Епилози

Играта на Асен

Модератор: Асен

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Епилози

Мнение от Асен » пет сеп 03, 2010 5:31 pm

Тирел
Пред опасността расата му да бъде изличена напълно от Титания, елфът трябваше да допусне, че сънят му реално е посочил възможно бъдеще. Трябваше да се откаже от мечтата си да стане втория Глиндор, за напред лъка надали щеше да му бъде особено необходим. Дори с философската мисъл на ум, че митичния стрелец бе легенда именно защото бе единствен и неповторим и нямаше как да има друг като него, това решение не бе лесно.

В крайна сметка, Тирел започна да си води дневник, честно и почтенно изпълнявайки споразумението си със стария изследовател. След кратък разговор с Карино, беше изпратен на обиколка по земите на елфите, като представител на барона.
Време беше да се подготвят скривалища за предстоящото бедствие, в които да се събират елфаните и децата. Друидите щяха да се заемат да ги направят незабележими - ако успееше да ги убеди, че опасност има.
За съжаление, Дая нямаше да е на разположение, обясни му виконтът. А и не беше най-подходящият избор за помощник при преговорите. Някои елфани можеше да възразят на затварянето си в подобни скривалища при започването на военни действия, и не изглеждаше невероятно Дая да бъде една от тях. Щеше да се наложи да убеди старейшините и в необходимостта да се преодолее съпротивата им...
Отсега можеше да види, че предстоеше това, което много елфи мразеха повече от всичко - промени. Дневникът ми щеше да стане изключително интересен, ако нещата все пак се развиеха, както се очакваше.
Последна промяна от Асен на ср сеп 08, 2010 11:53 pm, променено общо 1 път.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пет сеп 03, 2010 6:04 pm

Дая
Дая написа отчета си за виконта още по пътя, което се оказа добър ход в последствие.
Още при завръщането си, Карино я повика в покоите си. Там имаше един параван и елф, който й се стори смътно познат. Всъщност, беше изключително красив, със симетрични черти и носеше чук. По някакъв начин обаче, двамата с Карино изглеждаха почти като двойници, въпреки очевидните разлики във външния вид.
Поведението им, обаче, беше доста сходно - с изключение на по-сухото отношение на човека - а за най-голяма прилика говореха очите.
-Дая, считайте дълга си към мен за изплатен - кимна й Карино. - Прегледах отчетите ви. Въпросите ще адресирам към спътниците ви, а вас освобождавам от службата, която приехте. Можете да се върнете у вас с този ваш роднина. Той, впрочем, се погрижи и за изплащането на дълга ви. Оттук, моля - ъгълчето на устата му потрепна, когато забеляза подчертаното уважение, с което се отнасяше към нея младият елф.
Името "Ашелон ен Еламунтеелен" й беше познато, но всъщност не й говореше нищо... все още. Чувстваше обаче, че би трябвало. Усещаше и как спомените й се размърдват, стимулирани от познатото лице и име.
Все едно, проблемът с имената се изпари в ума й, след като елфът дръпна паравана по знак на Корино. Зад хартията се виждаше проблясваща в синьо арка, изградена от енергия.
-Виждате ли, Дая - разнесе се зад гърба й плътният, хипнотичен глас на виконта. - Бързо установих, че няма как да сте от Магландиум, такъв, какъвто го познавам. Но аз знам, че има и други варианти на Магландиум, затова установих връзка с други варианти на Магландиум. За щастие, поне по акцента ви бях изяснил, че сте живели във Вечната гора, затова трябваше да установявам контакт с всеки вариант ограничен брой пъти. Накрая намерих роднините ви. Много се бяха разтревожили, затова и преговорите протекоха бързо...
Младокът го погледна но тренираното му самообладание не показа нищо. Карино се усмихна тънко и завърши.
-А сега е време да преминете през този портал. По-добре се дръжте за ръце, защото ще се затвори зад вас. Приятен път!
Тонът му се беше върнал към обичайната си отегченост и не предразполагаше към сбогуване.
Двамата пристъпиха през портала, хванати за ръка. Озоваха се във Вечната гора, а Дая се олюля под напора на спомените.
Зад тях светлината примигна и изчезна.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пет сеп 03, 2010 6:20 pm

Кора
Жената-войн се издигна бързо в йерархията на подчинените на Корино. Виконтът имаше значителна по размерите си разузнавателна служба. Там Кора можа да открие призванието на живота си.
Отново преследваше лоши типове и измъкваше информация. Често го правеше, без да оставя следи - за щастие, бързо се учеше. А и повечето й обекти не бяха фанатизирани, колкото онези от селото...
С болка или без, проговаряха по-бързо. А тя самата се оттегляше след особено мирни мисии на почивка в извънградската си вила.
Обстановката в мелницата й беше дала някои прекрасни идеи за разпускане през свободното време.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пет сеп 03, 2010 6:23 pm

Алберт дьо Гиз
Беше погребан в скромен гроб в никому неизвестно село. Някои казваха, че е прокълнато.
Казват още, че когато птиците излитат от местната кула, един път годишно те се подреждат с лице към този гроб и гледат мълчаливо, без да грачат. Очите им са пълни с нещо като надежда.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пет сеп 03, 2010 6:27 pm

Гихлп
Беше разследван и по-късно оравдан. Оказа се, че убийството в лабораторията му е било извършено от асистента му, гоблин.
Околните продължиха да се отнасят с недоверие, но него това слабо го засягаше.
Загинал трагично при прекалено силна експлозия на "нова и усъвършенствана" смес на палипраха. Обявен посмъртно за герой.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пет сеп 03, 2010 6:29 pm

Маркус
Пияният свещеник на Салфейс откри смисъла на живота си след напиването и надрусването в селото. Или ако не смисъл на живота, то поне нещо, което го правеше по-забавен.
Създаде собствена школа, в която преподаваше уменията на бойците на Салфейс, комбинирани с движенията, които хората извършват нормално в пияно състояние. Злите езици твърдят, че школата неслучайно се разполага близо до град, известен с добрите си лозя.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » пет сеп 03, 2010 6:31 pm

Раел
Координираме с играча.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Потребителски аватар
Асен
Гад със стил
Мнения: 1948
Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
Местоположение: София
Контакти:

Мнение от Асен » вт сеп 07, 2010 4:17 pm

Карасса
С откриването на свещения амулет на старейшините на племето си Карасса беше постигнал целта си. Човеците и другите раси в Магландиум си оставаха чужди и непознати за него, ако и да беше започнал лека полека да привиква към начина им на живот, комуникация и мислене. Във всеки случай щяха да са нужни години, за да се приспособи дотолкова, че общуването му поне с човеците да е безпроблемно. Историята около кулата (или поне тази част, в която той участваше) беше единственото нещо, което го задържаше в човешките земи, така че с приключването й Карасса най-после можеше да се отправи към Блатото. Първоначално той потегли с останалите, но този път, дали защото уцели още по-плашлив кон от преди или поради друга причина, след една нощувка в гората той просто изчезна. Спътниците му го търсиха безуспешно, дали, защото имаше преднина, или защото не всички бяха много ентусиазирани. Впрочем те не бяха и прекалено изненадани, когато на сутринта откриха липсата му, защото гущерът и преди не се застояваше за дълго в нечия компания. Макар че всички бяха вече свикнали на вида и поведението му, все пак заминаването му като че ли породи едва доловимо облекчение у някои. Може би за цивилизованите раси наличието на зеленокожо влечуго-хуманоид с видимо хищническо поведение на разстояние от няколко метра така и нямаше да бъде напълно възприето. А може би просто разбираха, че едва ли той самият планира да остане дълго.
Няколко седмици по-късно един селянин, живеещ в едно от селата в близост до югоизтоичния край на Блатото забеляза в тревата край едно ниско дърво една просната фигура. Той предпазливо приближи, но спря на около десетина метра, а очите му се ококориха от страх. До дървото стоеше неподвижен гущероид и го гледаше втренчено с ужасните си мръсно жълтеникави очи. Изминаха няколко секунди, докато инстинкта за самосъхранение у селянина най-после сработи и той си плю на петите. Ужасът му обаче бе толкова голям, че той пропусна да забележи, че крака на щархата беше твърде неестествено извит, и дори от вътрешната му страна през плътта се подаваше белият връх на костта, а тревата под него бе обагрена с кръв.
Още няколко седмици по-късно друг селянин от същото село минаваше наоколо със малкото си стадо овце, които бе извел на паша. В тревата край същото дърво, той откри най-невероятната находка, на която бе попадал през целия си живот. Не земята, ей така в тревата, се въргаляше медальон на златна верижка. В средата на медальона имаше голям кървавочервен камък, който някак зловещо наподобяваше ококорено, немигащо око. Изпълнен с невероятно щастие, поради небивалия си късмет, пастира прибра медальона. Някъде в околните измерения, в едно тъмно подземие, наредени около един голям магически екран, върху който бе изобразен крив и размазано образа на селянина, 13 магьосника възкликнаха в израз на мрачно задоволство и със зловещи усмивки потриха ръце.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife

Отговори