ВИ: Ден трети

Играта на Асен

Модератор: Асен

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » нед юни 20, 2010 1:52 pm

Дъщерята на мелничаря беше около 13-годишна, но като ръст и телосложение вече беше доста близо до Кора. Изглежда беше сама вкъщи.
- Боя се, че не и вече се притеснявам. - Започна Кора по предварително съставения план. Дори не трябваше да се прави на загрижена - кой знае как мечът можеше да се връзва с останалото. - Надявах се, че ти или баща ти мое да ни помогнете с насоки за търсенето...
Малката свива рамене.
-Радвам се, че толкова сте загрижени за меча му. Е, какво да ви кажа, той подозираше, че го е взел оня откачалник. Никога не съм го харесвала, не знам какво толкова харесва в магарета, коне и прочие стока. Освен това се вре навсякъде.
- Собе, нали? Баща ти вече не го ли е проверил?
- Че намира ли го човек, че да го провери.
- Хм, а има ли други, които биха желали този меч? Някой да има зъб на баща ти?
-E, сигурно - девойчето сви рамене абсолютно безразлично, - той е, нали знаете, мелничар! A меча - e той e скъп, смятам. Oт стомана e! - усмихна се тя. - Не знам, баща ми не е мислил да го продава. Семейна реликва е!
- Може ли да погледна къде го е държал? - попита Кора с надежда да огледа къщата.
-Разбира се - момичето изплю семка от ябълка, изхвърли огризката и я поведе към къщата, където застана до стената право срещу входа и посочи празно пространство с кука. - Ето, тук беше.
Кора забеляза още две врати в помещението и манички прозорци - чудеше се дали някой може да ес провре оттам. Кора прехапа долната си устна
- Хм, това е първото нещо, което се вижда от вратата. Всеки би могъл да го вземе.
- Че кой би направил такова нещо? - Малката погледна Кора възмутено. - Ние тук да не сме крадци? Как е стоял толкова време, а?
- Нищо не намеквам, - Кора размаха отбранително ръце. - но не можеш да спориш с фактите. Мечът го няма, значи някой го е взел. Кога открихте липсата му?
- Сутринта - Девойчето обясняваше като на дете. - Kогато вдигнахме врява!
В това време Рил отиде да разгледа нещо на стената до другия член на милицията.
- И не сте чули никой да влиза през нощта? Предполагам не залоствате вратата?
- Как така не я? Ами житото на хората, труда им?
Кора се обърна към вратата, за да провери резетата. Вече имаше план...
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » пон юни 21, 2010 8:48 pm

... но изглежда не беше единствената. Обърна се на време, за да види как Римлос вади меча си и напада техния спътник. Гигантът нямаше време да реагира и изненадата продължаваше да се чете на лицето му, когато мечът се размина с плътта и се заби в дървената стена.
- Защо не нея бе, тъкмо се обърна с гръб? - провикна се девойката.
http://invisiblecastle.com/roller/view/2572778/
- Некадърник малоумен! - продължи да го хока момичето. - Знам защо я искаш жива, но поне тоя да беше наръгал!
Гигантът успя да се поокопити, но не достатъчно бързо, за да отклони следващия удар на противника си, който остави кървяща резка, след което двамата си размениха по още един светкавичен удар, от който гигантът се измъкна невредим, но брадвата му се обагри в кръвта на Римлос. Мъжът извика, но остана на крака.
[sblock="системно"]0 рунд - Римлос има убиец, неочаквана атака
защита 26, атака 13+4+3+2
1 рунд - Римлос е пръв и атакува колегата си, гигантът контраатакува, Римлос отговаря с предизвикана.
29 му минава защитата, но с 3, така че онзи просто си я взема на бронята и си ползва Контраатаката. Лош зар на гиганта, уцелен е с лека рана :) Точно Жизненост 7+2 Броня го изкара на 4, вместо на 5.
Контраатаката му е на 31, предизвиканата на Рилмос е на 29 (бахти изненадата)...
Гигнатът си взема, зар 14 тоя път
Бияча има усложнение 8, зар 10 и +5 Виталност, ох, сериозна рана
Кора на ход[/sblock]
Кора изпсува на ум и бързо прецени ситуацията. Мъжете се сражаваха до входната врата пред нея, а щерката на Рикардо беше зад нея, до стената. Опитът й подсказваше, че не бива да остави заподозряната да се измъкне и да предупреди култистите. Вече нямаше никакво съмнение, че и тя членува в клута, а като дъщеря на върховния му жрец се превръщаше във важен коз...
Мечът излезе от ножницата й с метален звън, но вместо да се хвърли в мелето, жената-войн се извъртя на пети и се нахвърли върху девойката. Момичето сграбчи подпрения наблизо ръжен и го вдигна над главата си в отчаян опит да се предпази, но не успя да се противопостави на далеч по-опитната си съперница. Кора описа полу-кръг и весто отляво, си постави меча отдясно на гръкляна й.
http://invisiblecastle.com/roller/view/2572813/
http://invisiblecastle.com/roller/view/2572817/
[sblock="Системно"]Рунд 1, регулярни действия на Кора.
Жената се опитва да вземе заложник. Асен каза, че за това се изисква захват с Пр, Ло - за да й опреш меча (ползва се бонуса от войн) и ТД - 6. Кора е на 2 м от противничката си и похабява общо 9 ТД - 2 за движение, 1 за вадене на оръжие и 6 за атака.
Атака 35, защита 29 - Кора осъществява захвата.
Ред на гиганта - той атакува човека, завършва с нуспех.
http://invisiblecastle.com/roller/view/2572817/[/sblock]
В това време гигантът отново замахна към своя съперник, но в последния момент се подхлъзна и не уцели. Кора издебна момента и заповяда:
- Пусни меча и се предай! Или се прости с приятелката си!
Ръженът издрънча върху дървения под. Момичето започна да съска като дива котка, лицето й цялото почервеняло от усилие да се освободи и злоба.
-Не ти стиска, путко тъпа! Трябват ти живи, за да ги разпитваш! - изъска й мъжът в отговор, без да изпълни нарежданията й. Схватката затихна, противниците се бяха втренчили в Кора.
"Удари го, тъпанар!" проклинаше Кора гиганта, който продължаваше да я зяпа. Като видя, че той няма да реагира, тя наклони върхът на меча си надолу и наляво, порязвайки девойката в областта на ключицата. Болката като че скова тялото й, защото тя изпусна момента да се узмъкне от хватката на наемницата. Римлос пусна меча и започна да бълва ругатни:
- Теб трябваше да изкормя, курво, не него! - не на себе си от омраза, той крещеше като луд.
В отговор Кора се разсмя лудешки.
- Вържи го! - нареди, когато успя да се овладее.
- Аз може ли да го, такова, довърша, мръсния предател?
- Много се изкушавам. Вържи го, после ще решим. - отсъди Кора докато преценяваше дали могат да завлекат и двамата в селото. Гигантът се подчини безропотно, но стегна въжетата по-здраво, отколкото беше нужно. Кора се взе с китките на момичето и когато прюклъчи я накра да коленичи на пода.
http://invisiblecastle.com/roller/view/2572850/
http://invisiblecastle.com/roller/view/2572853/
[sblock="ситемно"]Нараняването е шок за щерката - тя не успява да си вземе волята. Девойката опитва освобождаване - с ловкост - но търпи наказание от преживения шок. Римлос претърпява психически срив и се предава.[/sblock]
- Добре ли си? Дължа ти истината. - Кора отряза голямо парче от ризата на Римлос и се зае да превързва гиганта. Докосването беше неочаквано нежно - предвид, че тази ръка бе държала меч само преди малко. - Доведох ви тук с идеята да арестуваме Рикардо, но нямаше как да ви го кажа от самото начало, защото се страхувах, че в милицията има предатели. - изплюва се върху завързания. - Сега трябва да решим - ще останем ли да чакаме Рикардо, или ще заведем тези двамцата в града?
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пон юни 21, 2010 10:09 pm

-Какво, сред нас да има такива? - гигантът искрено се обиди. - Ка' щяло!...
после погледът му попадна на вързания и се обърна посърнал.
-Аха, ами да, май че ще да сте имали право. Не знам, вие кажете. - огромният мъжага беше свалил кожената си броня и притискаше парцал към едната си рана, която за щастие не беше тежка, но вероятно щеше да му пречи. Под парцала се процеждаше кръв, но явно и това не го притесняваше толкова, колкото предателството на другаря му. - Явно знаете повече от нас за тия работи.


Луната, която привлече вниманието на стражничката, беше същата е като снощи, без забележими разлики. Двамата не можеха да разберат дали Рил ще умре до 20 минути, или нищо му няма. Не можеха да преценят лесно и дали да рискуват да се разходят - през деня беше по-вероятно да не ги нападнат изобщо, освен това можеха да изчакат Рикардо да се прибере. Кора вече си представяше и как ще потърси количка, в която да натовари ранените, а мелничарката да ги издърпа в селото.
Гигантът, можеше да рпецени Кора, не искаше да вземе страна по въпроса, защото точно в момента но той в момента се чувстваше предаден и тъп. Доколкото можеше да прецени, само за първото със сигурност имаше основание.
Мисълта за предателството на Рил обаче я наведе на това, с което повечето хора биха започнали. Кора погледна разтревожено раната на гиганта.
- Можеш ли да издържиш до сутринта?
Буриг само сви рамене.
-Аз да не съм някоя пик.. така де, да не съм дете?
- Добре. Ами ти - обръща се към девойката - имате ли някакви лековити билки вкъщи?
-Всичките са лековити! - изсъска в отговор пленницата й, като дива котка.

Кора, разумно, предпочете да се довери на собствените си очи и носа на Буриг, като огледаха стаята за билки. След кратко ровене, установиха, че има достатъчно - червено пакетче, синьо, черно, зелено...
Кора, разбира се, не пропусна да преровя помещението и за други неща. Маски, книги, странни пергаменти - имаше от всичко, за което вече свързваха с култа от дома на елея - плюс разни инструменти, които на Кора й изглеждат като предназначени за дране, изкормване и други подобни, с които всеки уважаващ себе си палач би се гордял.
С помощта на Буриг, скоро разбраха, че билките са много лековити. Лекуваха всичко, накуп - включително хемороидите, и дишането.
Повечето билки, които разпознаха с помощта на гигантовия нос, са отрови - рицин, цикас, вълче биле, стрита мухоморка - приспивателни малко, а лечебните, които разпознаха...не бяха много, и изглеждаха сбутани самотно в един от ъглите.
Това, като цяло, означаваше, че Рил е в ръцете на съдбата - Кора не можеше да му помогне, освен да умре по-бързо, но поне опита да превържеш гиганта, с помощта на голяма билка с влакнести листа, която откри сред запасите от отрови.
С малко мъки, повече парцали и въпросната билка, обаче, Кора успя поне да превърже гиганта. Обикновено това го рпавеха друи хора, така че едва успя.
Като се изключи странният подбор на лечебни средства обаче, се намираха в нормална къща с приспособления за мъчения, приспособления за оковаване на хора, уреди за мъчение, религиозна стая без прозорци - нетипично за повечето религии, които предпочитат да има светлина, учудващо голяма печка и добре изолирана... ок, ако това влиза в нечие определение за нормална къща, този някой има проблем, прецени Кора. В същото време, в някои от идеите имаше нещо привлекателно...
Най-нормалното беше печката. Предвид, че е мелница, е ясно защо е изолирана - не искаш да взривиш мелничния прах. И все пак оставаше въпросът за изчакването, и дали Рил щеше да преживее нощта, както и какво интересно можеха да научат от него...
Рикардо скоро им помогна с решението, като влезе, държейки голяма гьостерица. След като се огледа, изскочи навън и запъна пред вратата, разкачил крака и вдигнал оръжието си към небето. Изглеждаше по-скоро като чук, отколкото тояга.
Явно иска да получи първи удар по миналият през вратата, както и да не му се блъска тоягата в тавана. А по-лошо, след като Буриг се поколеба да го нападне, мелничарят се пресегна за фенера си, който беше оставил до вратата!
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » съб юни 26, 2010 12:48 am

Кора се стегна. Ако не спреше мелничаря, щеше да го накара да очисти собствената си дъщеря - което щеше да е ирнонично, но се смъняваше, че Буриг ще го оцени.
Освен това задачата й беше да го залови жив.
Затова мина през вратата с усмивка. Мечът й беше вдигнат високо за поздрав, или в гард.
Може би нямаше да успее да парира удара на мелничаря. Но той я подцени - опита се да изпълни прекалено мощен, лесен за разгадаване удар. И пак щеше да успее, ако нямаше пред себе си опитен с меча стражник!
Вместо това, основата на острието посрещна смазващия удар, отклонявайки го така, че то изтътна във вратата. А самата Кора се отдръпна, излизайки от ограниченото пространство, което досега затрудняваше движенията й.
След това обаче, просто се пресегна към фенера... и за ужас на Рикардо, го хвърли там където той искаше допреди малко!
Усмихна му се, готова да помогна на излизащия Буриг да прарира удара на мелничаря, или да се възползва от разкриване. Пламъците от фенера изпукаха, захапвайки сухата трева близо до мелницата...

Рикарод се пречупи пръв. Завъртя се, пускайки тоягата на земята, след което спринтира към оградата.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » нед юни 27, 2010 12:55 pm

Кора осъзна, че е действала прибързано. Видя как гигантът се втурва през вече опразнената рамка на вратата и хуква в посоката, в която беше поел и Рикардо. В първия момент се запита дали все още може да стъпче пламъците, но осъзна, че е тръгнала в погрешната посока.
Кора влезе в къщата, извади меча си и разряза въжтетата, които стягаха глезените на девойката, след което грубо и припряно я изправи на крака и, подпирайки я от едната страна я изведе през вратата.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » нед юни 27, 2010 5:27 pm

Прибързано или не, жената-войн имаше късмет. Не само тя, а дори и момичето - което се бавеше, защото краката й бяха схванати - успяха да стигнат до мястото, където Рикардо и Буриг се бяха тръшнали по очи и чакаха взрива. В момента, в който дъщеричката му падна по очи, мелничарят тъкмо поглеждаше Кора и явно се чудеше струва ли си риска да се надигне, за да я цапардоса.
Мелницата му реши проблема, като избухна. На Рил явно не му беше писано да умре от кръвозагуба.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » пон юни 28, 2010 1:06 pm

Младо момиче, съвсем начинаещо като послушница, извика Дая с думите, че Фелибе вече е тук. Елфаната кимна на девойчето, погледна през рамо и видя вдовицата на по-малко от три крачки от себе си, застанала права, съвсем близо до игуменката на храма. Приближи се към домакинята си от снощи и я поздрави с леко потрепващ глас, внезапно разколебана в решимостта си да проведе този разпит.
- Добре заварила, Дая, - усмихна й се открито повиканата – какво да направя за теб, мила?
Вместо отговор елфаната пристъпи към нея и от съвсем близо се изви от кръста назад, с леко премрежени очи - сякаш новодошлата е картина, до която тя се е приближила твърде много. За момент остана неподвижна и бездиханна, а после повдигна ръката си с замайващо меко движение и погали Фелибе по бузата. Изпитваше тъга и позволи чувството да струи от нея... прикривайки всяка по-слаба емоция...
От своя страна вдовицата усети, че елфаната наистина се измъчва за нещо неприятно, свързано със самата нея, гласът й потрепна от намека за сдържана тревога:
- Каво има, момиче, с какво да ти помогна?
- За да ти се извиня... – ин Майме въздъхна и то съвсем искренно - защото лошо ще се отплатя за твоето гостоприемство. Помолих да те извикат тук за разпит.
Големите й очи сякаш погълнаха лицето на човешката жена в търсене на скрита реакция – но почти видимото подскачане представляваше съвсем явен отклик:
-Разпит? За какво говориш?
- Прости ми, Фелибе - елфаната изпита едновременно срам, неудобство и вина - но държа на истината... Знаеш ли кой всъщност е любовника ти?
- Кой? А, Рикардо? – попитаната схвана въпроса напълно буквално - Е, много добре го познаваш, какво да знам за него?
Дая само я погледна изразително и този път вдовицата доказа правото да се смята за умна жена:
- В какво се е забъркал? Пак ли е ступал някой ревнив съпруг?
- Това, че не разбираш веднага и напълно въпроса.... - усмихна се след кратко колебание ин Майме - ... ме изпълва с надежда.
Тя извърна глава леко настрани и надолу, поглеждайки Фелибе крадешком през гъстото було на миглите си:
- Вярваш ли му, Фелибе?
-На Рикардо? - уточни Фелибе. - Вярвам му само дотолкова, че не ме лъже. Не ми е обещавал да се жени за мен, нито нещо повече от това, което ми е дал.... а каквото е обещал - направил го е.
- От кога го познаваш, Фелибе?
-От малка! - отвърна възмутено вдовицата. - Кой в село не го познава?
Реакцията й накара Дая да се усмихне с невинна, момичешка лукавост:
- Сигурно си го харесвала още от малка, нали? - устните й потрепнаха, долепяйки се една до друга в прикрита целувка - или ти привлече вниманието после, когато се завърна?
-Глупости - завъртя глава Фелибе. - Привлече ми вниманието, по начина, който мисля, че влагаш, след като почина съпруга ми. Е, и преди това ми беше интересен, - в гласа й се появи нотка на съжаление за пропуснатото - но само толкова можех да си позволя.
- Признаваш, че все пак винаги си намирала в него нещо интригуващо, завладяващо... - Дая пристъпи леко в страни, така че лицето на Фелибе да се разкрие в полуанфас, полупрофил пред тежкия, изпитателен поглед на стоящата наблизо игуменка - ... а някога давала ли си сметка какво е това, което го прави толкова интригуващ за жените.
-Да - сви рамене Фелибе. - Не им обръща внимание. А, и си има репутация на приятен партньор в леглото, или на чувалите с жито
- Да, наистина е приятен - въздъхна морно елфаната - ... а понякога... преди или след играта на облаци и дъжд... случвало ли се е да си говорите за нещата от живота. За това кой какво е постигнал и от какво е недоволен... - мъркащия глас на Дая изведнъж се промени. Отана мек като коприна, но в същото време изрази крайна непреклонност, настойчивостта на следовател, който знае какво е станало и притиска виновния за самопризнание:
- ... какво би станало, ако неочаквано се сдобие с безмерно богаство, власт.... или могъщество....
-Че откъде безмерна власт или каквото там? - погледна я учудено жената. - Говорили сме си за други неща. Кой какво го дразни, какво се е случило през деня, или седмицата. Ти за какво, в името на Алфанна, си говориш с любовниците?
- Обикновенно разговаряме за нещата, които ги вълнуват. - в огромните очи на Дая разцъфна разкошен, небесносин смях - нали знаеш, мъжете са като деца...
-Този е от мълчаливите деца - въздъхна жената. - Обикновено говори за нещата, които вълнуват мен. Което е и добре, и зле...
- И нямате общи тайни? - кроткото, женско възмущение на ин Майме избликна напълно искренно, така че нямаше нужда да прикрива съзнателно напрежението си като следовател. Въпросът обаче я приближаваше стъпка по-напред в този мъчителен за нея разпит.
-Какви тайни? - погледна я объркано жената и внезапно лицето й пламна от смущение - Освен ако не броим кога сме започнали да се виждаме. Не беше съвсем по обичая...
- Не беше съвсем по обичая? - ин Майме повтори последните думи на вдовицата, променяйки само интонацията от заглъхваща във въпросителна.
-Ъ, таквоз... много скоро беше! – Фелибе я погледна с големи, влажни до сълзи очи, съвсем засрамена - Не се очаква така. Ама... той настояваше, а моят и преди да почине, известно време не го биваше... разбираш, нали?
Дая й се усмихна съчувствено и мимо волята си я докосна по бузата:
- Милата Фелибе - нежните й пръсти деликатно погалиха лицето на човешката жена - целомъдрието е за мъжете-войни, не за нас. Измъчила си се много.
Тя за миг прехапа език, въздъхна вътрешно зададе следващия си въпрос:
- Само играта на облаци и дъжд ли те свързва с този човек, Фелибе? Наистина ли няма нищо друго?
-Аз целомъдрен войн не съм виждла, но щом казваш... - Фелибе свива рамене. - Е, така се почва, нали знаеш - рядко остава така. Харесва ми... но той не е човек, който те допуска близо до себе си, ако сам не реши. А не е решил, поне не още.
Говорещата млъкна, за миг се възцари тишина, а после храмовата служителка стрелна с поглед по-дребната и стройна жена:
За какво са всички тези въпроси, мила? И... защо Даймора е тук? Тя ги знае тези неща... поне тези, които искаше да знае. В какво се е забъркал Рикардо?
- Наистина ли не знаеш? - Дая отвори широко клепки, така че очите й се превърнаха в безбрежни, бездънносини езера... не беше нужно събеседникът да е мъж, за да се удави в тях... - Наистина ли не знаеш, Фелибе?
-Да знам какво??? - в паниката си човешката жена стисна нежната ръка на събеседницата си и последната изохка:
-Заболя ли те, извини ме? – вдовицата несъзнателно погали китката на Дая и продължи с укротен, почти смирен глас - Стига тайни! Кажи ми, явно има проблем!
- Милата ми - Дая постави морно отпуснатата си китка върху рамото на вдовицата - изборът ти е бил придирчив и внимателен, ала в същината си погрешен. На твое място бих извършила ритуал за пречистване на душата и тялото... всъщност аз вече започнах такъв...
-Ритуал? - примигва неразбиращо. - Какво му е било погрешно на избора ми, да не ми кажеш, че е трябвало да си търся друг съпруг? Кажи ми какво става!
- Съпруг?... елфаната извърна лице настрани и миглите й няколко пъти припърхаха в израз на смущение - Фелибе, изобщо не говоря за морала на твоята или моята култура. Грешен е изборът ти като... как да се изразя ясно... изборът ти като самка. Рикардо е грешен избор тъкмо като любовник, той е отровно вино, покварено същество... омърсил те е.
-Рикардо? - примигва неразбиращо. - Какво имаш предвид? заклевам те, кажи ми в името на Алфанна!
Дая почувства, че клетвата на вдовицата в името на Алфанна е искренна, но все пак се поколеба за миг. Съществуваше възможност събеседницата й да е раздвоена личност, която съзнателно или неволно се опитва да съвмести искрена вяра в богинята на лечението с нещо противоположно по духовни и морални ценности. Прецени, че отсъства тази неприятна възможност - още при първата си среща с тази човешка жена беше почувствала нейната "вътрешна цялост". Всички съмнения изведнъж изчезнаха и тя изпита замайващо облекчение - толкова силно, че неочаквано за самата себе си прегърна вдовицата, почти облягайки се на нея:
- Ти си чиста и непокварена... - прошепна в ухото й Дая - ... ако си мъж, сега щях да те целуна, знаеш ли, Фелибе?
Естествено, ако Фелибе беше мъж, Дая нямаше да каже това – промълви това пикантно обещание тъкмо защото го даваше на друга красива жена.
-Снощи ме целуна - наминга й Фелибе - не се прави, че е било заради тъмното! А сега нистина ми кажи... моля те!
- Истината е неприятна - Дая се отдръпна с танцово движение назад, превръщайки прегръдката си в погалване на чуждите ръце. Изтънченото движение преля в деликатно задържане дланите на вдовицата:
- По-добре седни, някъде и... о, Богове - ин Майме изпусна пръстите на събеседницата си и сложи дясната си китка пред устните - Богове, забравих, че ролкята ми е изцапана... съсипах и твоята, щом те прегърнах...
Тя се овладя почти веднага, макар и да си пролича колко усилие й коства това:
- Но... после ще ме гълчиш за непохватността ми - тя се усмихна виновно - седни наистина, защото новината е тежка.
Вдовицата се подчини и седна, неволно поглаждайки роклята си с ръка за да оцени пораженията. Въпреки това не отклони очи от елфаната:
- Готова ли си - попита с искрено загрижен глас ин Майме и щом човешката жена кимна, пророни с тих глас
- Твоят тъй сладък Рикардо извършва човешки жертвоприношения.
- Рикардо? – повтори объркано седналата.
- Именно той! – натърти Дая и млъкна. Възцари се тишина, защото за няколко дъха събеседницата й остана безмълвна.
-Не говориш сериозно! - примигна Фелибе.
- Обущарят Жод описа достатъчно подробно върховния жрец на култа им - Дая въздъхна и предаде почти дословно тази част от разпита на елейният съпруг. Прескочи само някой изцяло междинни моменти, при това отбелязвайки изрично тези пропускания в името на краткостта. През цялото време следеше емоциите, изписващи се по лицето на Фелибе - изтръпвайки от страданието, което откриваше в очите й. Ситуацията поразително й напомни сцена от романс, само че този път имаше ролята на участник, а не читател - и установи, че "отвътре" всичко изглежда и се усеща съвсем различно. Имаше само болка. Тъпа, напираща за плач болка и нищо повече...
По някое време Фелибе наистина се разплака и Майме пристъпи към нея, съсипвайки окончателно бялата си рокля. Докато горещите сълзи на вдовицата мокреха корема и гърдите й, стоящата наблизо игуменка се отдалечи и върна с лиген. После пак изчезна, оставяйки ги само двете – а причината за оставената съдина стана ясна съвсем скоро. Фелибе не съвсем изискано повърна и донесената от Даймора вещ спаси положението.

(добавено)

* * *


След като Фелибе се наплака, Дая внимателно почисти лицето й с ръкавите на тъй или иначе съсипаната си рокля. Усмихна й се:
- Олекна ли ти - опита се да я погали със самата мекота на гласа си. С нежната загриженост, спотаена в тона й.
- Ммм - вдовицата кимна, докато главата й все още се намираше между малките, бели длани на елфаната - да, поплаках си.
В същия миг устните й се нацупиха от самосебе си и започнаха жално да потрепват, тя изхълца и затвори очи, изпод клепките й по бузите отново се търкулнаха сълзи.
Ин Майме отново придърпа лицето й в пазвата си, успокои я отново и този път човшката жена остана облегната на нея, опряла слепоочие върху сърцето й. Сама избърса сълзите си и се облегна на стената зад гърба й:
- Стига съм циврила... то се видяло. Не ми върви с мъжете и туйто...
- Фелибе - Дая погали зачервените от плача страни на лицето й - животът на много разумни създания може би виси на косъм. Длъжна съм да свърша нещо важно.
- Да, добре - седналата попи сълзите си типично по женски - с топване на пръстите по кожата под очите, без търкане - ти ме извини, че те бавя заради мене си.... всъщност... ако мога да помогна?
- Не бих могла да искам помощта ти в толкова тежък момент от живота ти, Фелибе. Не съм толкова груба... но трябва да отида и да свърша тази работа.
- Ти и груба? - вдовицата й се усмихна по онзи начин, който изразяваше едновременно възхищение и мъничко завист, примесени с нотка дързост - хайде, и друг път сме вършили разни работи заедно, нали така?
- Така е - бялото лице на Дая поаленя като залез - така е, не мога да ти откажа. Но искам да съм сигурна, че си добре.
- Добре съм. Ти вече ме глезиш - отвърна Фелибе с глас, който сам по себе си съдържаше нотка разглезеност - хайде, мила. Хайде.

* * *

Фелибе наистина даде всичко от себе си в задачата, с която се беше наела елфаната. Двете отидоха в стаята, където стоеше завързан Жод, и там внимателно разгледаха книгата на Елия. Прегледаха я като съдържание и откриха, че се състои основно от рецепти и списъци с билки и техните качества. Тъкмо по предложение на Фелибе съсредоточиха вниманието си върху т.н. предупреждения срещу смесване на различни настойки или предозирането им - тъй като подобни защитни съвети често представляваха готови рецепти за смъртоносни отвари. Имаше няколко подобни, но очевидно сред тях не се намираше описание на начина, по който Елия беше превърнала нещастника Ранкар във върколак.
Упорита до край, Дая пренасочи вниманието си и прегледа отново цялата книга, търсейки противоречия между невинно звучащи заглавия на рецепти и тяхното съдържание. За целта вдовицата й оказа незаменима помощ, хвърляйки по едно око на билките, влизащи в състава на тази или онази настойка. Отново удариха на камък, но ин Майме не се предаде. С допитване до Жод тя сравни датите на които са се събирали култистите с тези, отбелязани тук там по маргиналните полета на книгата - свери дните изключително лесно, но това не я отведе почти никъде.
- Изпитвам странно, изключително неприятно усещане към самата себе си - тя отегчено въздъхна и бутна книгата настрани от себе си.
- Чувството се нарича неудовлетвореност - усмихна й се малко уморено Фелибе - приеми, че дори ти може да се проваляш от време на време.
- Дали не ставам жертва на гордостта си? - изящните дъги на даените вежди се извиха в израз на невинно любопитство...
- По какъв начин? - заинтригува се на свой ред вдовицата.
- Може би... - дългите, финни пръсти на елфаната потропаха с аристократична нервност по една от страниците на книгата - може би наистина не мога да се справя сама.... Така че ще помоля за помощ и Кора. Тя мисли различно от мен, би могла да открие нещо, което аз пропускам.
- А тя къде е?
- Помолих я да призове на разпит бащата на Жод, както и господин Рикардо. - тя разсеяно докосна устните си с върховете на ноктите - Всъщност... туко що си дадох сметка, че тя тръгна преди доста време. Може би е време да изпитам първите си пристъпи на трегова за нея.
- Ако нещо се е случило, страховете ти няма да й помогнат.
- Така е - Дая хвърли поглед към гаванката с опиата за истина, който беше приготвила Даймора. Беше поставила съдинката наблизо, така че да й е под око:
- Мога поне да се притеснявам в чисти дрехи. - тя се усмихна извинително - знам, че е егоистично, но през цялото време усещам как роклята ми лепне от сълзи и кървави петна. Бих помолила за роба от храма, по възможност без отличителни верски знаци.
- Роба от храма - Фелибе изведнъж прихна - повярвай ми мила, знака на Алфанна е единственото хубаво нещо в тези дрехи. По-добре да помоля Малиция да прескочи до дома ми. Ще ми донесе една от моите рокли и ще ти вземе дрехите, с които дойде в селото. Онези, на които полата е разцепена за езда.
- Права си - кимна елфаната - да се преоблечем е единственото смислено нещо, което ни остава в момента
Последна промяна от cherno_slance на чет юли 01, 2010 2:05 pm, променено общо 1 път.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » ср юни 30, 2010 8:13 pm

В миг се чу мощен взрив, след което всичко утихна. Ушите на Кора започнаха да пищят. Някак против волята си тя отвори очи и се огледа. Нощта бе озарена от огнено зарево, телата на околните приличаха на сламени чучела, разхвърляни по треватат от ураганен вятър. В този момент една от фигурите взе да се надига, като внимателно се оглеждаше за реакцията на останалите. За нещастие, движенията й не останаха незабелязани. Кора веднага разпозна Рикардо и моментално се изправи. Жената-войн леко се олюля, зашеметена от взривната вълна и зае отбранителна поза с леко приведено тяло, готова да посрещне атаката на мелничаря. За нейна изненада, той й обърна гръб и побягна. Кора веднага замахна и го посече. Рикардо извика и се олюля, давайки достатъчно време на Буриг да се хвърли отгоре му и да го повали.
[sblock="Системно"]Кора има право на предизвикана атака, тъй като съперникът й побягва от бойното поле и решава, че атака към краката на беглеца е много рискова и може да пропусне. От друга страна, атака в тялото на Рикардо е не по-малко рискова, защото може да го убие.
http://invisiblecastle.com/roller/view/2583140/
Атаката минава над бронята, хвърляне за щети:
http://invisiblecastle.com/roller/view/2583143/
След което Буриг, който действа последен заради ниската си РЕ, се мята върху мелничаря с борба.
http://invisiblecastle.com/roller/view/2583147/[/sblock]
За Кора остана да халоса човека с дръжката на меча по главата и да го изпрати в безсъзнание. Пое си шумно дъх, изнурена от напрежинето в кратката схватка и се зае да връзва ръцете на мъжа. Едва сега забеляза колко сериозна бе раната му. Без превръзка нямаше да стигне селото жив.

...По пътеката се зададе някакъв силует. Кора се напрегна, но на играещите проблясъце на огъня различи гигнант. Буриг заличи всичките й съмнения, като се изправи и шумно го поздрави. Лицето му се разкри на огнения фон и Кора разпозна един от хората на Тхак. Новодошлият изумено оглеждаше около себе си - първо бе видял огнени езици в небето, после бу чул взрив, а сега виждаше група омърляни и раздърпани същества, обилно кървящия мелничар и дъщеря му, със завързани ръце, тихо хлипаща в свита позиция. Макар въпросите да напираха, той не каза нищо, явно разчел изражението на жената. Това се понрави на Кора.
- Рикардо е ранен! Да помагам ли? - предложи услугите си Чеал.
- Да, да побързаме. - Кора отправи бърза молитва към боговете и се хвана на работа.
Пет минути по-късно двамата успяха да скалъпят превръзка с помощта на страннната лековита билка и парче плат от дрехата на Рикардо. Успяха да го докарат до прелестното състояние, при което нямаше да умре бързо, щеше да се влоши отново от пренасянето, и като цяло щяха да го предадете жив на жриците. Челото на Кора бе плувнало в пот.
- Добре, готови сме да търгваме. Искам да предадем Рикардо на жриците възможно най-бързо. Хайде, ставай - обърна се тя към девойчето, което още оплакваше злата си съдба. - И тръгвай пред мен!

Гигантите нарамиха Рикардо и поеха към селото, следвани от уплашеното момиче, което се препъваше и преплигаше крака, а накрая шествието приключваше с Кора, която държеше меч с едната ръка, а с другата - свободния край на въже, хванало пленницата през кръста и я насърчаваше да поддържа темпото на групата, с думи или с дърпане за косата. Пътят беше изненадващо безавариен въпреки честия вълчи вой и страховете на жената-войн, че някой може да ги дебне в засада.
- Изтощена съм! Не мога повече! - проплака малката след последното падане.
- Животът е несправедлив, знам. Да си беше намерила по-способен приятел! Върви!
Кора нарочно поддържаше дистанция, за да даде на гигантите време на Буриг да обясни на Чаел ситуацията.
- Риакрдо е този, дето сме дошли да арестуваме. Дъщеря му също е в кюпа. А Рил... -поглежда те през рамо - загина геройски.
Чеал свива рамене и се ухилва:
- Рикардо и малката кучка са сгафили? Отказвам да се изненадам!
- Може ли да хванем по един крак и да го влачим за по-лесно?
- Трябва ни жив. - отвърна Кора с лека горчивина в гласа. - Как са нещата в селото? Всичко по план ли е?
-Бе не знам, при мен мина нормално... съпротивата се очакваше, ама не мина.
На Кора този тип започваше да й харесва. Усмихна се щастливо и реши да смени темата.
- Мърдай! - подбутва малката.

Селото спеше и групичката не срещна жив човек. Кора бутна вратата на храма, влезе триумфално, дърпна рязко въжето и провъзгласи:
- Рикардо се нуждае от лечение!
Една послушница се спусна да помогне.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » вт юли 06, 2010 2:47 pm

Буринг я погледна изненадано, а Чаел си скри усмивката в шепа. Според гиганта, от лечение очевидно се нуждаеше той.
На лицата и на двамата се четеше, че заловените престъпници и убийци имаха нужда от 10 метра въже. Ако не можеше на общински разноски, поне Буриг изглеждаше разположен да финансира обесването.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » вт юли 06, 2010 6:58 pm

- Почакай, - Кора хвана послушницата за рамото. Реакцията на гигантите не й убягна, но тя не можеше да остави Рикардо да отнесе тайните на култа в гроба. - къде мога да намеря началник Тхаки госпожа Дая?
Очите на момичето се разшириха:
- Тхак го лекуваха, сега си почива, а госпожа Дая...
- Какво? Трябва да го видя незабавно.
- Почива си. - натърти послушницата. - Предпочитаме да не го безпокоят.
- Защо? Какво му е?
- Беше залят с течност , която разяжда плътта. - гласът й леко потрепера. Настъпи неловка тишина, гигантите и Кора се спогледаха ужасено, а малката направи недоволна гримаса, сякаш се беше надявала началникът на стражата да е починал.
- Хиляди демони! Аз го пратих сам! Кой? Кой го е направил? Ще му откъсна...
- Моля ви! - послушницата я погледна хладно и укорително. - Това е храм. Проявете уважение към Алфанна!
- Май... - продължи да беснее Кора, но изведнъж се сепна. Почиташе Алора преди всички, но да се богохулства като цяло беше лоша идея. Затова предпочете просто да гледа свирепо. Послушницата й отговори по същия начин. - Добре, къде е Дая?
- Продължавате по коридора и втората врата в ляво. Свободна ли съм?
- Върви. Буриг, Чаел, вие също сте свободни. Не ме бива в това, но наистина ви благодаря. - Кора започна да жестикулира нервно, за да прикрие смущението си. - Няма да забравя помощта, която ми оказахте. Буриг, иди да те прегледат. И се пазете. Хората на Рикардо може да напднат селото през нощта.
Искаше да добави още нещо, но не знаеше какво. Дая щеше да се оправи с тях, когато всичко свърши. Кора се измъкна от конфузната ситуация като им обърна гръб и се отдалечи, дърпайки дъщерята на Рикардо след себе си. Почука на посочената врата и влезе, без да чака покана, придърпвайки хулещото я момиче след себе си.
- Дая! - започна Кора, но зърна Фелибе. - Доколко мога да й вярвам?
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » вт юли 06, 2010 7:04 pm

Буриг и Чаел се спогледага и свиха рамене в унисон. После единият отиде да го прегледат, а другият заяви, че е тежко ранен и поиска да го прегледа една млада послушница. Насаме.
Тя обеща с усмивка да го прегледа, но го увери, че тази рана може да изчака и замина да гледа как по-възрастните от нея се грижат за раните на Буриг. Опитът си е важно нещо, а и те обясняваха.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » чет юли 08, 2010 3:22 pm

- Рикардо е злоупотребил с чувствата й - сините езера на даените очи безмълвно помолиха Кора за проява на поне малко съчувствие - Получил е от нея топлина и радост, а в замяна й е отвърнал с неискреност и притворство.
- Не се гневи вместо мен, мила - върху устните на вдовицата изгря неразгадаема усмивка, в която се преплитаха благодарност за състраданието, обида, гняв, наранена женска гордост, чувство за загуба... вихрушка от емоции, твърде силни за деликатно създание като нея.
- Дая, питахте нещо просто - погледът на Кора падна върху очевидната приятелка на ин Майме - може ли да й се вярва?
- Да - отвърна елфаната с нежния си, мек глас - аз й вярвам.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » чет юли 08, 2010 5:33 pm

Кора погледна още веднъж елфаната, после жрицата и накрая малката и като че взе решение.
- Добре.
"Понякога си мисля, че се побърквам."
Дръпна един стол, побутна момичето към него и й заповяда да седне. Самата Кора остана права и се облакъти на облегалката.
- Да ти представя дъщерята на Рикардо. Красавица е, нали? - всъщност Дая нямаше как да не се съгласи, въпреки че малката беше покрита с прах и пръст, а в косата й се бяха закачили всевъзможни листа и тревички. Кора въздъхна. - Дая, вече не знам на кого да вярвам. Знам, мислиш ме за безчувствена кучка, но ако беше на мое място щеше да разбереш. Тази вечер хванах предател в редиците на милицията и то човек, който самия Тхак ми препоръча. Разбираш ли? А оня мръсник ми вика "не ти трябват по двама души за дъртофелницата и слепеца". И аз го послушах. Сега разбрах, че Тхак бере душа. Само защото аз послушах онзи подлец! Трбяваше аз да отида там, не той. Тхак само се опитваше да помогне... - в един момент изглеждаше, че Кора е пред нервен срив и се бори да се овладее, а в следващия челото й се сбръчи в израз на гняв. лявата й китка леко обхвана раненото рамо на девойката, която не можеше да види лицето й. - Римлос го направи заради теб, нали, малката? Размътила си му главата, също както баща ти се е възползвал от тези двете пред теб?

Спирам дотук, защото очаквам реакция от Дая, Фелибе или щерката на Рикардо, ако никоя няма какво да каже, дайте някакъв сигнал, за да продължа монолога.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » пет юли 09, 2010 7:28 pm

- Кора? - елфаната деликатно постави белите си, тънки пръсти върху дланта й - Кора?
Привлече погледа на жената войн с огромните си сини очи, усмихна й се:
- Направила си необходимото! Справила си се изключително!
Остана безмълвна за момент, взряна в изражението на събеседницата си:
- Истината е, че аз съм безчувствената.... налага се да постъпя като такава... - тя извърна лице надолу и настрани, победена за миг от чувство за неудобство, почти срам - трябва да отида и говоря с Тхак преди... преди да... да сме го загубили като свидетел...
Елфаната не довърши думите си, а вместо това се изправи с ледено изражение, криещо като маска всичките й емоции. Пристъпи навън от стаята, несъзнателно повдигайки полите на роклята си, макар че последната имаше следи от кръв и сълзи по тъканта си. На прага спря и се извърна през рамо към Кора:
- Ти си невероятна, Кора. Моля те за едно последно усилие. Намери начин да разделиш новия от стария ни задържан. Ще е глупаво да ги държим заедно, особено по време на разпит.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » пет юли 09, 2010 8:09 pm

- Може би... - гласът на Кора сякаш идваше някъде отдалече, докато съзнанието й си връщаше контрола над тялото. - може би трябва да поспя. И една баня ще ми дойде добре. - Кора не беше имала време да прояви суета, но предполагше, че след последните събития външният й вид се нуждае от сериозни грижи. - Но трябва да знаеш. Не се справих достатъчно добре. Рикардо реши да се съпротивлява и аз го раних. Сега го лекуват, мисля, че ще оживее, но още не нищо не е сигурно. - Кора сведе глава унило, след което продължи с равнодушен глас. - А предателят Римлос е мъртъв, не успях да спася живота му, но той не беше ценен. Кажи ми, какви са новините от селото?
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пет юли 09, 2010 11:35 pm

Тхак, оказа се, не беше загинал. Пред стаята му стоеше на пост човек, който съвсем очевидно си държеше боздуган в скута и следеше кой влиза. Когато Дая се появи, мъжът се изправи и я погледна особено. Можеше да е омраза, или облекчение, или объркване.
-Казаха, че няма да умре - осведоми я той, докато се преместваше "тактично" така, че да застане пред вратата. - Освен, ако не го безпокоят! Пуснаха само жена му, за да му сменя превръзките.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » съб юли 10, 2010 3:24 pm

Дая си позволи незабележимо да разшири клепки, леко вирна брадичка напред и нагоре в израз на превъзходство над събеседника си:
- Успял ли е да задържи човека, за който го е пратила Кора? - попитаният за миг се поколеба за реакцията си, тъй че тя съвсем изви малките си рамене назад и едно към друго. Надигна се на пръсти и токчетата на нейните пантофки се отделиха от пода, а синият й поглед внуши на огромния мъж, че е по-нисък от нея:
- Попитах - мекотата на гласа й беше несравнима в този миг - дали е заловил когото трябва? Знаете ли какво се е случило или просто си стоите тук?
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » съб юли 10, 2010 10:09 pm

Мъжът се вттренчи в очите й. В този момент Дая можеше да заяви със сигурност, че не е виждала човек, който да е по-далеч от нея, докато се намират в една стая. Опитът й да каже нещо беше прекъснат от него с повелително вдигане на ръка.
-Бях там! - натърти той след паузата. Не беше повишил тон, но всяка от двете думи беше произнесена, като забиване на пирон в живо дърво, включително и като ярост. - Аз донесох Тхак. А нея я донесоха, след като я бях праснал по главата. С малко късмет, няма да оцелее!
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » нед юли 11, 2010 11:10 am

- Донесъл сте го? - извитите мигли на елфаната припърхаха като малки ветрила в израз на върховно изумление - Огромния Тхак? На ръце?
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » нед юли 11, 2010 12:17 pm

-Ами на глава не можех да го сложа! - сви рамене мъжът. - Какво е толкова странно? Иначе какво, да го оставя там ли? Това вече щеше да е странно!
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » нед юли 11, 2010 5:55 pm

- Да, това вече щеше да е странно! - съгласи се Дая и дори кимна в израз на съгласие, след което смени темата - а къде е арестуваната? Ако наистина има опасност да умре, трябва да я разпитам спешно!
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » нед юли 11, 2010 7:10 pm

-Не знам! - сви рамене мъжът, а тонът му пдосказваше и, че слабо се интересува. - Казах, донесоха я. Аз не съм се занимавал, стоях тук, където ми е мястото. Лекуват я някакви послушници. Аз им казах да не си дават зор, че няма смисъл.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » нед юли 11, 2010 8:06 pm

Междувременно Фелибе бе останала с Кора.
- Ако няма нещо ново, новини няма - въздъвха Фелибе. - Дая, аз и Жод се борихме с онази книга. Не стигнахме доникъде в разчитането на кода.
Кора повдигна рамене.
- Щом няма новини, значи мога да поспя. Ти също. Няма нужда да будуваш. Случайно да знаеш къде сме настанени?
Фелибе случайно знаеше. Случайно хората на виконта бяха настанени в дома й. Кора остави пленницата си в една от свободните стаи, пренебрегвайки клетвите и оплакванията й се отпарви към дома на вдовицита.

Отне и известно време, докато стопли вода за коритото, обезопаси вратата (в случая - подпре дръжката на вратата с облегалката на стола) и провери всички прозорци в помещението. Когато почувства, че неочакваните нападатели ще трябва да вдигнат достатъчно шум, когато влизат в стаята, за да може да реагира своевраменно, тя се съблече и внимателно постави ризницата си на пода. Хвана табарда си за яката и го огледа критично. Дори на мъждивата светлина в статята си личеше, че дрехата й е съсипана. Петаната от кръв личаха ясно върху черния плат, а подгъвите бяха раздрани от разнообразните бодливи растения в околността. Едва ли щеше да мине само с пране. Без да губи повече време, Кора пусна дрехата на земята и се потопи във водата. Придърпа меча си по-наблизо, за да й е под ръка.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » пон юли 12, 2010 12:02 pm

- Къде мога да намеря задържаната - настоя Дая с онзи глас, който използваше при разговор с разсеяни деца - ... преди да си е заминала от този свят.
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пон юли 12, 2010 12:14 pm

Мъжът я изгледа. На Дая не й се случваше често мъж да я гледа без капка желание.
-Явно не ме разбра. Ако ти трябва, намери си я! Знам само какво има в стаята зад мен.- тук посочва зад гърба си с палеца на лявата ръка, но явно му струваше усилие да не повишава тон. - Аз ще се грижа това зад мен да остане същото!
Последна промяна от Асен на пон юли 12, 2010 9:12 pm, променено общо 1 път.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

cherno_slance
Аша'ман
Мнения: 1333
Регистриран на: вт май 20, 2003 1:45 pm
Местоположение: burgas

Мнение от cherno_slance » ср юли 21, 2010 9:01 pm

Елфаната в продължение на цял един дъх остана безмълвна и неподвижна - едва тогава проумя, че събеседникът й наистина не вижда жената в нея. След това приведе глава в привидно покорно кимване, скривайки припламването в очите си:
- В такъв случай простете, че ви се натрапих - тя направи загатване за реверанс - Оставям ви да пазите ранения.
Тя отстъпи крачка назад и допълни с възможно най-ласкателния си глас:
- Вие сте спасили живота на Тхак, а това всъщност ви прави герой. Нахално ли ще е да узная името ви?
Думите й го накараха видимо да се замисли, все едно наистина се чудеше какво да й отговори. Накрая рече съвсем лаконично:
- Емер - отново се замисли и допълни с презрително изражение - не съм герой. Просто държа на приятелите си.
- Емер - повтори ин Майме, леко нацупвайки устни в израз на неосъзната капризност. Някъде дълбоко в нея се появи желанието този мъж да бъде впримчен за сърцето, да се накаже за погледа, който й хвърли преди малко. Намерението се породи в дълбините на женската й душа, без да има нищо общо с разума или волята.
"Ще бъде интересна гледка, застанал на колене пред мен... Естествено, щом ме пожелае, ще го държа на разстояние, за да е по-интересно"

* * *

Дая отвори вратата и остана на прага, докато привикне с тъмнината вътре. По-скоро долови, отколкото съзря ясно силуета на легналото момиче, при което се изкашля преднамерено в нейна посока. Девойката обаче не я чу или нарочно се престори на дълбоко заспала. Елфаната прилепи устни, сложи юмруче под нослето си и повтори звука, проявявайки рядка за нея настойчивост. Легналата дори не помръдна, с което всъщност се издаде и това предизвика лека усмивка от страна на ин Майме.
- Знам, че сте будна. Може ли да запаля свещта на масата?
-Не. – момичето въздъхна някак раздразнено. Помръдна в тясното си легло при което от към долния край на нара й просветнаха и грозно изтрополяха звената на верига. Момичето явно беше оковано, което ужаси и отврати застаналата на вратата елфана.
- Уморена съм – почти изръмжа арестуваната - и искам да спя.
- Аз също съм уморена... - отвърна тихо елфаната - сега ще преценя дали си заслужава спасяването на плътта ти... преди спътницата ми да се е заела с теб.
Ин Майме се поколеба за момент, след което допълни:
- Ранена ли си?
-За да спасиш плътта ми, трябва да я видиш? - смехът прозвуча силно, презрително. -Виж, от Чаел бих очаквала такова предложение, но от теб...
Имаше очевидна подигравка в думите на младата, човешка жена, но елфаната не отвърна по никакъв начин. За момент изпита смущение от свой пропуск, който мъдро премълча... с известно закъснение проумя, че не носи огниво със себе си. Трябваше да придобие навика на местните създания, които носеха със себе си малки кесийси, в които имаше не само от техните пари, но и различни пособия.
- Чаел? – Дая остана до прага на вратата, предвид невъзможността да запали свещта върху масата - Мъжът, който е загинал, за да те защити?
В отговор отново получи смях – кратък, отсечен, все така презрителен:
-Казваше се Рилмос. И не загина, за да ме защити, а от глупост.
- Бил ти е любовник, - уточни с мек глас елфаната - нали?
- Е, всяко момиче прави грешки...
- Така е - отвърна след кратко мълчание ин Майме - но някой грешки са по-сладки от други.
- Не си падам по това - осведоми я момичето.
- Разбирам - кимна в тъмното Дая - направила си го своя собственост, не любовник.... или бъркам?
- Глупости, собственост - не си познавала Рилмос, явно. Нищо, че беше тъп, инат имаше за трима!
Сега Дая се засмя тихо, само че нейния смях се разля в тъмнината добродушен и искрено съчувстваш. Представляваше отклик на жена към раздразнението на друга жена от неизличимата неблагонадежност на “силния пол”. Арестуваната обаче не се хвана на уловката, не пожела разговорът да тръгне в тази посока и съзнателно възсстанови неловкото мълчание в стаята. Само очите й продължиха бегло да проблясват, докато наблюдаваше елфанта през уж спуснатите си клепки.
- Виждам, че искаш да си тръгна... но наистина ли предпочиташ сблъсък с Кора, а не смислен разговор с мен?
-Ти си елфската кучка, нали? – легналата дори не се поколеба – Предпочитам копойката!
- Предпочитам да ме оприличават на котка - усмихна се кротко Дая.
-Дреме ми какво предпочиташ. На баща ми кура, май.
- Признавам, че баща ти беше сладка грешка - отвърна Дая, след което се усмихна с откровено превъзходство - и въпреки това, макар че той ме разтопи в собствената ми чувственост... котка като теб знае, че накрая в леглото побеждава жената, нали? Призори баща ти шепнеше името ми като заклинание над самия себе си.
Тя отново се усмихна:
- Въпреки цялата си поквареност, той все пак си остава мъж, а ти знаеш какво може да направи с мъжа една кучка, нали?
Думите й разсмяха момичето и този път според Дая в краткото й кискане имаше неволно признание, неохотно отстъпване пред самката, която е обладала собствения й баща. Ала слабостта дойде и отмина за по-малко от миг, след което дъщерята на Рикардо възвърна жлъчта си:
-И той това е искал да си мислиш, да. - хлапачката млъкна за половин дъх, отвори уста, но не намери какво да каже и я затвори почти със захлопване. С изскърцване на зъбите пред арогантността на кучката, която с такава надменност споделяше какво е правила с татко й в леглото... От своя страна ин Майме реши, че е постигнала словесното съответствие на това да забие токчето на пантофката си върху пръстите на своята събеседница. Следователно й оставаше само да "завърти петата":
- О, признавам, че баща ти е отличен актьор, който с лекота премълчава съдбоносни тайни дори от най-любопитната любовница.... - ъгълчетата на даените устни се повдигнаха в прекрасна, съвършенна симетричност - но в един момент, докато се преструваше на отдаден с тялото и волята си... просто сам не усети как това престава да е игра.
Елфаната направи нарочна, безжалостна пауза и допълни с небержен тон:
- Но.... може би ти по някакъв начин знаеш до какви граници в отдаването си стига твоя баща...
- Знам, - гласът на момичето издаде непоколебима твърдост, преминаваща в ожесточение - виждала съм го. И едно мога да ти кажа, кучко - щом си тук, не те е пожелал наистина. Нито теб, нито заблудената глупачка Филибе!
- Нерви? - усмивката стигна до очите на ин Майме - нерви ли усещам в реакцията ти, стръкче от плътта на господин Рикардо.
Изчака за отговор, но човешката девойка мъдро отвърна с мълчание, така че елфаната продължи да я измъчва:
- Дали реакцията ти е свързана с обстоятелството, че твърде малка си останала без майка. Което те е направило едновременно сираче и единствената жена в къщата на баща ти. Единствената жена в къщата, макар и още дете, момиче... малка жена, която не може да задържи господин Рикардо от гостувания по чужди домове?
Очакваше ново припламване на гняв в арестуваната, но вместо това получи досадена въздишка:
-Не само кучка, а тъпа кучка. Независимо какво смята баща ми. Чиба!
- Не съм тъпа... - поклати глава Дая - жестока съм
-Опитваш се. - поправи я малката.
- Опитвам се? Но.... ако думите ми не ти причиняват болка, това всъщност ми казва много за теб
-Дреме ми. Нямаше да пратиш копойката да ме арестува, ако не знаеше главното.Така че каквото ще да ти казват, все тая.
Дая се разсмя - чисто, звънливо, тъй че гласът й се разля като сребърен ручей в тъмнината:
- Сега аз трябва да те предизвикам да ми кажеш каква е тази голяма тайна, която глезлата на татко знае. А ти трябва да ми откажеш, правейки си извода, че с въпроса си съм се издала колко малко знам.... знаеш ли, ти наистина си сладко хлапе.
Погали с поглед дъщерята на Рикардо, макар че не различаваше ясно чертите й в полумрака:
- От теб би излязла чудесна елфическа.... – направи нарочна пауза - ... котарана.
-А ти си досадна, та няма втора. – обобщи хлапачката. - Домъкнахте ме тук, сега и да спя ли не мога?
- Ако си недоспала, сетивата ти ще са притъпени по време на.... общуването с Кора.
- Предпочитам си ги остри.
Дая не каза нищо, преценяйки че момичето е отвъд страха, отвъд наежването срещу очакването за болка. По своя воля или с помощта на възпитанието си, тя предварително прежалваше плътта и живота си – правеше го тук и сега, в този миг!
- Момиче - въздъхна съвсем искрено ин Майме - избягвам даването на излишни надежди, но все пак има възможност за спасение от смърттното наказание. Ти си все още дете и трябва само да ни съдействаш при разпитите. В такъв случай ще предложа налагането на някое от онези дългогодишни наказания, при които престъпникът живее в лишения. Ще загубиш години от младоста си, но ще оцелееш.
-Аман от глупости. - заключи радушно малката. -ако си искала съдействие, защо не дойде по човешко време? Трябва поне да си чувала израза...
- Аха... - елфаната произнесе възклицанието си с кимване, което някак съчета и мимолетно повдигане на брадичката напред и нагоре - ... очаквах, че ще разговарям с наперено, но все пак разтревожено за живота си девойка. Сега разбирам, че твоя баща те е обучавал съзнателно като елендар.
Хлапачкака я изгледа любопитно, очите й светнаха в тъмното като на зверче:
-Тези елендари карат ли те да пиеш детска кръв за закаляване на духа?
- Твоят баща това ли те караше да правиш? И пиенето на детска кръв закали ли духа ти? Или просто спря да различаваш смелостта от отчаянието?
Момичето не отговори нищо и елфаната несъзнателно протегна ръце към нея в ням жест на щедрост и милосърдие, както тя си го представяше:
- Имам чувството, че в момента изпитваш облекчение. Баща ти те е накарал цял живот да си готова за момента, в който ще те заловят. Всъщност те е накарал да очакваш това... И ето че то се случи.
-Аха , явно не са те карали – отегчението на рикардовата дъщеря се върна в гласа й - Иначе щеше да знаеш, а не да питаш.
- Елендарите са жени и мъже, готови да пролеят своята кръв, за да защитят нечие чуждо дете. Другото е доброволно да бъдеш касапин на разумни създания
-Знам, имаме такива и тук – легналата кимна напълно равнодушно. - Предпочитам касапите.
- Защото по рождение си предопределена да станеш една от касапите?
-Всички сме предпопределени да бъдем от тях. Останалите просто се заблуждават... И не са съзрели мощта на Унищожението... Те и не могат, щото от страх и глупост са слепи като овце в гора.
Девойката спря за миг, накани се да каже още нещо, но вместо това се наежи:
- А сега - чупка!
Казаното звучеше крайно заплашително – представляваше заповед, подплатена с готовност за насилие срещу всеки, който не се подчини. Изглеждаше странно едно оковано с верига момиче да заплашва и то толкова искренно. Елфаната дори понечи да подхвърли извятелна забележка, но внезапно осъзна, че арестуваната се напряга като котка преди скок.
"Насилието ще избухне в нея... точно сега!"
Дая обикновенно стоеше дръзко наперена дори по представите на собствения си народ, с изпънати колене и вирнато нагоре дупе, извила назад и едно към друго малките си рамене – преизпълнена с чувството за неприкосновенност, породено от красотата й. До толкова приемаше тази неприкосновенност за част от личността си, че изхълца не от страх, а от изумление. Очите й се разшириха в израз на безпомощност и тя панически прегърна лицето си с ръце, кръстосвайки китки малко над нослето си.
В следващия миг нещо тежко удари лявата й ръка точно по средата между лакътя и дланта, а после падна на пода пред нея и се разнесе звън от счупено. Чувствителната, деликатна плът на елфаната веднага почувства болката и тя цялата се олюля. Обгърна с длан удареното и се опитва едновременно да разтръска и задържи неподвижна ударената си ръка. Изохка на плач, опитвайки се да сдържи сълзите
Чу ехиден смях:
-Хареса ли ти? Заповядай пак, специално ще опитам да те уцеля и със стола...
През пелената на обзелата я слабост Дая все пак съобрази и се дръпна зад ъгъла на касата на вратата - преди малката да се е сетила да хвърли още нещо по нея. Облегна се на стената и мълчаливо се разплака от болка – а стаята зад гърба й поне минута ехтеше от ехидния смях на арестуваната...
Сълзите се търкулнаха безмълвно по бузите й, гъстите й мигли залепнаха от влага, а пулсирането в ръката остана все така силно и остро. Едва след няколко безкрайни минути болката остлабна малко и тя събра сили - бавно, с прецизни движения попи мокротата по лицето си. Внимаваше да не търка, водена от уроците, получени като дете – някаква част от нея съобрази дори през пелената на болката, че това би разранило кожата й.
“ Добрите, умни и хубави момиченца винаги мият нежно лицета си, а косите сресват внимателно....” – наставлението-спомен се открои сред потока на мислите й, при което тя внезапно избухна в нов, тих поток от сълзи... прегръщайки ударената си ръка към корема.

* * *

Когато се съвзе напълно, елфаната потърси будна послушница и за своя собствена изненада намери такава. Човешката девойка редеше молитви пред статуята на своята богиня-лечителка и се намираше в състояние, подобно на транс. Ин Майме стоически изтърпя до момента, в който послушницата се разсея за момент и съзнанието й се върна към обикновенния свят:
- Простете, че ви прекъсвам, но молбата ми не е за мен. – болката в ръката и умората внезапно й натежаха, тъй че тя спусна дългите, извити ветрила на миглите си, затвори клепки и прекъсна потока на речта си.
- За кого, госпожице Майме? – попита момичето, което явно познаваше коя е тя.
- Арестуваната дъщеря на Рикардо... - съчувстващия и в същото време сънен поглед на събеседницата й почти разплака елфаната отново - Тя има нужда от завивки, вода и храна. Може ли да й занесете, след като приключите молитвите си?
- Ще го сторя – отвърна начинаещата служителка на Алфанна – а какво ви има на ръката?
- Дъщерята на Рикардо ме замери с купата за плодове.
Младата човешка жена за миг зяпна от изненада, но после кимна разбиращо:
- Тя винаги е била такава.... малко дръпната. Но е ясно, че има право на храна, завивки и другите работи.
Девойчето се изправи чевръсто:
- А нещо друго?
- Всъщност има – пулсирането точно зад лявата китка пречеше на Дая да мисли ясно, но тя с усилие на волята се концентрира – съберете парчетата от глинетата купа и я сглобете. Не за поправка, а само колкото да разберете, дали дали някое от тези парчета не липсва. Чедото на Рикардо е напълно способно на убие или да посегна сама са себе си.
-Добре, ще се погрижа! - увери я послушницата. - Макар че няма. Тя знае, че това е грях, а Даймора казва, че това е грях независмо от религията, значи - не е толкоз тъпа!
Обичта е по – силна от омразата. Сърцето е по – силно от огорчението. Усмивката на душата е по – силна от мрака. Великодушието надмогва мъстта.

Потребителски аватар
Cocaine
Гвардеец
Мнения: 694
Регистриран на: вт окт 07, 2003 10:05 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Cocaine » ср авг 04, 2010 12:52 am

Луната се търкулна по небосвода като пита току-що изпечен хляб и небето просветля в първите лъчи на утрото по-рано, отколкото човек би предположил. Затова пък селските петли бяха точни като часовникарските кули в Западния съюз и приветсваха Орим с мощна врява. Кора ги чу и се надигна. Навън сингери и славеи подемаха дневната смяна от бухалите, кукумявките и щурците, а пчелите се събуждаха за поредния тежък работен ден. Кора не знаеше дали има бог на зората, но за всеки случай тайно го проклинаше. Напук на всичко се тръшна връз възглавницата си и се зави презглава, но скоро се предаде. Сънят не идваше, освен това от предприетите предпазни мерки стаята й се бе превърнала в парник. Вътрешно я глождеше тревога за онази част от спътниците й, които влязоха в кулата. Стана и отвори прозореца, след което махна резето и на капаците. Птиците над кулата още обикаляха в кръг. Крайчето на устните й се повдигна. Значи още имаше шанс. Критично огледа робата си и я облече. Отгоре нахлузи ризницата и пристегна меча. Вечерта, преди да си легне, беше опитала да поизмие кръвта от табарда си и сега той съхнеше на двора. Докато слизаше по стълбите събитията от вчерашния ден нахлуха в главата й. Трябваше да огледа кулата и да навести затворниците, а вероятно щеше да се нолжи да претърсят околността за други членове на култа. Вече се готвеше да се отправи към храма, когато забеляза бележка на входната врата. Почеркът беше красив и прилижен r Кора веднага разпозна автора, без да бе виждала предишни негови творения. Дая желаеше да присъства на разпита на младата култистка и я молеше да не предприема нищо без без нея.
"Демоните я взели! Пак е намерила с кой да се ебе и тази нощ, пък аз трябва да я чакам да се наспи и отпочине." - жената войн припряно намачка хартията в дланта си. - "Сигурно пак си е "избрала" някой култист. Може би трябва да ги намеря и арестувам. Но първо - кулата. Пиленцата няма да напуснат гнездото скоро." - и излезе. Навън птиците продължаваха да кръжат около кулата, а неспирния им полет сякаш я хипнотизираше, приканваше да провери какво става вътре. Кора последва зова, но по пътя се отби в храма на Алфанна. Предполагаше, че при толкова ранени все ще има дежурна жрица и наистина в предверието завари една послушница.
- Добро утро! - поздрави Кора. - Наминах да проверя ранените. И затворниците. Как са те?
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.

Заключена