Страница 3 от 4

Публикувано: пон май 17, 2010 12:29 pm
от nikestan
След няколко минути Карасса се появи, отново тичешком, с копието си в ръка и въже преметнато през рамото му.
- Готов съм, елффе. Да намерим факли и свещеника и да отиваме.

Публикувано: пон май 17, 2010 1:55 pm
от Fenrir
Раел веднага се зае да потърси нещо, с което да осветяват пътя си и бързо излезе. Беше се сетил, че беше зърнал няколко в стаята на Елея.Скоро се върна три факли.
-Е, мисля, че това е достатъчно. готови ли сме да тръгваме?

Публикувано: пон май 17, 2010 2:38 pm
от Shamajotsi
-Мисля че да - рече Тирел. - Предлагам вече да се запътим към кулата, не е хубаво да отлагаме това - С тези думи елфът нарами лъка си, с който явно не се разделяше често и тръгна да излиза.

Публикувано: вт май 18, 2010 4:54 pm
от Асен
Тирел обтегна лъка си, разпредели стрелите за бърз достъп, след което тримата се запътиха към кулата и скоро се оказаха там. Изпрати ги само едно куче, което обаче се задържа на разстояние от вратата, преди да им помаха с опашка и да се запъти по своите си, кучешки работи.
Неизвестното ги очакваше, облизвайки се.

Публикувано: чет май 27, 2010 5:37 pm
от cherno_slance
Дая изслуша другата жена без да я прекъсва, след което замислено погали устните си с върховете на ноктите. Кимна леко - по-скоро на себе си, отколкото на своята събеседница:
- Кора, имате ли нещо против, ако разпитаме обущаря отново, заедно?
- Ни най-малко. Подозирам, че не беше съвсем искрен с мен.
- Нека тогава го зарадваме с присъствието си - усмихна се дяволито ин Майме и - все така с изпънат гръб и прибрани назад рамене - се наведе леко от кръста, както седеше. Миг по-късно странното движение преля в меко като котешко протягягане изправяне. Тя се завъртя с леко танцово, естествено като дъх движение и застана до дясното рамо на човешката жена, положи пръстите на лявата си длан върху сгъвката на кориния лакът:
- Сега ще разберем какво крие от теб. Води ме
- Добре... - промълви Кора, объркана от ролята си на "кавалер" и поведе елфаната към стаята на Жод. Бутна вратата безцеремонно и я въведе.
Ин Майме последва Кора, прекрачи прага и се озова пред дребен, слаб мъж, който кротко седеше и се наливаше с оставената на масата пред него бутилка вино. Поне в настоящия момент изглеждаше удивително спокоен предвид ситуацията и Дая прецени, че наистина не знае нищо или е отличен актьор. Във всички случаи можеше да опита с добро там, където спътницата й сигурно е приложила натиск. За начало изчака той да вдигне глава и срещне погледа й, при което разшири едва забележимо големите си очи и леко наклони глава към дясното си рамо в израз на непринудена заинтересованост. Мъжът реагира с усмивка, на която тя отвърна и в отговор зениците му за миг преминаха по нейната снага и отново се върнаха нагоре.
Едва в този момент тя пристъпи с плавната си, полюшваща се походка до масата и седна от другата й страна, срещу новия си събеседник:
- Господин Жод – привлече напълно вниманието му Дая – аз съм госпожа Майме и трябва да поговоря с вас за съпругата ви.
- Вече си разказах живота, госпожо – ново издайническо трепване на неговите зеници подсказа на елфаната, че погледа му отново е прескочил към гърдите й – Не се сещам нищо друго.
- За доброто на съпругата ви, която обичате толкова много – тя се усмихна меко и притвори клепки, тъй че изпод завесите на миглите необезпокоявано да прецени как реагира на думите й* - Имаме съмнения, че е замесена в лоши неща, но все още не сме убедени напълно. След като я намерим, ще решим дали да я разпитаме по... по обичайния начин, чрез който се води разпит в човешките земи.
Тя изчака няколко мига, докато събеседникът й проумее смисъла на казаното... и страховития факт, че не става въпрос за заплаха, а за нещо предстоящо. Лично тя намираше изтезанията на човешките правосъдници за извратеност – сама по себе си и заради своето дълбоко безсмислие. Вероятно физическата агония караше дори невинните да признават за неизвършени деяния... което осакатяваше тялото на изтезавания и душата на малтретиращия, присъждаше вина върху невинен и оставяше истинския престъпник на свобода.
Дребният, слаб мъж срещу нея реагира с безмълвие и тя неволно се опита да долови чувствата му – все трябваше да изпита нещо в този миг: гняв, объркване, дълбоко прикрито злорадство, припламване на онази почти родителска закрила, която мъжете проявяват към обичните жени... Зад замръзналото изражение на обущаря сигурно бушуваха част или дори всичките тези емоции, събудени едновременно**.
- Разубедете ни от такъв разпит върху жена ви, господин Жод – тя вложи настойчиви и в същото време състрадателни нотки в гласа си***. Лично за нея имаше много голяма разлика между това дали изтръгваш обясненията на накого или той е истински готов за споделяне, има вътрешното желание за спомняне – спомнете си всичко, което е в нейна полза. Говорете, мили Жод.

---------------------------------------------
* http://invisiblecastle.com/roller/view/2536723/
15+3+6 =24,
24 >=< 16+Псу на Жод

** http://invisiblecastle.com/roller/view/2536730/
15+3+8 = 26,
26 >=< 16+Псу на Жод

***
http://invisiblecastle.com/roller/view/2536734/
** http://invisiblecastle.com/roller/view/2536730/
16+4+9 = 29,
29 >=< 16+Псу на Жод

ИИ Асене, съвсем сериозно се замисли за друг сайт, на който да си хвърляме заровете!

Публикувано: пет май 28, 2010 6:45 pm
от Асен
Жод просто я погледа тъпо известно време.
-Ами, аз, таквоз... как да ви разубеждавам? Не вярвам, че е виновна, и туй-то! Жена ми е, щях да усетя!

Публикувано: пон май 31, 2010 8:22 pm
от cherno_slance
- Щяхте да усетите какво? - Дая изпита готовност за помощ и позволи на чувството да се прояви в изражението й - Че става различна?
-Бе може ли да прави такива неща, пък аз да не знам? - поглежда я с недоверие. - Мъж съм й, а не лукова глава!
- Тоест, тя ви споделя всичко, така ли?
-Е, сега - всичко... всеки си крие нещо. Ама едно е да криеш, че някой кривнал, или нещо, а пък друго - човек да убиеш! То да не е кокошка?
- Нима Елия не е взимала като лечител решения, свързани със живота и смъртта. - на елфаната наистина й стана любопитно - Например при трудно раждане? За такива неща сигурно се говори из селото, нали?
- Ако е вземала - сигурен съм, че е била права! Тя винаги е права, и наистина рядко греши - умна ми е жената!
Мъжът почти видимо се “наду” от чувство на гордост - а Дая си отбеляза мислено, че трябва да потърси причините за това чувство, което отиваше отвъд нормалното възхищение на влюбения.
- Значи тя е добра и мила жена, която не може да нарани друго разумно създание, така ли?
-А, как ще не може? - Сега вече мъжът се опули съвсем откровено. - То, всеки може. Ама едно е да пернеш някому плесник, съвсем друго - да го заколиш като дъртия петел на батя, като спря да гони кокошките! ...Пък то, ако говорим за можене - мен ме биха една вечер в кръчмата, преди три зими. Пък не мисля, че искаха да ме убиват...
Изглеждаше шашнат от самия смисъл на въпросите й, но тя продължи да го разпитва – все така меко и в същото време неотстъпчиво:
-Кои ви биха, ако не е тайна?
Обущарят не й отговори веднага, защото май още преглъщаше нейната идея, че съществуват хора, които не могат да наранят никого. Накрая сбърчи вежди, припомни си въпроса и махна с ръка:
-Е, кои?... то тогава стана масов бой. Май най-силно го отнесох от Тхак, дето ви посрещна. Ама нормално, той не си знае силата. А и беше най-пиян!
Замиси се и после изведнъж се ухили.
-Абе, като се замисля, той после ми се и извини чак за зъба. Не е лошо момчето.
В леко противоречие с неговите думи езикът му едва забележимо бутна едната буза отвътре – явно по навик близна липсващото място в челюстта си. Помнеше удара и още как, но явно не го приемаше твърде “навътре”.
От своя страна Дая също се усмихна, представяйки си как огромният и масивен Тхак се извинява с неговия си басов глас. Смени темата с непринудена лекота:
- А врагове съпругата ви има ли? Някой, който я мрази толкова много, че да подхвърли лоши неща в дома ви?
-Въх – събеседникът й се озадачи, сякаш отново не можеше да проумее нейния въпрос.. или по-скоро не искаше да го разбере. - Да ти вземе някой нещо, разбирам. Ама то, все си мисля, че ако ти носи нещо - по-скоро ще да е приятел, или роднина.
Мъжът за миг се поколеба, сякаш наистина се маеше той ли не може да отговори като хората или питането й няма смисъл...ала в почудата му имаше нещо, което го издаде, че се прави на ударен. Елфаната долови, че проумява съвсем точно какво я интересува, но й отказва откровенност.
- Господине, възможно е истинският виновник за убийствата да ни подлъгва, да ни праща по лъжливи следи. Тогава е избрал съпругата ви, защото е с тежък характер и е лечителка. Хората явно лесно ще повярват, че има знанията и душевната способност да направи лоши неща...
Направи лека пауза, увери се че той следва мисълта й и продължи със своя спокоен, почти състрадателен глас:
- Но е възможно и другото - някой съсед, който я мрази много, да използва, че сме тук и търсим виновника... и да си отмъщава чрез нас за лична обида. Разбирате ли?
Вместо отговор, той само сви рамене - не изглеждаше убеден:
-Че аз откъде да знам какво сте намерили? Ако е някоя лошотия, може и някой да го е сложил.
- Естествено, няма от къде да знаете какво е подхвърлено в къщата ви, нали сте били на работа още в ранни зори... - Дая му се усмихна мило, защото внезапно изпита порив да стане и го прегърне, утеши. Вътрешен подтик роден от почти неосъзнато съпреживяване на чуждото напрежение. Напрягането, което изпитваше тялото на Жод в момента на лъжата му:
- А пък снощи имаше празненство и предполагам сте се прибрал късно, леко пийнал, нали?
Изпълнена със спокойствие, елфаната зачака избора му: дали ще отговори последователно на въпросите й или ще се насочи направо към втория. И ако стори последното, дали ще долови в него онова леко колебание, с което изпитваното дете прескача една част от питането на учителя си. Например, защото не иска да отговаря на нея.
-Разбира се, разбира се –колебанието му наистина проблесна дълбоко в него, затаено в същността му.... едва доловимо дори за онези очи, които знаят какво да търсят - Е, малко по-рано се прибрахме... прибрах, таковата. Елея не беше се върнала още, тя обича да разпуска.
Дая му кимна насърчително, защото почувства, че не я лъже за прибирането си отделно от неговата съпруга... мъчеше се да я заблуди само за обстоятелството, че не виждал досега билките, намерени в дома му. За щастие, той още не осъзнаваше, че тя вече е разбрала за опита му да я измами:
- Разбирам - кимна му успокоително Дая - значи се прибрахте от празненството и на другия ден отидохте на работа, без да се оглеждате из къщата си. Не закусвахте ли поне?
- А, закусих! Ама тя Елея ми беше оставила и закуска, и обяд. Вече я нямаше.
- Да, разбирам, а къде се храните в къщата си, ако не е тайна? На кое точно място?
-Е как на кое- мъжът сви рамене - на масата! В работилницата - на тезгяха
Елфаната за момент не каза нищо, само се съсредоточи и си спомни, че на първия етаж в къщата на Елия и Жод е видяла една-единствена маса. Което означаваеше, че обущарят е трябвало да сбута настрани черната хвойна на жена си, за да има място за чинията му. Реши все пак да изясни въпроса докрай:
- Значи, когато преди малко госпожа Кора ви е показала стръкче от билката, която намерихме в дома ви... - Дая нарочно забави довършването на изречението си - тогава за пръв път сте видял тази билка така ли?
-А, не - виждал съм я! – той отново сви рамене, а през същността му премина едва доловимо, почти невидимо трепване. - Хвойна като хвойна...
- Естествено, хвойна като хвойна - Дая отново изпита порив да прегърне горкия си събеседник, чийто разум насилваше тялото му да изрича неистини - все пак няма как да разбирате от билки. Вие сте обущар и разбирате от кожи, нали така?
-Криво-ляво. - погледна я подозрително, по начин, чрез който неволно издаде много за себе си. Тя туко що смени темата с по-безопасна, но той реагира така, сякаш тя продължава да го разпитва за неща, предизвикващи страх и вина в него.
- Криво-ляво? - Дая престорено се нацупи и незабележимо леко дръпна глава назад, сякаш не е съгласна с някакво скрито в думите му предложение. Получи се почти незабележимо за съзнателния наблюдател изпъчване на гърдите:
- Значи не сте най-добрият обущар, щом разбирате само криво-ляво от кожи. Ако ви поръчам обувки няма ли да ги направите така, че да са хубави, здрави, да траят дълго?
-Това - ще! – заяви дребничкият, слабоват мъж с неочаквана самоувереност. - Но сигурно не съм като тия в столицата, при виконта. Ако ви разочаровам, от сега моля да ме извините.
Думите му прозвучаха престорено скромно, почти така, както някой от приближените на виконт Корино, който бяха сурови, прями мъже – и все пак се случваше някой от тях да се “смущава”, докато изтъква, наперен като петле, бойните си заслуги. Този мъж таеше в себе си значителна гордост – но пък тя се основаваше на способността му да създава, така че Дая неволно изпита уважение.
- Думи на истински творец, на някой който с еднакво старание създава за тези, които харесва, и за онези, с които не иска дори разговор - елфаната долепи длани една в друга пред гърдите си в знак на уважение - учителят, който ви е обучил, сигурно е много горд с уменията ви. Селото също, че е отгледало толкова добър и скромен майстор като вас. Особено вашата майка и баща.
- Баща ми е много горд, да! – заяви уверено мъжът, изпълнен с кротка вяра, че тези му думи са абсолютната истина. - стар е вече да работи, но се грижа за него. Затова ми прехвърли работилницата.
Крехката му събеседница кимна съчувствено, защото отново усети неистинност, този път примесена с нюанс на горчивина – Жод убеждаваше повече себе си, отколкото нея, в някаква лъжа. Имаше истинска болка в душата му, когато натърти на думата "затова” – докато я изричаше, държеше главата си напред, но очите му се завъртяха назад и надолу, някак през рамо! Дая изведнъж разбра, че някога е представлявал чувствително и умно дето, ранимо... и способно на лъжене с лекота, за да не го нараняват другите или собственото му сърце.
- Прехвърил ви е работилницата си? – тя се съсредоточи и продължи да дълбае около родителите му - Ами той с какво се занимава тогава?
- Рекох ви вече, че е доста стар. Не може да прави нищо като преди! – Жод отново сви рамене по онзи негов начин, чрез който можеше с еднаква лекота да изрази очудване или примирение с нещо неизбежно.
- Стар и не може да работи? - ин Майме за миг наистина се обърка, защото при нейния народ приближаването до естествения край не лишаваше людете от тяхната младост и сила. Възрастен майстор-елф имаше зад гърба си много повече опит от туко що обучен младок, заедно със същата енергичност. Трябваше й протяжността на цял един дъх, за да осъзнае за какво говори човешкият й събеседник. Бащата на Жод сигурно беше по-немощен от пеленаче в момента, а това я натъжи:
- Вие сте добър син, господине... баща ви сигурно много ви обича... макар че, навярно му е мъчно за дето няма внучета от вас двамата с Елия?
Тя прехапа език, защото питането й носеше твърде много горчивина за съществото отсреща, навлизаше в твърде лични пространства – но тя трябваше да разбере как тъстът възприема снаха си.
-Мъчно му е - кимна примирено Жод, който имаше достатъчно ум, за да разбере съвсем правилно въпроса на седналата срещу него жена - Но и така харесва Елия, разбира се с нея. Те и двамата са чепати, ама мелят брашно заедно. Напук на поговорката. Тя се грижи за очите му, той затова се отказа...
Обущарят не довърши, каквото казваше, само същината му съвсем се откри – в изражението му Дая откри пълна липса на изнедана пред избора на неговия баща. Сякаш той, старецът и Елия са знаели, че така е редно...
- Отказа се от какво? - Дая почувства как съчувствието се прокрадва в нея, въпреки растящите съмнения срещу самия разпитван.
- От работилницата, нали ви казах?
Дая кимна в знак, че сега вече си спомня - нясно и с обстоятелството, че Жод съзнателно пропуска нещо важно. Мълчанието й го накара да допълни:
-Не можеше вече да вижда като едно време. А нашата работа, тя е фина...
Този път жената дори не кимна, защото обущарят упорито отказваше да отговори на другото, намекнатото “защо?” – а именно, поради каква причина старецът се е отказал от мечтата си за продължение на рода. За момент остана поразена от догадката, че бащата на обущаря не просто е престанал да притиска снаха си за внуци, ...а по начало не е очаквал такива от нея.
След миг обаче я изуми нещо още по-странно – долови че Жод възприема като едно цяло гордоста на баща му към него и отказа на същия този старец да получи продължение на кръвната нишка. Цялост, която се пораждаше от нещо реално и случило се наяве, а не заради склонността на обущаря да се самоизтезава.
- Простете за твърде личния въпрос, но причината да нямате деца... - елфаната се поколеба, защото въпросът наистина се оказа твърде личен, твърде болезнен и унижаващ съществото срещу нея - с вас ли е свързана?
-С мен? С нея? - сви рамене примиерно, изпълнен с искреност. - Според мен, само духовете са го решили така.
Ин Майме не каза нищо, съсредоточена в отграничаването на лъжата от премълчаването – действия, които при събеседника й се преплитаха с дразнеща лекота. Направи и впечателение особения начин, по който той изрече "духовете" - сякаш знаеше нещо, което Дая и всички останали дори не подозират. В ответ тя го погълна в сините бездни на очите си, а той се опита да отклони вниманието й:
-Така са поискали, така е станало – равният глас на мъжа поне привидно изглеждаше непроницаем - Кои сме ние, че да ги съдим?
- Духовете така са решили? - попита инстинктивно тя - с лекота, която след миг размисъл осъзна като част от похватите на съдията, чийто мемоари четеше. Написани в онзи леко сух, лишен от художествена украса стил, който напоследък й харесваше все повече.
-Ами да, духовете – мъжът сви рамене, сякаш недоумявайки какъв е смисълът от задаването на един и същи въпрос. Погледът му за миг прескочи върху гърдите на елфаната и се върна върху лицето й, минавайки пътьом по нежната, крехка извивка на раменете й...

* * *

Колкото до Дая, нейните дълги, извити мигли трепнаха и тя неволно премижа като художник с големите си, сини очи. В продължения на един дълъг дъх сякаш се вглеждаше в сянката на Жод, падаща върху масата между тях... а после същността му се откри като на длан пред нея, късчетата знание се подредиха в разноцветна, но завършена картина.
Осъзна, че бущарят наистина крие нещо, свързано с хвойната и книгата, като с тези тайни е обвързан дори неговият баща. Изглежда Жод знаеше как се използва книгата и билките... или поне за какво! Колкото до прекомерното подчинение към съпругата му, то нейната власт не се коренеше само върху неговата похот и нейната склонност да си играе с желанието му в семейното им ложе. Сякаш последното представляваше следствие, а не причина.... Изворът на странните им отношения май се коренеше другаде - като че ли обущарят е знаел от самото начало на връзката им, че няма да имат деца и тя ще командва... Най-странното идваше от усещането в Дая, че мъжът пред нея приема подчинената позиция в собствената си къща съвсем спокойно... и че получава одобрението на баща си за това преобърнато положение в семейството му. Което пораждеше въпроса какви са действителните отношения между свекър и снаха?
Тримата бяха свързани чрез скрити от селото обстоятелства - срамни или смъртоносни, даващи власт на покварената лечителка над нейния мъж и осигуряващи одобрението, дори възхищението на свекъра й. Дая почувства със сърцето си, че тази тайна е свързана с с книгата и безплодието на Елея.... и с надеждата на Жод да "заобиколи" участта си на бездетен мъж - чрез помощта на друга жена, която е отвел в ложето си без знанието на своята съпруга. Ин Майме почти физически долови ""мириса" на онази особена вина и срам, които се пораждат след изневяра - но призна пред себе си, че в началото на разпита този невзрачен човек почти е успял да я заблуди. Той можеше да е склонен по природа към подчинение, но също така умееше да е потаен, спокоен пред излишните ядове и ловък в лъжата към най-близките си - дори към любимата му жена.
... Добър актьор, но не достатъчно... а след като знаеше какво крие той, тя трябваше да спре със състраданието.
- Господин Жод, събудихте любопитството ми - тя си спомни как погледът му за миг е станал странен и някак извит под ъгъл към земята - Духовете, за които говорите, вероятно не са "обичайните" от гората. Бихте ли ми разказали като на чужденка за различните духове по тези земи?
Жод направо подскочи:
-Ама не, как ви хрумна, уважаема? – мъжът почти мигновенно възвърна самообладанието си... почти мигновенно - Всички на Майката-гора се молят за деца, ние също. Няма "необичайни" духове, не!
Дая отвърна на отрицанието му, придружено с едва подтисната паника, чрез усмивка. Но това се оказа ледено изражение - сладките ъгълчета на устните й както винаги се повдигнаха в съвършенна симетричност - идеалното изражение върху едно идеално лице - но веселието не докосна сините езера на очите й, които започнаха да поглъщат обущаря с мълчанието си.
Жод я погледна.... За първи път само в очите, без зениците му да блуждаят нагоре-надолу по нея. Твърде късно обаче, защото до този миг Дая безпрепятствено се беше учила да разчита същността му. Тя пресрещна спокойно погледа му и се съсредоточи за признаци на подтиснато напрежение - от твърде явния тремор на пръстите до по-финните, неравномерни пулсирания на зениците.
Дъх по-късно без изненада долови каквото очакваше... но до един момент. След това мина някаква вълна от увереност през него и даже синьото на ирисите му просветна някак лъчезарно... сякаш присъствието на Дая е представлявало тежест, от която неочаквано се е отърсил. До преди миг елфаната усешаше как душевната му крепкост се разнищва и той е почти готов за истинска откровенност... но сега внезапно получи подкрепа... от нещо извън собствената му воля.
-Ако искате, мога да ви покажа местата, обитавани от духове. Но как да ги опиша? Има неща, които или си почувствал лично, или... ами, или не си.
- Тогава просто ми разкажете за тях, може ли? – помоли Дая и той кимна в знак на съгласие... но сякаш го стори някой друг, нов човек, с който тя тепърва започваше разговор:
-Имаме майката-гора, Алфанна в небесата, Орим-светилото, Горският брат, Господарят на гората – гримасата на лицето му подказа, че говори за вълците и мечките - Чудното дърво на плодовитостта, но то не е за мен... жена ми му се моли. Тези са важните.
- Ами не толкова важните?
- Те са много, пък ще взема да пропусна някой и после... беля. По-добре питайте Даймора. Пък и аз не мога да ви разкажа за женските духове. Тя може.
Мъжът вдигна вежди, май вече се шегуваше със своята събеседница:
- Сигурно точно те ви интересуват повече. Все пак, вие питате за жена ми, а и вие самите... - усмихна й се. – Предполагам, че съм прав?
- Прав сте, не питам за слабите- повтори с измамно спокоен глас Дая – все пак помислете си дали не изпускате някой от могъщите духове.
- Всичките ви ги казах – Жод вдигна рамене, а после се зае да брои на пръсти. - Благожелателната Алфанна, Орим Чистия, Дървото, Господарят, Майката и Братът ... според мен са тези.
- Ако не пропускате нещо? - усмивката на Дая изведнъж възвърна топлината си, защото тя почувства неудържимо желание да прегърне и утеши отново своя събеседник. Той отново издевателстваше над тялото си, принуждавайки го да изрича неистини.
В ответ обущарят за пореден път сви рамене.
-Всъщност, пропускам нарочно някои мъжки духове. Свързани са с, определено, хм, изяввяане на мъжки качества. Сигурен съм, че Елея няма как да се възползва от тях, дори да й обърнат внимание...
Той се ухилили развеселено:
-Добра ми е жената... но някои такъми просто ги няма по себе си.
Шегата му дойде твърде солена и груба за вкуса на Дая, но все пак имаше известна пикантност в нея и тя благоволи да се засмее. Мъжът очевидно се влияеше от усмивката й, а тя прецени за нужно временно да смекчи напрежението в разпита. Дори смени темата:
- Господин Жод - елфаната наклони леко глава настрани - искам да знаете, че ви съчувствам. Толкова много сте се молили на добрите духове за дете и те не са ви отвърнали, остави ли са вас и съпругата ви без най-голямата радост на този свят. Сигурно най-голямо страдание сте изпитали, когато с времето сте осъзнали, че годините минават, а нещата не се оправят...
Тя нарочно направи лека пауза, преди да продължи:
- Естествено, в началото сте си правили планове за къща, пълна с деца, нали?
Заболя я отвътре, докато издевателства с ранимата, уязвима душа на разумното същество срещу нея. Самата тя го принуждаваше да излъже след малко, да отрече, че още от началото е знаел за нерадостното, лишено от потомство бъдеще. Вече знаеше, че той е предвкусвал от самото начало тази си ялова участ – защото в сърцето му царуваше примирението пред предизвестената съдба, а не объркването и гнева на по-късно проумелия.
-Да, разбира се! - погледна я с такова учудване, че на нея за миг й се приска да му повярва... ей така, за синьото на неговите очи да му повярва. - Кой не си прави сметките? Е, понякога духовете вземат, духовете дават. Аз още се надявам да дадат. Понякога просто отнема време.
В този момент Дая вече знаеше, че Жод я лъже и внимателно запомни финната цялост от жестове, изражение и думи... но след миг почувства, че той знае, че тя знае... В тази посока вървяха към изпадане в омагьосан кръг, така че - поне за сега - трябваше напълно да смени темата на разговора:
- Духовете е трябвало да са по-щедри от вас. – тя поклати глава в израз на женско неодобрение към някой, който не е заслужил привилегията да присъства лично на разговора, по време на който го одумват - Все пак вие сте майстор, имате дарба и не просто правите обувки. Вие разбирате от своя занаят, както цигулар от изкуството си, от инструмента си, нали?
В това “нали” се съдържаше нямата молба на красива и впечатлителна жена да бъде... впечатлена. Изкуството на неусетното съблъзняване се простираше далеч отвъд отправянето на лукави усмивки и свенливо-любовни погледи. Понякога всичко опираше до способността да намериш в създанието отсреща някоя действителна способност или красива черта на характера и да се възхитиш искренно.
-Да! – мъжът й кимна усмихнат - От всичките си инструменти. То, обувки, само с единия нож не се правят.
- Напълно непонятно ми е как превръщате парче кожа в изящна патнофка или сандал – елфана по рождение и възпитание, Дая наистина изпитваше преклонение пред всяка форма на труд, която успешно е била доведена до съвършенството на изкуството.
-Всичко е в шилото... - започна той дълго и скучно обяснение, което изглеждаше безкрайно, но всъщност не издаваше същинските тайни на занаята. Сега обаче Дая не изпита усещане за премълчаване от негова страна, понеже мъжът на няколко пъти чистосърдечно си каза, че има неща, дето не са за споделяне - освен от майстор на чирак. Тя се съгласи с него и умело го насочи с още поощрения и усмивки към въпроса как пробива кожата без да я поврежда, как примерно прави така, че обувката е едновременно устойчива и мека...
- Сигурно има някаква тайна, господин Жод, за да остане за дълго здрава подметката, пък и цялата обувка. Особено, когато е с трудна кройка и от скъпа кожа.
- Какъвт ще да е материала, госпожо Майме, обувката се криви, ако не е точно по крака. Най-важно е вземането на мярка и.... – обущарят се отплесна, описвайки й като на несведуща как става пробиването на различните видове кожа, докато през цялото време помниш как е изглеждал крака на поръчалия. Обясни й и тънкостите на използването на туткал, вместо клечки. А също и основното правило-винаги да се молиш на Орим за повече свветлина, докато работиш.
- Добре, но как правите така, че обувката да издържа толкова дълго, без да е твърда като камък? Все пак толкова твърдите кожи просто се начупват, нали?

* * *

Междувременно Кора продължаваше да си седи с кръстосани крака в единия край на масата, но когато Жод започна де се хвали с обущарските си умения, не се сдържа. Беше мълчала досега с ясното съзнание, че намесата й може да доведе до ненавременен завършек на разпита, но сега й се стори, че забеляза нещо важно. Надигна се и прошепна в ухото на Дая.
- Притисни го за книгата. Той ми каза, че не се е заглеждал в кожата. Лъже!
- Знам мила? - отвърна й ласкаво Дая. С усмивка, която шепнещата в ухото й Кора нямаше как да види, но въпреки това долови с цялото си същество. После елфаната се обърна към събедеседника си и наклони леко глава към него, разшири и без това големите си очи в смирена молба:
- Мисля, че съм достатъчно умна, за да разбера, ако ми обясните вие, господин Жод. Как правите така, че кожата е едновременно здрава и все пак нечуплива.
- Хе е, госпожо – ухили се обущарят – това го правят кожарите... пък те се познават по миризмата на лайна, с извинение. От тях само купувам стоката, защото не искам да си усмърдя работилницата на сметище
- Предполагам, че често хитруват... те са търговци нали? - в този момент дори не й се налагаше да играе пред него в слабото си, но искренно възмущение от подобни същества.
Той отново сви рамене:.
-Щяха, може би, ако някой от нас не знаеше каква е справедливата цена. Но те знаят, че аз знам, а аз знам, че те го знаят също толкова добре. И им предлагам направо нея.
- Така е – съгласи се елфаната – но винаги има упорити и алчни същества сред човеците, които се занимават с търговия. Някой се опитват да те измамят по всячески начини. Ако не е в цената, като скрият лошото качество. Ако измамата е много хитра, сигурно разбирате едва когато започнете да работите с материала. В такъв случай можете ли да се предпазите по някакъв начин... много е обидно, когато те излъжат така
-Мога – възрази й мъжът - Отивам и му посочвам разваленото! Не му трябва да си жертва името за едната стока, ако и да е, прощайте, прошляк.
- Значи сте по-решителен от мен - въздъхна Дая - веднъж получих като подарък скъпа вещ, която се оказа зле направена. Когато отидох да говоря с търговеца, той каза, че вече съм я ползвала. Трябвало да му я върна преди това... каза, че несъвършенството на дрехата е толкова явно, че е трябвало да го забележа веднага. Изглеждаше убеден в този си довод... че трябвало да забележа недостатъците, защото били.. как го каза... твърде явни. Прав ли е бил?
Дая отклони очи от погледа на Жод, сведе ги и премигна в израз на леко объркване и почуда - незабележимо подсилвайки мимиката си с плахо докосване на устните с върховете на ноктите.
- Може! – съгласи се обущарят - но ако така направи моя кожар, той после на кого ще продава? Аз купувам немалко от стоката му. Останалите хора също, но не толкова. Аз губя, той губи... така се е стигнало до справедливата цена. Още при дядовците ни, впрочем.
- Значи отношението към постоянните купувачи е едно, а към беззащитни жени, попаднали случайно в магазина ти.. друго - Дая наистина се усмихна като малко момиченце - а как мога да разбера навреме, че търговецът ми продава обувки от лоша кожа. Особено, ако някак е закрил недостатъците й?
Въпросът й накара Жод да я погледне възмутено:
-А ако аз направя такова нещо, после кой ще купува от мен? Обувки ли ще ям, що ли?
- Но аз наистина имах подобна неприятност – защити се Дая - Случи ми се с копринена пелерина, заради която изпаднах в неудобно положение. Не можех да я нося, заради недостатъците й... но не можех и да я захвърля, за да не обидя онзи, който ми я подари. И търговецът отказа да я вземе, понеже трябвало да мога да видя веднага колко зле е направена, а не след седмица носене. За това ви питам дали може да се предпазя, ако ми се случи с обувки.
-Да, казах ви - не купувайте повече от него. И кажете на приятелките си.
Думите му я накараха да се замисли дали той нарочно не избягава скрия й въпрос – способен ли е като майстор да различава качеството на кожа, само като я види. Ако можеше това, значи със сигурност знаеше колко странна, не от животни е кожената подвързия на елеинита книга за билки... От друга страна обаче, тя го поощряваше да се хвали, и той правеше точно това – убеждаваше нея и себе си, че е честен към своите доставчици, към клиентите си... към всички:
- След седмица същия този търговец ще ви изпрати подарък - същата коприна! Даже по-скъпо ще му излезе лакомията. Ето, затова съм честен търговец - защото съм умен! В големия град може и да е друго... и аз съм чувал, че там понякога се мислят за много хитри, мамят, развалят доброто име на занаята.
- Така е, за разлика от вас, който наистина сте честен и толкова способен. – ин Майме задържа лицето си леко наклонено към него, с все така широко отворени от възхищение очи – Вие наистина сте много добър майстор, усещам го, наистина!
Тя пъхна ръце под ръба на масата и разпови предмета, който носеше от другия край на селището – междувременно задържа неговото внимание, като привлече погледа му с пърхане на миглите:
- Вие сте истински майстор и лесно ще ми дадете оценка за тази красива вещ – тя сложи книгата за билки на Елия върху масата и я бутна към него – Има много красива подвързия, но не мога да се досетя от каква кожа е. Помогнете ми да разбера!

Публикувано: чет юни 03, 2010 4:09 pm
от Асен
-Това не е ли книгата на Елея? Защо си играете с мен, уважаема, щом вече сте говорила с нея и ви е позволила да я вземете?
- Не си играя - въздъхна Дая - опитвам се да ви спася живота, господин Жод. Кажете ми от каква кожа е подвързията.
-Има много начини да се загуби един живот... някои по-неприятни от други - отбеляза Жод, макар че видимо се присви. - А що се отнася до кожата, не искам да я пипам, ако не сте сигурни, че Елея не възразява. Не го приема добре, предупредила ме е.
- Значи наистина не разбирате - поклати глава ин Майме - за това ще ви разкажа история, която научих лично от участник в нея. Преди година в Здравостан имало двама братя крадци, които вярвали в късмета. Само че баткото вярвал в лошата, а малкият в добрата участ. Двамата извършили няколко поредни обира, един от друг по-дръзки и всеки път големият брат ставал все по-мрачен. Малкият му се смеел и казвал, че на тях двамата не може да им се случи нищо... но естествено накрая ги хванали. В дързостта си посегнали на военен склад и този път се провалили.
Елфаната спря, погали с върховете на пръстите бузата си и продължи с нехаен тон:
- Тогава малкият се разплакал, но големият брат казал, че това пак е добре, защото можело други крадци да ги убият за плячка, капан да им захапе крайник и да умрат от загуба на кръв като животни. За зла съдба обаче него ден боен генерал виконт Корино присъствал в съда и съдията се престарал - вместо да им отсекът дясната ръка, решили да ги обесят.
Дая спря и втренчи красивите си, сини очи в обущаря:
- Сложи ли ги на бесилката и малкият пак се разплакал, а големият казал: давай да ни бесят, че може и по-лошо. Малкият брат обаче бил глупав и за предсмъртно желание си пожелал нещо, което му спечелило стотина дъха живот. През това време дошъл пратеник, който донесъл писмо лично от боен генерал, виконт Корино. В него пишело, че за дето крадците са посегнали на военен склад, заменя бесилото със смърт чрез изтезания.
Тя спря, изчака Жод да осмисли разказа й и допълни:
- Много е важно, разберете. В голяма опасност сте, защото не се страхувате от този, от когото трябва.
-Смърт чрез изтезания, ако говориш, или смърт чрез изтезания, ако мълчиш? - отбеляза Жод. - Не остава много за този, когото питат, нали? Е, освен болка...
Погледна я, изчкавайки за нейната реакция. Сякаш искаше да чуе нещо.
- Няма вина, ако сте бил жертва, господин Жод... но дори най-благосклонният съдия не може да прояви снизходителност, ако жертвата защитава с лъжи и мълчание насилника си.
-А, да, може би, но кой ще защити жертвата от насилника?
- По-голям насилник, господин Жод. Самото ми присъствие, както и това на спътниците ми, трябва да ви говори нещо. Сянката на виконт Корино очевидно стига до вашето селище... Повярвай те ми, не искате баща ви да привлече вниманието на моята спътница... защото той също е замесен, вече го знам.
Обущарят примигна, а тя му се усмихна мило:
- Не ви заплашвам, а и не владея това примитивно умение. От злодея може да ви предпази само по-голям злодей... малкият брат на крадеца си има по-голям брат. Схващате ли общото между вас и онези двамата?
-Да - кимна Жод - писано ми е да умра в мъки, независимо какво говоря...също като крадеца от баснята ви. И съм прекаран, пак като него. Простете, може и да се разплача!
Последното по думи приличаше на иронично извинение, но прозвуча по-скоро като озъбване.
- Ще ви уредя да плачете лично пред Виконта! - въздъхна Дая - защото си го заслужавате. Започвате да го заслужавате тъкмо сега, защото прикривате чудовище с облик на разумно създание. В къщата, която посетих, имаше кръв по стените. Личеше си как е ливнала от гърлата на жертвите на пръски, обляла е всичко и е започнала да се стича... А по тавана нямаше, защото преобразените са не надвесвали над жертвите си в момента на убийствата. Видях детски главички, които се търкаляха като парцалени топки, откъснати като играчки крайници, черва.... - Дая затвори очи, съсредоточи се и с помощта на великолетната си памет и живото си въображение описа детайлно и с чувство гледката, заварена на огледа. За момент загуби усет за времето, но никой не я прекъсна - а после разтвори клепти и впи поглед в очите на разпитвания.
- Прикривате ли човека, който е организирал тези касапници? Знаете ли защо го прави? Мълчите, а усещам, че има какво да ни кажете, господин Жод. За помощта си до тук може да получите смърт или прошка, ако ни съдействате... но мълчанието ви ще бъде разплетено докато кажете всичко, което сте чул, видял и запомнил... например има ли други преобразени, има ли други съучастници съпругата ви... ще говорите, Жод, ще говорите...
-Хахаха - изсмя й се Жод в лицето. - А ако ви кажа, че съм виждал? Тогава ще разберете ли, че точно ако говоря, няма да видя виконта, защото ще умра в адски мъки преди това. Защо да ви помагам при това положение?
- Добре, така да бъде – погнусена от животинския му страх, Дая вторачи в него своите огромни, красиви.. и гневни очи - върнете ми книгата.
Тя отправи искането си с цялата женска властност, на която беше способна, но обущарят не помръдна дори с пръст... всъщност той дори не беше докоснал сложената пред него книга - дпърнал ръцете си назад, той се държеше така, сякаш не иска да рискува дори със случайно докосване до тази привидно безобидна вещ. Това принуди елфаната да се пресегне и вземе сама въпросния предмет, което тя стори с привичната й грация.
Дая се наведе едва едва от кръста, с изправен гръб и легнали назад рамене - плавно, изящно протягане, което меко преля в полагане на крехките й длани към чуждата вещ. Прибра я обратно към себе си и се изправи със същото движение, след което погледна с широко отворени, нетрепващи очи към разпитвания:
- Все още тая надежда за вас, господин Жод. Все още не вярвам, че боговете са дали дарба за сътворяване на личност, която е истински покварена. Знам, че сте по природа хитроват, потаен и предпочитате да премълчавате или заобикаляте сблъсъците... ала е време за избор. Давам ви малко време за размисъл... аз ще се върна след малко.
Тя се отдръпна от масата с завъртане около остта си - пристъпването беше танцово в своята ефирност и в същото време ненатрапчиво като всяко ежедневно движение. Тя пристъпи с полюшваща се походка към вратата, осъзнавайки че дори в този момент мъжът й зяпа дупето - спря точно на прага и погледна през рамо назад:
- Между другото сте арестуван, господин Жод... моля ви, не давайте повод на Кора да ви нарани, докато ви вързва ръцете или каквото там се прави с арестуваните в човешките земи.

Публикувано: чет юни 03, 2010 10:39 pm
от Cocaine
Кора изпроводи Дая с поглед и продължи да гледа към вече затворената врата до момента, в който тишината увисна неловко във въздуха. Жод беше с гръб към жената, но някой друг вероятно би могъл да види презрително извитото ъгълче на устата й. За съжаление в стаята нямаше друг.
Кора се надигна повторно от ъгъла на масата, приглади внимателно дрехите си и се обърна с лице към Жод. И жод се обърна с лице към Кора, без да става от стола си.
- Твоят дух пазител ни напусна - отбеляза жената. - Но все още има надежда. Знаеш ли, много неща са написани върху дланите на ръката. Дай да се опитам да ги прочета от там. Не е нужно да казваш нищо и ще си чист като пеленаче.
-Заповядайте, не възразявам изобщо. - отвърна Жод, но очевидно се беше стегнал.
Кора застана до дясното му рамо и внимателно го хвана с дясната ръка за китката, захапа върха на показалеца на лявата си ръка и си свали ръкавицата, след което я захвърли върху масата. Протегна показалец и старателно го прокара по линиите върху покритата с мазоли месеста длан.
- Хм, много интересно. Много интересно. Линията на живота ти е доста дълга... Освен това виждам човек, който работи наистина здраво. Сигурно местните ти създават доста работа.
В следващия момент Жод с изненада осъзна, че ръката му е извита зад гърба. Кора просъска в ухото му:
- Ще е жалко ако счупих ръка или изгубиш палец... Толкова много хора ще трябва да ходят боси. - след което с нормален глас. - Дай ми и другата си ръка. Чу елфаната - арестуван си.
Без до се съпротивлява слисаният човек изпълни нареждането на Кора и китките му бяха надеждно вързани.
-А аз тъкмо мислех, че ще искаш нови ботушки. - усмихна се презрително човекът.
Кора настървено блъсна главата му в масата. И натисна надолу.
- Виждам, че и със зъбите си добре. Съветвам те да не ги показваш толкова често, ако държиш да ги запазиш.
След което го хавана за яката и рязко го изпарви на стола. Мина в другия край на масата, за да може да я вижда добре, взе чашата му с вино и му я изля в краката му.
- Отсега си само на хляб и вода.
След което надигна шишето и отпи от него, само защото наоколо няма друга чаша.
Жод се усмихна орез разкървавените си устни:
-Еха, колко интересно. Дано правите по-добър хляб от жена ми. Малко клисавее... но ако ме убие, няма да е заради това, което току-що казах. - изглеждаше облекчен, всъщност.
- Със сигурност. Но ще те убие, защото ще си й непотребен.
- Това, обаче, е бързо. - сви рамене той. - звучи по-добре от срещата с Корино, всъщност. Май трябва да се моля да ме намери?
- Ами започвай, докато сме още в храма. И не вярвам скоро да умреш. Линията на живота ти е дълга.
Тук беше ред на Кора да се смее.
- Печелиш само живота си. Но дори да не вярваш сега, в живота на един мъж има по-лоши неща от смъртта.
- Изброй три! - отправи ново предизвикателство обущарят.
- О, не искам да решиш, че те заплашвам. Ще ги изпиташ на свой гръб съвсем скоро. - увери го жената.
- Нямам търпение! - увери я тай съвсем спокойно, като изплю кръв на пода. - Колкото по-скоро, толкова по-скоро ще продължа с живота от онази дълга линия, която ми предрече!

Публикувано: пет юни 04, 2010 2:23 pm
от cherno_slance
Дая напусна страничната стая, огледа се из главната зала на храма и почти веднага откри игуменката. Пристъпи към нея, направи лек реверанс и дъх по-късно осъзна, че с този си жест най-вероятно отново е подразнила възрастната жена. Нямаше обаче как да се откаже от навиците си така, сякаш захвърля ненужна дреха – още повече, че дълбоко в себе си смяташе поведението на другата жена за нередно с неговата недодяланост и липса на изисканост. Въпреки това Даймора заслужаваше възхищение – може би по начина, по-който го заслужаваха и изискваха мъжете – изцяло и единствено заради способносттите си - не заради обноските си, а въпреки тях. Най-малкото в нейно присъствие елфаната се чувстваше по-млада и неуверена, отколкото е всъщност.
- Кажи девойче – човешката жена зачете присъствието й през рамо, без да се обърне към нея, заета с нещо нейно си.
- Игуменке Даймора – поде с мелодичен глас ин Майме - в момента разпитвам Жод и установих, че е замесен в цялата история и то отдавна. За съжаление страхът му от Елия и... и май не само от нея... заключи устата му. Имате ли билки, които могат да развъжат езика му така, както го прави пивото, само че по-сигурно?
Даймора, която плетеше чорап за зимата, явно се стресна и се убоде.
-Сигурна си? Как си сигурна в това?
- Когато разумът принуждава очите, езика и ръцете да изричат неистини или отправят лъжовни жестове, резултатът е, че тялото страда. Въпреки болестната забрава, поради която ми се губят спомени и умения, все още зная как да усещам това страдание в същината на мамещия.
Ин Майме се замисли за миг и допълни:
- На второ място, в обясненията му има очевидни противоречия: например, че никога не е обръщал внимание как и от какво е подвързията на елеината книга за билки. Но най-решаващо е,признанието му, че предпочита смъртта чрез изтезания пред адските мъки, които ще си осигури, ако се разприказва... Също така отказва да докосне книгата на съпругата си дори, за да я бутне по масата обратно към мен. Страхът му е осезаем.
Даймора се замисли:
- Повече го е страх от нея, отколкото от вас?
- Не, пресвята - усмихна се Дая - повече го е страх от тях, които и да са, отколкото от виконт Корино. Което наистина ме впечатлява. Разказах му случая с братята Фарезе от Здравостан, но дори това не развърза езика му.
-Не ги познавам - сви рамене Даймора - а нещо ми говори, че вече съм и закъсняла. Но ако повече го е страх от тях, отколкото от вас, това е като змия, захапала опашката си. Не можете ли да го убедите, че ще ги хванете? Тогава няма да има от кого да се страхува. А вие вадите опашката на змията от устата й, за да проговори.
- Повярвайте ми, ако не се справим аз и моите спътници, виконт Корино ще прати други люде, които ще продължат от там, докъдето е стигнал нашия отряд. Те просто ще разпитат всички в селото, най-вероятно с изтезания, а после ще срутят с обсадни машини кулата, в която не смеете да влизате. За по-сигурно биха посипали земята със сол... не, това е твърде ограничено като действие за този мъж... по-скоро би издирил и роднините на людете от тук, които са се изпоженили из съседните села - за да реши веднъж завинаги проблема! Ще го стори така, както вие изрязвате нагнила клонка, преди болестта й да достигне стъблото на плодното дръвче.
Красивата, крехка жена неволно докосна устните си с върховете на ноктите и някак между другото допълни:
- Ето такъв е виконт Корино и въпреки това обущарят се страхува не от него, а от съпругата си.
Даймора я изслуша безмълно, свъси вежди срещу нея, след което тръсна глава:
- И сега какво, ако не се справите, да бягаме при западняците ли? Добре, това ще сторим - сполай ти за предупреждението! А засега...
Възрастната жена се разтършува из някакви ракли и долапи, заизважда разни коренчета и треволяци, които се сториха напълно еднакви на съзерцаващата я отстрани елфана. В същото време игуменката си замънка под нос:
- Не, не, не, може би, не, не, не, не, не... да, ама още, не, не, не, не, да, не, а, ето те..."
Накрая от натрупаната купчина отдели разни семенца, клонки, сшени цветове и отявлени бурени в ръце. Върна останалите, взе избраните и се обърна към Дая със строго изражение:
-А ти какво чакаш? Напали един огън, сложи вода да кипне!
- Моля?
-Настойка- обяснява с една дума домакинята - няма как да ги смеся иначе. Или мислиш, че ги държа готови?
Даймора се засмя и допълни заради объркания поглед на събеседницата си:
- Средства за развързване на езици? Щеше да знаеш, че аз ви трябвам, ако имах такова нещо. – подсмихна се - Е, за твой късмет, нямам. Но мога да приготвя.
- Разбирам, но.... - Дая неволно отстъпи крачка назад и повдигна длани до нивото на корема си, разпервайки пръсти. Неволно сведе очи и се вгледа в дългите си, старателно поддържани нокти, а накрая после въздъхна:
- Както повелите, пресвята, ще запаля огън... само че ми покажете как се прави...
-Викни някоя послушничка да ти покаже - въздъхна жената, като я погледна със съжаление. - Или да го направи, а ти гледай и се учи. Ще ти е полезно, ако се зажениш някой ден... и ако мъжът ти не си пада по непечен хляб.
- Мога да готвя, но никога не съм палила сама огън. – оправда се елфаната - Наистина ли нямате от онези малки, симпатични зверчета, които са достатъчно умни, за да ги обучиш за три, четири от домакинските задължения?
Тя съвсем остро почувства неодобрението на възрастната човешка жена и опита да се защити. Още докато го правеше обаче усети, че само става по-лошо...
-Имаме - кимна Даймора. - Викаме им "щерко"!
- Щерко? - Дая прехапа езиче и се възползва от малко по-бързия си ум, за да смени темата - добре, пресвята, ще гледам как го прави някоя от послушниците ви и ще се опитам да запомня.
Тя по навик направи ревенс на по-високопоставената си събеседница, отдалечи се и помоли първата попаднала й жрица за съдействие. Храмовата служителка склони след кратък поглед към стоящата наблизо Даймора - застанала неподвижно и в очакване, с обърнати като купа шепи, от които се подаваха разни коренчета и листена. Помолената се усмихна някак прощаващо на елфаната, врътна се и изчезна нанякъде. От своя страна игуменката извади хаванче и се зае със стриването на тревите – ин Майме се приближи заради любопитството си и чу как възрастната жена реди молитви към Алфанна.
Домакинята й не се възпротиви и я остави да наблюдава – така изминаха поне стотина дъха, преди Дая да се досети за нещо тревожно:
- Простете, че ви разсейвам, но е важно! Ако бях на мястото на Елия и имаше начин, щях да се предпазя от това, което сега правим с вас. Щях да направя така, че Жод да умре, ако някой му даде билки, които развързват езика... стига да има начин за подобно предпазнане... за това само предполагам, пресвята Даймора
- Не знам за такъв!-сви рамене Даймора, след продължи да реди молитви към Алфанна и смесва вода, прахове и сурови съставки. Отговорът успокои Дая и тя продължи с наблюдаването – заинтригувана не толкова от смесването на билките, колкото от тихия, монотонен напев на игуменката. Почувства, че Даймора изрича молитвите в пълна съсредоточеност, с ясно изричане на всяко отделно слово – личната й сила и убеденост превръщаше сричките на ежедневния език в нещо особено. В нещо истинско и веществено като камъните, от които е изграден храмът около тях.
... И то не беше магия – без да е чародейка, елфаната имаше слаб усет към заклинанията заради своя силен ум и върховните си умения като бард...
Но не - тук ставаше въпрос за много по-висша сила от магията...
За вяра...

* * *

Дая съзерцава известно време действията на пресвятата, изпълнена с ново, непознато чувство – дори тялото й го изпита, изпълни се с лек, всъщност приятен хлад. По някое време обаче й хрумна, че не е изпробвала всички пътища за достигане до душата на Жод. Пристъпи две три крачки назад, направи загатване за реверанс към домакинята си и се върна в стайчката с арестувания, където видя странна картина. Завари заподозрения вързан и с разбита уста, но въпреки това нагло усмихнат срещу застаналата до него Кора. Дая погледна към нея и с едва забележимо кимване й даде знак, че временно поема водещата роля – ако отварата на игуменката не му подействаше, двете щяха да се редуват с противоположните си подходи, докато го пречупят. “В известен смисъл” – помисли си ин Майме – “Аз и Кора се допълваме учудващо добре...”
Пое дъх, съсредоточи се и концентрира мисълта си върху малкото хубави черти, които беше открила в характера на обущаря. Мисловния похват подейства и след миг нейното отношение към обущаря се промени - по някакъв си негов, лишен от мъжественост начин, й се стори дори симпатичен:
- Виждам, че госпожа Кора успешно ви забавлява и без помощта на каиши или игли - не можа да сдържи собствената си усмивка - но се боя, че това е временно недоразумение. Тя иска да изпитате нещо съвсем различно от удоволствие и скоро ще го разберете, господин Жод.
-А, моля ви- макар и възран, успя да направи подигравателен поклон към ин Майме - каиши нямахме, та тя импровизира едни въжета! Сигурен съм, че ще намери и друго, ако реши...Пък да видите само, като се развъртя, какви трикове знае!
Жод вече откровенно се хилеше и на двете, а в отговор устните на Дая потрепнаха за миг. Нейното възпитание и женска същност одобриха сърцато поведение на обущаря, за това го погали с поглед и слова:
- Така ми харесвате много повече, господин Жод. Животинската страхливост не отива на едно разумно създание. - елфаната втренчи в него сините си очи и опита да прецени дали наистина куражът му надделява над малодушието. В отговор мъжът с крива усмивка втренчи в нея своя собствен поглед - твърд и сигурен, овлядян...
Само лекото, едва забележимо потрепване на ирисите й подказа, че мъжът срещу нея е толкова далече от смелостта, колкото мрака на злото от меката тъма на нощта. Съзнанието му се намираше в онова особено състояние, което караше дебелите, грухтящи животни на местните да се успокояват точно пред касапина, след като са се дърпали и квичали яростно до този момент.
Владееше го странно, безумно спокойствие, родено от леден ужас, вцепенил вътрешностите на душата му.
- Вие не сте мъж - рече му тихо, кротко елфаната - позорите своите братя по пол.
- Не виждам някой от тях наоколо – той сви рамене по неговия си начин – Да ми се оплачат лично.
- При цялата ви злина, щях да изпитам към вас възхищение, ако защитавахте Елия от любов. Ако я закривахте с мълчанието си независимо от болката, която изпитвате сега, въпреки сигурната среща с боен генерал виконт Корино, която ви обещах. - Дая наклони леко глава към дясното си рамо - В момента обаче изпитвам към вас единствено презрение. Но това, разбира се, няма никакво значение за вас, нали?
Той й се ухили през разкървавените си зъби:
-Всичко, което ми обещахте, няма значение за мен! Защо решихте, че вашето мнение ми е по-важно? Защото сте хубава? На мъртвецът не му трябват празнични обувки, простичко казано.
- Жод? - несъзнателно Дая се наклони напред, а малките й, бели рамене легнаха още повече назад... цялото й крехко същество се изпълни от желание за споделяне и прошка - Жод, вие познавате Мирела и Паоло, нали?
-Познавам ги – сви отново рамене. С върховно безразличие.
- А Соделчо? Правите обувки и за децата нали? Сигурно ги носят само на празниците, но имат такива, а вие ги правите?
Дая направи пауза, но само от дъх, два, преди да продължи:
- Пазихте ли в ума си формата на крачетата му, докато правихте обувките за него?
-Не, имах мярка. Взема се в пясък
- Вие сте майстор, истински майстор, Жод. Дори сега може да затворите очи и да си спомните отпечатъка от тези крачета.
Понечи да каже още нещо, но вместо това прехапа езиче, осъзнавайки какво прави – уж твърдеше нещо, но всъщност отправяше питане. Въпрос, който получаваше пълния си смисъл чрез единството между словата и тона, с който са изречени.
“ Може би наистина няма път към добрината на човешкото същество срещу мен, сигурно напълно липсва съвест, която да достигна. Но някъде вътре в това покварено съзнание все още грее искрата на майстора, на твореца - онзи, който държи да има живо дете в обувките, които е създал.”

Публикувано: пон юни 07, 2010 5:13 pm
от cherno_slance
Жод в първия момент изобщо не реагира... после изведнъж се облегна назад и въздъхна:
-Да, живите деца са за предпочитане, не е ли така?
Елфаната не каза нищо и той сам си отговори:
- Спор да няма.. - мъжът опита да потърка бузата си в рамото, но не можа. Попречиха му извитите зад гърба ръце, така че само въздъхна тежко, оброни глава надолу... сякаш някаква огромна, непосилна тежест го преви целия. Страданието му беше съвсем искрено и деликатното сърце на ин Майме трепна от съпреживяваща болка. Тя се наведе напред и много нежно погали лявата страна на лицето му. Докосването й породи поразителен и неочакван резултат – Жод се разрева като бебе.
Разчувствана, Дая се изправи и заобикали масата с плавна, полюшваща се походка, а после прегърна главата му, нехаеща за кръвта и сълзите. Опря челото му на корема си, погали го по косите:
- Знам, че много ви е тежало да преглъщате всичко това, Жод.
Нейното неподправено състрадание, добрината на прегръдката й... го разнищиха. Душевната му крепкост се разпадна до там, че наблюдаващата острани Кора погнусено извърна глава и се зазяпа в отсрещната стена - раздразнена не само от престъпника, но и от съчувствието на спътничката си. Сега вече обущарят плачеше на глас – силно, напоително, с давеща се безнадеждност. По някое време хълцанията му оредяха и той с разтреперан глас процеди:
-Майната й и на оная мръсница, жена ми, и на тъпият й господар-жрец, и на който още е в култа, като трижди тъпият ми тейко!
Дребният, слаб мъж пое на пресекулки въздух и поде:
-Те си имат дати... пише ги в книгата. Не знам как. Трябва да се намери "слуга неподозиращ, подмамен, обладан, от жажда за кръв и от духове черни..." Да, и аз мисля, че тъмните сили стават за поети, колкото лайното-за масло, ще ме извинявате. Става за мазане, не става за ядене...
Дая понечи да го попита дали има връзка между датите и убийствата, но не стана нужда от това. Разпитваният продължи сам:
- На тези дати трябва слуга да убие всички, които са на определено място. И местата не знам, но не са случайни. Трябва да ги разкъса и кръвата им да пролее на земята... Слугата е различен всеки път. Можете направо да пуснете оня глупак, който си е мислел, че ми слага рога. Рога... аз същата вечер ебах жена му, ха! При това не я накарах да убие никого в замяна. Както и да е.
Жод се засмя горчиво и подигравателно:
- В момента той е сигурно най-безопасният мъж в селото. Не става за повторна употреба.
- Да, но той самият не е в безопасност. – обади се Кора все така обърната с гръб, все едно говореше на стената пред нея - Някои вече се опитаха да го убият
В отговор обущарят помръдна в прегръдката на елфаната, сви рамене толкова силно, че почти ги измъкна от ключиците:
- Ами не го пускайте тогава. Не е виновен, че е бил тъп, горкият. А и ако не той, друг е щял да бъде, стига да не е от култа.
Усмихна се гадно, като беше с лице, долепено до корема на елфаната:
-Ние не спадаме към "невинните", а и няма как да се "подмамим", ако вече знаем каква е задачата, нали?
Дая направи знак на Кора да спре - протегна зад гърба на Жод длан - с прибрани и изпънати нагоре пръсти. Между арестувания и спътницата й съществуваше тънка нишка враждебност, която в момента можеше само да попречи. Не разбра дали разплаканият мъж е доловил жеста й или просто не му е до такива подробности в общуването. През всичките тези години в него се беше натрупвало напрежение и сега то търсеше път навън:
-А, да. Има нещо, което ги плаши. Някакво предсказание за "неочакван спасител, неочаквано, древно оръжие". А все едно... намерете мястото. Ако не сте прости, разберете времето от книгата. Успеете ли да прецакате палана им още веднъж, както стана наскоро - птиците няма да полетят!
Той се замисли за миг и допълни:
- Не и свободни де...Ще си останат да си кукат на два пясъчника време.
- Жод - тя все още прегръщаше главата му - трябва да те попитам нещо, заради което ще те заболи. Но после ще ти олекне... Кога се замеси в тази история?
Попитаният не отговори веднага, само опря чело на слънчевия й сплит и подсмръкна, само че навън от ноздрите си – елфаната почувства как сопола му съсипва роклята й... така или иначе непоправимо увредена от кръвта по лицето му. А и сега нямаше време за женски укори – тя го погали по темето, а той въздъхна кажи речи в пъпа й:
-Замесен? Че аз от малък съм в култа! Наследствена традиция е. Е, от време на време може и нов да се появи. Обаче, хванеш ли се... няма спиране. Нито за теб, нито за децата ти. Може на оня идиот, баща ми, затова да не му пукаше ще види ли внуци!
Той отново подсмръкна навън от ноздрите си, при което Дая за миг загуби съсредоточеността си. Някаква част от нея трепна от такова кощунство и през ума й мина абсурдната мисъл, че когато всичко свърши, ще накара този писюр да сподели с нея раздразнението от похабената дреха. Мигновенно проумя дребнавостта на подобен порив и просто го заличи от ума си:
- Жод, ако не изкореним този култ селото ви ще бъде заличено с котките и врабчетата. Аз съм смела жена, но от Корино ми се подкосяват коленете... той ще избие дори децата, ще издири людете от тук, които са се изпоженили из околността. Няма да го стори с мистичната жестокост на вашия култ... а хладнокръвно, целенасочено, с изтезания и разпит за всеки един човек, който си познавал някога.
Дая осъзна, че собствените й очи се насълзяват:
- Ще умрат всички хора от селището, ако не разкрия култа до последния човек. Помогни ми, моля те!
Жод само въздъхна.
-Корино не е толкова тъп. Няма начин. Ако го направи, той ще пдохрани тъмната сила достатъчно, за да освободи птиците вместо нас. Така че, не, няма.
А че бих ви помогнал - защо не? Има само един проблем. На събранията всички носят маски. Знам за баща ми... и съм сигурен за Елея, а значи и за майка й. Е, а натам?
- А боси ли идват на тези сбирки? - Дая се дръпна от него и нежно избърса мокрите му бузи - не би ли могъл да се сетиш по обувките, ако ти си ги правил?
-На тъмно? - Жод я поглежда невярващо. - Вие сериозно ли?
Смръщи чело в опит за преценка:
- Е, имам подозрения, ама мъгляви. Нямам представа дали някой, който е дошъл да му оправя тока, е същият, който предната вечер е накуцвал, или просто му е бил ударен кракът.
Мъжът погледна към Кора:
- А да посоча такива...Не, че имам нещо против да пусна приятелката ви срещу тях, или че ми пука толкова много...но каква полза?
- Вярвам ти! - елфаната майчински грижовно приглади една къдрица на разплакания човек - поне колко сте на тези сбирки? Предполагам, че дори и в тъмното можеш да различиш жена от мъж...
Тя му се усмихна леко закачливо при последните си думи - ала в шегата се примеси и тежка, горчива тъга...
-Хех - подсмиха се той. - Мога да го кажа точно. На някои сбирки са задължителни само маските, не и дрехите... както и да е...Само че не знам дали на всички сбирки викат всички. Всъщност, знам, че не е така - имало е случаи Елея да ходи без мен, и обратно.
Помълча малко и сви рамене:
-Както и да е, това си е ваша работа. Аз мога да потвърдя за девет мъже и толкова жени, като сложим и тейко ми и мен. Ама може и просто да не се събират по повече. Не знам много за мистичните числа и други подобни... или за числата изобщо.
- Бил си посветен все пак, дали са ти трошичка от скритите знания и сили... - Дая прехапа долната си устна, но се насили да го нарани - обеща ли са ти потомство, нали?
-Не, разбира се! – почти й се тросна - Получаваш това, което ти дадат. Ако са доволни, получаваш много. Ако не са, умираш по кофти начин. Колкото до потомството... опитвах да си го взема сам... с други жени.
- Не са ли ти намеквали, че ще получиш потомство, че ще ти помогнат по някакъв начин?
- Абе... – той подсмръкна, този път навътре в ноздрите си – Абе защото да им вярвам, че ако птиците полетят, Елея ще ми роди син... да бе. Ако се случи, тя ще е на високо място, а аз - в работилницата, да чукам клечки. Това ако имам късмет. Получваш, каквото ти дадат - не ви ли го казах вече?
Дая въздъхна тихо и деликатно се наведе назад от кръста, задържайки силната, мъжка шия на разпитвания в слабите си длани. Погледна го в очите:
- Искаш ли да те развържем? Питам, защото усещам в теб желание да останеш така, с извити на гърба ръце.
На устните му изгря лека усмивка. Стори й се, че се е овладял напълно или е на път да го стори:
-Получаваш, каквото ти дадат... и тук не е различно. ..Но поне прецаквам ония мръсници.
- Моля те, - Дая внезапно изпита как я обхваща студ, осъзна че като сърдевец се е гмурнала опасно дълбоко в душата му - не ме карай да се чувствам виновна, че те манипулирам. Пред очите ми дори сега се мяркат откъснати детски главички. Прости ми, че те принудих да говориш.
-Вина? - усмивката му започна да се разширява
- Накарах те да говориш срещу жената, с която споделяш плътта си – сърцето й наистина се сви от болка – Освен това... принудата винаги е принуда, дори ако е за добро, Жод..
- Ама ти наистина вярваш в това, а? - отбеляза Жод, докато усмивката му продължаваше да се разширява.
- Вярвам! - тя втренчи в него прекрасните, сини езера на очите си - ще моля Корино на колене да ти даде бърза смърт.
Обущарят в първия миг не каза нищо, понеже страхът за живота винаги се обаждаше пръв в човешката му същност – разумът с миг закъснение прецени какво е обратното на “бързата смърт”. Милосърдието й го накара да се усмихне заядливо:
-Аз ще помоля оная ей-там, дето не ще да ме погледне – кимна към Кора. - Да видим на кого ще му се усмихне повече късмета... впрочем, зависи, какво точно правиш на тия колене! Може и Корино да си има слабости...
Неочакваната, похотлива шега събуди живеца в него и той се разсмя искренно, дори леко гърлено. След миг закъснение Дая закри устата си с длан и също се разсмя – тихо и сладко, без да скрива пламването на страните си.
- Но едва ли слабостите му са към елфи! – подхвърли хапливо, през смях Жод.
- Говориш за него, сякаш си го виждал и то от близо, често при това?
-Не, разбира се - свива рамене. - Но кой не е чувал за първият дуел на бойния генерал? След който напуска столицата?
Намигна на Дая и тя се досети, че вероятно не е първата елфана, която виконт Корино е срещнал през живота си. И че предишнатата му среща с жена от нейния народ по някакъв начин е приключила с дуел, вероятно предшестван от нещо неприятно, дори скандал. Стори й се интригуващо, но тя запази изясняването на тази история за по-късно и насочи вниманието на разпитвания в необходимата посока:
- Той наистина е привлекателен мъж за жените. Но точно в момента това не ни интересува, нали?
-Че що? Все нещо трябва да се разказва през зимата. Тази история е от добрите, а и сме му поданици. Знаем си го него...праща такива, като вас, ако имаме проблеми. Или по-често бронирани тъпанари... все едно е накрая...
- Жод, ако не се справя, ще дойдат и войниците, знаеш го.
-Ми за мен точно е все едно – отбеляза го с мрачна веселост – Важното е, че прецаках Елея, върнах го на култа... колкото можах. Мисля да помоля за услугата твоята приятелка, дето и без това едва се сдържа... скоро.
- Кора няма право да те убие, щом си вързан и си проговорил.
- Значи ще поискам от Даймора, ако я видя - пак намигна на елфаната - По-добре да стане с билки, отколкото с меч. Плашлив съм, да знаете!
Явно му стана смешно от подигравката към самия него, защото отметна глава и се разсмя. Бурно, от цялото си сърце. Втренчен в тавана...
- Не вярвам, че Даймора ще ти помогне. Тя е лечител... макар че и твоята съпруга се е представяла за такава, изричала е в този храм лъжовни, неискрени молитви. - Дая въздъхна тихо и смени темата - Жод, време е, разкажи ми за птиците.
Неочакваният й въпрос пресече смеха му и той почти си прехапа езика, зяпна я с изненада:
-Какво, още не знаете?
- Вече се досещаме за почти всичко. Но са само догадки
- Е, имате късмет, всъщност – той сви рамене по неговия характерен начин - Ами, простичко е. Култът е към птиците. Които пък не могат да полетят, докато не се вдигне... проклятие лие, или благословия, не знам. Но те са всъщност една птица, с един дух.
Той млъкна, присви очи, сякаш взимаше нечия мярка за обувки:
- Е, ако вярвате на оня дебелак жреца. За мен просто му е размътен мозъка. Ако се освободял, духът щял да разруши кулата, а после да ни вънагради, все такива ги редеше.
Мъжът спря, ухили се, после изпуфтя раздразнено:
- Аз пък съм им виждал наградите, ама нейсе. Щял да се въздигне, и да си върне на който-там-го-е-затворил. И в общи линии, после щял да прецени сам какво ще прави, а ние сме щели да му бъдем роби... само дето сме щели да имаме свои роби, а дори и те щели да имат свои роби, толкова сме щели да сме богати!
- Дебелак? - изящните дъги на деините вежди се повдигнаха в неподправен израз на очудване - не помня да съм виждала в селото ви истински дебел човек. А това е ваша расова особеност, която ми се набива в очите. Може ли да ми опишете фигурата и крайниците на този жрец - все пак в култа сте извършвали общи възлияния чрез плът. Може да има белег или някаква друга телесна особеност, по която да го познаем.
-Е - подсмихва се - малко преувеличих. Бирено коремче е по-скоро, ама това всички го хващат, рано или късно. Хубава бира правим тука! ... Абе, дебелак звучи по-добре за него.
- Този жрец е в основата на всичко и знае имената на всички останали. Моля те, съсредоточи се и опиши жестовете му, походката му, дори... дори... - белоснежното лице на елфаната видимо потъмня - ... начина, по който отдава плътта си на жените. В такива мигове личността се разкрива напълно, говори без да преправя гласа или стойката си.. маската може да се размести и открие цвета на косата например..
-Не говори – възрази Жод - само сумти. Като свиня, защото е. Свиня, която обича да причинява болка.
- И маската наистина ли закрива цялата глава?
- Ами то е качулка, а не маска. Качулка, дето минава и по лицето, само с дупка за очите и устата.
- Жод, този мъж трябва да бъде намерен. Поне ми опишете колко е едър, как пристъпва... вие сте обущар, имате око за походките на хората. Преди малко ми обяснихте, че според крачките обувките се развалят на различни места.
-На цяло стъпало - сви рамене Жод - като някой, дето носи ботуши. А такъв не съм виждал често в село.
- Под тези... - елфаната за миг сбърчи носле - ... извивките, в които телата на човеците съхраняват запаси от храна? Под тези неща по тялото му жрецът има ли мускули или целият е мек?
- Той и шопарът има. А този шопар е як.
- Як? В смисъл видимо по-силен от останалите мъже?
-Е, видимо - не знам, но здравеняк. Може да вдигне по-лек човек, без да се озори чак толкова.
Дая стъписано повдигна само лявата си вежда в израз на искрено очудване
Жод я зяпна и не разбра смисъла на прекалено изтънченото изражение:
-Това пък какво трябва да значи? Не ми вярвате, тъй ли?
- Да го вдигне като чувал с вашите картофи? Тоест с две ръце, прибрани към тялото?
-Ами нещо такова. Виждал съм го само веднъж да го прави.
- Трябва да е било впечатляваща гледка. Какво точно е сторил?
Жод се разхи – този път много неприятно.
-Нищо, просто имаше жертвоприношение. Оня вдигна жертвата сам.
- С една ръка?
-С две – обясни той- свободни му бяха. Не знам можеше ли с една, но и да е можел - защо да се хаби?
- Какво е вдигнал толкова небрежно, че ви е направило впечатление? Дете, жена, възрастен мъж? И на каква височина, върху какво?
-Не чак небрежно, ама не се и озори – самият разпитван за момент изглеждаше впечатлен, докато си спомняше - Метна един мъж на жертвеника. Друг път го видях жена да вдига, но тя не беше тежка. С това и аз бих се справил, макар че ще се озоря.
- Значи наистина е изключително силен мъж - кимна в знак на съгласие елфаната - а колко е висок спрямо вас?
Разпитваният сви рамене:
- Споменах за качулките, нали?
- Раменете му спрямо вашите плещи как идват?
- Ами... той стои на по-високо място, за да го виждаме. Може би, малко повече от моите, но... може и да бъркам
- Хм... простете за неудобния въпрос, но може би сте мярвали със страничното си зрение... вие човеците имате косми по слабините. Дали не може да си спомните какъв цвят сте мярвали?
-На светлината на факлите? – отвърна той с въпрос, който явно смяташе за съвсем правилен. После прецени, че все пак си спомня:
-Тъмни. Но колко тъмни... е, знам ли го?
- Колкото, толкова - съгласи се елфаната - забелязала съм, че при всички раси на мъжете им е неприятно да се допират или заглеждат един в друг. А помните ли ръцете му. Толкова силен мъж би трябвало да е ковача на селото, но тогава щеше да има следи от занаята му по дланите, нали?
- Силнички са – сългаси се замислено Жод - но не помня да е имал такива следи от занаят. Даже косми няма толкова, или са къси. Всички пръсти са му на място.
- И нямат мазоли като на дървосекачите или селяните, когато стискат... как се казваше... рало? Или онези лунички и драскотини, които остават по ръцете на дори най-внимателния дърводелец?
-Хех – той огледа нейните деликатни длани със смесица от похот, завист и презрение - всеки има, тук всеки работи! Ама не мога да го срещна на улицата и да го позна, да кажа "е тоя е, щото работи същото”
- А кожата му - тъмна или светла?
-Светла.
- Жод, възможно е досега да не сте искал да се досетите кой е жрецът. Спомнете си дали сте правил или поправял ботуши на малко по-едър от вас мъж, леко пълен, с огромна физическа сила. С тъмна коса, светла кожа и ръце по които няма косми или са съвсем малки.
-Да бе, не съм искал! Как не... ама така само знам кой не може да е! Не може да е дървар, орач, или дърводелец. Е, ловецът щеше да пасне, тъкмо не стои в селото, но той е жилест. Вие се сетете!
- Ще опитам след малко - преди това искам едно последно съсредоточаване от вас. Опитайте се да си спомните как точно говори жрецът. Вие имате един израз: "такава му е приказката на еди кой си". А жрецът със сигурност е проповядвал или е водил ритуалите, разговарял е с вас, отговарял е на въпроси.
Думите й го накараха направо да се свъси от непривично за него, мисловно усиле. Накрая направи неговия си жест с раменете:
-Никога не съм го чувал да говори. Само напява от книгата. Словата са ритуални, сигурно и наизуст ги знае. Като трябва да даде просто знак, даже не си отваря устата - просто чака някой да се сети. Или махва с ръка и прави жест. Май не му харесва да приказва.
- А гласът му какъв е - дрезгав, мек? Опишете го?
- Да опиша глас? `Ма с думи? – той я зяпна, сякаш е малоумна, но тя само се усмихна.
- Мили Жод, загубила съм много способности заради болестна забрава, но все още притежавам уменията си на бард. Аз ще ти помагам. За начало ще установим гласа на този жрец по тембър, височина, сила – в подкрепа на думите си тя пое дъх, отпусна долната си устна и нададе поредица от тихи, гърлени тонове. Когато приключи, обущарят я изгледа втрещено и поклати глава:
- Нищо общо няма между гласовете ви – неговия си е дебел и дрезгав, нисък един такъв, а пък вашия... – той се размърда върху стола си, обзет от неочаквано, телесно неудобство – гласчето ви е толкова нежно и звънливо, и като направите това, с тия гърлени, мъркащи звуци... Въх, стана ми тясно таквоз, на едното място... въх... даже Елия не може така...
- Жод, съсредоточете се, става въпрос за убити деца, за човешки животи – укори го елфаната – Забравете за слабините си и се всушайте отвъд женското и мъжкото... чуйте самия звук.
Тя отново изпя няколко навързани едно след друго слова, сякаш произнася молитва – прецизно нагласяйки самата сила, тембър и височина на нотите. Когато свърши, отвори очи и видя втренчения, стъписан поглед на арестувания.
- Това е магия, нали? Как може женски глас да звучи като мъжки... хем не престава да бъде женски, ама звучи... еба си, все едно чух Тхак да си тананика нещо с неговото дебело гърло.
- Гигантът няма как да скрие рогата си с качулка – възрази Дая и попита – Хайде още веднъж...
Тя продължи упорито и чрез много налучкване докара звучене, което обущарят рече, че наистина му напомня за на оня дебел шопар, жреца. Тя продължи да напасва гласа на неизвестния мъж, но Жод по някое време вдигна ръце:
- Ще ме прощавате, ама не схванах разликата между последните три гласа, които имитирате. Пък и такова, гласчето ви наистина е женско... ама от всякъде... спрете да ми пеете, че ще стане срамотия...
- Съглана съм – усмихна се закачливо ин Майме, без да уточни с какво точно – Едва ли сте се заслушвали с необходимото внимание в молитвите на жреца. Нямате нито музикалния слух, нито знанията за това.
- Знания? Абе и ние имаме певци в селото, ама.... – човекът продължи да я гледа втренчено, почти със страх - Това, дето правите с тънкото си гърло, трябва да е някаква магия!
- Всяка магия идва от ума и сърцето, Жод – отвърна Дая – защото истинското вълшебство е любов и сътворение. Като обувките, които сте създавали за своите селяни.. и децата им.
Арестуваният не се защити от негласния й укор, само въздъхна:
- Абе магия си е... ама не разбирам с какво ви помага. Не е като да сте чула сама гласа му?
- Повече от достатъчно ми е! Начина му на говорене, външния вид, походката. Помага ми дори малкото, което сте забелязали като поведение и жестове.
- Аз пък не се сещам – Жод сви рамене по онзи типичен за него начин – ама вие нали се мислите за много знаеща...
Хапливата му забележка изобщо не подейства на елфаната. Тя остана безмълвна и съсредоточена, само по устните й заигра леката усмивка на същество, уверено до арогантност в умствената си мощ. Дая полека остави своето съзнание да се разпростре върху лицата на всички люде от селото - срещнати поне за миг, зърнати дори случайно, при разминаване. Наложи сглобения с общи усилия образ върху селяните, почти изключи сетивата си, обръщайки се навътре, към нечовешки силната си памет..... и внезапно отвори очи, а бялото й лице съвсем се обезкърви.
Тя пристъпи назад, закри с опакото на дясната си длан устните, а пръстите на лявата ръка легнаха закрилящо върху слабините й, през хлабината на роклята между дългите й нозе. Остана безмълвна в продължение на няколко дълги, наистина дълги дъха, след което извърна лице и поглед към Кора. Уплахата беше направила и без това големите й очи направо огромни - и в тях с лекота можеше да се прочете изненада, обида... дори чувство за унижение.
- Кора, много те моля... Намери Тхак и заедно с най-яките мъже потърсете господин Рикардо, мелничаря. Хубаво е да приберете и бащата на Жод.
Гъстите извити ресници на миглите й трепнаха с издайнически блясък – но ако това бяха сълзи, то ги пораждаше студена, ледена ярост.
- Арестувайте ги и двамата на всяка цена! Първо мелничарят, защото е по-важен. Както и.... - Дая прехапа кокалчето на дясното си кутре, гневът й внезапно се превърна в сърдечна болка - ... не, сигурно е невинна... само й наредете да се яви на разпит... говоря за вдовицата Фелибе... тя е... толкова мила... Не вярвам за нея... но трябва да я разпитам.
Думите й отекнаха из помещението и елфната зачака реакцията на другата жена. Междувременно Жод се опули:
-Ъ! – чак долната му устна увисна за момент - мелничарят!? Пасва, наистина... пасва. И е прасе. Но как... а, ясно - елфски магии!
- Не, Жод, - възрази му с въздишка Дая - просто моя народ цени силата на ума наред с красотата и прави всичко възможно, за да бъде развиван до предела си... Бедата е, че загубихме много време, докато направиш своя избор и ни помогнеш. Дано не е късно...

Публикувано: пон юни 07, 2010 9:10 pm
от Cocaine
Кора скочи и мигновено се изпъна като струва. Долната й устна беше изгубила цвета си, сигурен признак за усилията, които бе положила, за да устои на подтика да нарани обущаря. Очите й горяха с безпомощен гняв. Струваше й се, че и той, като много други, ще се измъкне твърде леко.
"Все пак ще бъде наказан, нали? Не забравяй, че ще бъде наказан. Не забравяй, че има и други."
Пресегна се за ръкавицата си. Лицето й изразяваше решителност, но и притеснение.
- Ще бъде дълга нощ - каза тя по-скоро на себе си и вдиша шумно. - Дая, имаш ли оръжие?

Публикувано: вт юни 08, 2010 1:14 pm
от cherno_slance
- Оръжие? - ин Майме извърна лице настрани и бавно, в израз на притеснение припърха с мигли - В Храма?
Елфаната явно намери въпроса на Кора за обезпокоителен, защото допълни:
- Имам кинжал, но на влизане го подпрях върху затвореното крило на храмовата порта, точно отстрани на прага.
Тя дори понечи да направи забележка на спътницата си, че се разхожда въоръжена на свята земя, но мъдро си замълча. Вместо това погледна човешката жена право в очите:
- Трябва да знаеш защо се досетих толкова лесно кой е върховнияj жрец на тъмния култ. Причината е, че снощи гостувах на вдовицата Фелибе. Харесахме се, пихме вино.. и тя сподели с мен любовника си, мелничаря Рикардо. Той...
... Можеше съвсем ясно да се долови как зад устните зъбите прехапват връхчето на езика до кръв:
- Допуснах го в себе си, а той се оказа... недостоен мъж... мога ли да те помоля... да... когато му вързваш ръцете,... да стегнеш по-силничко...

Публикувано: вт юни 08, 2010 8:27 pm
от Cocaine
- Направила си какво? - Кора не повиши глас, но това приличаше повече на затишие преди буря. - Дая, как можа?

Публикувано: ср юни 09, 2010 10:36 am
от cherno_slance
- Казах ти! - елфаната приемаше телесната близост за нещо естествено и красиво, тъй че негодуването на Кора й се стори пресилено - Нощта се случи гореща... пихме вино с вдовицата Фелибе. Смеехме се и си говорехме мило една на друга. После тя сподели с мен любовника си.

Публикувано: ср юни 09, 2010 11:54 pm
от Cocaine
- И ти се съгласи, защото беше пийнала повечко. - на челото на Кора изпъкна издайническа вена. - Дая, това не е игра. Предупредих те да не се доверяваш на местните! - жената сграбчи облегалката на близкия стол и продължи да стиска дори когато кокалчетата на ръката й побеляха. Когато продължи да говори, гласът й беше хриплив, а думите излизаха трудно. - Какво му каза? Колко знае за нас?
На ум продължаваше да проклина глупостта си. Не можеше да определи какво я дразни повече - дързостта на Дая, човешката й слабост, заплахата, която представляваше за по-нататъчното разследване или фалшивата й изтънченост.
"Като помисля, че й се възхищавах. Но сега те виждам без маска, мила, и повярвяй, въобще не съм впечатлена."

Публикувано: чет юни 10, 2010 10:42 am
от cherno_slance
- Да му кажа нещо за нас като група? - в изражението на ин Майме не се появи дори капчица възмущение, само недоумение от нелепия въпрос - С Фелибе си говорихме си единствено за мъже и за нас двете като жени. По някое време тя прати гълъб до къщата на любовника си и той дойде след половин пясъчник. Разговорът, който последва, се получи доста... целенасочен. После... беше красиво...
Елфаната за момент се замисли, дори наклони глава към лявото си рамо.
- Права си... - Дая извърна лице настрани и миглите й отново припърхаха от пристъп на неувереност - направих лекомислен избор на партньор...
Тя за момент спря, въздъхна тежко, но намери сили да довърши:
- Ще отразя случилото се в къщата на вдовицата дословно. Дума по дума и жест по жест в доклада си. Ако боен генерал виконт Корино прецени, че съм сгрешила и ме накаже... такава да е волята му! Но ако желаеш, ще ти преразкажа всичко още сега! С подробностите!

Публикувано: чет юни 10, 2010 12:35 pm
от Cocaine
- Това е добре. - Кора видимо си отдъхна. - ако няма последствия, не е необходимо и виконта да знае. Отивам да арестувам култитстите, ще говоря с Тхак да ти изпрати охрана. Не е зле да държиш оръжието в себе си, очаквам нещата да загрубеят.
След което, малко преди да излезе, Кора се обърна и добави:
- О, Жод, помниш ли, когато ти предсказах дълъг живот? Излъгах, въобще не мога да гледам на ръце. - след което потъна в предверието на храма, оглеждайки се за някоя свободна жрица, която би и помогнала в издирването на Фелибе.

Публикувано: чет юни 10, 2010 8:15 pm
от Cocaine
Разговорът с жриците беше кратък.
- Дая би желала да разговаря с Фелибе. Би ли могла да я доведеш? - обърна се Кора една от тях.
-Да, ей-сега.

Тхак си киснеше на все същия покрив, когато Кора се качи при него
Покривът проскърца, но понеже е от плочи - нищо повече не се случи. Тхак я погледна въпросително, но си мълчеше.
Кора, за сметка на това, не беше времегуб. Душегуб я бяха наричали, но времегуб - никога!
- Началник Тхак, Дая направи пробив. Проблемът е, че в историята са намесени повече хора, отколкото ми се ще. Трябва да направим няколко ареста.
Тхак се почесва се между ... където са на гигантите рогата, обикновено:
-И? Проблем ли има?
- Нуждаем се от помощ. Арестите трябва да се извършат едновременно, преди заподозрените да успеят да избягат. Колко човека от милицията може да съберете?
-А -почесва се отново - имам няколко момчета, които ще ме послушат. С мен са шестима. С вашите какво стана?
- Все още търсят улики. А госпожа Дая не може да ми помогне в тази задача. Шестима, хм? Добре, трябва да арестуваме майката на Елея и бащата на Жод, а брат му засега трябва да бъде разпитан. Да кажем, че вие можете да се заемете с единия заподозрян, а вашия най-доверен човек с другия. Останалите да дойдат с мен, първо ще се отбием при брата на Жод, а после мисля да взема 2-ма от тях, за да огледаме дома на Рикардо. Него бяха обрали вчера, нали?
- Същият... добре, както кажете. Ама трябва да сляза оттук, за да ги събера. Вече не трябва ли да се гледа?
- В този ред на мисли... видяхте ли Рикардо да е напускал селото? Ще е жалко, ако го няма вкъщи. Изчезналият предмет може да се окаже важен за разследването.
- Рикардо кой? Не ще да питате за мелничаря, зашото той не си стои в селото като начало, въпреки че точно него са обрали вчера. Мелницата е хей-там, до реката. А иначе, Рикардо ковачът... него по-добре никой да не го лови сам!
- Мелничарят. Не знаех къде точно живее. И казах, че смятам да огледаме, засега. - Кора се подразни, че Тхак се досети толкова лесно. - Чуйте, важно е! В убийствата са замесени поне дузина души, затова е важно да подберете само доверени хора. Предупредете ги, че ако не изпълнят нарежданията ще се наложи да поискам Боен виконт Корино да ги накаже сурово. Всъщност предпочитам да са гиганти. И още нещо, щом извършим арестите, искам един от хората ви да остане като охрана на Дая. Ако нямате въпроси, ще се видим пред тази къща след малко. В това време искам да говоря с някой от старейшините, ще ме упътите ли?

Публикувано: пет юни 11, 2010 9:52 am
от Асен
-А - Тхак сви рамене - ако държите на това с гигантите, оставаме трима, в това число - аз. Иначе, за старейшините нямате никакъв проблем. Значи, слизате от покрива, влизате през вратата и питате за старейшината Мендел...
Тук гигантът се ухили, все така подпрян небрежно на секирата си. Беше впечатляваща гледка пред приближаващото залез слънце и кръжащите около кулата птици, а явно ситуацията, освен да го притеснява, го и забавляваше. Кора беше познавала няколко такива...и повечето хора само се радваха, когато те се движеха от правилната страна на закона!
-Но ако мен питате - добави той - сигурно гледа птиците, и се пита кога най-после ще кацнат. Цяло село това прави, от собствените си прозорци. Значи вероятно е на прозорец с изглед към кулата... тоест някъде тук под мен. Господин Мендел, тук ли сте? - извиси глас той, привеждайки се надолу.
-Да, непрокопсанико! - чу се старчески глас от прозореца под него. - И да помниш, че си обещал да внимаваш. Да не ми разместиш плочите с туловището си, ей! Като чувам как скърца, ме боли под лъжичката!
Тхак погледна Кора, ухили й се и сви рамене. Май имаше свои идеи от какво може да го боли стария под лъжичката.

Публикувано: пет юни 11, 2010 8:07 pm
от cherno_slance
След тръгването на Кора елфаната остави арестувания да си седи вързан и се върна при Даймора. Както винаги се смути от нея, но застана достатъчно близо, за да й покаже, че иска пълно внимание. Щом игуменката я погледна, тя се поклони със скръстени върху сърцето длани:
- Пресвята Даймора, точно сега има нещо общо между нас двете. Във вашия храм е имало невярна служителка, която е изричала молитви с лъжовен език и нечисто сърце. Аз пък... аз снощи допуснах в тялото си мъж, който се оказа покварен и нечист по дух, а може би и по плът. Моля да ме благословите и пречистите. Знам, че сама съм си виновна, но моля за багодатта на богинята... -
Както навеждаше почтително глава, тя погледна към игуменката изпод тънките дъги на веждите си:
- ... Както и за женски преглед, ако е възможно...
-Ух - изпъшка Даймора. - Ама си се уредила, девойко... Е, ние благословии даваме, пречистването ще се уреди. Ама какво ще откире прегледът...
Възрастната жена изведнъж смени темата:
- Ти хубаво искаш, но онзи разпит може ли да почака?
- Разпитът приключи. Успях да събудя съвестта му и той избра да ни помогне - отвърна с искрена скромност Дая.
Даймора я зяпна, отклони очи към купичката в ръцете си и отново към събеседницата си. Като че я осени нещо, защото се наведе настрани и преднамерено бавно остави товара си на близката маса. Изправи се още по-бавно и не особено любезно чукна с показалец елфаната по челото:
-А случайно да сте събуждали съвестта му с по-груби средства? Затова ли ме върза да правя това - за да не ви се пречкам?
- Кора се опита, но страхът му от Елия беше по-голям от всичко останало. - ин Майме въздъхна - Така че му помогнах да се освободи от ядовете, които го гризяха отвътре. Той си поплака като дете.
Даймора очевидно не й повярва, защото изсумтя недоверчиво:
- Какво ли се чудя де? Той Корино, семчицата му благородна, читави хора няма да прати за мръсна работа като тая.
Елфаната разбра съвсем точно смисъла на забележката, защото поклати глава в израз на несъгласие:
- Даймора, аз самата отричам телесната принуда и заплахите. Болката може да накара всяко разумно същество да лъже или да каже това, което насилникът иска да чуе. Което обикновенно не е истината - видя, че свещенничката не й вярва и допълни съвсем спокойно - ако не вярваш, че Жод е проговорил доброволно, иди и го питай.
Игуменката я изгледа продължително, след което махна с ръка в почти мъжки, рязък жест на опрощение:
-Е, така е най-добре за него... а това за Кора ще реша да не го чувам, този път. Ако обаче решиш да разпитваш някого другиго, запали под носа му щипка от настойката, дето приготвих, и го остави да диша от дима. След половин пясъчник иди да си говорите.
- За какви телесни сигнали трябва да наблюдавам опиянения? - попита ин Майме
- За никакви. Съветвам те през този половин пясъчник да не си в стаята. - засмя се игуменката - Иначе разговорът ви ще бъде много съдържателен за вас, но околните има да се чудят дълго за какви еднорози и розови зайци е ставало дума.
- А как точно става - върху подложка от въглени или самото то се пали?
- Явно имаш опит - усмихна се уморено - Палиш го, както си е в тая купичка... много добре си гори.
Възрастната жена отри ръце в престилката си, сякаш се намираше в кухнята и е сготвила супа на внуците, а не е забърквала отвара за развързване на езици. Смени темата с още по-голяма непринуденост:
-Сега... да видим за твоята работа. Да знаеш, след три дни пак да си тук, след седмица - още веднъж! Някои неща не си личат веднага.
- На първо време искам да ме благословите, пресвята. В играта на облаци и дъжд се сливат едновременно плът и дух. Така, както виното докосва едновременно небцето и чувствата...
- Е, то вярно, че си е точно така - кимна Даймора и без излишни церемонии постави ръка върху темето на Дая. За момент не каза нищо, после промълви:
- Богиньо Алфанна. Щедра към добрите и лошите, грозните и красивите, здравите и болните. Не защото заслужаваме, а защото милостта ти е велика. От всички божества на теб се уповаваме. Благослови тази жена със здраве, влажна утроба и як задник, за да ражда без мъки. Благослови тази жена с добрина, спокойствие и ум, за да понася тежестите на майчинството. Благослови тази жена с дълъг живот, спокойни старини и лека смърт, за да си отиде без болка. Благослови я, моля те. Не защото е заслужено, а защото милостта ти е велика. От всички божества на теб се уповаваме.
- Защото милостта ти е велика... - промълви кротко, тихо Дая и настана тишина.

* * *

За малко двете останаха неподвижни, после Даймора отдръпна ръката си от темето на елфаната и безцеремонно я потупа по дупето:
- До тук добре, остава пречистващия ритуал за тялото, ама него на три пъти. Задължително днеска, втори път след три дни и поне още веднъж след седмица.
Думите й накараха ин Майме да се засмее:
- Ако е за опасност от забременяване, няма нужда. - обясни тя - тялото ми е устроено различно от вашето. Ние елфаните можем да станем майки три пъти, понеже всяка бременност и раждане отнема от връзката ни с живота. За баланс ни е дадена способност - можем да избираме кога любенето се превръща в зачеване.
Дойде ред на Даймора да се засмее:
-Добре, добре, вярвай си... докато ти върши работа, всичко е наред. Обаче.... ако другия месец не ти дойде лунната кръв, пак ще опреш до мене. Тогава ще ти трябват повече и по-силни билки, няма да минеш само с мораво рогче, за да се освободиш от товара.
- Лунна кръв? - елфаната я изгледа леко притеснено - И лечителят на Виконт Корино ме питаше за същото... Не повярва, че никога не съм имала такава, пък съм зряла жена. А аз помня, че и сънародничките ми съзряват и стават майки без никога да са имали подобно нещо.
Игуменката й върна втренчения поглед, изхъмка недоверчиво и сложи ръка върху челото на елфаната:
- Тъй, температура нямаш... умът ти е на себе си... а говориш небивалици.
Тя реши, че разговорът става безсмислен и смени посоката му:
- А твоята спътница с коравите юмруци? За къде се разбърза?
- Пратих я да привика на разпит няколко човека. Сред които и вдовицата Фелибе?
На Даймора й трябваха няколко дъха време, докато проумее последното - после веждите й започнаха бавно, заплашително да се събират на възел в средата на челото:
- Без мене Фелибе няма да я разпитвате... да не вземе да й задавате въпроси тъй, както сте питали обущаря.
- Ненужно се тревожиш - Дая изящно сви малките си рамене - сигурна съм, че дори Кора не може да нарани вдовицата.
- Жод можа. Ударила го е, нали? - възрази Даймора
- Той е мъж - обясни елфаната като на малко дете - а Фелибе е нежна и крехка. Да й се причини болка значи да се накърни хубостта й. Това е грях.
Даймора на свой ред я изгледа, все едно Дая е малко дете, след което отново се досети за нещо пропуснато:
- Чакай, моме, чакай... а за какво ти е щукнало да привикваш вдовицата?
- Снощи гостувах на Фелибе и си допаднахме много. Тя много деликатно ми предложи да споделим нейния любовник.
- И ти прие, без да познаваш мъжа? - игуменката наистина се изуми.
- Приех, защото толкова красива жена като Фелибе задължително е взискателна, дори капризна към партнорите си. Доверието ми в нейния вкус се оправда, понеже мелничарят Рикардо наистина се оказа великолепен... жребец...
Бялото лице на ин Майме порозовя, когато видя изражението на игуменката. Тя неволно облиза устни с езичето си, преди да допълни:
- Бедата е, че по външен вид, поведение и глас любовникът на Фелибе съвпада съвършенно с човека, който Жод описва като водач на мрачния култ.

Публикувано: пет юни 11, 2010 10:06 pm
от Асен
-Аха- кимва Даймора. - Е, значи определено трябва да присъствам, докато си говоритш с Фелибе. Мен не може да излъже. Познавам я от достатъчно време, а тя знае, че не може да ме излъже. Тъкмо ще спестим и време... виновна, невинна, ще знаем скоро.

Публикувано: съб юни 12, 2010 7:57 am
от Cocaine
Кора отговори на усмивката на гиганта.
- Добре, добре, съберете петимата от вашите хора и да вървим. Като ги заловим, с Дая ще ви разясним точно каква е ситуацията. Сега ме извенете, но искам да проверя как върви евакуацията на областта. - след което се спусна в къщата. - Господин Мендел?

Публикувано: съб юни 12, 2010 12:02 pm
от Асен
Отне й известно време да слезе по стълбата за лозе, с която тук явно събираха ябълки, а после - повече време, докато някой дойде да отвори. Явно всички гледаха тъпите пернати, които кръжаха ли, ктъжаха около кулата, андавайки тревожни викове!
А като се замислиш - сови като сови, само някои бяха бели. Може би местните просто нямаха достатъчно развлечения?

Както и да е, след време - не много - на Кора просто й писна, използва отключената врата, и влезе. А вътре завари Хаосът, който се беше свил в един ъгъл, и смутено наблюдаваше Същинският безпорядък, който причиняваха хората в опиите си да подредят.
Снахи, зълви, етърви, деъщеи и внучки се щурат из къщата и въвеждат отчаяно ред - като само дето не си скубят косите, ако някоя премести нещо различно от представите на друга
влизането на Кора доведе до тжка форма на ченетоувисване. Една по-възрастна дама, която явно командваше останалите, застана с ръце на кръста.
-Моме, теб не са ли те учили да чакаш, докато ти отворят? Това тука да не ти е храм, че да влизаш, без да те поканят?
- Извинявай. - отвърна Кора вяло, докато се опитваше да предположи къде е Мендел.
-Ха, извинявай! Това, младите, срама нямате. По мое време...
В този момент пристига едно девойче на възраст, която се нарича "за женене" във повечето човешки земи, и й прошепва нещо на ухото. Жената извърта очи към тавана.
-Защо ли не съм изненадана, че те вика? Качвай се.

Мендел беше голям, дебел и белокос. Освен това беше в полу-провифл на прозорец на горния етаж, точно под покрива, откъдето-както Тхак беше предположил - наистина зяпаше птиците. По пътя Кора можа да установи, че къщата е добре поддържана и отвътре, има си всичко необходимо, а семействата в нея изглеждаха мили и приветливи. Поне пред чуждоземци си даваха вид.
-Толкова години живея, такова нещо виждам само за втори път! - въздъхна Мендел, без да се обръща към нея. - А вие по каква работа?

Публикувано: нед юни 13, 2010 2:40 pm
от Cocaine
- Няма да ви отнемам много време. Виждам, че сте зает. Искам само да проверя докъде е стигнало предвижването на хората от околността към града.
-Какъв град? Малко сме за подобна титла. - въздъхва с неудоволствие. -И нямаме градска харта.
- Уф, обърках се, но не мога да отрека, че е доста добре уредено.
Мендел се подсмихна:
-Хубаво... и не, не съм зает, само се чудя какво става! И първият път не знаехме. Хората пък се движат към града, доколкото ми е известно. Разбира се, с това се занимават по-младите мъже, по-точно онези, които можахме да отделим от работата им. Някои ще се преместят утре. Тъкмо ще имаме повече хора, които да ги придружават... и повече време. Никой не ще да пътува с малки деца по мръкнало.
Кора нави замислено един кичур коса около пръста си. Искаше й се евакуацията да завърши още днес, но осъзнаваше, че това едва ли е възможно. От друга страна, май знаеше какво им става на птиците.
- Какво е необичайното при птиците? Знаете, не съм от тук...
Мъжът се обърна да я огледа невярващо.
-Че не виждате ли? Още летят!
Кора повдигна вежда въпросително.
- Знам само, че летят на определен период от време. В кръг. Но пристигнах едва вчера. Може ли да погледна? - попита Кора и се приближи към прозореца.
Мендел се отмества и й направи място.
- Да, на всеки два пясъчника. Идвали са разни учени глави да го измерват по врмеето на дядо ми. Накрая установили, че единственото, което се отклонява, са техните пясъчници...
- Искате да кажете, че вече би трябвало да са се завърнали в кулата? Но не са?
-Трябваше, да... вече летят много кръгове повече!
- И казвате, че се е случвало само един път преди това. Помните ли кога?
- Ми, няколко десетилетия има. Още не се бяхме взели с жената, само се заглеждахме! - свива рамене и се усмихва. - Ех, хубави времена. Малко се притеснявах, защото тя пък се заглеждаше и по един, който не беше от наше село, с меч и всичко се мъкнеше... Но той май се уплаши от птиците -тук се изхилва победоносно - или и аз не знам. На другата стутрин, след по-дългия им полет, го нямаше, де. Мен толкова ме и интересуваше. Прав му път! С жената се взехме другата година.
Кора погледа още известно време. "Докато птиците кръжат, осатаналите са живи. Но спрат ли..."
- Много интересно. Знаете, че с нас пристигна и един свещеник. Ще му обърна внимание, може би ще открие какво точно става.
- Исках да Ви питам, имате ли някакви планове на местността. Установихме, че нападенията следват някакъв план и се надявам, че с помощта на карта ще успеем да го разгадаем.
- Че на кого му е притрябвала карта? Е, в съвета има, ама много я гледа някой. То и така всичко си се знае. Ако има спорове - съседите помнят. Тъй че, и да има, не знам колко е точна. аз така и не се научих да ги разчитам, а на младини познавах околността като... - поколебава се - дланта си!
- Все пак, може ли госпожа Дая да я погледне? Ние не познаваме местността.
- Може. - свива рамене тотално безучастно. - Отива в сградата, казва, че аз съм позволил, и я поглежда.
- Благодаря.
- Моля. - С тези думи Кора се раздели със старейшината и се върна на улицата, където зачака Тхак.

Публикувано: пон юни 14, 2010 4:51 pm
от Асен
...който се забави. И се забави още. Явно намирането на хората беше не толкова лесна задача, или, Кора предполагаше, събирането им не беше от лесните.
В крайна сметка Тхак се появи, следван от още петима мъже, двама от които бяха гигнати. Някои имаха брадви, други-мечове, а единият си носеше копия.
-Ето ги и моите хора! - избоботи гигнатът - Чеал, Буриг, Емер, Пермигхт и Рилмос. Рилмос е онзи с късия меч, дето гледа неспокойно. Малко е нервен, но е много добър. Тръгваме ли?
Въпросният наистина опипваше дръжката на меча, все едно очакваше боят да е неизбежен.

Публикувано: вт юни 15, 2010 5:11 pm
от Cocaine
- Приятно ми е! - поздрави Кора, щом й представиха мъжете. - Да, началник Тхак, тръгваме. Вие познавате хората си най-добре. Вземете някой от вашите хора и арестувайте бащата на Жод. Посочете кои двама други могат да се справят с майката на Елея. Римлос, ти и хм, който остане, тръгвате с мен. Ще навестим брата на Жод някой ще го придружи до храма, където ще го разпитаме. - тук Кора завълча, за да прецени реакцията на нервния човек с меча. - Веднага, щом бащата на Жод бъде обезвреден очаквам някой да се присъедени към нас с Рамлос. Ние ще тръгнем по тази пътека. - Кора посочи към мелницата. - Нека ни догони.

Публикувано: вт юни 15, 2010 5:17 pm
от Асен
-Двама души, за да се справят с дъртата клявка, и двама за слепия старец? - Рилмос изглейдаше изумен. Тхак го погледна и кимна, но сви рамене.
-Госпожа Кора знае най-добре. Нея трябва да питаш. Според мен, Чеал може да се справи спокойно и сам.
Посоченият гигант се ухили. Беше единственият, чиито рога не бяха подкъсени, а по цялото му тяло играеха мускули. Нищо чудно с Тхак да сечаха дърва заедно.

Публикувано: вт юни 15, 2010 5:29 pm
от Cocaine
- Добре. Вярвам на вашата преценка. Чаел поема стареца, Тхак и още някой - майката на Елея. Останалите - Кора погледна към Римлос, който продължаваше да се занимава с меча си. - с мен.

Публикувано: пет юни 18, 2010 7:20 pm
от Асен
Докато стигнат до мелницата, навън вече се мръкваше. Отново ги съпроводи вълчият вой. По някаква причина, Римлос се заозърта притеснено, и вече дори не се преструваше, че ръката му е на дръжката на меча случайно.

Стигнаха до мелницата едновременно с изгрева на луната. Сладко изглеждащата дъщеря на мелничаря ги посрещна с мила усмивка пред портата, където стоеше и ядеше комат хляб със сирене.
-А, нашата защитничка от виконта, и хората на Тхак! Да не сте намерили меча на баща ми? Той цял ден ходи да си го търси!

[sblock]Кора - чакам хвърляне за Психология или Тактика, което ти е по-високо.[/sblock]