ВИ 1: Старейшините
Модератор: Асен
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
ВИ 1: Старейшините
Дая нямаше проблеми да намери старейшините. Имаше проблеми да ги накара да разберат какво казва, но това можеше да се очаква. Не бяха пияни само някои от децата и младежите, на които не се позволяваше да опитват алкохол. Принципно.
Събирането им на едно място се оказа също толкова тежка задача. В крайна сметка дамата осъзна, че може или да си говори с тях един по един, или ще й трябва помощ, за да ги събере, или трябваше да ги ибеди, че някой ще умре утре рано сутрин. Предполагаше, че ако умиращият ще пищи, това би се оказало важен аргумент.
Събирането им на едно място се оказа също толкова тежка задача. В крайна сметка дамата осъзна, че може или да си говори с тях един по един, или ще й трябва помощ, за да ги събере, или трябваше да ги ибеди, че някой ще умре утре рано сутрин. Предполагаше, че ако умиращият ще пищи, това би се оказало важен аргумент.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
След известен размисъл, Дая осъзна, че е по-добре да говори със старейшините един по един, започвайки от най-малко пияния.
ИИ Къде може да го намери, колко малко е пиян, някакво описание, и т.н ИИ
ИИ Къде може да го намери, колко малко е пиян, някакво описание, и т.н ИИ
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Дая нямаше как да разбере дали намереният е най-малко пияният, или не, но не изглеждаше прекалено пиян. Като цяло.
Старецът на почтена възреаст беше един от тези, които бяха видели на общата маса, разбира се - в огрната й част. За неин късмет, успя да сфокусира поглед без особено усилие и дори помнеше нещо от етикецията.
-Какво мога да помогна, дево... така де... госпожо Кора?
Нищо в облеклото на белокосия мъж на стреден ръст , притежаващ дълга брада и пет (доколкото Дая можеше да преброи в полумрака) косъма на темето не подсказваше с кавко точно се е занимавал на младини. Носеше обикновени кожени дрехи, щавени, в добро състояние - ако се изключеха няколкото нови и едно-две стари петна от вино, по които Дая заключи, че вероятно е вдовец.
Старецът на почтена възреаст беше един от тези, които бяха видели на общата маса, разбира се - в огрната й част. За неин късмет, успя да сфокусира поглед без особено усилие и дори помнеше нещо от етикецията.
-Какво мога да помогна, дево... така де... госпожо Кора?
Нищо в облеклото на белокосия мъж на стреден ръст , притежаващ дълга брада и пет (доколкото Дая можеше да преброи в полумрака) косъма на темето не подсказваше с кавко точно се е занимавал на младини. Носеше обикновени кожени дрехи, щавени, в добро състояние - ако се изключеха няколкото нови и едно-две стари петна от вино, по които Дая заключи, че вероятно е вдовец.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Елфаната подтисна въздишката си и си даде сметка, че в момента отново преценя човеците през своята гледна точка. Спомни си думите на Тирел от предната вечер и се опита да види съществото пред нея през собствените му очи. В резултат внезапно осъзна, че е несправедлива в неприрязънта си, защото неговия живот е кратък, изпълнен с болести, безмислени лишения и това ужасяващо деформиране към естествения край на съществуването му. Всички тези тегоби не оправдаваха прекаляването му с евтиното и силно пиво, но поне обясняваха желанието му да се отпусне и забрави положението си на всяка цена, поне за момент.
- Съжалявам, че ще ви разваля празничното настроение, но ви търся заради нещо тревожно. След огледа на последното убийство с моите спътници разбрахме, че жертви на нападенията са само къщи извън селото. Ето защо с властта, дадена ми от боен генерал виконт Карино, изисквам всичките ви съселяни да останат в пределите на селото. Пратете мъже с факли, които да върнат вече тръгналите за домовете си извън селото!
ИИ Дая следи дали думите й "отрезвяват" стареца или има нужда от убеждаване да отиде и да си излее кофа студена вода на главата.
- Съжалявам, че ще ви разваля празничното настроение, но ви търся заради нещо тревожно. След огледа на последното убийство с моите спътници разбрахме, че жертви на нападенията са само къщи извън селото. Ето защо с властта, дадена ми от боен генерал виконт Карино, изисквам всичките ви съселяни да останат в пределите на селото. Пратете мъже с факли, които да върнат вече тръгналите за домовете си извън селото!
ИИ Дая следи дали думите й "отрезвяват" стареца или има нужда от убеждаване да отиде и да си излее кофа студена вода на главата.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Старецът я погледна с леко плуващ поглед, но говореше достатъчно ясно.
-Да пратим, казвате... това можем. Защото е опасно, казвате, а аз ви вярвам, защото все пак, сам виконтът ви е пратил! Но ако пратим хора да събират тръгващите си, тях кой ще ги пази? Или злата сила не гони тези, които живят по начало тук?
-Да пратим, казвате... това можем. Защото е опасно, казвате, а аз ви вярвам, защото все пак, сам виконтът ви е пратил! Но ако пратим хора да събират тръгващите си, тях кой ще ги пази? Или злата сила не гони тези, които живят по начало тук?
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
- Не мога да ви дам съвет за това, човешки старейшино, понеже въпросите на военното дело са ми непонятни. - Дая направи съзнателна, доловима пауза, след което допълни - Може би е добра идея да съберете всички жени и деца в две, три съседни къщи под закрилата на най-силните мъже. Така ще останат достатъчно люде за отрядите, които ще върнат живеещите извън селото... Но не знам колко изпълним е този мой съвет.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Старейшината, съвсем очевдно, реши че Дая е пиняа като елф на празника на виното.
-Звучи ми невъзможно, освен ако не знаете със сигурност, че ще ни нападнат до няколко часа. Другото... хм, трябва да го обмисля и да се консултирам с още някого от съвета. Чакайте ме тук.
След което се обърна и тръгна да излиза.
-Звучи ми невъзможно, освен ако не знаете със сигурност, че ще ни нападнат до няколко часа. Другото... хм, трябва да го обмисля и да се консултирам с още някого от съвета. Чакайте ме тук.
След което се обърна и тръгна да излиза.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
- Г-не, желая да участвам в разговорите, които ще водите с останалите старейшини. - елфаната изрече последното с напълно невинен тон, но въпреки това човекът реагира като на обида. Той се обърна, изгледа я от главата до петите и сякаш предъвка нещо, дето не е за казване. Чак след това промърмори:
- На Съвета не припарват чужди хора... и жени... а пък людете на господаря Корино си знаят мярката на сянката... щот, таквоз - възрастният мъж изтрезняваше със всяка своя дума - ний сме свободна община. Земята си е наша, таквоз, сами решаваме за каквото ни боде!
- Но сами сте помолили са помощ боен генерал виконт Корино, нали?
- Абе така е... ама не може така... на нашия съвет... човек на бащицата Корино... - дядото поклати глава решително, макар и малко завалено - Тц..
- Дори за да ме изслушате? - Дая осъзна пълния смисъл на думите си миг след тяхното изричане. Проумя причината за словесното разминаване и се усмихна:
- Не желая участие във взимането на решението ви. Нито присъствие, докато гласувате. Нека кажа каквото е нужно и всеки от вас ми зададе въпрос, какъвто счете за нужен. После ще се оттегля и нека мъдростта на годините озари умовете ви.
- Хм, така може - почеса се по темето събеседникът й - Тъй си е правилното. Обаче отсега ще река, че тая работа с пращането на хора в тъмното не ми харесва.
- Прав сте, трябва да има по-разумен начин. Всъщност какво правите, когато има опасност за цялата местност. Когато сте забелязали вражески войници, прииждане на реката и от този род?
- Ми палим един по-особен огън, дето Тхак го е стъкмил за такива случаи... Ама и да го видят, тия дето живеят извън селото... я дотичат, я не.
- Дори и едно семейство да предпазим, усилието ще си е струвало. Дори не е нужно идването им насам. Достатъчно е да са нащрек тази нощ - елфаната му усмихна като на недоверчиво дете - Така че водете ме при останалите старейшини.
ИИ Асене, ако нещо не ти харесва в репликите на старейшината, режи и кълцай на воля ИИ
- На Съвета не припарват чужди хора... и жени... а пък людете на господаря Корино си знаят мярката на сянката... щот, таквоз - възрастният мъж изтрезняваше със всяка своя дума - ний сме свободна община. Земята си е наша, таквоз, сами решаваме за каквото ни боде!
- Но сами сте помолили са помощ боен генерал виконт Корино, нали?
- Абе така е... ама не може така... на нашия съвет... човек на бащицата Корино... - дядото поклати глава решително, макар и малко завалено - Тц..
- Дори за да ме изслушате? - Дая осъзна пълния смисъл на думите си миг след тяхното изричане. Проумя причината за словесното разминаване и се усмихна:
- Не желая участие във взимането на решението ви. Нито присъствие, докато гласувате. Нека кажа каквото е нужно и всеки от вас ми зададе въпрос, какъвто счете за нужен. После ще се оттегля и нека мъдростта на годините озари умовете ви.
- Хм, така може - почеса се по темето събеседникът й - Тъй си е правилното. Обаче отсега ще река, че тая работа с пращането на хора в тъмното не ми харесва.
- Прав сте, трябва да има по-разумен начин. Всъщност какво правите, когато има опасност за цялата местност. Когато сте забелязали вражески войници, прииждане на реката и от този род?
- Ми палим един по-особен огън, дето Тхак го е стъкмил за такива случаи... Ама и да го видят, тия дето живеят извън селото... я дотичат, я не.
- Дори и едно семейство да предпазим, усилието ще си е струвало. Дори не е нужно идването им насам. Достатъчно е да са нащрек тази нощ - елфаната му усмихна като на недоверчиво дете - Така че водете ме при останалите старейшини.
ИИ Асене, ако нещо не ти харесва в репликите на старейшината, режи и кълцай на воля ИИ
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
-А, чакай да ги събера!- изхъмка първо човекът. - Ама първо ще мина да пална оная клада... а, да, как няма да ходя лично! Герооолд!
Дотичалият кой знае откъде младеж с къдрава руса коса изслуша инструкциите, целуна почтително ръка на .. дядо си? Прадяддо си? Преди Дая да определи, беше изчезнал.
-А като ги събера, ще ви извикаме. Къде ви настаниха, при вдовицата Филиба ли?
Дотичалият кой знае откъде младеж с къдрава руса коса изслуша инструкциите, целуна почтително ръка на .. дядо си? Прадяддо си? Преди Дая да определи, беше изчезнал.
-А като ги събера, ще ви извикаме. Къде ви настаниха, при вдовицата Филиба ли?
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
- Всъщност никъде - отвърна безметежно елфаната - Така че ще ви помоля да уредите и тази подробност. Моля ви само за едно - настанете мен и спътниците ми в обща сграда, в която можем свободно да влизаме и излизаме. Така няма да разстройваме и живота на вашите сънародници в селото.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
- Не бих желала да притеснявам почитаемата вдовица Фелибе с присъствието на многочислена група като нашата. - Дая за момент наистина се почувства неудобно - В краен случай може да се разпределим на две и повече места. В такъв случай обаче искам да съм сигурна, че ще има подслон за всичките ми спътници.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
-А, няма опасност - тя не се притеснява лесно! - изхихика той в отговор, докато се отдалечаваш. - Ей-онази къща там е. Само й кажете, че от съвета са казали да ви настани. Та ще се погрижи.
Скоро след това Дая видя и запаления огън.
Вдовицата се оказа относително млада, добре изглеждаща и беше първият човек, който не се зарадва особено да види Дая. Всъщност, на нея се зарадва, но се замисли колко общо ще станат...
Е, за тази нощ изглеждаше, че всички са си намерили къде да спят, по един или друг начин, така че двете жени имаха пълната възможност да клюкарстват, да обсъдят местните и вкуса на предложеното от домакиянта вино, реколтата от зеле, новите жрици на Алфанна, политическото положение в Централния съюз и какъв пияница е кралят на Западния, или каквото още си решаха. Оказа се, че вдовцата, която също беше жрица на богинята на лечението и любовта, дори знае някои слухове за столичния жиовт, вероятно донесени при посещения в по-големи храмове в най-близкия град.
Скоро след това Дая видя и запаления огън.
Вдовицата се оказа относително млада, добре изглеждаща и беше първият човек, който не се зарадва особено да види Дая. Всъщност, на нея се зарадва, но се замисли колко общо ще станат...
Е, за тази нощ изглеждаше, че всички са си намерили къде да спят, по един или друг начин, така че двете жени имаха пълната възможност да клюкарстват, да обсъдят местните и вкуса на предложеното от домакиянта вино, реколтата от зеле, новите жрици на Алфанна, политическото положение в Централния съюз и какъв пияница е кралят на Западния, или каквото още си решаха. Оказа се, че вдовцата, която също беше жрица на богинята на лечението и любовта, дори знае някои слухове за столичния жиовт, вероятно донесени при посещения в по-големи храмове в най-близкия град.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-
- Аша'ман
- Мнения: 1333
- Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
- Местоположение: burgas
Залезът постепенно се превърна в топла и ласкава тъмнина, дъхава от летни треви. Тих водопад от щурчови гласчета преля в дълбоката тишина на спящия свят, а пеперуди с бледи крила запърхаха около свещта на масата. Една от малките гостенки дори кацна до капчица разлято вино и я докосна колебливо с хоботчето си. Сигурно реши, че е сладко като нектар и доволно изпърха с крилца, при което съзерцаващите я жени се засмяха леко, едновременно. Новият звук се разнесе из потъналата в мека полутъмнина стая – сладострастен и невинен в същото време, красив ромон на нежни гласове. Едната от тях докосна с нокът устните си, потрепнали в закачлива усмивка, и погледна премрежено към широко отворения прозорец. Няколко дъха съзерцава как Бялата Господарка наднича през него с кръглото си лице и мята було от светло сияние в стаята. Накрая се усмихна и поде с напевния си, омагьосващ глас:
Във винената капка
търкулната небрежно,
Луната се оглежда.
Под бялата й светлина
във бавно нетърпение
узрявал е черешовия плод
превърнат в тази капка вино.
Последната изящна строфа се отрони от певицата, а човешката жена я погледна очаровано и внезапно се засмя с прилепени една към друга устни – тихо и гърлено, някак мъркащо. В отговор изящната елфана я погледна с кротко покорство, приглади немирен кичур коса зад лявото си уше и се видя малкото му, заострено връхче, прилепнало към главата. Неволният жест на гостенката докара весели искри в очите на домакинята й:
- Ти си жадна. Нали, Дая?
- Не... аз... да, малко. Може ли да си долея?
- Аз ще ти налея. Нали сме жени, ще си прислужваме една на друга – засмя се вдовицата Фелибе и леко прехапа връхчето на езика си, докато се навеждаше с гърдите напред към бъклицата с вино. Погледна за миг надолу, отля в чашата на елфаната и същевременно протегна брадичка напред и настрани - в жест, съчетал женска самоувереност с момичешка пакостливост:
- Няма вино за тая жажда, гостенке. Аз съм простовата пред тебе, не хортувам толкова красиво, та за това казвам нещата простичко. Ти си жадна...
- Жадна съм – съгласи се елфаната – дълго боледувах, загубих спомени и даже умения... Станах неуверена и когато намерих хубав извор, не успях да отпия от него.
- Колко хубав ще да е бил тоя извор? – подкани я с любопитна усмивка човешката жена.
- Красив ми се стори – елфаната несъзнателно нацупи полуотворените си устни и протегна брадичка, повтаряйки огледално жеста на Фелибе – не толкова като външност, колкото заради ума и силата на душата.
- Е, кой е този недостъпник, тоя планински връх? – начумери се весело човешката жена – Сигурно е елфът от групата ви, нали?
- Не ... не е той...
- Е,еее – провлачи глезено вдовицата - не ставай лоша, казвай. Тука е такава скука... кажи де.
- Корино... – промълви Дая и допълни заради внезапно притихналата, втрещена човешка жена – макар че не е истинско влюбване. Просто ме заинтригува с пълното си безразличие към мен.
- Аха... всъщност какво значи заинтригува?
- Идва от думата заинтригуван – обясни послушно Дая – това е, когато изпитваш едновременно любопитство и привличане към някой или нещо.
- Аха... – кимна Фелибе и за няколко мига просто наблюдава безмълвно гостенката си. После внезапно избухна в щедър, разкошен смях, който смути елфаната.
- Какво има, нещо смешно ли казах? – гостенката мимо воля сложи събраните пръсти на лявата си длан пред устата, а това разсмя още повече домакинята й. Последната се овладя, приглади с ръце пламналите от смеха страни на лицето си и погледна развеселено към нея:
- Самият господар значи? Чувала съм че е студен като камък през зимата, а жена му е тиха и кротка жена... таквоз, невидима около него. Леден мъж.
- В него има стъкмена клада – възпротиви се елфаната – само ако позволи на своята съпруга или друга жена да запали огъня в сърцето му... но ти на това ли се смееше?
- Не, на друго – Фелибе се пресегна и отпи дръзка, голяма глътка от чашата си – като спомена за господаря и внезапно ми изплува на самата мен какво съм желаела да ти предложа. А като сложиш едното до другото, наистина става смешно...
- И какво е то? – попита меко, с любопитство Дая.
- Забрави... Не съм чак толкова щедра, хем е смешно... предлага ли се таквоз нещо на чужденка и то влюбена в самия господар! Къде ти?
- Вероятно... – елфаната втренчи огромните си като на дете очи в изражението на вдовицата – ...си толкова щедра с мен, макар че не знам за какво, тъкмо понеже съм чужденка. Усещам, че искаш да ми предложиш нещо твое и се страхуваш, че ще ти го отнема...
- Четеш в сърцето ми като в отворена книга, нали Дая?
- Ти сама се откриваш за вътрешния ми взор, Фелибе... умираш от скука в това селище, нали?
- Има нещо такова. – вдовицата разсеяно прокара пръст по ръба на чашата си. На светлината на свещта ръката й се бялна красива и нежна, непривично изящна в сравнение с коравите длани на местните човешки жени, наречени селянки. Дая за миг се сепна, понеже домакинята й приличаше повече на нея, отколкото на собствените си сънароднички, калени в тежък, несвойствен за пола им труд.
- Ти родом от тук ли си? – попита тя с неочаквано отрезвял глас.
- Да, – финните пръсти на вдовицата продължиха да галят устието на чашата й - но на четири годинки ме дадоха на преминаваща лечителка. Тя се оказа жрица на Алфана и така тръгнах по широкия свят. После се влюбих в един дребен търговец и се оженихме. Той купи тази къща и умря, преди да забременея.
- Съжалявам. – елфаната се пресегна през малката софра и сложи своята мъничка длан върху тази на събеседницата си – Не съобразих, че при теб всеки въпрос за миналото ще води към тази загуба.
- Няма нищо – Фелибе се усмихна по онзи особен начин, който едновременно изразява прошка и благодарност за вниманието. Другата й ръка на свой ред легна върху протегнатата длан на елфаната – за момент останаха така, държейки се една друга в шепи.
- Ти си чудесна, Дая. Загубила си толкова много, но имаш силата да си добра с околните.
- Аз също ти се възхищавам, Фелибе. Загубила си толкова много, а усмивката в очите ти е прекрасна. Ти си красива.
- Аз и красива? Някога може и да съм била, но сега съм стара и грозна.
- Напротив, недокосната си от онази страшна болест, която наляга дълго живелите човеци.
- Но няма завинаги да е така – устните на домакинята се извиха в капризна, горчива чупка – а и преди това скуката ще ме довърши.
- Значи съм познала какво те мъчи?
- Така е, но това е особена скука. Идва като задух, наляга ме и изпадам в леност, в неподвижност. Уж не ме свърта на едно място, а нямам сили да сготвя или набера билки. В такива дни, ако дойдат болни, ги връщам и те се оплакват от мен на останалите ми посестрими от храма. Добре че богинята Алфанна е добра и ме разбира.
- В моя език имаме отделно название за твоето състояние, Фелибе. На човешки език се превежда като "безплодното време"
- Безплодно Време – Фелибе за момент се вгледа в нея с премрежен като на художник поглед, след което изведнъж се засмя звънливо, самоуверено, дръзко до безумие – Дая, ти си по-красива от мен, признавам го с поклон, с ръка на сърцето. Но... ако го загубя заради теб, значи никога не съм го имала...
- О, о! – Дая я погледна ококорено, след което примижа и се усмихна съзаклятнически – ще споделиш с мен свой любовник?
- Ами да, ще го направя! Това стъписва ли те?
- Защо, трябва ли?
- При нас, човеците, това е дръзко! – вдовицата отпи със затворени очи и недоловимо тихо се уригна, слагайки ръка пред устата си - А какви са ви обичаите там, в родината ти?
- Помня откъслечно! – веселите искри в очите на Дая изведнъж помръкнаха и тя въздъхна – Сещам се само, че на север жените и мъжете живеят в брак, но на юг дамите са повече от мъжете. Там двойките са временни, а после има бащинство до пълнолетието на детето.
- Я виж ти, колко мъдро.. и такова... сладострастно! И като стана дума за сладострастие... – Фелибе стана неуверено от стола си и с полутанцови, полузалитащи крачки отиде в съседната стая. Донесе от там тръстикова клетка с дремещ в нея гълъб – застана до прозореца, отвори вратичката и разтръска кафеза. Птицата се стресна, подскочи на перваза и след миг изпърха с криле в тъмното небе.
- Летят ли нощем? Мислех, че не могат? – изуми се елфаната, но вдовицата сви рамене.
- Този лети... – ръцете й притвориха капандурите и в стаята стана тъмно, залято от полусенките на слабата свещ - ...пък и гълъбарникът му е наблизо.
* * *
Половин свещ по-късно прихлопна врата някъде от задната страна на къщата и после в стаята влезе висок, широкоплещест човек с обръсната до голо глава. Пристъпи с уверената крачка на често канен мъж – небрежно, с отворена наполовина риза. В горещината на лятната нощ масивното му тяло донесе със себе си мириса на вино, река, брашно... на капки пот, изпъстрили като роса гъстите косъмчета на мускулестите му гърди. Непознатият прекрачи към тях и постави на масата същия гълъб, който домакинята изтръска преди малко от клетката му:
- Повика ме, вдовице Джовани?
- О,оо, Рикардоооо.... Не бъди толкова сериозен! – човешката жена махна с ръка, но се получи по-скоро като разперване на пръстите – Отпусни се!
- Да се отпусна казваш? – строгите ъгълчета на устата не се разчупиха, ала в тъмните му очи изведнъж пробляснаха искрици – Първо ще трябва да ви настигна в почерпката?
- Нима? – Фелибе изрече въпроса бавно, целувайки устните си една в друга – Откога пиеш подсладено като сироп вино?
- Откакто по никое време красиви жени ме черпят с него! – мъжът изрече това с равнодушен тон, но се усети как отвръща на закачката. Наблюдаващата отстрани елфана не каза нищо и той се обърна директно към нея:
- Значи вие и спътниците ви ще спят в тази къща. – той й кимна – добър избор.
- Единият от старейшините ни прати при лейди Фелибе.
- Лейди Фелибе? – мъжът за момент остана безизразен, след което изведнъж усмивката преобрази цялото му лице. Само до преди миг почти надменно в мъжката си непроницаемост, то изведнъж стана топло, красиво, обещаващо много неща...
- Видя ли, дамата отгатна истинската ми същност – изкиска се тихичко домакинята и дъхът й се заигра с потрепващото пламъче на свещта между тях – а ти все не вярваш, че съм укрила се от света благородничка.
- Че защо ми е да отричам... – той отпи от чашата си, след което доля на себе си и своите събеседнички – Ние всички сме Кралици и Крале...
- Принцове, изтънчени дами и бляскави рицари... – допълни неволно Дая, но другата жена я прекъсна.
-... Поети, предатели, светици и курви... - завърши стиха Фелибе и сложи пръст върху устните на очудената елфана, намигна й – Това са селските думи на песента, не ни обръщай внимание.
- Как бих могла да не ви обръщам внимание – елфата отново приглади изящно дълъг, ала непокорен кучур от косата си. Деликатните й пръсти неволно докоснаха заостреното връхче на дясното ушенце:
- Трябва да се видите отстрани двамата – тя несъзнателно облиза с език устните си – седите заедно от няколко дъха, а вече се стрелнахте толкова пъти с поглед... Ако не се намирах тук, Фелибе щеше да сложи ръката си в твоята, господин Рикардо.
- Може и без господин. Само един мелничар съм – мъжът се усмихна едва, едва, а погледа му се впи в огромните, сини езера на даените очи.
- Простете тогава, не исках да прозвучи като подигравка. Нарекох ви така в израз на уважение – елфаната изпърха с мигли и наведе глава, уж за да вземе пивото си от масата. Усети тежкия поглед на мъжа върху себе си, докато се пресяга с бавно, сякаш течно движение и дланите й обгръщат чашата от двете страни... докато полека повдига съдината към устните си и доверчиво притваря тежките си клепки. Почувства с цялото си същество, че продължава да я съзерцава...
- Хм? – този полувъпросителен звук се оказа единствената реакция на едрия, мускулест мъж, който с видимо усилие извърна лице от елфаната към общата им домакиня – Наздраве, Фелибе.
- Наздраве на всички ни! – усмихна му се разкошно човешката жена – особено на теб, Рикардо! Ти дори не трепна, когато ни видя двете заедно....
- `Що, трябваше ли?
- Наистина, трябваше ли? – измърка вдовицата Джовани – нека попитаме госпожа Майме, ммм?
- Мисля, че господин Рикардо е твърде смел мъж – попитаната остави питието си на масата и се усмихна с полунаведено лице – за да се уплаши от две жени с палаво настроение. Не мислиш ли като мен, Фелибе
- О, да, той е смел, великодушен и тъй силен. Вече има тлъстинки около кръста, ала ръцете му още са яки като желязо. Пък трябва да видиш...
- ...Стегнатия му задник, нали Фелибе? – изкиска се Дая, която изведнъж осъзна, че е изпила почти колкото домакинята си. Стана й хубаво, горещо, усети как страните на лицето й изведнъж порозовяват...
- Момичета – изгъгна спокойния, самоуверен глас на трезвия мелничар – не сте сами двете. Не ме обсъждайте така!
- Прав си! – стрелна го с поглед човешката жена – някой неща са прекалено срамни... не... твърде красиви, за да се изричат на глас.
Тя погледна Рикардо по онзи недвусмислен начин, който не би могъл да се сбърка и в слабата светлина на потрепващата свещ. Виждайки изражението на вдовицата, Дая се протегна и с дъното на чашата си притисна фитила на пламъчето:
- В тоз час, излишни са всички слова....
* * *
[sblock="18+"]
Бялата Господарка отстъпи нощното небе на Сребърната си Сестра, а пък тя потъна зад снагата на облак и в стаята стана съвсем тъмно. Мек и топъл, женствен мрак, в който се чу допиране на устни, шумолене на дрехи и недоловимият звук от разпускане на коса, стояла в стегната прическа. Долови се усещане от движение, проскърцване на дъските под нечии масивни стъпки, последвани от други по-леки. В тишината на спящата къща изригна уж слабият звук от постилане на завивки върху пода, от лягане на нечии тела едно до друго.
А после - сподавено кискане на тънки гласчета, тихо мъжко изръмжаване и отново течният звук от допир на устни и гола плът. В тъмната стая се разнесе аромат на мускус, женска влага и пот. Мъжът донесе със себе си усещането за сапун и речна мокрота, за присъствието на твърдата си, мускулеста плът, която се сгорещява в мрака на стаята.
Неусетно лунната светлина се усили, прецеди се в стаята и превърна ласките на двете жени в лабиринт от преплетени нозе и длани, устни и притворени очи. Всяка от тях поиска мъжа за себе си и великодушно го отстъпи на другата – а той можеше да е смелчага, но все пак не им позволи да си подават същността му от ръка в ръка. Застана на колене, събори сънародничката си на хълбок и се сля нежно, но решително с нея. Същевременно придърпа деликатната елфана и ухапа с устни шията й, а тя сама се вкопчи в него като обгърна мускулестия му врат с малките си ръце. Така освободи едната му шепа и той плъзна пръстите си по гладкото й тяло, надолу покрай замайващото разширение от тънкото кръстче към извивките на бедрата... около нежната, лишена от косъмчета йони.
В отговор по-дребната жена потрепери и притисна към него разкошни гърди, твърде големи за малкото й телце. Прехапа езика му и го обгърна през кръста с невъзможно дългите си нозе. Увисна, вкопчена в него, но натежа колкото дете и той с лекота я удържа - а пък под нея сънародницата му с кискане го пусна от себе си и се обрърна с лицето си към бедрата му. После обаче размисли, защото го погали само с пръсти и длани, а устните й звучно, нежно просмукаха една по една даените бузки – като сочни, сладки праскови.
Няколко дъха по-късно шепите на Фелибе обърнаха играчката си към лоното на елфаната – заиграха се едновременно със слабините на мъжа и гостенката, мамейки единия от двамата да се предаде на другия. Рикардо сдържа порива си, но елфаната изстена тихо от предвкусване и нега, след което с влудяваща колебливост се отпусна върху молитвения му жезъл. Отново изохка и мелничарят я положи по гръб, усещайки как вдовицата ляга покорна и кротка до жената под него. Изръмжа от усилие да раздели вниманието си на две, но го стори – потърси с език небцето на Фелибе и в същото време се плъзна по гладката като алабастър кожа на елфаната, потъна между бедрата й.
.... Там, вътре
в слабините на едната
и устните на другата....
намери безвремие.
* * *
[/sblock]
Във винената капка
търкулната небрежно,
Луната се оглежда.
Под бялата й светлина
във бавно нетърпение
узрявал е черешовия плод
превърнат в тази капка вино.
Последната изящна строфа се отрони от певицата, а човешката жена я погледна очаровано и внезапно се засмя с прилепени една към друга устни – тихо и гърлено, някак мъркащо. В отговор изящната елфана я погледна с кротко покорство, приглади немирен кичур коса зад лявото си уше и се видя малкото му, заострено връхче, прилепнало към главата. Неволният жест на гостенката докара весели искри в очите на домакинята й:
- Ти си жадна. Нали, Дая?
- Не... аз... да, малко. Може ли да си долея?
- Аз ще ти налея. Нали сме жени, ще си прислужваме една на друга – засмя се вдовицата Фелибе и леко прехапа връхчето на езика си, докато се навеждаше с гърдите напред към бъклицата с вино. Погледна за миг надолу, отля в чашата на елфаната и същевременно протегна брадичка напред и настрани - в жест, съчетал женска самоувереност с момичешка пакостливост:
- Няма вино за тая жажда, гостенке. Аз съм простовата пред тебе, не хортувам толкова красиво, та за това казвам нещата простичко. Ти си жадна...
- Жадна съм – съгласи се елфаната – дълго боледувах, загубих спомени и даже умения... Станах неуверена и когато намерих хубав извор, не успях да отпия от него.
- Колко хубав ще да е бил тоя извор? – подкани я с любопитна усмивка човешката жена.
- Красив ми се стори – елфаната несъзнателно нацупи полуотворените си устни и протегна брадичка, повтаряйки огледално жеста на Фелибе – не толкова като външност, колкото заради ума и силата на душата.
- Е, кой е този недостъпник, тоя планински връх? – начумери се весело човешката жена – Сигурно е елфът от групата ви, нали?
- Не ... не е той...
- Е,еее – провлачи глезено вдовицата - не ставай лоша, казвай. Тука е такава скука... кажи де.
- Корино... – промълви Дая и допълни заради внезапно притихналата, втрещена човешка жена – макар че не е истинско влюбване. Просто ме заинтригува с пълното си безразличие към мен.
- Аха... всъщност какво значи заинтригува?
- Идва от думата заинтригуван – обясни послушно Дая – това е, когато изпитваш едновременно любопитство и привличане към някой или нещо.
- Аха... – кимна Фелибе и за няколко мига просто наблюдава безмълвно гостенката си. После внезапно избухна в щедър, разкошен смях, който смути елфаната.
- Какво има, нещо смешно ли казах? – гостенката мимо воля сложи събраните пръсти на лявата си длан пред устата, а това разсмя още повече домакинята й. Последната се овладя, приглади с ръце пламналите от смеха страни на лицето си и погледна развеселено към нея:
- Самият господар значи? Чувала съм че е студен като камък през зимата, а жена му е тиха и кротка жена... таквоз, невидима около него. Леден мъж.
- В него има стъкмена клада – възпротиви се елфаната – само ако позволи на своята съпруга или друга жена да запали огъня в сърцето му... но ти на това ли се смееше?
- Не, на друго – Фелибе се пресегна и отпи дръзка, голяма глътка от чашата си – като спомена за господаря и внезапно ми изплува на самата мен какво съм желаела да ти предложа. А като сложиш едното до другото, наистина става смешно...
- И какво е то? – попита меко, с любопитство Дая.
- Забрави... Не съм чак толкова щедра, хем е смешно... предлага ли се таквоз нещо на чужденка и то влюбена в самия господар! Къде ти?
- Вероятно... – елфаната втренчи огромните си като на дете очи в изражението на вдовицата – ...си толкова щедра с мен, макар че не знам за какво, тъкмо понеже съм чужденка. Усещам, че искаш да ми предложиш нещо твое и се страхуваш, че ще ти го отнема...
- Четеш в сърцето ми като в отворена книга, нали Дая?
- Ти сама се откриваш за вътрешния ми взор, Фелибе... умираш от скука в това селище, нали?
- Има нещо такова. – вдовицата разсеяно прокара пръст по ръба на чашата си. На светлината на свещта ръката й се бялна красива и нежна, непривично изящна в сравнение с коравите длани на местните човешки жени, наречени селянки. Дая за миг се сепна, понеже домакинята й приличаше повече на нея, отколкото на собствените си сънароднички, калени в тежък, несвойствен за пола им труд.
- Ти родом от тук ли си? – попита тя с неочаквано отрезвял глас.
- Да, – финните пръсти на вдовицата продължиха да галят устието на чашата й - но на четири годинки ме дадоха на преминаваща лечителка. Тя се оказа жрица на Алфана и така тръгнах по широкия свят. После се влюбих в един дребен търговец и се оженихме. Той купи тази къща и умря, преди да забременея.
- Съжалявам. – елфаната се пресегна през малката софра и сложи своята мъничка длан върху тази на събеседницата си – Не съобразих, че при теб всеки въпрос за миналото ще води към тази загуба.
- Няма нищо – Фелибе се усмихна по онзи особен начин, който едновременно изразява прошка и благодарност за вниманието. Другата й ръка на свой ред легна върху протегнатата длан на елфаната – за момент останаха така, държейки се една друга в шепи.
- Ти си чудесна, Дая. Загубила си толкова много, но имаш силата да си добра с околните.
- Аз също ти се възхищавам, Фелибе. Загубила си толкова много, а усмивката в очите ти е прекрасна. Ти си красива.
- Аз и красива? Някога може и да съм била, но сега съм стара и грозна.
- Напротив, недокосната си от онази страшна болест, която наляга дълго живелите човеци.
- Но няма завинаги да е така – устните на домакинята се извиха в капризна, горчива чупка – а и преди това скуката ще ме довърши.
- Значи съм познала какво те мъчи?
- Така е, но това е особена скука. Идва като задух, наляга ме и изпадам в леност, в неподвижност. Уж не ме свърта на едно място, а нямам сили да сготвя или набера билки. В такива дни, ако дойдат болни, ги връщам и те се оплакват от мен на останалите ми посестрими от храма. Добре че богинята Алфанна е добра и ме разбира.
- В моя език имаме отделно название за твоето състояние, Фелибе. На човешки език се превежда като "безплодното време"
- Безплодно Време – Фелибе за момент се вгледа в нея с премрежен като на художник поглед, след което изведнъж се засмя звънливо, самоуверено, дръзко до безумие – Дая, ти си по-красива от мен, признавам го с поклон, с ръка на сърцето. Но... ако го загубя заради теб, значи никога не съм го имала...
- О, о! – Дая я погледна ококорено, след което примижа и се усмихна съзаклятнически – ще споделиш с мен свой любовник?
- Ами да, ще го направя! Това стъписва ли те?
- Защо, трябва ли?
- При нас, човеците, това е дръзко! – вдовицата отпи със затворени очи и недоловимо тихо се уригна, слагайки ръка пред устата си - А какви са ви обичаите там, в родината ти?
- Помня откъслечно! – веселите искри в очите на Дая изведнъж помръкнаха и тя въздъхна – Сещам се само, че на север жените и мъжете живеят в брак, но на юг дамите са повече от мъжете. Там двойките са временни, а после има бащинство до пълнолетието на детето.
- Я виж ти, колко мъдро.. и такова... сладострастно! И като стана дума за сладострастие... – Фелибе стана неуверено от стола си и с полутанцови, полузалитащи крачки отиде в съседната стая. Донесе от там тръстикова клетка с дремещ в нея гълъб – застана до прозореца, отвори вратичката и разтръска кафеза. Птицата се стресна, подскочи на перваза и след миг изпърха с криле в тъмното небе.
- Летят ли нощем? Мислех, че не могат? – изуми се елфаната, но вдовицата сви рамене.
- Този лети... – ръцете й притвориха капандурите и в стаята стана тъмно, залято от полусенките на слабата свещ - ...пък и гълъбарникът му е наблизо.
* * *
Половин свещ по-късно прихлопна врата някъде от задната страна на къщата и после в стаята влезе висок, широкоплещест човек с обръсната до голо глава. Пристъпи с уверената крачка на често канен мъж – небрежно, с отворена наполовина риза. В горещината на лятната нощ масивното му тяло донесе със себе си мириса на вино, река, брашно... на капки пот, изпъстрили като роса гъстите косъмчета на мускулестите му гърди. Непознатият прекрачи към тях и постави на масата същия гълъб, който домакинята изтръска преди малко от клетката му:
- Повика ме, вдовице Джовани?
- О,оо, Рикардоооо.... Не бъди толкова сериозен! – човешката жена махна с ръка, но се получи по-скоро като разперване на пръстите – Отпусни се!
- Да се отпусна казваш? – строгите ъгълчета на устата не се разчупиха, ала в тъмните му очи изведнъж пробляснаха искрици – Първо ще трябва да ви настигна в почерпката?
- Нима? – Фелибе изрече въпроса бавно, целувайки устните си една в друга – Откога пиеш подсладено като сироп вино?
- Откакто по никое време красиви жени ме черпят с него! – мъжът изрече това с равнодушен тон, но се усети как отвръща на закачката. Наблюдаващата отстрани елфана не каза нищо и той се обърна директно към нея:
- Значи вие и спътниците ви ще спят в тази къща. – той й кимна – добър избор.
- Единият от старейшините ни прати при лейди Фелибе.
- Лейди Фелибе? – мъжът за момент остана безизразен, след което изведнъж усмивката преобрази цялото му лице. Само до преди миг почти надменно в мъжката си непроницаемост, то изведнъж стана топло, красиво, обещаващо много неща...
- Видя ли, дамата отгатна истинската ми същност – изкиска се тихичко домакинята и дъхът й се заигра с потрепващото пламъче на свещта между тях – а ти все не вярваш, че съм укрила се от света благородничка.
- Че защо ми е да отричам... – той отпи от чашата си, след което доля на себе си и своите събеседнички – Ние всички сме Кралици и Крале...
- Принцове, изтънчени дами и бляскави рицари... – допълни неволно Дая, но другата жена я прекъсна.
-... Поети, предатели, светици и курви... - завърши стиха Фелибе и сложи пръст върху устните на очудената елфана, намигна й – Това са селските думи на песента, не ни обръщай внимание.
- Как бих могла да не ви обръщам внимание – елфата отново приглади изящно дълъг, ала непокорен кучур от косата си. Деликатните й пръсти неволно докоснаха заостреното връхче на дясното ушенце:
- Трябва да се видите отстрани двамата – тя несъзнателно облиза с език устните си – седите заедно от няколко дъха, а вече се стрелнахте толкова пъти с поглед... Ако не се намирах тук, Фелибе щеше да сложи ръката си в твоята, господин Рикардо.
- Може и без господин. Само един мелничар съм – мъжът се усмихна едва, едва, а погледа му се впи в огромните, сини езера на даените очи.
- Простете тогава, не исках да прозвучи като подигравка. Нарекох ви така в израз на уважение – елфаната изпърха с мигли и наведе глава, уж за да вземе пивото си от масата. Усети тежкия поглед на мъжа върху себе си, докато се пресяга с бавно, сякаш течно движение и дланите й обгръщат чашата от двете страни... докато полека повдига съдината към устните си и доверчиво притваря тежките си клепки. Почувства с цялото си същество, че продължава да я съзерцава...
- Хм? – този полувъпросителен звук се оказа единствената реакция на едрия, мускулест мъж, който с видимо усилие извърна лице от елфаната към общата им домакиня – Наздраве, Фелибе.
- Наздраве на всички ни! – усмихна му се разкошно човешката жена – особено на теб, Рикардо! Ти дори не трепна, когато ни видя двете заедно....
- `Що, трябваше ли?
- Наистина, трябваше ли? – измърка вдовицата Джовани – нека попитаме госпожа Майме, ммм?
- Мисля, че господин Рикардо е твърде смел мъж – попитаната остави питието си на масата и се усмихна с полунаведено лице – за да се уплаши от две жени с палаво настроение. Не мислиш ли като мен, Фелибе
- О, да, той е смел, великодушен и тъй силен. Вече има тлъстинки около кръста, ала ръцете му още са яки като желязо. Пък трябва да видиш...
- ...Стегнатия му задник, нали Фелибе? – изкиска се Дая, която изведнъж осъзна, че е изпила почти колкото домакинята си. Стана й хубаво, горещо, усети как страните на лицето й изведнъж порозовяват...
- Момичета – изгъгна спокойния, самоуверен глас на трезвия мелничар – не сте сами двете. Не ме обсъждайте така!
- Прав си! – стрелна го с поглед човешката жена – някой неща са прекалено срамни... не... твърде красиви, за да се изричат на глас.
Тя погледна Рикардо по онзи недвусмислен начин, който не би могъл да се сбърка и в слабата светлина на потрепващата свещ. Виждайки изражението на вдовицата, Дая се протегна и с дъното на чашата си притисна фитила на пламъчето:
- В тоз час, излишни са всички слова....
* * *
[sblock="18+"]
Бялата Господарка отстъпи нощното небе на Сребърната си Сестра, а пък тя потъна зад снагата на облак и в стаята стана съвсем тъмно. Мек и топъл, женствен мрак, в който се чу допиране на устни, шумолене на дрехи и недоловимият звук от разпускане на коса, стояла в стегната прическа. Долови се усещане от движение, проскърцване на дъските под нечии масивни стъпки, последвани от други по-леки. В тишината на спящата къща изригна уж слабият звук от постилане на завивки върху пода, от лягане на нечии тела едно до друго.
А после - сподавено кискане на тънки гласчета, тихо мъжко изръмжаване и отново течният звук от допир на устни и гола плът. В тъмната стая се разнесе аромат на мускус, женска влага и пот. Мъжът донесе със себе си усещането за сапун и речна мокрота, за присъствието на твърдата си, мускулеста плът, която се сгорещява в мрака на стаята.
Неусетно лунната светлина се усили, прецеди се в стаята и превърна ласките на двете жени в лабиринт от преплетени нозе и длани, устни и притворени очи. Всяка от тях поиска мъжа за себе си и великодушно го отстъпи на другата – а той можеше да е смелчага, но все пак не им позволи да си подават същността му от ръка в ръка. Застана на колене, събори сънародничката си на хълбок и се сля нежно, но решително с нея. Същевременно придърпа деликатната елфана и ухапа с устни шията й, а тя сама се вкопчи в него като обгърна мускулестия му врат с малките си ръце. Така освободи едната му шепа и той плъзна пръстите си по гладкото й тяло, надолу покрай замайващото разширение от тънкото кръстче към извивките на бедрата... около нежната, лишена от косъмчета йони.
В отговор по-дребната жена потрепери и притисна към него разкошни гърди, твърде големи за малкото й телце. Прехапа езика му и го обгърна през кръста с невъзможно дългите си нозе. Увисна, вкопчена в него, но натежа колкото дете и той с лекота я удържа - а пък под нея сънародницата му с кискане го пусна от себе си и се обрърна с лицето си към бедрата му. После обаче размисли, защото го погали само с пръсти и длани, а устните й звучно, нежно просмукаха една по една даените бузки – като сочни, сладки праскови.
Няколко дъха по-късно шепите на Фелибе обърнаха играчката си към лоното на елфаната – заиграха се едновременно със слабините на мъжа и гостенката, мамейки единия от двамата да се предаде на другия. Рикардо сдържа порива си, но елфаната изстена тихо от предвкусване и нега, след което с влудяваща колебливост се отпусна върху молитвения му жезъл. Отново изохка и мелничарят я положи по гръб, усещайки как вдовицата ляга покорна и кротка до жената под него. Изръмжа от усилие да раздели вниманието си на две, но го стори – потърси с език небцето на Фелибе и в същото време се плъзна по гладката като алабастър кожа на елфаната, потъна между бедрата й.
.... Там, вътре
в слабините на едната
и устните на другата....
намери безвремие.
* * *
[/sblock]
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.