север-юг. Пространството беше изпълнено с обичайните за местните ядливи растения, но по-наблюдателните й спътници обърнаха внимание на няколко лехи с големи, червени цветя. Те й се сториха трогателно свежи предвид изчезналите грижи от страна на загиналите стопани – липса, която вече се забелязваше лесно сред повехналите градински зеленчуци. Елфаната изпита неочаквано силна жал за безпризорните растения и особено за красивите, алени цветове, но само въздъхна и си отбеляза мислено да вземе едно от тях за по-нататъшен оглед от опитен билкар... за всеки случай. Междувременно благодари на своя сънародник, за дето се отзова на нейната молба и прецени, че цялата местност се снижава в посока югозапад. С истинска, обрасла в храсталак падина от към ниското, която почти достигаше задния край на къщата. Колкото до оградата около тях, тя представляваше почти символична преграда с половин човешки бой височина, изградена от колци, дъски, жив плети и всичко, което се е оказало удобно и подръка на стопаните. Обхождането разкри, че в нея има още два две вратички – една отзад, към ниското, и друга в страни. Изглеждаше рехава, но след кратък опит да се промъкне през нея, елфаната установи, че просто не беше така. В това имаше логика, ако се вземе предвид, че основното й предназначение вероятно беше да държи животни навън и далеч от кокошките и добитъка.
Дая прецени, че поне за сега е отделила достатъчно внимание на дворчето, запомни педантично взетите мерки и разстояния, след което се обърна към къщата на жертвите. Още при пръв поглед си помисли, че едно почти мистично в своята жестокост убийство би трябвало да стане на някакво странно място, а не в една напълно обикновенна, селска къща. Доколкото тя успя да схване, постройката представляваше правоъгълно съоръжение от дърво, дълго десет и широко шест метра, с обърнати на изток и югоизток прозорци, тоест точно срещу нанагорнището. Покривът се оказа двустранен скат от каменни плочи, които си стояха непокътнати, а това изключваше предположението, че нападателят е проникнал отгоре. Коминът си имаше малко покривче срещу дъжд, което си стоеше на мястото, а при огледа по стените на къщата не откри видими следи от катерене. Липсваха отпечатъци от стъпки, нокти и подобни, но за сметка на това входната врата и прозореца от лицевата страна представляваха зеещи дупки.
– Нали искаше да си записваш, като се върнем в селото? - чу се стъписващия в своята свирепа бодрост глас на Кора - Отбележи си, че отзад има още два прозореца и една врата. Остатъците от последната са пръснати навътре в къщата. Всичките три прозорца, заедно с предната врата, са направо изсипани навън... ако това ти говори същото, което и на мен.
- Мисля, че те разбирам – отвърна с разтреперан глас елфаната и дългите й нозе почти се подкосиха, докато пристъпваше към лицето на къщата.
- Каквото е избило преградите – продържи да се носи гласът на Кора – го е сторило с оромна сила. Няма следи от обгаряне, така че не е взрив.
- Ще си запиша – отвърна след кратко задъхване Дая. В същото време приближи до окървавените останки от прозоречните капаци, неволно сложила крехката си длан като маска пред нослето и малката си уста. Забеляза, че дървените парчета все още висят от пантите си, а по самите летви има още нещо, което й убягва. Тя помоли стоящия наблизо войн от народа на хората-змии да й помогне и той се отзова с безизразно изражение. Огледа внимателно посоченото от нея и рече с равен тон:
- Има нещо по дъссссчиците. Нишки, местен плат... Нещо друго, Дая?
- Много благодаря, Карасса, за сега е това – рече тя с най-мекия си и ласкав глас, надявайки се че той рано или късно ще отвърне на неизменната й учитивост. Ако все така го наричаше по име рано или късно той.... или тя.... щеше също да се обърне към нея с необходимата вежливост
- Госпожа Кора? – обърна се тихо тя към другата жена, която се разхождаше острани, сред останките от курника и почти гласно разсъждавашае за нещо си – Госпожа Кора, според вас през тези прозорци може ли да се метне тяло? Така че да ги разбие?
- Странен въпрос – обади се в следобедната тишина попитаната – Всъщност... ако можете да хвърлите тяло през прозореца достатъчно силно, че да разцепите капака, вероятно можете да хвърлите и част от него.
- Защо част, а не цялото?
- Ако влезеш в къщата, ще разбереш!
- А.. ах.. все още не съм готова. – дългите и гъсти, естествено извити мигли на Дая припърхаха и тя усети как пръстите й се разтреперват – Госпожа Кора, ако капаците не са разбити с телата на жертвите, значи си имаме работа с повече от един нападател. Освен ако нарочно не ги е разбивал отвътре навън, след което отново е влизал и е разбивал по същия начин следващите. Което обаче предполага прекалено старание... което не би си съответствало с останалата част от тази касапница!
- Интересна догадка... Или си имаме работа с твърде умен престъпник, или с повече от един убиец. Трябва на всяка цена да разберем колко са.
- Мисля, че може да преценим това лесно – усмихна се неуверено елфаната и отново се обърна през избитата предна врата към дремещия в двора ловец – Господине, имате ли нещо против да ми кажете дали следите в пръстта, тези към къщата и след излизането от нея, са еднопосочни?
- Да – отвърна с отегчен глас мъжа, без дори да надигне глава от постелята си – когато ги видях, водеха към задната врата и от прозорците и предната врата нататък.
- Къде нататък?
- Обратно към реката. Там Шаро изгуби следата – той тихо изруга - нечиста работа! Шаро не е губил следа, откакто беше кутре!
- А имаше ли следи от влачене на... – нежният й, ясен глас осезаемо потрепна - на части от жертвите?
- Ми да, като бяха пресни, си личеше ясно. Ама не мога да ви кажа дали на цели трупове или на парчетии. Мен ако питате, на стената до вратата имаше направо разфасовано месо... все едно котка е размъкнала с нокти кълбо прежда.
Мъжът за момент се надигна на лакът и придоби замислено изражение, оглеждайки двора:
- Изглеждаше като влачено към кладенеца, щото тъй или иначе повечето карантии ги намерихме вътре. Ама не веднага, щото то просто си вонеше на мърша и ние полека, полека по миризмата, се досетихме. Пък после голямо събиране падна, щото иначе водата ще се натрови за поне година напред.
- И все пак, ясни отпечатъци от стъпи нямаше ли– попита упорито елфаната – Би трябвало да има ясни следи при всичката тази кръв.
- И най-глупавия звяр не стъпва с лапи в кръвта.- изсумтя ловецът. - Или веднага се бърше! Не от хитрост, а щото му лепне... като да си ял сладко с пръсти!
- Той е прав – изсъска тихо застаналият до нея Карасса – и ссса ссстъпкали вссичко! Нищо не сссе вижда!
* * *
Накрая дойде и неизбежното – Дая събра полите на роклята си толкова високо, че се видяха устията на ботушките й за езда – и пристъпи във вътрешността на къщата. Там вече я чакаше Кора, която пресмяташе нещо на пръсти:
- Така... онази ръка там и главата в другата посока... като че ли съвпада с обясненията на хората за бройката на жертвите.
- За колцина става въпрос? – попита почти безвучно елфаната и другата жена и метна поглед през рамо, присвивайки очи.
- Стопанката на къщата до останките от мъжа. Заедно с прилежащите към домакинството баба, дядо и прадядо. Децата са били три – в този миг нейният собствен глас потрепна леко – както и над две дузини кокошки, черно и бяло прасе, чифт едър добитък, което ще рече крава и вол с бяло петно на челото.
- Възрастните сигурно са умрели първи, докато са закривали с телата си своите чеда – предположи с абсолютна сигурност елфаната. Тя дори не осъзна, че причината за тази увереност се корени в нейния произход - понеже й се губеха спомени, ала кръвта й знаеше от къде иде - от раса, където жените рядко успяват да родят повече от два пъти, а живота на всяко дете е свещен.
- И да са спечелили малко време, не е стигнало на малчуганите – скулите на Кора подскочиха почти рязко – селяните са намерили една ръка и глава във вече засъхналата локва кръв до крака ти. И крак и друга глава до тази стена. Дядото... поне долната част от него, до таза, е лежала под прозореца. А две от хлапетата са се въргаляли в задния двор.... е, отчасти са били там... В кладенеца са намерили карантии, черва, кокали и едно ухо.
- Едно ухо? – попита елфаната
- Да, и едно ухо! – отвърна Кора с малко по-тънък глас, отколкото очевидно й се искаше. Въпреки това си пролича, че понася много по-крепко ситуацията от изтънчената до крехкост Дая:
- Не се самозалъгвайте, няма да намерим третото хлапе из гората, полудяло от страх, но живо и здраво. Никой не се е измъкнал...
- Разбирам – ин Майме разтри с леко треперещи пръсти слепоочията си и с лекота запомни подробностите, които заслужаваха отбелязване в нейния дневник. Изпита кратък притъп на главоболие, защото съхраняваше в ума си подробности, които изобщо не би искала да възприеме. За миг дори й се приска да избяга от тук, но вместо това се обърна към събеседницата си:
- А парчетата... като се сглобят... равни ли са на броя на жертвите? И следите от разчленяването еднакви ли са с тези по самите парчета?
- Приблизително, като се сглобят, са равни – отвърна събеседницата й – а раните по парчетата са били нанесени със зъби и нокти. Ловецът, който дреме отвън, е сигурен в това. А пък крайниците, главите и самите тела са изглеждали разчленени без прегризване, с малко помощ от нокти.
- Предполагам, че това изисква колосална сила. Просто така да скъсаш плътта.. като копринен конец?
- И аз предполагам същото – съгласи се охотно Кора, след което извърна лице настрани – в момента оглеждам кръвта. Селяните поне са имали достатъчно ум, да не е почистят.
- Да, виждам, че са оставили тази част от следите непокътната – кимна Дая и също зяпна плашещо големите петна по пода, втвърдени до кафява кора. Имаше огромна, вече пресъхнала локва в центъра на кухнята, както и една по-малка в спалнята. Очите й проследиха група от почти черни, широки ивици от двата прозореца отзад до трето струпване на петна. Отделно от първите две локви... както и четвърта кафява област до стената при вратата - точно там, където са били карантиите, които ловецът определяше като “ровени”
После Дая вдигна поглед нагоре и видя по стените още кървави следи, напомнящи лисвания с канче. По тавана също откри подобни следи, но там наподобяваха по-скоро като от пръскано. Нейният остър ум услужливо й поднесе догадката, че това напомня сцена, описвана в мемоарната книга на съдията Дийхим, която генерал-виконт Корино й подари на тръгване в тази мисия. Ако не бъркаше видяното, това означаваше, че жертвите са кървяли на земята, а алените гейзери на отворените артерии по някаква причина са стигнали само до стените, но не и до иначе ниския таван. Натрапваше се изводът, направен от онзи съдия, че пурпурната течност, която е трябвало да отиде нагоре, се е размазала по гърдите и предните крайници на надвесения над умиращите жертви нападател... или нападатели. Следователно по-рехавите следи по тавана, като от пръскано, се оказваха причинени от вдигането на ръцете или лапите на насилника преди всеки негов замах надолу. Обясняваше и следите от телесни течности върху остатъците на вратата и прозоречните капаци - те се бяха появили там, когато оцапаните в кръвта на жертвите си създания са разбили дървените щори при излизането си. Нямаше как другояче да е станало и след известен размисъл тя сподели мислите си с Кора. Тя от своя страна я изслуша внимателно и кимна сговорчиво:
- Приемливо обяснение. Интересни книги четете.
- Имало ли е някакви оръжия за самоотбрана?
- Аз откъде да знам? – сопна се Кора, която съсредоточаваше вниманието си в една по-странно изглеждаща пръска кръв до задния прозорец и това причини крехката, почти наскърбена усмивка на Дая.
- Прости ми, не исках да прозвучи така, сякаш се разпореждам с теб или изисквам да ми докладваш като помощник.
- Моля? – по-едрата жена за миг се втренчи в дребната си, крехка като дете събеседница, в нейните прекалено нежни черти и прилепнали към главата ушета с деликатно заострени връхчета. Погледната в лицето и раменете, елфаната наистина приличаше на момиченце. Особено ако погледът на наблюдателя по някакъв начин пропусне красивите гърди, прекомерно дългите спрямо тялото нозе и стеснението от ханша към тънкия като на оса кръст. Наистина изглеждаше твърде изтънчена и чувствителна, неразумно изящна и крехка... неспособна да оцелее без присъствието на обожаващи я мъже или изпълнителни слуги, прилагащи на дело силата на ума й.
- Не исках да ви засегна, госпожо Кора. – гласът на ин Майме стана почти хипнотично напевен - Ако съм го сторила, моля за прошка!
- Казах, – отвърна съвсем спокойно жената-човек – че не знам дали е имало оръжия. В края на крайщата дойдох тук заедно с вас. Нищо повече не съм имала на ум... но ако обстановката ви действа зле, просто излезте и си починете малко.
- Наистина ми въздейства – призна елфаната, чието живо въобръжение запълваше вътрешността на къщата с вече изтрити подробности и детайли – Ще дойдете ли с мен, за да разпитаме ловеца за оръжията.
-Да, това е важно – съгласи се Кора и без повече приказкия я последва навън. Малко по-охотно, отколкото можеше да се очаква при цялата й невъзмутимост.
* * *
Ловецът придоби още по-отегчено изражение, когато го събудиха за пореден път, а гласът му прозвуча, натежал от следобеден мързел:
- Глупакът имаше ловни копия, един къс бронзов меч и щит. Ама всичките ги намерихме неизползвани. Само ловният му нож беше леко окървавен, обаче надали с него е нанесъл сериозна рана.
- Къде са сега оръжията? – попита Дая и допълни – особено окървавения нож?
- Ми как къде? – изсумтя ловецът – роднините ги взеха.
Двете жени се спогледаха помежду си, изумени от наистина стъписващата небрежност на местните. Дори нямаше смисъл да питат дали онзи нож вече е измит или използван от новия си собственик. Ако на него наистина е имало кръв от същества, съчетаващи истински разум с животинска мощ, това го правеше ценна улика. Толкова ценна улика, че в краен случай можеше да се прати в цитаделата на Корино, където алхимик или свещенник да я прегледа... нещо напълно невъзможно понастоящем.
- Господин, ловец – Дая все пак направи опит, въпреки цялата му безнадежност – възможно ли е роднината, който е взел ножа, да го е запазил като улика.
- Като кво?
- Без да го мие от кръвта?
- Че как тъй? – възмути се човекът – ми нали ще ръждяса?
- Да, естествено – елфаната не знаеше дали да се смее или да плаче – нали ще ръждяса, ако не го почистите?
Тя погледна с огромните си, пълни с безпомощен гняв очи към Кора, която на свой ред сви рамене.
- Браво, почистили сте! – тя игнорира мъжа и се обърна към елфаната – запиши, че оръжията не са пипнати. Според мен това значи, че са ги нападнали изневиделица. Може би по време на вечеря. Много бързо и решително.
- Ще запиша за оръжията, но за времето на нападението не съм съгласна – възпротиви се Дая – забелязах, че в кухнята още не е било готвено. Само са пекли хляб, но супата или каквато там рецепта изпълняват, още не е била сложено на котлето.
- Защото са го изяли, предполагам.
- Тогава защо не са отделили за прасетата остатъците храна? – Дая се обърна към ловеца - В коритото на свинете имаше ли остатъци от ядене? И в червата на жертвите имаше ли... майцице Изида.... имаше ли несмляна храна?
- Ха... – мъжът се почеса по главата – като се замисля, не помня. А пък за останалите ще кажа, че повечето старателно гледаха настрани... то не си беше и за гледане де!
- В такъв случай – рече Дая с твърдост, която стъписа дори нея – ще изискам изравяне на труповете, за да прегледаме дали сред остатъците има сдъвкана, но изобщо несмляна храна.
- Кво? – човекът за миг загуби спокойствието на следобедния си мързел и за миг се вторачи в крехката като момиченце жена. Обаче там срещна абсолютна решимост и махна с ръка:
- Ба... умно, госпожо, наистина умно... грозна работа ще е, но наистина е хитро! Като ловец ви го казвам..- Ний тука преди мръкнало вечеряме. Откъде пари за лампи? Пък ако са умрели преди да ядат, това казва и кога са ги нападнали.
Мъжът почти се разсъни от следобедната си дрямка:
- Нещо друго да питате?
- Гончето ви в каква посока проследи дирите? – попита Дая.
- Идат от реката и пак там отиват от тука? Там обаче Шаро им изгуби следите! Нали ви казвам, нечиста работа!
- Нещо против да ме заведете до там? – настоя отново елфаната.
- Ми кучето ще ви заведе, госпожо – отвърна с мигновено възвърната апатия ловеца и изсвири пронизително, при което до него дотича огромно като вълк куче. Един разменен поглед между гончето и елфаната стигна на последната, за да проумее колко изкривена е душата на четириногото. Съзнателната намеса на неговия стопанин го беше превърнало в чудовище, способно да убие по заповед всяка твар или разумно същество. Без колебание, без милосърдие... наистина ужасяващо.
- Какво сте му сторил на това създание?
- Как така кво съм му сторил? – ловецът стана, протегна се продължително и изгледа с учудване псето си, а после и елфаната. Псето го погледна и ако кучетата можеха да свиват рмаене, щшеше да го направи. Дая проумя, че разговорът е безмислен, въздъхна и се обърна към щархата с молба да я придружи. Той без излишни приказки я последва до близкия бряг на реката – до място, където в руслото й се вливаше ручей, а наблизо имаше плачещи върби. Кучето спря почти до ъгъла между двата потока и седна на място, показвайки без думи къде свършва следата. Елфаната подтисна порива си да го погали и се обърна към придружителя си:
- По вейките на тези дървета може ли да се залюлеете, без да стъпвате по земята, господин Карасса?
- Ако тежах колкото вас! – отвърна щархата и очите му внезапно промениха цвета си, каквото и да означаваше това – боязън, родена от недоумение пред тайнствения нападател или насмешка към самата нея.
- А дали може да огледате дърветата за следи от катерене? Ранички от куки, ожулени места по кората, отчупени клонки?
Вместо отговор човекът-змия просто се покатери с изненадваща ловкост по плачещата върба и след малко изсъска от горе:
- Не! Няма ссследи.
- Има ли същества, които могат да се покатерят по дърво, без да оставят никакви следи?
- Има!
- Какви, господин Карасса?
- Катериците!
Дая за миг се замисли дали придружителят й се шегува с нея и неволно погледна през рамо към изтегналото се куче, но то сякаш дремеше. След миг размисъл проумя, че щархата или няма чувство за хумор, или то е безкрайно различно от нейното. Накрая реши да отложи изясняването на отношенията и се съсредоточи в задачата:
- Господин Карасса, ще ви помоля да претърсите около брега и във водата. Следа от колче, забито в пръстта или от изтегляне на малка лодка на тревата.
Без словесен отговор Той/тя се смъкна с плашеща бързина и лекота от дървото, обиколи брега и скоро рече, че няма следи от акостиране на лодка.
- А по дъното на реката. Котва с рога би преобърнала някой и друг речен камък, а каменната котва ще ги размести, нали?
- Не знам. – отвърна безизразно щархата, след което се обърна и се гмурна със същата хищна гъвкавост, с която преди малко се покатери по дърветата. След необичайно много време се показа на повърхността, при това без никакво задъхване и рече с леко съскане:
- Не ссса обръщани камъни.
- Разбирам – кимна Дая и си отбеляза да пита ловеца, щом се върне при останалите. Нямаха повече работа тук.
* * *
Завари ловеца на същото място и за пореден път привлече вниманието му:
- Прощавайте, но къде държите лодките си, господине?
- А? Лодките кво? – той изсумтя с раздразнението на наистина задрямал от скука човек, след което осмисли въпроса и отвърна лаконично – В един удобен, закътан залив.
- А имате ли лодки с кил? И колко от тях имат котви с рога?
- Ми с кил са ни лодките, госпожо. Обаче котва с рога, метална де, има само лодката на мелничаря. Богаташ е той, мамицата му. – ловецът процеди мазна ругатня - Ма те котвите, са несигурна работа и обикновенно ги вадим на брега, пустите корита.
- Ясно – въздъхна елфаната и започна да отбелязва нещо в дневника си със своя изящен, красив почерк – дошли са до тук и са престанали да ходят по земята според вашето гонче. И по дърветата не са продължили, но и лодка не ги е чакала. Освен ако е имало гребец, който да я задържи на едно място, докато нападателя или нападателите си свършат работата.
- Хм – почеса се по главата ловеца – не толкоз течението е важно. Лодката е важна. Ако е по-тумбеста, няма да стане! А и колко време?
- Прав сте. По-възможно ми се струва да са имали уговорка и дошлите на брега да са чакали лодката да се върне за тях.
- Хм? – намръщи се ловеца – това е лошо! Значи работата е замислена тънко, с разум!
- Възможно е. Тогава търсим лодка за поне двама?
- Ми повечето лодки лесно пренасят двама, че и повече. Нали са рибарски! – коментира мъжът, отново потънал в безметежната си сънливост и допълни – свършихте ли тука, че да си ходим в селото?
- Почти – отвърна уморено Дая и се обърна към Кора, която в момента тормозеше непознат, нисък мъж с кестенява коса. След няколко дъха вслушване в разговора им проумя, че привидно дребния, но як и набит човек е дърводелеца, който искаха от водача на опълчението. Занаятчията вече изнемогваше под любопиството на човешката жена, преминаващо в педатничност, но въпреки това продължи търпеливо, докато отговори и на последния й въпрос. Накрая Кора се обърна към завърналата се елфана и набързо се осведоми за наученото до брега на реката. После на свой ред сподели:
- Капаците са били летни, от сравнително тънки летви, затворени в рамка.
- Да, де – обади се дърводелецът – и вече казах, че на всички врати, заедно с вратата, им стои тая част, на която са пантите.
- Нещо друго? – полюбопитства елфаната
- Част от капаците са разковани, другите са счупени. Средният капак е разкован.
- Госпожа Кора, какво имате предвид под “разкован”
- Така е насилен, че рамката просто се е отворила и летвичките-щори са се изсипали. При това без да се чупят при повечето прозорци.
- И какво означава това?
- Че е прекалено здраво резето, дето събира една към друга вътрешните, изправените пръчки на рамката. – обади се дърводелецът - И хем е здраво, хем е закрепено към пречките по-яко, отколкото те към летвите. По-яко или поне със същата здравина!
- Но това означава, че някой просто е блъснал капаците с тежест и сила – пророни Дая –а не са удряни.
- Двата задни прозореца, са били разбити, а не просто насилени. Като удряни с чук и са станали на парчета – отвърна Кора – нацепени са както рамките, така и самите летвички-щори.
- Значи може би съществата не са едно или четири, – елфаната поклати замислено своята красива като цвете глава – а две?
- Възможно е, ин Майме! Но е възможно и убиецът да не е блъскал по капаците с телата на децата, а да ги е ползвал като млатило.
- Майчице Изида – финните, бели пръсти на елфаната затиснаха малките й, пълни устнички, а тя цялата се олюля. Нейните дълги, заострени нокти, които така красиво подчертаваха всеки жест на крехките й длани, сега само привлякоха вниманието на околните към разтърсващото я треперене.
Кора я погледна разбиращо. Това беше едва първото й местопрестъпление.
- Ако ще повръщаш, излез отвън. Не се стеснявай, така ще ти олекне.
- Представих си как е сторено... последното ти предположение!
- Умът и въображението в момента ти пречат.
- Добре, Кора – Дая също премина неволно на "ти", притвори с тежки клепки големите си, прекалено изразителни очи и преодоля пристъпа на гадене:
- Сега какво?
- Честно казано, не знам. Но може би трябва да привикаме в селото всички семейства, които живеят отдалечено извън очертанията му. Всички нападения са станали извън него, нали?
- Доколкото помня, е точно така. – съгласи се елфаната, след което се усмихна с цялата разтапяща топлина на личността си – Ти си гениална, Кора!
- Благодаря – отвърна похвалената, но не издаде външно как й е подействал искреният комплимент на елфаната – време е да се връщаме обратно в селото. Освен ако няма да оглеждаш още нещо.
- Не, мисля че свършихме тук.... За сега! Съгласна съм да побързаме обратно, понеже искам да поговоря с жриците на Алфанна.
* * *
Дая загуби известно време, докато мислено подреди впечатленията си и прецени кои подробности заслужават по-внимателно запомняне, тъй че да ги отбележи достатъчно прецизно в дневника си. След това обходи за последно помещението и се загледа в стената около задните прозорци – опита се да разбере дали наистина някой е използвал отвътре човешки тела като млатило върху разбитите им капаци. Помисли си, че при такива удари човешката плът неизбежно е закачила стената около прозореца и трябва да има подобни следи – и да имаше обаче, тя не ги откри. Дори извика Карасса и господин Ловеца на помощ, обяснявйки им какъв тип следа търси. Те огледаха внимателно мястото, но не откриха следи по стената около задните прозорци, указваща че някой е използвал жертвите като млатило по капаците. Провериха дори вътрешните повърхности на дупките в стената, каквито всъщност представляваха прозорците, ако им свалиш капаците.
Нищо! Нямаше нищо, което да обясни защо тук повредите са различни в сравнение с тези на предния прозорец и врата.
Накрая се предаде пред все по-настойчивите намеци на спътиницте си, че е време да тръгват обратно към селото.
Предстоеше толкова много работа за вършене... а нощта тепърва идваше!
- Трябва да влезете – прошепна човешката жена с почти неотстъпчив глас, ала все пак достатъчно тихо, за да не стигнат разменените думи до останалите от групата им.
- Не мога! – големите, сини очи на Дая плувнаха в сълзи, докато останалите им спътници слизаха от конете и пристъпваха покрай тях – не мога да погледна безстрастно на толкова много болка. Те са страдали в смъртта си... много...
- Ами недейте! – вдигна рамене събеседницата й и слезе. - Дойдохте тук по своя воля, не е моя работа да ви насилвам.
Останала сама, елфаната се накра да мисли за жертвите и имащите нужда от защита. Докосна с върховете на пръстите вътрешните ъгълчета на очите си. После няколко пъти накъсано пое дъх с гърди, почти с хлипане, и грациозно слезе от Белушка – чувствителното животно дори извърна красивата си глава към нея и потърка буза в рамото й. Толкова деликатно, че крехката жена не усети дори намек за побутване от страна на гальовното, но неизмеримо по-силно създание.
* * *
Не посмя да започне направо от къщата и започна огледа отвън-навътре, измервайки с крачки двора – действие, което се оказа неочаквано трудно за нея. Неравностите по засятата със зеленчуци земя я накараха със смущение да осъзнае, че вървежът й представлява прекалено изящно, почти танцово поставяне на единия крак пред другия. При положение, че всяко от стъпалата й едва достигаше два юмрука дължина, излизаше, че по-едрите човешки мъже могат да премерят разстоянието по-лесно от нея, използвайки разперените си длани! След третия опит, при който получи сто осемдесет и девет свои крачки по нанагорнището и сто и петдесет на същото разстояние по нанадолнището, тя просто се отказа и изгледа безпомощно останалите.
- Какво има? – отзова се Тирел и тя му обясни проблема си, при което той кимна сериозно, въпреки че за миг сякаш се мярна усмивка на устните му. Той с лекота премери страните на двора, който се оказа оказа ромб от трийсет и шест на трийсет и две негови крачки, обърнат с дългата си страна в посока север-юг. Пространството беше изпълнено с обичайните за местните ядливи растения, но по-наблюдателните й спътници обърнаха внимание на няколко лехи с големи, червени цветя. Те й се сториха трогателно свежи предвид изчезналите грижи от страна на загиналите стопани – липса, която вече се забелязваше лесно сред повехналите градински зеленчуци. Елфаната изпита неочаквано силна жал за безпризорните растения и особено за красивите, алени цветове, но само въздъхна и си отбеляза мислено да вземе едно от тях за по-нататъшен оглед от опитен билкар... за всеки случай. Междувременно благодари на своя сънародник, за дето се отзова на нейната молба и прецени, че цялата местност се снижава в посока югозапад. С истинска, обрасла в храсталак падина от към ниското, която почти достигаше задния край на къщата. Колкото до оградата около тях, тя представляваше почти символична преграда с половин човешки бой височина, изградена от колци, дъски, жив плети и всичко, което се е оказало удобно и подръка на стопаните. Обхождането разкри, че в нея има още два две вратички – една отзад, към ниското, и друга в страни. Изглеждаше рехава, но след кратък опит да се промъкне през нея, елфаната установи, че просто не беше така. В това имаше логика, ако се вземе предвид, че основното й предназначение вероятно беше да държи животни навън и далеч от кокошките и добитъка.
Дая прецени, че поне за сега е отделила достатъчно внимание на дворчето, запомни педантично взетите мерки и разстояния, след което се обърна към къщата на жертвите. Още при пръв поглед си помисли, че едно почти мистично в своята жестокост убийство би трябвало да стане на някакво странно място, а не в една напълно обикновенна, селска къща. Доколкото тя успя да схване, постройката представляваше правоъгълно съоръжение от дърво, дълго десет и широко шест метра, с обърнати на изток и югоизток прозорци, тоест точно срещу нанагорнището. Покривът се оказа двустранен скат от каменни плочи, които си стояха непокътнати, а това изключваше предположението, че нападателят е проникнал отгоре. Коминът си имаше малко покривче срещу дъжд, което си стоеше на мястото, а при огледа по стените на къщата не откри видими следи от катерене. Липсваха отпечатъци от стъпки, нокти и подобни, но за сметка на това входната врата и прозореца от лицевата страна представляваха зеещи дупки.
– Нали искаше да си записваш, като се върнем в селото? - чу се стъписващия в своята свирепа бодрост глас на Кора - Отбележи си, че отзад има още два прозореца и една врата. Остатъците от последната са пръснати навътре в къщата. Всичките три прозорца, заедно с предната врата, са направо изсипани навън... ако това ти говори същото, което и на мен.
- Мисля, че те разбирам – отвърна с разтреперан глас елфаната и дългите й нозе почти се подкосиха, докато пристъпваше към лицето на къщата.
- Каквото е избило преградите – продържи да се носи гласът на Кора – го е сторило с оромна сила. Няма следи от обгаряне, така че не е взрив.
- Ще си запиша – отвърна след кратко задъхване Дая. В същото време приближи до окървавените останки от прозоречните капаци, неволно сложила крехката си длан като маска пред нослето и малката си уста. Забеляза, че дървените парчета все още висят от пантите си, а по самите летви има още нещо, което й убягва. Тя помоли стоящия наблизо войн от народа на хората-змии да й помогне и той се отзова с безизразно изражение. Огледа внимателно посоченото от нея и рече с равен тон:
- Има нещо по дъссссчиците. Нишки, местен плат... Нещо друго, Дая?
- Много благодаря, Карасса, за сега е това – рече тя с най-мекия си и ласкав глас, надявайки се че той рано или късно ще отвърне на неизменната й учитивост. Ако все така го наричаше по име рано или късно той.... или тя.... щеше също да се обърне към нея с необходимата вежливост
- Госпожа Кора? – обърна се тихо тя към другата жена, която се разхождаше острани, сред останките от курника и почти гласно разсъждавашае за нещо си – Госпожа Кора, според вас през тези прозорци може ли да се метне тяло? Така че да ги разбие?
- Странен въпрос – обади се в следобедната тишина попитаната – Всъщност... ако можете да хвърлите тяло през прозореца достатъчно силно, че да разцепите капака, вероятно можете да хвърлите и част от него.
- Защо част, а не цялото?
- Ако влезеш в къщата, ще разбереш!
- А.. ах.. все още не съм готова. – дългите и гъсти, естествено извити мигли на Дая припърхаха и тя усети как пръстите й се разтреперват – Госпожа Кора, ако капаците не са разбити с телата на жертвите, значи си имаме работа с повече от един нападател. Освен ако нарочно не ги е разбивал отвътре навън, след което отново е влизал и е разбивал по същия начин следващите. Което обаче предполага прекалено старание... което не би си съответствало с останалата част от тази касапница!
- Интересна догадка... Или си имаме работа с твърде умен престъпник, или с повече от един убиец. Трябва на всяка цена да разберем колко са.
- Мисля, че може да преценим това лесно – усмихна се неуверено елфаната и отново се обърна през избитата предна врата към дремещия в двора ловец – Господине, имате ли нещо против да ми кажете дали следите в пръстта, тези към къщата и след излизането от нея, са еднопосочни?
- Да – отвърна с отегчен глас мъжа, без дори да надигне глава от постелята си – когато ги видях, водеха към задната врата и от прозорците и предната врата нататък.
- Къде нататък?
- Обратно към реката. Там Шаро изгуби следата – той тихо изруга - нечиста работа! Шаро не е губил следа, откакто беше кутре!
- А имаше ли следи от влачене на... – нежният й, ясен глас осезаемо потрепна - на части от жертвите?
- Ми да, като бяха пресни, си личеше ясно. Ама не мога да ви кажа дали на цели трупове или на парчетии. Мен ако питате, на стената до вратата имаше направо разфасовано месо... все едно котка е размъкнала с нокти кълбо прежда.
Мъжът за момент се надигна на лакът и придоби замислено изражение, оглеждайки двора:
- Изглеждаше като влачено към кладенеца, щото тъй или иначе повечето карантии ги намерихме вътре. Ама не веднага, щото то просто си вонеше на мърша и ние полека, полека по миризмата, се досетихме. Пък после голямо събиране падна, щото иначе водата ще се натрови за поне година напред.
- И все пак, ясни отпечатъци от стъпи нямаше ли– попита упорито елфаната – Би трябвало да има ясни следи при всичката тази кръв.
- И най-глупавия звяр не стъпва с лапи в кръвта.- изсумтя ловецът. - Или веднага се бърше! Не от хитрост, а щото му лепне... като да си ял сладко с пръсти!
- Той е прав – изсъска тихо застаналият до нея Карасса – и ссса ссстъпкали вссичко! Нищо не сссе вижда!
* * *
Накрая дойде и неизбежното – Дая събра полите на роклята си толкова високо, че се видяха устията на ботушките й за езда – и пристъпи във вътрешността на къщата. Там вече я чакаше Кора, която пресмяташе нещо на пръсти:
- Така... онази ръка там и главата в другата посока... като че ли съвпада с обясненията на хората за бройката на жертвите.
- За колцина става въпрос? – попита почти безвучно елфаната и другата жена и метна поглед през рамо, присвивайки очи.
- Стопанката на къщата до останките от мъжа. Заедно с прилежащите към домакинството баба, дядо и прадядо. Децата са били три – в този миг нейният собствен глас потрепна леко – както и над две дузини кокошки, черно и бяло прасе, чифт едър добитък, което ще рече крава и вол с бяло петно на челото.
- Възрастните сигурно са умрели първи, докато са закривали с телата си своите чеда – предположи с абсолютна сигурност елфаната. Тя дори не осъзна, че причината за тази увереност се корени в нейния произход - понеже й се губеха спомени, ала кръвта й знаеше от къде иде - от раса, където жените рядко успяват да родят повече от два пъти, а живота на всяко дете е свещен.
- И да са спечелили малко време, не е стигнало на малчуганите – скулите на Кора подскочиха почти рязко – селяните са намерили една ръка и глава във вече засъхналата локва кръв до крака ти. И крак и друга глава до тази стена. Дядото... поне долната част от него, до таза, е лежала под прозореца. А две от хлапетата са се въргаляли в задния двор.... е, отчасти са били там... В кладенеца са намерили карантии, черва, кокали и едно ухо.
- Едно ухо? – попита елфаната
- Да, и едно ухо! – отвърна Кора с малко по-тънък глас, отколкото очевидно й се искаше. Въпреки това си пролича, че понася много по-крепко ситуацията от изтънчената до крехкост Дая:
- Не се самозалъгвайте, няма да намерим третото хлапе из гората, полудяло от страх, но живо и здраво. Никой не се е измъкнал...
- Разбирам – ин Майме разтри с леко треперещи пръсти слепоочията си и с лекота запомни подробностите, които заслужаваха отбелязване в нейния дневник. Изпита кратък притъп на главоболие, защото съхраняваше в ума си подробности, които изобщо не би искала да възприеме. За миг дори й се приска да избяга от тук, но вместо това се обърна към събеседницата си:
- А парчетата... като се сглобят... равни ли са на броя на жертвите? И следите от разчленяването еднакви ли са с тези по самите парчета?
- Приблизително, като се сглобят, са равни – отвърна събеседницата й – а раните по парчетата са били нанесени със зъби и нокти. Ловецът, който дреме отвън, е сигурен в това. А пък крайниците, главите и самите тела са изглеждали разчленени без прегризване, с малко помощ от нокти.
- Предполагам, че това изисква колосална сила. Просто така да скъсаш плътта.. като копринен конец?
- И аз предполагам същото – съгласи се охотно Кора, след което извърна лице настрани – в момента оглеждам кръвта. Селяните поне са имали достатъчно ум, да не е почистят.
- Да, виждам, че са оставили тази част от следите непокътната – кимна Дая и също зяпна плашещо големите петна по пода, втвърдени до кафява кора. Имаше огромна, вече пресъхнала локва в центъра на кухнята, както и една по-малка в спалнята. Очите й проследиха група от почти черни, широки ивици от двата прозореца отзад до трето струпване на петна. Отделно от първите две локви... както и четвърта кафява област до стената при вратата - точно там, където са били карантиите, които ловецът определяше като “ровени”
После Дая вдигна поглед нагоре и видя по стените още кървави следи, напомнящи лисвания с канче. По тавана също откри подобни следи, но там наподобяваха по-скоро като от пръскано. Нейният остър ум услужливо й поднесе догадката, че това напомня сцена, описвана в мемоарната книга на съдията Дийхим, която генерал-виконт Корино й подари на тръгване в тази мисия. Ако не бъркаше видяното, това означаваше, че жертвите са кървяли на земята, а алените гейзери на отворените артерии по някаква причина са стигнали само до стените, но не и до иначе ниския таван. Натрапваше се изводът, направен от онзи съдия, че пурпурната течност, която е трябвало да отиде нагоре, се е размазала по гърдите и предните крайници на надвесения над умиращите жертви нападател... или нападатели. Следователно по-рехавите следи по тавана, като от пръскано, се оказваха причинени от вдигането на ръцете или лапите на насилника преди всеки негов замах надолу. Обясняваше и следите от телесни течности върху остатъците на вратата и прозоречните капаци - те се бяха появили там, когато оцапаните в кръвта на жертвите си създания са разбили дървените щори при излизането си. Нямаше как другояче да е станало и след известен размисъл тя сподели мислите си с Кора. Тя от своя страна я изслуша внимателно и кимна сговорчиво:
- Приемливо обяснение. Интересни книги четете.
- Имало ли е някакви оръжия за самоотбрана?
- Аз откъде да знам? – сопна се Кора, която съсредоточаваше вниманието си в една по-странно изглеждаща пръска кръв до задния прозорец и това причини крехката, почти наскърбена усмивка на Дая.
- Прости ми, не исках да прозвучи така, сякаш се разпореждам с теб или изисквам да ми докладваш като помощник.
- Моля? – по-едрата жена за миг се втренчи в дребната си, крехка като дете събеседница, в нейните прекалено нежни черти и прилепнали към главата ушета с деликатно заострени връхчета. Погледната в лицето и раменете, елфаната наистина приличаше на момиченце. Особено ако погледът на наблюдателя по някакъв начин пропусне красивите гърди, прекомерно дългите спрямо тялото нозе и стеснението от ханша към тънкия като на оса кръст. Наистина изглеждаше твърде изтънчена и чувствителна, неразумно изящна и крехка... неспособна да оцелее без присъствието на обожаващи я мъже или изпълнителни слуги, прилагащи на дело силата на ума й.
- Не исках да ви засегна, госпожо Кора. – гласът на ин Майме стана почти хипнотично напевен - Ако съм го сторила, моля за прошка!
- Казах, – отвърна съвсем спокойно жената-човек – че не знам дали е имало оръжия. В края на крайщата дойдох тук заедно с вас. Нищо повече не съм имала на ум... но ако обстановката ви действа зле, просто излезте и си починете малко.
- Наистина ми въздейства – призна елфаната, чието живо въобръжение запълваше вътрешността на къщата с вече изтрити подробности и детайли – Ще дойдете ли с мен, за да разпитаме ловеца за оръжията.
-Да, това е важно – съгласи се Кора и без повече приказкия я последва навън. Малко по-охотно, отколкото можеше да се очаква при цялата й невъзмутимост.
* * *
Ловецът придоби още по-отегчено изражение, когато го събудиха за пореден път, а гласът му прозвуча, натежал от следобеден мързел:
- Глупакът имаше ловни копия, един къс бронзов меч и щит. Ама всичките ги намерихме неизползвани. Само ловният му нож беше леко окървавен, обаче надали с него е нанесъл сериозна рана.
- Къде са сега оръжията? – попита Дая и допълни – особено окървавения нож?
- Ми как къде? – изсумтя ловецът – роднините ги взеха.
Двете жени се спогледаха помежду си, изумени от наистина стъписващата небрежност на местните. Дори нямаше смисъл да питат дали онзи нож вече е измит или използван от новия си собственик. Ако на него наистина е имало кръв от същества, съчетаващи истински разум с животинска мощ, това го правеше ценна улика. Толкова ценна улика, че в краен случай можеше да се прати в цитаделата на Корино, където алхимик или свещенник да я прегледа... нещо напълно невъзможно понастоящем.
- Господин, ловец – Дая все пак направи опит, въпреки цялата му безнадежност – възможно ли е роднината, който е взел ножа, да го е запазил като улика.
- Като кво?
- Без да го мие от кръвта?
- Че как тъй? – възмути се човекът – ми нали ще ръждяса?
- Да, естествено – елфаната не знаеше дали да се смее или да плаче – нали ще ръждяса, ако не го почистите?
Тя погледна с огромните си, пълни с безпомощен гняв очи към Кора, която на свой ред сви рамене.
- Браво, почистили сте! – тя игнорира мъжа и се обърна към елфаната – запиши, че оръжията не са пипнати. Според мен това значи, че са ги нападнали изневиделица. Може би по време на вечеря. Много бързо и решително.
- Ще запиша за оръжията, но за времето на нападението не съм съгласна – възпротиви се Дая – забелязах, че в кухнята още не е било готвено. Само са пекли хляб, но супата или каквато там рецепта изпълняват, още не е била сложено на котлето.
- Защото са го изяли, предполагам.
- Тогава защо не са отделили за прасетата остатъците храна? – Дая се обърна към ловеца - В коритото на свинете имаше ли остатъци от ядене? И в червата на жертвите имаше ли... майцице Изида.... имаше ли несмляна храна?
- Ха... – мъжът се почеса по главата – като се замисля, не помня. А пък за останалите ще кажа, че повечето старателно гледаха настрани... то не си беше и за гледане де!
- В такъв случай – рече Дая с твърдост, която стъписа дори нея – ще изискам изравяне на труповете, за да прегледаме дали сред остатъците има сдъвкана, но изобщо несмляна храна.
- Кво? – човекът за миг загуби спокойствието на следобедния си мързел и за миг се вторачи в крехката като момиченце жена. Обаче там срещна абсолютна решимост и махна с ръка:
- Ба... умно, госпожо, наистина умно... грозна работа ще е, но наистина е хитро! Като ловец ви го казвам..- Ний тука преди мръкнало вечеряме. Откъде пари за лампи? Пък ако са умрели преди да ядат, това казва и кога са ги нападнали.
Мъжът почти се разсъни от следобедната си дрямка:
- Нещо друго да питате?
- Гончето ви в каква посока проследи дирите? – попита Дая.
- Идат от реката и пак там отиват от тука? Там обаче Шаро им изгуби следите! Нали ви казвам, нечиста работа!
- Нещо против да ме заведете до там? – настоя отново елфаната.
- Ми кучето ще ви заведе, госпожо – отвърна с мигновено възвърната апатия ловеца и изсвири пронизително, при което до него дотича огромно като вълк куче. Един разменен поглед между гончето и елфаната стигна на последната, за да проумее колко изкривена е душата на четириногото. Съзнателната намеса на неговия стопанин го беше превърнало в чудовище, способно да убие по заповед всяка твар или разумно същество. Без колебание, без милосърдие... наистина ужасяващо.
- Какво сте му сторил на това създание?
- Как така кво съм му сторил? – ловецът стана, протегна се продължително и изгледа с учудване псето си, а после и елфаната. Псето го погледна и ако кучетата можеха да свиват рмаене, щшеше да го направи. Дая проумя, че разговорът е безмислен, въздъхна и се обърна към щархата с молба да я придружи. Той без излишни приказки я последва до близкия бряг на реката – до място, където в руслото й се вливаше ручей, а наблизо имаше плачещи върби. Кучето спря почти до ъгъла между двата потока и седна на място, показвайки без думи къде свършва следата. Елфаната подтисна порива си да го погали и се обърна към придружителя си:
- По вейките на тези дървета може ли да се залюлеете, без да стъпвате по земята, господин Карасса?
- Ако тежах колкото вас! – отвърна щархата и очите му внезапно промениха цвета си, каквото и да означаваше това – боязън, родена от недоумение пред тайнствения нападател или насмешка към самата нея.
- А дали може да огледате дърветата за следи от катерене? Ранички от куки, ожулени места по кората, отчупени клонки?
Вместо отговор човекът-змия просто се покатери с изненадваща ловкост по плачещата върба и след малко изсъска от горе:
- Не! Няма ссследи.
- Има ли същества, които могат да се покатерят по дърво, без да оставят никакви следи?
- Има!
- Какви, господин Карасса?
- Катериците!
Дая за миг се замисли дали придружителят й се шегува с нея и неволно погледна през рамо към изтегналото се куче, но то сякаш дремеше. След миг размисъл проумя, че щархата или няма чувство за хумор, или то е безкрайно различно от нейното. Накрая реши да отложи изясняването на отношенията и се съсредоточи в задачата:
- Господин Карасса, ще ви помоля да претърсите около брега и във водата. Следа от колче, забито в пръстта или от изтегляне на малка лодка на тревата.
Без словесен отговор Той/тя се смъкна с плашеща бързина и лекота от дървото, обиколи брега и скоро рече, че няма следи от акостиране на лодка.
- А по дъното на реката. Котва с рога би преобърнала някой и друг речен камък, а каменната котва ще ги размести, нали?
- Не знам. – отвърна безизразно щархата, след което се обърна и се гмурна със същата хищна гъвкавост, с която преди малко се покатери по дърветата. След необичайно много време се показа на повърхността, при това без никакво задъхване и рече с леко съскане:
- Не ссса обръщани камъни.
- Разбирам – кимна Дая и си отбеляза да пита ловеца, щом се върне при останалите. Нямаха повече работа тук.
* * *
Завари ловеца на същото място и за пореден път привлече вниманието му:
- Прощавайте, но къде държите лодките си, господине?
- А? Лодките кво? – той изсумтя с раздразнението на наистина задрямал от скука човек, след което осмисли въпроса и отвърна лаконично – В един удобен, закътан залив.
- А имате ли лодки с кил? И колко от тях имат котви с рога?
- Ми с кил са ни лодките, госпожо. Обаче котва с рога, метална де, има само лодката на мелничаря. Богаташ е той, мамицата му. – ловецът процеди мазна ругатня - Ма те котвите, са несигурна работа и обикновенно ги вадим на брега, пустите корита.
- Ясно – въздъхна елфаната и започна да отбелязва нещо в дневника си със своя изящен, красив почерк – дошли са до тук и са престанали да ходят по земята според вашето гонче. И по дърветата не са продължили, но и лодка не ги е чакала. Освен ако е имало гребец, който да я задържи на едно място, докато нападателя или нападателите си свършат работата.
- Хм – почеса се по главата ловеца – не толкоз течението е важно. Лодката е важна. Ако е по-тумбеста, няма да стане! А и колко време?
- Прав сте. По-възможно ми се струва да са имали уговорка и дошлите на брега да са чакали лодката да се върне за тях.
- Хм? – намръщи се ловеца – това е лошо! Значи работата е замислена тънко, с разум!
- Възможно е. Тогава търсим лодка за поне двама?
- Ми повечето лодки лесно пренасят двама, че и повече. Нали са рибарски! – коментира мъжът, отново потънал в безметежната си сънливост и допълни – свършихте ли тука, че да си ходим в селото?
- Почти – отвърна уморено Дая и се обърна към Кора, която в момента тормозеше непознат, нисък мъж с кестенява коса. След няколко дъха вслушване в разговора им проумя, че привидно дребния, но як и набит човек е дърводелеца, който искаха от водача на опълчението. Занаятчията вече изнемогваше под любопиството на човешката жена, преминаващо в педатничност, но въпреки това продължи търпеливо, докато отговори и на последния й въпрос. Накрая Кора се обърна към завърналата се елфана и набързо се осведоми за наученото до брега на реката. После на свой ред сподели:
- Капаците са били летни, от сравнително тънки летви, затворени в рамка.
- Да, де – обади се дърводелецът – и вече казах, че на всички врати, заедно с вратата, им стои тая част, на която са пантите.
- Нещо друго? – полюбопитства елфаната
- Част от капаците са разковани, другите са счупени. Средният капак е разкован.
- Госпожа Кора, какво имате предвид под “разкован”
- Така е насилен, че рамката просто се е отворила и летвичките-щори са се изсипали. При това без да се чупят при повечето прозорци.
- И какво означава това?
- Че е прекалено здраво резето, дето събира една към друга вътрешните, изправените пръчки на рамката. – обади се дърводелецът - И хем е здраво, хем е закрепено към пречките по-яко, отколкото те към летвите. По-яко или поне със същата здравина!
- Но това означава, че някой просто е блъснал капаците с тежест и сила – пророни Дая –а не са удряни.
- Двата задни прозореца, са били разбити, а не просто насилени. Като удряни с чук и са станали на парчета – отвърна Кора – нацепени са както рамките, така и самите летвички-щори.
- Значи може би съществата не са едно или четири, – елфаната поклати замислено своята красива като цвете глава – а две?
- Възможно е, ин Майме! Но е възможно и убиецът да не е блъскал по капаците с телата на децата, а да ги е ползвал като млатило.
- Майчице Изида – финните, бели пръсти на елфаната затиснаха малките й, пълни устнички, а тя цялата се олюля. Нейните дълги, заострени нокти, които така красиво подчертаваха всеки жест на крехките й длани, сега само привлякоха вниманието на околните към разтърсващото я треперене.
Кора я погледна разбиращо. Това беше едва първото й местопрестъпление.
- Ако ще повръщаш, излез отвън. Не се стеснявай, така ще ти олекне.
- Представих си как е сторено... последното ти предположение!
- Умът и въображението в момента ти пречат.
- Добре, Кора – Дая също премина неволно на "ти", притвори с тежки клепки големите си, прекалено изразителни очи и преодоля пристъпа на гадене:
- Сега какво?
- Честно казано, не знам. Но може би трябва да привикаме в селото всички семейства, които живеят отдалечено извън очертанията му. Всички нападения са станали извън него, нали?
- Доколкото помня, е точно така. – съгласи се елфаната, след което се усмихна с цялата разтапяща топлина на личността си – Ти си гениална, Кора!
- Благодаря – отвърна похвалената, но не издаде външно как й е подействал искреният комплимент на елфаната – време е да се връщаме обратно в селото. Освен ако няма да оглеждаш още нещо.
- Не, мисля че свършихме тук.... За сега! Съгласна съм да побързаме обратно, понеже искам да поговоря с жриците на Алфанна.
* * *
Дая загуби известно време, докато мислено подреди впечатленията си и прецени кои подробности заслужават по-внимателно запомняне, тъй че да ги отбележи достатъчно прецизно в дневника си. След това обходи за последно помещението и се загледа в стената около задните прозорци – опита се да разбере дали наистина някой е използвал отвътре човешки тела като млатило върху разбитите им капаци. Помисли си, че при такива удари човешката плът неизбежно е закачила стената около прозореца и трябва да има подобни следи – и да имаше обаче, тя не ги откри. Дори извика Карасса и господин Ловеца на помощ, обяснявйки им какъв тип следа търси. Те огледаха внимателно мястото, но не откриха следи по стената около задните прозорци, указваща че някой е използвал жертвите като млатило по капаците. Провериха дори вътрешните повърхности на дупките в стената, каквито всъщност представляваха прозорците, ако им свалиш капаците.
Нищо! Нямаше нищо, което да обясни защо тук повредите са различни в сравнение с тези на предния прозорец и врата.
Накрая се предаде пред все по-настойчивите намеци на спътиницте си, че е време да тръгват обратно към селото.
Предстоеше толкова много работа за вършене... а нощта тепърва идваше!
Последна промяна от cherno_slance на чет ное 26, 2009 9:02 pm, променено общо 6 пъти.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
На връщане групата бързаше, подтиквана от местните. Оказаха се прави, защото слънцето сякаш избърза в последната част от пътя си, за да стигне до хоризонта. Сигурно за местните беше нормално по това време на годината.
Малко, преди да стигнат обратно до селото, на почти същото разстояние, накаквото бяха при срещата с празнуващите, забелязаха кулата. Около нея се беше понесъл ореол от пернати черни тела, или поне изглеждаха таквиа в светлината на залязващото Светило. Птиците обикаляха жилището си, както им беше казано, че ще става редовно.
Още една обичайна гледка за местните, явно. А зад тях, далеч по пътя, от който бяха дошли от Здравостан, се чу воят на вълк, или може би - глутница. Това вече привлече вниманието на всички без изключение, включително муленцето на дърводелеца.
Малко, преди да стигнат обратно до селото, на почти същото разстояние, накаквото бяха при срещата с празнуващите, забелязаха кулата. Около нея се беше понесъл ореол от пернати черни тела, или поне изглеждаха таквиа в светлината на залязващото Светило. Птиците обикаляха жилището си, както им беше казано, че ще става редовно.
Още една обичайна гледка за местните, явно. А зад тях, далеч по пътя, от който бяха дошли от Здравостан, се чу воят на вълк, или може би - глутница. Това вече привлече вниманието на всички без изключение, включително муленцето на дърводелеца.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Господин Рикардо,...
В далечината се чу вълчи вой... или поне така се надяваше свещенослужителя. Тръпки преминаха по тялото му и сякаш веселбата замръкна за кратък период от време.
Разговорът между Рикардо и Раел бе прекъснат от някакъв селянин,който прошепна нещо в ухото на свещеника:
-Господине, двете дами се връщат от разследването си.
-Благодаря ти...а,господин, Рикардо,утре ще продължим с наия разговор... Наздраве!
Мерничарят повдигна чашата си и отпи без да се сбогува с Раел. През това време жрецът се запъти към Кора и Дая. Видя ги,придружени от останалата част от групата.
-Кора,Дая... Трябва да говоря с вас. Много е важно! Мисля,че имам някакви улики.
В далечината се чу вълчи вой... или поне така се надяваше свещенослужителя. Тръпки преминаха по тялото му и сякаш веселбата замръкна за кратък период от време.
Разговорът между Рикардо и Раел бе прекъснат от някакъв селянин,който прошепна нещо в ухото на свещеника:
-Господине, двете дами се връщат от разследването си.
-Благодаря ти...а,господин, Рикардо,утре ще продължим с наия разговор... Наздраве!
Мерничарят повдигна чашата си и отпи без да се сбогува с Раел. През това време жрецът се запъти към Кора и Дая. Видя ги,придружени от останалата част от групата.
-Кора,Дая... Трябва да говоря с вас. Много е важно! Мисля,че имам някакви улики.
Всеки хубав миг ще бъде бавно погълнат от мракът и тъмнината на вечността...
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Местните кимнаха на свещеника, после дърводелцът се обърна към тях и зирази общото им становище.
-Ние, доколкото виждам, не ви трябваме повече. С ваше позволение, ще се приберем при семействата си!
След това тримата се поклониха и се разпръснаха.
-Ние, доколкото виждам, не ви трябваме повече. С ваше позволение, ще се приберем при семействата си!
След това тримата се поклониха и се разпръснаха.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Кора повдигна леко вежди, питайки се първоначално дали продължава да се сърди на свещеника. Но Дая не пое инициативата, оставяйки на жената малък избор. Дано поне информацията да си заслужава:
- Да, отче?
- Да, отче?
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
-Докато вие разследвахте,аз се замислих за онзи лудия-Собе. Реших,че може да знае нещо. Оказа се,че по някакъв начин той е предизвикал силно гневът на мелничаря и главиня ковач та те са го пребили много жестоко. Възможно е той да е видял нещо,което не трябва... Утре ще се видя с ковача,а преди малко говорих и с мелничаля. Той каза,че мъжете, които отишли да се погрижат за телата, се били напили до един същата вечер. Това навежда ли ви на някоя мисъл? Също ще съм щастлив да ме информирате открихте ли някакви улики,следи или нещо подобно.
Всеки хубав миг ще бъде бавно погълнат от мракът и тъмнината на вечността...
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
- Много добре, говори с ковача. Ние не намерихме кой знае какви улики, отче, но не мога и да кажа, че денят е бил изгубен. Искам да говоря с Тхак, началника на милицията, но мога да обобщя откритията по пътя. Предполагам знаеш къде да го намеря?
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
... 300 удара на сърцето по-късно Кора, Раел, Тирел и още част от групата забелязаха Тхак, който тъкмо помагаше на един попрекалил с виното местен да се добере до дома си. Кора довърши своя разказ пред свещеника, препоръча му да прочете протокола, който Дая възнамеряваше да пренесе на хартия с големи подробности, машинално поправи един кичур от косата си и поздрави началника на милицията:
- Добър вечер, началник Тхак - жената не се поклони, защото очевидно гигантът я приемаше за по-висшестояща от него. - Тъкмо се заврнахаме от огледа на местопрестъплението и искаме да обсъдим мерките за сигурност с вас. Имате ли нещо против?
- Добър вечер, началник Тхак - жената не се поклони, защото очевидно гигантът я приемаше за по-висшестояща от него. - Тъкмо се заврнахаме от огледа на местопрестъплението и искаме да обсъдим мерките за сигурност с вас. Имате ли нещо против?
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
-Нямам нищо против! - гигантът ссамо сви рамене, но движението на мускулите им, което последва, можеше да скъса повечето дрехи. Може и затова да ходеше без ръкави. - Момент да заведа съседа до тях и ще ви поканя в дома си. Той живее отсреща.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Не се наложи да чакат дълго, преди да бъдат въведени в къщата на гигнта. Домът му беше чист, спретнат и се отличваше с необичайно високи тавани, макар това да беше обяснимо предвид ръста на обитателя.
След като бяха въведени в стая, която вероятно служеше за всекидневна, Тхак покани гостите се да седнат, сам се разположи на един стол и ги подкани да започнат.
Кора предпочете да остане права и се усмихна нервно. Успехът на плана й зависеше изцяло от съгласието на гиганта, а ясно съзнаваше, че умението да убеждава не беше силната й страна. Би предпочела Дая да беше поела инициативата.
- Началник Тхак... както вероятно знаете... всички убийства са извършени в уединени ферми, извън територията на селото. - започна неуверено Кора. - Като обсъдихме това в групата - жест с ръка, обхващаш спътниците и, - решихме, че за тяхната безопсност ще е най-добре, ако бъдат временно настанени тук, в селото. Докато открием убиеца.
Имам убеждаване на 6, засега не го ползвам.
След като бяха въведени в стая, която вероятно служеше за всекидневна, Тхак покани гостите се да седнат, сам се разположи на един стол и ги подкани да започнат.
Кора предпочете да остане права и се усмихна нервно. Успехът на плана й зависеше изцяло от съгласието на гиганта, а ясно съзнаваше, че умението да убеждава не беше силната й страна. Би предпочела Дая да беше поела инициативата.
- Началник Тхак... както вероятно знаете... всички убийства са извършени в уединени ферми, извън територията на селото. - започна неуверено Кора. - Като обсъдихме това в групата - жест с ръка, обхващаш спътниците и, - решихме, че за тяхната безопсност ще е най-добре, ако бъдат временно настанени тук, в селото. Докато открием убиеца.
Имам убеждаване на 6, засега не го ползвам.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Дая мълчаливо проследи как Кора излага молбата си и неволно впери очи в слушателя на човешката жена. Огромният мъж търпеливо чакаше нейната спътница да довърши молбата си, макар че смисълът на исканото беше очевиден. Изглеждаше съвсем разбираемо да се изпълни такова молба, особено в предвид довода на Кора – но оставаше въпросът как ще се осъществи това, какви трудности би трябвало да се преодолеят. Нещата не опираха само до това, че хората трябва да бъдат спрени навреме, преди тръгването за домовете им извън селището. Оставаше въпросът къде ще бъдат настанени, как ще вършат ежедневните си задължения, занемаряването на оставените без надзор имоти и тъй нататък. От друга страна, тъкмо за това се обръщаха към него, а не към кмета на селото:
- Началник Тхак, - тя неволно вирна брадичка в израз на самоувереност, но заради разликите в ръста просто погледна огромния мъж в очите – искането ни може да се окаже напразно усилие. При това ще причини неимоверни трудности и неудобства на вашите съседи. Възможно е дори да се окаже напразно... но ако успеем да спасим дори едно семейство, значи това усилие си е струвало. Вярвам, че ще ни разберете, защото самият вие носите отговорност за живота на съселяните си. Убедена съм, че сте обмисляли какво да правите при наводнения, глад, тежка зима, набег на вражески войници през границата и разни други беди, за които с моя женски ум не се сещам.
------------------------------------------------
Тъй, ползвам убеждаването на Дая, с помощ от вече говорилата Кора
- Началник Тхак, - тя неволно вирна брадичка в израз на самоувереност, но заради разликите в ръста просто погледна огромния мъж в очите – искането ни може да се окаже напразно усилие. При това ще причини неимоверни трудности и неудобства на вашите съседи. Възможно е дори да се окаже напразно... но ако успеем да спасим дори едно семейство, значи това усилие си е струвало. Вярвам, че ще ни разберете, защото самият вие носите отговорност за живота на съселяните си. Убедена съм, че сте обмисляли какво да правите при наводнения, глад, тежка зима, набег на вражески войници през границата и разни други беди, за които с моя женски ум не се сещам.
------------------------------------------------
Тъй, ползвам убеждаването на Дая, с помощ от вече говорилата Кора
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Тхак изпъшка. Понечи да им откаже. След това помисли още веднъж, докато Дая го гледаше миловидно, а Кора - настоятелно. Прокара ръка през гривата си.
-Вижте, не споря, че сте прави. Въпросът е, как ще убедите моите съселяни? Аз не мога да взема такова решение от името на всички, не съм владетел на тези земи. Милицията, ако това мислите, не ми дава право да командвам членовете й, просто ги уча и отговарям да минават редовните инспекции на въоръжението... не, че имаме всяка година, но когато дойдат, моя работа е всички брони д са излъскани, орътжията смазани и хората да изглеждат представително в тях. За друго, говорете със старейшините. Аз мога да кажа мнение, но това е горе-долу, всичко. А те юе питат кой ще храни всички в селото. За нивите трябва да се грижи някой, животните да се поят и извеждат. Някои фамилии живеят извън селото от десетилетия. Тях трябва да убедите, не мен!
-Вижте, не споря, че сте прави. Въпросът е, как ще убедите моите съселяни? Аз не мога да взема такова решение от името на всички, не съм владетел на тези земи. Милицията, ако това мислите, не ми дава право да командвам членовете й, просто ги уча и отговарям да минават редовните инспекции на въоръжението... не, че имаме всяка година, но когато дойдат, моя работа е всички брони д са излъскани, орътжията смазани и хората да изглеждат представително в тях. За друго, говорете със старейшините. Аз мога да кажа мнение, но това е горе-долу, всичко. А те юе питат кой ще храни всички в селото. За нивите трябва да се грижи някой, животните да се поят и извеждат. Някои фамилии живеят извън селото от десетилетия. Тях трябва да убедите, не мен!
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
- В такъв случай ни помогнете, тъй че по-бързо да се срещнем със старейшините. Докато са още тук хората, живеещи извън селището. - елфаната инстинктивно почувства, че дребното й телце я прави съвсем да прилича на дете в очите на огромния събеседник, особено както е седнала. Тя неволно се изправи на дългите си нозе и прибра назад раменете си, вирвайки брадичка - в поза, която привидно противоречеше на умолителните нотки в сребърното й гласче:
- Без вашата помощ дори не ще съберем навреме старейшините на селото ви, какво остава да говорим с тях, началнико Тхак. В името на обичта ви към вашите съселяни, помогнете ни да съберем мъдреците ви и ги убедим. И то навреме!
Гиганът нищо не каза, тъй че тя впи зеници в неговите, като леко отвори очи повече от нормалното, на границата с доловимото:
- Оставете на мен да ги убедя, само съберете навреме тези, които имат тежест пред останалите. Необходима ми е торба, в която ще ми съберете парчета сорово, прясно месо, остатъци от готвеното на пира или нещо подобно. Трябва да ми го дадете преди разговора със страрейшините. Ще можете, нали?
-------------------------------------------------------
Тъй като вече е убеден в разумността на искането, второ убеждаване да помогне не е необходимо. В случая Дая му предлага начин, по който може да изпълни готовността си за помощ.
- Без вашата помощ дори не ще съберем навреме старейшините на селото ви, какво остава да говорим с тях, началнико Тхак. В името на обичта ви към вашите съселяни, помогнете ни да съберем мъдреците ви и ги убедим. И то навреме!
Гиганът нищо не каза, тъй че тя впи зеници в неговите, като леко отвори очи повече от нормалното, на границата с доловимото:
- Оставете на мен да ги убедя, само съберете навреме тези, които имат тежест пред останалите. Необходима ми е торба, в която ще ми съберете парчета сорово, прясно месо, остатъци от готвеното на пира или нещо подобно. Трябва да ми го дадете преди разговора със страрейшините. Ще можете, нали?
-------------------------------------------------------
Тъй като вече е убеден в разумността на искането, второ убеждаване да помогне не е необходимо. В случая Дая му предлага начин, по който може да изпълни готовността си за помощ.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
"Милицията, ако това мислите, не ми дава право да командвам членовете й..." Кора стоеше насред стаята като вцепенена. Мислите й внезапно се понесоха в странна посока. Паоло не беше ли член на милицията? Какво им беше казал той? Че Тхак е най-добрият му приятел? Не, не беше това. Някакъв друг спомен, незнайно защо тревожен, се бе заформил в дъното на съзнанието й и се опитваше да изплува на повъпрхността. Щеше да се сети всеки момент. Имаше чувството, че ако затвори очи, картината ще се появи направо от вътрешната страна на клепачите й. Трябва да се напрегне още малко...
Изведнъж, отнякъде се чу бухал. Беше толкова неочаквано и някак... зловещо, че Кора я побиха тръпки. Това беше!*
- Някой виждал ли е Пало? Къде живее той? - изрече Кора на един дъх, макар да предусещаше отговора и на двата въпроса. Демоните го взели, беше твърде късно. Трабваше да се сети по-рано, трябваше...
Като обезумяла жената приближи гиганта и стисна дрехата на рамото му. Лицето му изказваше изненада и крайно объркване, но Кора трябваше да се увери с очите си:
- Трябва ми кон! Трябва да стигна до дома на Паоло!
[sblock="*"]В същото време Паоло приближи Тхак и посика разрешение да си ходи до тях. Беше му странно, че жена му и дечурлигата не са дошли и се притесняваше, че някой може да се е разболял. Най-вероятно баща му - въпреки, че и на русокосите се случва понякога, повечето болести ги избягват. За сметка на това само силните духове на болести смеят да се захванат с тях, така че когато се разболеят, е тежко. От всяко положение си беше повод за притеснение.[/sblock]
Изведнъж, отнякъде се чу бухал. Беше толкова неочаквано и някак... зловещо, че Кора я побиха тръпки. Това беше!*
- Някой виждал ли е Пало? Къде живее той? - изрече Кора на един дъх, макар да предусещаше отговора и на двата въпроса. Демоните го взели, беше твърде късно. Трабваше да се сети по-рано, трябваше...
Като обезумяла жената приближи гиганта и стисна дрехата на рамото му. Лицето му изказваше изненада и крайно объркване, но Кора трябваше да се увери с очите си:
- Трябва ми кон! Трябва да стигна до дома на Паоло!
[sblock="*"]В същото време Паоло приближи Тхак и посика разрешение да си ходи до тях. Беше му странно, че жена му и дечурлигата не са дошли и се притесняваше, че някой може да се е разболял. Най-вероятно баща му - въпреки, че и на русокосите се случва понякога, повечето болести ги избягват. За сметка на това само силните духове на болести смеят да се захванат с тях, така че когато се разболеят, е тежко. От всяко положение си беше повод за притеснение.[/sblock]
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Тхак гледаше елфаната странно.
-Да, забелязах, че не хапнахте, но защото точно алангле ви се прияде изведнъж, и толкова спешно? Сигурна ли сте, че сте добре и да извикам ли някоя жена?
В този момент Кора се нахвърли и окончателно го обърка.
-Сигурна ли сте, че няма да си счупите врата, да яздите в тъман доба? Аз не бих опитвал...и защо Паоло? Нещо лошо ли е направило момчето?
-Да, забелязах, че не хапнахте, но защото точно алангле ви се прияде изведнъж, и толкова спешно? Сигурна ли сте, че сте добре и да извикам ли някоя жена?
В този момент Кора се нахвърли и окончателно го обърка.
-Сигурна ли сте, че няма да си счупите врата, да яздите в тъман доба? Аз не бих опитвал...и защо Паоло? Нещо лошо ли е направило момчето?
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
Раел набрюдаваше странните изблици на Кора и другата им спътница,но не сваляше поглед и от Тхак. Странно се държаха двете... Какво бяха прозрели... Мислите му бяха прекъснати от Кора.
- Трябва ми кон! Трябва да стигна до дома на Паоло!-извика Кора.
-В името на Орим,какво става? Кора? Дая?
Беше време да получи отговор. Надяваше се да има такъв...
- Трябва ми кон! Трябва да стигна до дома на Паоло!-извика Кора.
-В името на Орим,какво става? Кора? Дая?
Беше време да получи отговор. Надяваше се да има такъв...
Всеки хубав миг ще бъде бавно погълнат от мракът и тъмнината на вечността...
- Cocaine
- Гвардеец
- Мнения: 694
- Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
- Местоположение: София
- Контакти:
- Нещо лошо? Може би вече се е случило. Живее извън селото, нали? Когато дойдохме се притесни... че семейството му не го посреща! Навън има убиец! - Кора изрече всичко това с резки паузи между изреченията, при които се поемаше дъх. Очевидно не можеше да се справи с прилива на адреналин. Мислите й също бяха в пълен безпорядък, като че не можеше да реши дали иска да види Паоло невредим, или мъртъв, в който случай щеше да разполага с пресни следи и сериозни доводи пред старейшините.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Тхак се прокашля деликатно. Звукът напомняше на деряща се стара кожа, чупещи се стари дървени предмети и скърцането на камък в камък...
Или просто другите в стаята бяха превъзбудени.
-А вие сигурни ли сте, че искате да тръгвате още сега? Може да счупите някой крак на конете в тъмното. По-лошото е, че ако това се слчуи, падането може да счупи и вашите вратове. А може и просто някое от хлапетата на Паоло да е болно. Нищо необичайно, но ще обясни липсата им... та, сигурни ли сте? Имам предвид, напълно сигурни? Ако да, аз поне бих ви посъветвал да чакате изгреа, или да ходите пеш!
Или просто другите в стаята бяха превъзбудени.
-А вие сигурни ли сте, че искате да тръгвате още сега? Може да счупите някой крак на конете в тъмното. По-лошото е, че ако това се слчуи, падането може да счупи и вашите вратове. А може и просто някое от хлапетата на Паоло да е болно. Нищо необичайно, но ще обясни липсата им... та, сигурни ли сте? Имам предвид, напълно сигурни? Ако да, аз поне бих ви посъветвал да чакате изгреа, или да ходите пеш!
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife