Епилози
Модератор: Асен
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Епилози
Тирел
Пред опасността расата му да бъде изличена напълно от Титания, елфът трябваше да допусне, че сънят му реално е посочил възможно бъдеще. Трябваше да се откаже от мечтата си да стане втория Глиндор, за напред лъка надали щеше да му бъде особено необходим. Дори с философската мисъл на ум, че митичния стрелец бе легенда именно защото бе единствен и неповторим и нямаше как да има друг като него, това решение не бе лесно.
В крайна сметка, Тирел започна да си води дневник, честно и почтенно изпълнявайки споразумението си със стария изследовател. След кратък разговор с Карино, беше изпратен на обиколка по земите на елфите, като представител на барона.
Време беше да се подготвят скривалища за предстоящото бедствие, в които да се събират елфаните и децата. Друидите щяха да се заемат да ги направят незабележими - ако успееше да ги убеди, че опасност има.
За съжаление, Дая нямаше да е на разположение, обясни му виконтът. А и не беше най-подходящият избор за помощник при преговорите. Някои елфани можеше да възразят на затварянето си в подобни скривалища при започването на военни действия, и не изглеждаше невероятно Дая да бъде една от тях. Щеше да се наложи да убеди старейшините и в необходимостта да се преодолее съпротивата им...
Отсега можеше да види, че предстоеше това, което много елфи мразеха повече от всичко - промени. Дневникът ми щеше да стане изключително интересен, ако нещата все пак се развиеха, както се очакваше.
Пред опасността расата му да бъде изличена напълно от Титания, елфът трябваше да допусне, че сънят му реално е посочил възможно бъдеще. Трябваше да се откаже от мечтата си да стане втория Глиндор, за напред лъка надали щеше да му бъде особено необходим. Дори с философската мисъл на ум, че митичния стрелец бе легенда именно защото бе единствен и неповторим и нямаше как да има друг като него, това решение не бе лесно.
В крайна сметка, Тирел започна да си води дневник, честно и почтенно изпълнявайки споразумението си със стария изследовател. След кратък разговор с Карино, беше изпратен на обиколка по земите на елфите, като представител на барона.
Време беше да се подготвят скривалища за предстоящото бедствие, в които да се събират елфаните и децата. Друидите щяха да се заемат да ги направят незабележими - ако успееше да ги убеди, че опасност има.
За съжаление, Дая нямаше да е на разположение, обясни му виконтът. А и не беше най-подходящият избор за помощник при преговорите. Някои елфани можеше да възразят на затварянето си в подобни скривалища при започването на военни действия, и не изглеждаше невероятно Дая да бъде една от тях. Щеше да се наложи да убеди старейшините и в необходимостта да се преодолее съпротивата им...
Отсега можеше да види, че предстоеше това, което много елфи мразеха повече от всичко - промени. Дневникът ми щеше да стане изключително интересен, ако нещата все пак се развиеха, както се очакваше.
Последна промяна от Асен на ср сеп 08, 2010 11:53 pm, променено общо 1 път.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Дая
Дая написа отчета си за виконта още по пътя, което се оказа добър ход в последствие.
Още при завръщането си, Карино я повика в покоите си. Там имаше един параван и елф, който й се стори смътно познат. Всъщност, беше изключително красив, със симетрични черти и носеше чук. По някакъв начин обаче, двамата с Карино изглеждаха почти като двойници, въпреки очевидните разлики във външния вид.
Поведението им, обаче, беше доста сходно - с изключение на по-сухото отношение на човека - а за най-голяма прилика говореха очите.
-Дая, считайте дълга си към мен за изплатен - кимна й Карино. - Прегледах отчетите ви. Въпросите ще адресирам към спътниците ви, а вас освобождавам от службата, която приехте. Можете да се върнете у вас с този ваш роднина. Той, впрочем, се погрижи и за изплащането на дълга ви. Оттук, моля - ъгълчето на устата му потрепна, когато забеляза подчертаното уважение, с което се отнасяше към нея младият елф.
Името "Ашелон ен Еламунтеелен" й беше познато, но всъщност не й говореше нищо... все още. Чувстваше обаче, че би трябвало. Усещаше и как спомените й се размърдват, стимулирани от познатото лице и име.
Все едно, проблемът с имената се изпари в ума й, след като елфът дръпна паравана по знак на Корино. Зад хартията се виждаше проблясваща в синьо арка, изградена от енергия.
-Виждате ли, Дая - разнесе се зад гърба й плътният, хипнотичен глас на виконта. - Бързо установих, че няма как да сте от Магландиум, такъв, какъвто го познавам. Но аз знам, че има и други варианти на Магландиум, затова установих връзка с други варианти на Магландиум. За щастие, поне по акцента ви бях изяснил, че сте живели във Вечната гора, затова трябваше да установявам контакт с всеки вариант ограничен брой пъти. Накрая намерих роднините ви. Много се бяха разтревожили, затова и преговорите протекоха бързо...
Младокът го погледна но тренираното му самообладание не показа нищо. Карино се усмихна тънко и завърши.
-А сега е време да преминете през този портал. По-добре се дръжте за ръце, защото ще се затвори зад вас. Приятен път!
Тонът му се беше върнал към обичайната си отегченост и не предразполагаше към сбогуване.
Двамата пристъпиха през портала, хванати за ръка. Озоваха се във Вечната гора, а Дая се олюля под напора на спомените.
Зад тях светлината примигна и изчезна.
Дая написа отчета си за виконта още по пътя, което се оказа добър ход в последствие.
Още при завръщането си, Карино я повика в покоите си. Там имаше един параван и елф, който й се стори смътно познат. Всъщност, беше изключително красив, със симетрични черти и носеше чук. По някакъв начин обаче, двамата с Карино изглеждаха почти като двойници, въпреки очевидните разлики във външния вид.
Поведението им, обаче, беше доста сходно - с изключение на по-сухото отношение на човека - а за най-голяма прилика говореха очите.
-Дая, считайте дълга си към мен за изплатен - кимна й Карино. - Прегледах отчетите ви. Въпросите ще адресирам към спътниците ви, а вас освобождавам от службата, която приехте. Можете да се върнете у вас с този ваш роднина. Той, впрочем, се погрижи и за изплащането на дълга ви. Оттук, моля - ъгълчето на устата му потрепна, когато забеляза подчертаното уважение, с което се отнасяше към нея младият елф.
Името "Ашелон ен Еламунтеелен" й беше познато, но всъщност не й говореше нищо... все още. Чувстваше обаче, че би трябвало. Усещаше и как спомените й се размърдват, стимулирани от познатото лице и име.
Все едно, проблемът с имената се изпари в ума й, след като елфът дръпна паравана по знак на Корино. Зад хартията се виждаше проблясваща в синьо арка, изградена от енергия.
-Виждате ли, Дая - разнесе се зад гърба й плътният, хипнотичен глас на виконта. - Бързо установих, че няма как да сте от Магландиум, такъв, какъвто го познавам. Но аз знам, че има и други варианти на Магландиум, затова установих връзка с други варианти на Магландиум. За щастие, поне по акцента ви бях изяснил, че сте живели във Вечната гора, затова трябваше да установявам контакт с всеки вариант ограничен брой пъти. Накрая намерих роднините ви. Много се бяха разтревожили, затова и преговорите протекоха бързо...
Младокът го погледна но тренираното му самообладание не показа нищо. Карино се усмихна тънко и завърши.
-А сега е време да преминете през този портал. По-добре се дръжте за ръце, защото ще се затвори зад вас. Приятен път!
Тонът му се беше върнал към обичайната си отегченост и не предразполагаше към сбогуване.
Двамата пристъпиха през портала, хванати за ръка. Озоваха се във Вечната гора, а Дая се олюля под напора на спомените.
Зад тях светлината примигна и изчезна.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Кора
Жената-войн се издигна бързо в йерархията на подчинените на Корино. Виконтът имаше значителна по размерите си разузнавателна служба. Там Кора можа да открие призванието на живота си.
Отново преследваше лоши типове и измъкваше информация. Често го правеше, без да оставя следи - за щастие, бързо се учеше. А и повечето й обекти не бяха фанатизирани, колкото онези от селото...
С болка или без, проговаряха по-бързо. А тя самата се оттегляше след особено мирни мисии на почивка в извънградската си вила.
Обстановката в мелницата й беше дала някои прекрасни идеи за разпускане през свободното време.
Жената-войн се издигна бързо в йерархията на подчинените на Корино. Виконтът имаше значителна по размерите си разузнавателна служба. Там Кора можа да открие призванието на живота си.
Отново преследваше лоши типове и измъкваше информация. Често го правеше, без да оставя следи - за щастие, бързо се учеше. А и повечето й обекти не бяха фанатизирани, колкото онези от селото...
С болка или без, проговаряха по-бързо. А тя самата се оттегляше след особено мирни мисии на почивка в извънградската си вила.
Обстановката в мелницата й беше дала някои прекрасни идеи за разпускане през свободното време.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Алберт дьо Гиз
Беше погребан в скромен гроб в никому неизвестно село. Някои казваха, че е прокълнато.
Казват още, че когато птиците излитат от местната кула, един път годишно те се подреждат с лице към този гроб и гледат мълчаливо, без да грачат. Очите им са пълни с нещо като надежда.
Беше погребан в скромен гроб в никому неизвестно село. Някои казваха, че е прокълнато.
Казват още, че когато птиците излитат от местната кула, един път годишно те се подреждат с лице към този гроб и гледат мълчаливо, без да грачат. Очите им са пълни с нещо като надежда.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Гихлп
Беше разследван и по-късно оравдан. Оказа се, че убийството в лабораторията му е било извършено от асистента му, гоблин.
Околните продължиха да се отнасят с недоверие, но него това слабо го засягаше.
Загинал трагично при прекалено силна експлозия на "нова и усъвършенствана" смес на палипраха. Обявен посмъртно за герой.
Беше разследван и по-късно оравдан. Оказа се, че убийството в лабораторията му е било извършено от асистента му, гоблин.
Околните продължиха да се отнасят с недоверие, но него това слабо го засягаше.
Загинал трагично при прекалено силна експлозия на "нова и усъвършенствана" смес на палипраха. Обявен посмъртно за герой.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Маркус
Пияният свещеник на Салфейс откри смисъла на живота си след напиването и надрусването в селото. Или ако не смисъл на живота, то поне нещо, което го правеше по-забавен.
Създаде собствена школа, в която преподаваше уменията на бойците на Салфейс, комбинирани с движенията, които хората извършват нормално в пияно състояние. Злите езици твърдят, че школата неслучайно се разполага близо до град, известен с добрите си лозя.
Пияният свещеник на Салфейс откри смисъла на живота си след напиването и надрусването в селото. Или ако не смисъл на живота, то поне нещо, което го правеше по-забавен.
Създаде собствена школа, в която преподаваше уменията на бойците на Салфейс, комбинирани с движенията, които хората извършват нормално в пияно състояние. Злите езици твърдят, че школата неслучайно се разполага близо до град, известен с добрите си лозя.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
- Асен
- Гад със стил
- Мнения: 1948
- Регистриран на: съб юни 07, 2003 9:20 am
- Местоположение: София
- Контакти:
Карасса
С откриването на свещения амулет на старейшините на племето си Карасса беше постигнал целта си. Човеците и другите раси в Магландиум си оставаха чужди и непознати за него, ако и да беше започнал лека полека да привиква към начина им на живот, комуникация и мислене. Във всеки случай щяха да са нужни години, за да се приспособи дотолкова, че общуването му поне с човеците да е безпроблемно. Историята около кулата (или поне тази част, в която той участваше) беше единственото нещо, което го задържаше в човешките земи, така че с приключването й Карасса най-после можеше да се отправи към Блатото. Първоначално той потегли с останалите, но този път, дали защото уцели още по-плашлив кон от преди или поради друга причина, след една нощувка в гората той просто изчезна. Спътниците му го търсиха безуспешно, дали, защото имаше преднина, или защото не всички бяха много ентусиазирани. Впрочем те не бяха и прекалено изненадани, когато на сутринта откриха липсата му, защото гущерът и преди не се застояваше за дълго в нечия компания. Макар че всички бяха вече свикнали на вида и поведението му, все пак заминаването му като че ли породи едва доловимо облекчение у някои. Може би за цивилизованите раси наличието на зеленокожо влечуго-хуманоид с видимо хищническо поведение на разстояние от няколко метра така и нямаше да бъде напълно възприето. А може би просто разбираха, че едва ли той самият планира да остане дълго.
Няколко седмици по-късно един селянин, живеещ в едно от селата в близост до югоизтоичния край на Блатото забеляза в тревата край едно ниско дърво една просната фигура. Той предпазливо приближи, но спря на около десетина метра, а очите му се ококориха от страх. До дървото стоеше неподвижен гущероид и го гледаше втренчено с ужасните си мръсно жълтеникави очи. Изминаха няколко секунди, докато инстинкта за самосъхранение у селянина най-после сработи и той си плю на петите. Ужасът му обаче бе толкова голям, че той пропусна да забележи, че крака на щархата беше твърде неестествено извит, и дори от вътрешната му страна през плътта се подаваше белият връх на костта, а тревата под него бе обагрена с кръв.
Още няколко седмици по-късно друг селянин от същото село минаваше наоколо със малкото си стадо овце, които бе извел на паша. В тревата край същото дърво, той откри най-невероятната находка, на която бе попадал през целия си живот. Не земята, ей така в тревата, се въргаляше медальон на златна верижка. В средата на медальона имаше голям кървавочервен камък, който някак зловещо наподобяваше ококорено, немигащо око. Изпълнен с невероятно щастие, поради небивалия си късмет, пастира прибра медальона. Някъде в околните измерения, в едно тъмно подземие, наредени около един голям магически екран, върху който бе изобразен крив и размазано образа на селянина, 13 магьосника възкликнаха в израз на мрачно задоволство и със зловещи усмивки потриха ръце.
С откриването на свещения амулет на старейшините на племето си Карасса беше постигнал целта си. Човеците и другите раси в Магландиум си оставаха чужди и непознати за него, ако и да беше започнал лека полека да привиква към начина им на живот, комуникация и мислене. Във всеки случай щяха да са нужни години, за да се приспособи дотолкова, че общуването му поне с човеците да е безпроблемно. Историята около кулата (или поне тази част, в която той участваше) беше единственото нещо, което го задържаше в човешките земи, така че с приключването й Карасса най-после можеше да се отправи към Блатото. Първоначално той потегли с останалите, но този път, дали защото уцели още по-плашлив кон от преди или поради друга причина, след една нощувка в гората той просто изчезна. Спътниците му го търсиха безуспешно, дали, защото имаше преднина, или защото не всички бяха много ентусиазирани. Впрочем те не бяха и прекалено изненадани, когато на сутринта откриха липсата му, защото гущерът и преди не се застояваше за дълго в нечия компания. Макар че всички бяха вече свикнали на вида и поведението му, все пак заминаването му като че ли породи едва доловимо облекчение у някои. Може би за цивилизованите раси наличието на зеленокожо влечуго-хуманоид с видимо хищническо поведение на разстояние от няколко метра така и нямаше да бъде напълно възприето. А може би просто разбираха, че едва ли той самият планира да остане дълго.
Няколко седмици по-късно един селянин, живеещ в едно от селата в близост до югоизтоичния край на Блатото забеляза в тревата край едно ниско дърво една просната фигура. Той предпазливо приближи, но спря на около десетина метра, а очите му се ококориха от страх. До дървото стоеше неподвижен гущероид и го гледаше втренчено с ужасните си мръсно жълтеникави очи. Изминаха няколко секунди, докато инстинкта за самосъхранение у селянина най-после сработи и той си плю на петите. Ужасът му обаче бе толкова голям, че той пропусна да забележи, че крака на щархата беше твърде неестествено извит, и дори от вътрешната му страна през плътта се подаваше белият връх на костта, а тревата под него бе обагрена с кръв.
Още няколко седмици по-късно друг селянин от същото село минаваше наоколо със малкото си стадо овце, които бе извел на паша. В тревата край същото дърво, той откри най-невероятната находка, на която бе попадал през целия си живот. Не земята, ей така в тревата, се въргаляше медальон на златна верижка. В средата на медальона имаше голям кървавочервен камък, който някак зловещо наподобяваше ококорено, немигащо око. Изпълнен с невероятно щастие, поради небивалия си късмет, пастира прибра медальона. Някъде в околните измерения, в едно тъмно подземие, наредени около един голям магически екран, върху който бе изобразен крив и размазано образа на селянина, 13 магьосника възкликнаха в израз на мрачно задоволство и със зловещи усмивки потриха ръце.
"When I give food to the poor, they call me a saint. When I ask why the poor have no food, they call me a Communist."
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife
-Dom Helder Camara, former Archbishop of Olinda and Recife