Страница 1 от 1

III. Расите на Хоул (част 1: Хора) - Сетингова информация.

Публикувано: съб ное 27, 2010 3:33 pm
от hameleona
ІІІ. Расите на Хоул


1. Хора

Общо за Хората на Хоул:

Хората на Хоул са от три различни етноса – Западняци, Слави и Чекризи. Западняците произлизат от добре познатите ни хора, които населяват Магландиуми и са предимно с нисък ръст, тъмни коси и очи, макар и да се срещат резки изключения. Славите са местно племе, което някога е било поробено от Тупалите. Те са по-високи от Западняците, но с по-фино телосложение, предимно русокоси, но се срещат и червени коси, а очите им почти задължително са сини. Чекризите са планински племена, чийто произход не е изяснен. Планинците са ниски и кривокраки, с дръпнати тъмни очи и прави, черни коси. Западняците получили името си, покрай простия факт, че дошли от запад, от земите на Магландиум. Славите пък открай време са се наричали така и името им се губи в мрака на вековете, когато империята Калтупал ги е владеела. С времето терминът “западняци” почти се е изгубил, дори славите спрели да го използват. Макар чекризите да се срещат в почти всяка планина на Хоул, никой не е сигурен, от къде точно са дошли на континента. Най-добрата теория е, че са били или подчинено на Тупалите племе или са техни наследници със смесена кръв. Въпреки тези неща, трите човешки етноса съществуват и са факт. Неоспорим факт е и огромния принос на западняците (които на практика са доминиращия етнос из континента) за технологичното и културно развитие на острова.

1.1. Западняците
История на Западните хора:

Западните хора идват от т.н. Вълшебно кралство, чиито земи някога се намирали южно от Вечната гора (Тогава Елфолес е бил част от нея, както и Скалистите планини са били част от Колосът). Никой вече не помни името на онова кралство, но според историците в земите му е влизал и сегашния Остров на Науките, което предполага, че западняците са били изключително развити в технологично и магично ниво. Известно време западняците владеели по-голяма част от равнините на острова, с изключение на североизточната им част, където от край време живеели славите. Втората война предизвикала почти пълно унищожение сред земите им и спад в технологично, културно и магическо ниво.
След войната, западняците вече не са обединени, а се разделят на три големи държави, които постоянно са в конфликт помежду си. Въпреки това (а може би именно поради тази причина) и трите им общества постоянно се развиват.

Обществен строй:

Всичко при западняците се крепи на обществения строй, в който всеки има своето място. Общо взето, колкото по-богат, толкова по-хулен е даден човек. Основна отличителна черта на западняците е егоизма и лицемерието. Нищо никога не става даром. Естествено, това не е вярно за всички западняци, но най-често те са такива – себични, алчни и егоистични. Всичко може да се купи в техните градове – от храна до човешки живот.

Освен богатството, голямо значение за обществено положение имат и произхода и работата на отделния човек. Основните три класи в обществото според произхода са благородниците, простолюдието и робите. А според занаята могат да се различат десет класи – Интелигенти, Духовенство, Военни, Търговци, Артисти, Занаятчии, Следовниците на „тъмните” занаяти, Авантюристи, Селяни и Роби.

Благородниците се гордеят с това, че са потомци на велики личности. „Ние сме резултат на многовековен подбор на водачески способности и точно затова трябва да ръководим простолюдието” – това са думи на император Гредрик ІІІ, по време на пира по случай коронясването му. В думите му няма нищо вярно, освен факта, че повечето благородници наистина са следствие от множество бракове, целящи подобряване на расата. Естествено, хората не са добитък и това „подобряване” води само до най-различни форми на лудост и недъгавост, поради честите кръвосмешения. Общо взето, благородниците отразяват точно най-неприятните черти на западните хора – себичност, алчност, егоизъм, склонност към предателство, садизъм и надменност спрямо тези с по-низш произход.

След всичко изписано, човек може с право да се зачуди, защо все още се намират благородници, защо останалите хора не са ги избили? Отговорите са прости и ясни: на първо място, благородниците контролират огромни богатства, които могат да потушат недоволствата. Ако с „хляб и зрелища” не успеят да укротят простолюдието, благородниците прибягват до военните сили, които също са под техен пряк контрол. Третата причина е факта, че наистина се намират способни и загрижени за добруването на населението благородници, които без умисъл усмиряват духовете на обикновените хорица. Докато се срещат разумни благородници, прослойката им ще съществува.

Интелигенцията се намира точно под благородниците в обществената пирамида. Практически, стои на едно ниво с духовниците и военните. Интелигенцията обхваща всички учени, магьосници, изобретатели и изобщо хората, занимаващи се със занаяти, неразбираеми за народа.
Всички уважават тяхната класа, ако не за друго, то защото чрез нея хората бележат постоянен прогрес. Интелектуалния прогрес е основното, което крепи цялото човешко общество и го предпазва от набезите на останалите раси.

Духовенството е може би най-властимащата прослойка след благородниците, а в някои отношения дори ги превъзхожда. Религията заема първо място в съзнанието на повечето хора от простолюдието, а духовниците предават на народа желанията на боговете. Нерядко сред тях се срещат зли по душа хора, които се стремят само към властта. Обикновено, колкото по-нагоре се изкачва по стълбицата на църквата един духовник, толкова по-себичен става.

Духовниците имат две много силни оръжия. Църковните рицарски ордени са едно от тях. Бялата гвардия при Църквата на Орим и Ордените на Салфейс и Орим при Пантеона се грижат всеки да разбере, че църквата е неприкосновена. Второто оръжие на църквата е самият народ. Огромната власт на духовенството над масите осигурява пълна защита на църквите от основните им противници – благородниците и военните. Колкото силна и добре организирана да е една армия, тя не може да се справи с хилядократно превъзхождащ я противник, пък бил и той въоръжен само с юмруци и тояги. А едно такова спречкване не е изгодно за нито една от страните, така че духовенството се стреми да не влиза в конфликт с военните и благородниците.

От друга страна, търканията между интелигенция и духовенство не са напълно преодоляни. Съвсем осезаемо е изострянето им в Арклейм. Църквите никога не са приветствали науката, защото нейните разкрития могат да разклатят вярата в божествените сили.

Военните са третата прослойка с огромно влияние. Трудно е да се прецени дали те стоят по-горе или по-долу от предходните. В тази прослойка влизат всички редовни въоръжени сили на държавите и благородниците, както и градската стража. Влиянието им е неоспоримо, силата също. Често, един популярен генерал, може да организира преврат в държавата си (за пример – Арклейм) или най-малкото да оказва влияние на решенията на политици и благородници. Всички се съобразяват с желанията на военните.
Дали военните са харесвани или не, не може да се каже. Множеството военизирани организации, различните главнокомандващи и техните интереси превръщат войската в нещо много противоречиво.

Търговците стоят близо до духовници, интелигенти и военни, но все пак никога не успяват да се сдобият с толкова голямо влияние. Общо взето, целия им авторитет се дължи на парите им, които често са спечелени чрез ограбване на обикновения купувач. В тази класа влизат доставчиците на едро, а не обикновените продавачи, които спадат по-скоро към кастата на занаятчиите.

Никой никога не харесва търговците. Дори търговецът да е честен и почтен, което е рядко явление, той може да бъде уважаван, но никога харесван. Засега, обаче, никой не е изразил желание да унищожи тази прослойка – всички са наясно, че те са неизбежна част от всяка развита държава.

Артистите са изключително обичани от хората, с няколко индивидуални изключения. Всякакви музиканти, актьори, разказвачи и всеки друг, който се занимава с развлечение спада към тяхната общност. Реално нямат никаква власт, но някои изключително добри артисти могат да повлияят на масите и да предизвикат смутове и дори бунтове. Дори насред война и глад (които често вървят заедно) артистите повдигат духа на хората и всички се радват да ги видят.
Най-често артистите не вземат пари за услугите си, освен от богаташите – благородници, търговци, духовници и висши военни. Достатъчно е да им бъдат осигурени храна и подслон. Изключения от това правило са само големите актьорски трупи (циркове) и специално поръчаните представления.

Занаятчиите са изключителна важна част от обществото. Te приготвят всичко нужно: дрехи, оръжия, сгради и обзавеждане. Сред тях влизат всички обикновени предприемачи. Те най-често работят в своите семейни дюкяни с един-два чирака. Строителите също се вписват сред занаятчиите, макар че техните творения са много по-мащабни, отколкото продуктите на един ковач, примерно.
Отношението към тази класа е противоречиво, но предимно добро. Без тях никой не би могъл да съществува.

Тъмната класа или по-просто казано – престъпниците, постепенно се обединяват в силни организации, загърбвайки дребното кокошкарство. Те действат извън закона, но за сметка на това могат да осигурят всичко на онзи, който е готов да плати цената. Искате някоя стока да се достави, без да се платят такси? Тъмните гилдии са организациите за вас. Искате някой да загуби вещ и вие да я намерите? Пак там ще намерите точните хора (или елфи, или джуджета, или каквато раса предпочитате). Искате нечия къща да се запали? Искате някой да загуби живота си бързо? Или пък бавно? Всичко това и още много може да се поръча и получи, ако се обърнете към правилните хора.

Няма смисъл да се обяснява колко ги ненавиждат. Официално са извън закона, но трудно ги лови каквото и да е правосъдие, защото ръководителите им са големи богаташи, понякога дори благородници. В някои градове тези организации имат власт дори над градската стража.

Авантюристите са интересна обществена прослойка. Вечно на път, търсещи приключения, слава, богатства или нещо друго, те са свободомислещи и абсолютно безвластни в човешкото общество. Истината е, че освен кръчмарите, никой не им обръща особено голямо внимание… докато на някой му потрябват хора, които да свършат определена работа. Било да предпазят селото от бандити, когато военните не искат или не могат да си свършат работата, било да намерят някой предмет или да присвоят нещо, когато поръчителя не може или не иска да се довери на тъмните гилдии, всичко опира до авантюристите и, логично, до парите.

Селяните са сред най-низшите класи в цялото човешко общество, почти на нивото на робите и просяците. Те са бедни и често подтискани от местния благородник, който изцежда силите и добивите им до последно. Селяните не са роби, но са много, много близко до тях. Основният им проблем е, че благородниците командват въоръжените сили в региона и избора е между това да се изпълняват заповеди или да се умре. Така, селяните тънат в мизерия.

Проблема се задълбочава и от презрението на градските жители към тях. Горките работници на полето остават с много малка група защитници сред висшето общество, състояща се от няколко умни и добри по душа благородници, военни и евентуално някой друг човечен търговец. Или от луди идеалисти... всякакви хора има на тоя свят. Селяните предизвикват съжалението на мнозина, но истината е, че рядко се прави нещо за подобряване на положението им.

В Грик е малко по-различно – там феодалната система е разрушена и крепостничеството е премахнато. Земите са равнинни и плодовити, което позволява на селяните да отделят повече за себе си. Така те живеят доста по-добре, макар и пак да остават сред най-низшите прослойки. Повечето грикци не презират селяните, но и не се интересуват особено от тях.

Робите са най-окаяната прослойка в обществото. Положението им е различно в трите страни на западните хора.

В Арклейм, робите са по-зле и от животните. Господарят на роба може да прави с него абсолютно каквото си поиска. Робите се жигосват с буквата на господаря си (обикновено първата буква от фамилията), на челото или на рамото, по избор на купувача. При всяко следващо препродаване жигосването се повтаря, като първо се зачерква буквата на предишния собственик, а после се жигосва новата. Никой никога не прави опит за облекчаване на положението им.

Във Венес нещата стоят доста по-добре. Там има закони, които задължават господаря да осигурява достатъчно храна на роба си, както и да не го наказва безпричинно. Робите имат дребни права, които почти ги приравняват със селяните като начин на живот. Знакът на роба е татуировка с името на господаря му, която се прави на дясното рамо. Татуирането е лесно, макар и болезнено. Може да се заличи или промени, ако роба смени господаря си.

В Грик нещата стоят по същия начин, с тази разлика, че грикски гражданин не може да бъде поробен.

Облекло и външен вид:
Мъжете при западняците предпочитат панталони и ризи от лен, пристегнати на кръста от тънък колан. Обикновено носят и някаква връхна дреха – елек или наметало. Одеждите са пъстри, често придружени от множество бижута – медальони, огърлици, обеци и пръстени. Жените също обичат пъстротата и накитите, а облеклото най-често е рокля с деколте.
Повечето мъже носят косата си дълга до раменете или изключително къса. Срещат се и такива, които бръснат главите си. Почти не могат да се видят специални фризури и подобни козметични процедури. Жените, от друга страна, постоянно сменят прическите си, но избягват прекалено сложните фризури.
Вкусовете на висшето общество коренно се различават от тези на обикновените хора - благородниците носят натруфени дрехи или униформи, ако са военни. Често се комбинират множество гримове и парфюми, а по фризурите не отстъпват жените. Благородничките обличат рокли, започващи от деколтето, като пред последните години се налага модата роклята да е прилепнала и с цепка отстрани или отзад.

Изкуствата на Западните Хора:
Западняците са известни с музикантите и художниците си. Това определено са най-силно развитите изкуства, до такава степен, че в големите градове се намират дори училища, които да обучават младежите в тайните им.

Не толкова силно застъпени са театъра и танците. Висшата класа често танцува по балове и банкети, но простолюдието си остава далеч от тези сложни и флегматични движения. То е създало свой танци с прости имена, като например “джига” – бърза поредица от подскоци и ръкомахания, практикувана предимно по кръчмите.

През последните десетилетия, голяма сила набират приключенческите романи. Това са разкази, често на ниско литературно ниво, за пътешествията на автора им из Хоул или отвъд границите му. Голяма част от тези разкази са пълна измислица, но хората се увличат по тях. Въпреки неизброимото количество автори, най-популярни са разказите на Волфганг фон Дункелхофен, Асмал ибн Халал и Дерек ван Сийр (виж раздел “Герои”). Основната разлика между тях и повечето останали писатели е, че те разказват личните си преживявания, а не си измислят.

Градовете:

Градовете на западняците са изградени предимно от камък и дърво. Винаги са заобиколени от някаква защита – дали ще е стена, ров или и двете, няма значение. Тъй като загражденията усложняват разрастването на града, западняците са се научили да строят високи сгради. В градовете улиците са тесни, а горните етажи на къщите се надвесват над тях. Архитектурният стил е прост и ефективен, а дворове има само в най-богатите квартали.
Градовете обикновено са мръсни и вонящи и трудно могат да се нарекат красиви. Има малко изключения, като Венес и Арклейм, например.

Селата:
Селата на западняците представляват произволно разпръснати къщи със сламени покриви. Няма главна улица, само по-голямо разчистено място в близост до кметството, наричано площад, където селяните празнуват по-важните дни.
Устройството на селата е сравнително просто – пред всякакви външни лица ги представя кмета, който се избира за различен период от време. Кмета оглавява Селския съвет, в който влизат най-уважаваните мъже в селото. Почти винаги в постоянен конфликт със Съвета е Женският кръг, където пък влизат най-уважаваните жени. Предводителката им, не рядко е надарена с магически способности и е наричана Майка, Мъдра, Слушаща вятъра или Виждаща. Обикновено Мъдрата е в постоянен конфликт с кмета.

Публикувано: съб ное 27, 2010 3:35 pm
от hameleona
1.2. Славите
История на Славите:

„Преди хиляди години, славите живеели свободно, в мир и блаженство. Населявали обширните равнини източно от дома на елфите и южно от Колоса.

Те отглеждали растения и почитали два бога. Вертар (земя) бил онзи, върху когото хората стъпвали. Той имал силата да превръща посетите семена в растенията, които дават храна за хора и животни, а от плътта му хората си правели домове. Помагала му неговата съпруга Авла (небе), чиято ясна зеница блестяла ярко и ги следяла от високото. Когато била тъжна, тя плачела и така падал живителния дъжд.
Ала това спокойствие не продължило дълго. Близо хилядолетие, преди Втората Война, от изток нахлули войнствените тупали. Те се различавали напълно от славите със своите тъмни кожи, гърбави носове и черни коси. Новодошлите се прекланяли пред низвергнатата богиня на злото Кали, на която трябвало да принасят редовно жертви. Гладът на богинята им ги тласкал към нови и нови завоевания. И те нападнали народа на славите.

Славите били земеделци вече хиляди години – те не знаели как да се бият и скоро били поробени. Тупалите започнали да ги принасят в жертва на своята зла богиня. Използвайки силата на славите, тупалите построили множество градове, в които се издигали техните пирамидални храмове.

Малко се знае за този период в историята на Хоул. Тупалите притежавали писменост, но все още никой не е успял да я разчете. Сигурно е само, че обществото им се крепяло предимно на робския труд на славите и другите покорени народи. Тупалите редовно принасяли роби в жертва на Кали и воювали безспир с елфите и западните хора. Всички тези войни, срещу неизмеримо по-развитите елфи и хора ги изтощили и намалили силно броя им. Тогава западняци и елфи в съюз се спуснали срещу държавата им и я превзели. В критичния момент, когато тупалите се били съвзели от поражението и готвели контраатака срещу изтощените съюзнически войски, славите се вдигнали на бунт.

Войната продължила близо половин век, но накрая тупалите били изтласкани обратно в морето, откъдето дошли, според древните автори. Предполага се, че родината им е някъде по западните брегове на Лемрит. Най-накрая славите се освободили от вековното иго. Годината била 238-ма преди Втората Война.”

Елеций Ундал, Имперски историк
Арклейм, 1228 г. СВВ

Казано най-просто, това е всичко известно за историята на славите, отпреди Втората Война. След нея те се завръщат към стария си начин на живот – земеделие и скотовъдство. Векове наред са били мишени за Грик и Арклейм, но след пристигането на Светлите елфи, предвождани от първия княз на Антелия – Арган, и създаването на обединеното княжество, нещата се успокояват. В момента, княжеството е едно от най-защитените владения в целия остров и се радва на добри отношения с елфите в Мраколес.


Общество на славите:
Обществото на славите е изградено изцяло на родови връзки. Въпреки, че съставляват повече от една трета от населението на Антелия, те не са променили много начина си на живот. За един слав семейството е преди всичко, след това родът и накрая общността (село, племе, държава).
Все още, славите си остават най-добрите земеделци на острова и същевременно най-слабите войни. Те са спокоен и свободолюбив народ. Фриц фон Грик, един от най-известните пълководци на острова (Виж „Герои” за повече информация) заявява:

„Славите са народа с най-слаби бойни умения, който познавам, но не мислете, че е лесно да ги победите. Не бива да забравяте, че те вече десет века се борят с един или друг народ за свободата си. Те отдавна са разбрали, че битките в открито поле са безизходни. Затова ще подготвят засади, ще унищожават снабдителните линии, ще нападат лагерите нощем, но никога няма да посрещнат завоевателя в лице. Да се завладеят териториите на славите е лесно, но да се задържат – трудно, а и неизгодно – за да е всичко спокойно, трябва да има най-малко по един воин на всеки слав. Това естествено, е невъзможно. Самият аз, след няколко кратки кампании, срещу различни техни родове, се убедих, че не си струва да се води война със славите.”

Точно тази нетърпимост към завоевателите създава едно парадоксално общество – стриктната обвързаност на индивида към рода и в същото време, пълното му право да решава сам за себе си, силната власт на управника и в същото време абсолютното равенство на всеки индивид с останалите.
Обществото на славите е много по-просто устроено от това на западняците. Водещ фактор в него е родът. Начело на рода стои съвет на старейшините, в който влизат водачите на всяко семейство. От Съвета на Старейшините се избира княз, който има власт да заповядва на всеки отделен член в рода. Ако, обаче, някой поиска смяната на княза, е нужно само да се оплаче на съвета, който ще обсъди случая. Гласовете на участниците се считат за равни и ако повечето от тях са „за” дадено решение, то се приема без повече обсъждане.

Родовете образуват племена. Някога племената са били дванадесет, но сега, след дългите години на неравностойни войни, са останали само седем. Племената нямат название – всеки слав от най-ранна възраст знае в кое племе кои родове влизат, като така определя от къде е неговия сънародник. Съответно, има Съвет на князете, в който влизат всички князе от дадено племе и избират свой Племенен княз – той има силна власт над племето. Най-високата структура е Племенния Съвет – в него влизат всички Племенни Князе и избират Върховен Княз. Върховният княз се преизбира на всеки пет години, когато заседава съвета.

Заселването на светлите елфи не е променило по никакъв начин живота на славите – елфите бързо възприемат обществения им строй и се нагаждат към него. Така се е появило ново, осмо племе – това на светлите елфи.

Браковете между членовете на различни родове и племена не само съществуват, но дори се поощряват. При такъв брак принципа винаги е един и същ – съпругата преминава в рода на мъжа си.
Градовете на славите са подобни на западните като управление и нрави. За сметка на това, те са изключително малко за населението на княжеството. По-голямата част от народа живее в селата. Принципът им на управление е изключително прост:

Начело стои старейшината на селото. Обикновено, едно село се обитава само от един род, но ако са два или повече, старейшините им управляват заедно. Негови съветници са воеводата, местния ковач и съдържателя на местния хан. Воеводата е командващ военните сили, ако изобщо има такива. Иначе е нещо като полицай с по-обширни функции. Ако има крупни земевладелци в околността, те също влизат сред хората, имащи право да говорят свободно пред старейшината. Старейшината е кмет и съдия едновременно, като законите са по-скоро условни, отколкото реални (нещо характерно за цялото княжество) и отсъжданията може да се сторят странни на всеки западняк.

Трябва да се отбележи, че почти всички слави са земеделци. Воеводата (освен ако не е воевода на целия род или племе) също е такъв, но между другото се занимава с поддържане на обществения ред. Единствено ковачите, ханджиите, грънчарите, миньорите и мелничарите се прехранват изцяло от своите професии. Важно е да се отбележи, че славите рядко ползват пари – предпочитат да разменят продукти – храни, напитки, дрехи, животни и т.н. Често през селата минават пътуващи амбулантни търговци, които носят най-различни стоки. От тях се купува само с пари, които славите печелят от редовните търговци на вълна, тютюн и жито.

В случай на нападение (най-често от бандити), славите събират опълчение, което, макар и да не е сериозен противник, е достатъчно, за да се справи с крадците. Уменията им в близък бой са нищожни, но знаят да боравят с дълъг лък, като точността им може да се мери с тази на елфите. Имало е случаи бандити, които са ограбили някое село, да бъдат намерени избити от засада в някое дере.


Новата религията на славите:
За нещастие на славите, около половин век след като се освободили от властта на тупалите, започнал най-тежкият военен конфликт на планетата – Втората война на боговете. Славите така и нямали време да си отдъхнат от преживяното робство. Мнозина от тях загинали в безумни опити да защитят земите си. Така, досегашната им вяра в благоразумните Вертар и Авла била смазана в жестокият сблъсък на истинските, всевластни богове от второто поколение. Стигнало се дотам, че след първият век от началото на войната славите били принудени да се крият в твърдините на Колосът, защото земите им вече били превърнати от градини в бойни полета. Дотогава били унищожени четири от племената им.
Близо осемдесет години славите се криели по пещерите или в труднодостъпни долини. Където почвата позволявала, те копаели малки градини, но реколтата не била достатъчна, за да се прехранват всички. Вертар не помагал на растенията както преди, а зеницата на Авла рядко се виждала. Така било заличено още едно от племената.

Приблизително петнайсет години преди края на войната, от северната пустиня, през хребетите на планината дошли същества, които славите, пък и много от другите раси, никога преди не били виждали. Те се извисявали над два разкрача, имали огромни кучешки зъби, дълги рога и буйни гриви. Това били първите гиганти, които Орим успял да освободи. Той ги поверил на напътствията на четири бога, които също никой дотогава не познавал. Гигантите ги наричали “ветрове”.

След като се убедили, че новопристигналите не са враждебни към тях, славите се съгласили да ги приемат като съседи. Гигантите помагали не само със защитата от вражески набези. Те доброволно предложили своята груба сила за обработването на земята, на което славите с радост се съгласили, защото почти всичките им домашни животни загинали в суровите условия, а тежкият труд не бил по силите на изтощените хора.

От своя страна, славите се увлекли по простата и балансирана философия на четирите вятъра. Суровият Мампанг носил тъга и смърт, но красивата Катала помагала на живота отново да избуи. Но когато той започвал да процъфтява, Мампанг отново пращал студ и стихии, в които само заслужилите оцелявали. Яростният Тамур сляпо хвърлял последователите си във вихъра на битката, ала разумната Сетия ги успокоявала и възпирала, за да им останат сили и за следващите боеве. Ако, обаче, те започнат да обръщат твърде много внимание на знанията и домовете си, Тамур им изпращал пълчища свирепи зверове, за да им напомни какво е тяхното истинско призвание. Така животът запазвал своето равновесие.

Ето как славите, които отдавна забравили Вертар и Авла и не изповядвали каквито и да било божии повели, намерили своята нова религия. Това се случило малко преди момента, в който оглушителен гръм паднал от небесата, а земята със зловещ грохот се пръснала на милиарди парчета.
Самите гиганти не преживели този момент, но като продукт между тях и славите се появило първото поколение от нова смесена раса – полу-гигантите. Ала не минало много време, когато хората се разделили с тях. Така полу-гигантите останали да живеят в родните си места из върховете и долините на Скалистите планини.

А славите решили се завърнат в равнините, които предходното поколение напуснало по принуда. Там, необезпокоявани от зли завоеватели, те успели да възстановят предишната красота и плодородие на земята. Същевременно, малко изменили своята представа за четирите вятъра. Вече ги изобразявали като хора, с леко променен външен вид и функции, за да бъдат по-пригодни спрямо собствените им традиции. Но винаги, когато задуха вятър, славите с радост отпращат своите дарове и молитви към четирите бога.

Публикувано: съб ное 27, 2010 3:55 pm
от hameleona
1.3. Чекризите
История:

Историята на Чекризите е забулена в мистерия. Историците на континента не могат да постигнат съгласие по въпроса за произхода им. Самите чекризи пък не се интересуват много-много: “Винаги сме си били тука.” е отговорът, който дават на всеки интересуващ се от това, от къде са дошли. Двете основни теории за произхода им се следните:

Според първата (подкрепена от легендите им) чекризите са наследници на тупалите, в чиито вени тече западняшка (или може би славска) кръв. Това обаче не обяснява огромните културни различия между чекризите и всички останали (включително и тупалите). Нито, защо са изоставили живота в големите, укрепени каменни градове и са го заменили с живот в шатри и малки селца. Е, в историята има и по-странни неща, така че тази теория също е възможна. Близка до тази теория е и предположението, че чекризите произлизат от подчинена на тупалите раса. Което отново оставя големи неясноти – най-малкото из фолклора на чекризите никъде не се споменава избавление от робство или побеждаване на някакви господари. Всъщност, техният фолклор сякаш започва от края на Втората Война и нито миг по-рано.

Втората голяма теория е, че чекризите всъщност винаги са живеели на континента. Теорията е мъглява и не е доказуема, защото няма данни нито да са водели войни с Тупалите, нито да са имали контакти с пристигналите по-късно западняци.

Историята на чекризите извън Скалистите планини е белязана от постоянни войни. Дали между племенни, дали срещу гноловете, дали срещу равнинните раси – за тях не е от голямо значение. Исторически между чекризите в Скалистите планини и останалите им събратя има солидна разлика, макар тя никога да не е прераснала в реална културна такава.

От векове насам, чекризите в Скалистите планини водят постоянна война с Арклеймската империя. Макар и превъзхождани по численост, технология и дори магия, те не скланят глава пред завоевателите. От векове насам двата народа се мразят от дъното на душите си и не пропускат случай да се атакуват и избият едни други.

През седми век трите основни групи чекризи започват да придобиват все по-централизирана и по-централизирана власт. Този процес така и не стига до край, но може би повлияни от хората в равнините, чекризите започват да създават племенни и между племенни съвети, а към края на века чекризите от Северните планини и Източната планина дори избират първите си ханове – вождове на вождовете, имащи правото да говорят от името на всички чекризи във владенията им.

Северните ханове не успяват да създадат стабилна държава и в началото на осми век в Скалистите планини се обособяват четири или пет ханства, с постоянно менящи се граници и сили. Дълбоко вкоренената им склонност да се бият помежду си им пречи да се обединят в здрава държава, дори с постоянната заплаха от Арклейм на юг и остатъците от гоблините на запад. Северните чекризи успяват да встъпят и в постоянен конфликт с джуджетата, поради навика си да нападат мините им в търсене на качествена стомана и богатства.

Източните чекризи обаче се сплотяват, доколкото е възможно и правят всичко възможно да запазят владенията си, заобиколени от три могъщи държави. Надеждите им рухват през 828 година, когато племената се разцепват на две равностойни групи, всяка под водачеството на отделен хан. Кулбай и Октай са близнаци, преки наследници на баща си – Айтан Хан. Племената не успяват да постигнат разбирателство, кой да е наследник и се стига до гражданска война. Четири години по-късно, Източното ханство загива напълно, когато Кулбай Хан полага клетва като васал на маршала на Грик, а Октай Хан в отговор става част от Антелийския съюз. Положението се запазва от тогава до днес, а двете ханства са в постоянен конфликт.

Най-неприятно от началото до днес е положението на Южните чекризи, населяващи Кардифската планина – те така и не успяват да постигнат пълно обединение, а в същото време страдат от неспирни сблъсъци с гноловете и другите полу-разумни раси населяващи планината. Като цяло това се е отразило и на културата им, която е малко по-първична, за разлика от тази на събратята им.

Обществото на Чекризите
Сила и Слава. Двете думи, които движат обществото на чекризите са тези. Сила в битка и Слава извън битка. Макар и необичайно за Хоул, обществото им определено не е уникално като вид.

Сила
Чекризите не търпят слабост, макар и разбиранията им за сила да са по-различни от тези на равнинните жители. На практика, обществото им не се впечатлява особено от физическата силя – макар и силни, чекризите са дребен народ и общо-взето повечето хора са по-високи и по-мускулести от тях. Ценят се други неща – бойни умения, смелост в битка, дори хитростта и коварността. Едва ли има друг народ, който да погажда номера на индивида, като национално хоби.

Цененето на хитростта не значи, че чекризите изпитват голямо влечение към интелекта. Всъщност точно обратното. Хитростта е важна, но който не може да се справя със сабята или с лъка, по-добре да напусне земите им навреме – иначе най-вероятно ще бъде обран до голо и зарязан сред пустошта.

Важно е да се отбележи, че чекризите мразят всякаква очевидна форма на магия. Повечето народи изпитват здравословно уважение към силата на маговете, но не и те. Векове наред планините им са дверите на ада за всеки магьосник.Едва през последния век, с основаване на Братството на Гарвана и наказателните му акции срещу чекризки села, преминаването на маговете е сравнително безопасно. Което не значи, че ако някой неразумен магьосник тръгне да броди из планините без никакъв ескорт няма просто да “изчезне”. Все пак пленяването на магьосник вече носи дори повече Слава, отколкото преди.

Слава
Силата е нищо, ако никой не знае за нея, а често репутацията е по-важна. Чекризите прекрасно знаят, че колкото и да е могъщ, сам човек не би могъл да се изправи срещу сто… но ако и стоте знаят кой е той и се страхуват от него, значи най-вероятно няма да го нападнат.

Слава е истинската цел на всеки чекриз. Може би, по-интересен за отбелязване е факта, че културата им отдава много по-голямо значение на вземането на пленници, отколкото на простото убийство. Правилото обаче не винаги важи за не-чекризите. В повечето случаи, чекризите възприемат чужденците като досада, а не като истински противници. Победата над чужденец не носи много слава, но пък благосъстоянието носи, така че защо да не го обереш?

Общо взето, с изключение на магьосниците, чужденците пътуващи през земи на чекризите могат да са спокойни за живота си – чекризите ще ги оберат, може би ще се позабавляват малко на техен гръб, но общо взето ще ги оставят живи.

Друго подобно изключение са рицарите от големите ордени – чекризите по принцип са се научили да уважават силата им. Пленяването на рицар със свитата му носи голяма слава на чекризите извършили го, както и на рода им. Убийството също носи слава, макар и не толкова голяма.
Има множество начини да се сдобиеш със слава, включително няколко не-бойни такива. Голямата мъдрост се уважава, макар и не толкова колкото силата, също и някои занаяти, като ковачите и кожарите са на най-висока почит.

Да водиш чекризи…
Обществото на чекризите не обича да постъпва мъдро. То може и да обича мъдрите съдии, но не си пада по мъдри владетели. За чекриза първото решение на проблема със съседен род е малката междуродова война. Сватбените им обичаи (на които сме се спрели по-надолу) допълнително утежняват нещата, създавайки допълнителни поводи за междуродови борби.

Не е странно, че в такава обстановка истинска централизирана власт е почти невъзможно да съществува. Единствения полъх на обединение на клановете и родовете идва в период, в който много западняци се насочват към планините - техните идеи, а по някога и самите те раздвижват чекризите в посока обединение, макар и непълно.

Прекрасен пример са двете ханства в Източната планина. Макар и за кратко под еднолично владение, при първата създала се възможност чекризите се разцепват на две. През историята на двете ханства има повече граждански войни състояли се вътре в тях, отколкото войни помежду им.

В процес на дописване и довършване

Публикувано: съб ное 27, 2010 4:04 pm
от hameleona
1.4. Арклеймската империя

История:

Арклейм е град, разположен на река Виста. Основните му доходи идвали от изключително плодородната земя наоколо и речна търговия с полу-гигантите по Скалистите планини и с Елфите от Мраколес. Градът бързо набирал мощ и скоро армията му нямала равна по брой. Гигантите снабдявали Арклейм с метали и други рудни суровини, а в замяна получавали жито. Дървен материал пристигал от елфите, на които пък се осигурявали влакнодайни растения. Скоро градът провел войни със западните си съседи в Гренит и Далия. Противниците бързо били победени, а поради абсолютното си непокорство, жителите на Далия били изклани. Това е само първата от многото жестокости, които Акрейлм извършил в периода на възхода си. Далия се покрил с труповете на своите жители. Почистване изобщо нямало две години след това и Далия се превърнал в град, населен с не-мъртва сган. След още три години, проведени в битки, завоевателите отново пригодили града за живеене. Сега той е религиозен център на съюза.

След превземането на Гренит и Далия, Арклейм се насочил на изток, към тройния съюз на градовете Весра, Горес и Сматрон. Войната продължила близо десет години, но накрая всички човешки градове по поречието на Виста били подчинени на Арклейм. Започнало укрепване на позициите и икономическо развитие на страната. През 248-ма година, чрез военен преврат републиката била превърната в империя. От тогава насам е във постоянна война с всичките си съседи, с изключение на джуджетата. Реално, широкомащабните войни в историята на Арклейм са едва няколко, но за сметка на това – кървави и продължителни.

Религия:
Основно място заема култа към Орим. Неговата църква е обвързана със светската власт и има голямо влияние. Както при всяко прекаляване, принципно добрата същност на Орим е изродена до арогантност и фанатизъм при голяма част от последователите му. Другите култове се подтискат и биват принудени да се подчиняват, а самата църква без свян тормози бедните жители, карайки ги да плащат непосилни данъци. Църквата се е отдалечила от простолюдието и се е обвързала с благородниците. А присъствието на Светата инквизиция само влошава положението. Повече за самата църква можете да прочетете в раздела “Седемте Вери”.

Градове:

Арклейм
Население: 45 000 + 10 000 постоянен гарнизон
Статут: светска столица
Най-обширния град в империята. Въпреки това, гарнизона не е голям за площта му. Управлява се от наместник, а войсковите подразделения са подчинени на самия император. От близо сто години император е Глимдор Ернфаст – полу-елф, взел само лошото от двете раси. Градът е голям и стар. Видно е, че няма изоставени сгради, нито запуснати квартали. В него се срещат много градинки, паркове и алеи – истинска утопия, но само на пръв поглед. Истината е, че данъците са безумно високи и повечето хора едвам свързват двата края. Да не говорим за крепостните селяни, които съвсем гладуват. Логично, назрява селски бунт, който много скоро може да смени властника, но едва ли ще подобри нещо.

Арклейм в началото е съюз на три села, за обща защита и взаимопомощ. След като веднъж се обединяват и добиват силата да се изправят срещу пълчищата на най-различни бродещи грабители, населението му се увеличава неимоверно само за тридесетина години. Интересно е, че всъщност момента, в който е започнат строежа на първата стена около трите села е и началната точка на цялото летоброене в Хоул. Едва за половин век, Арклейм е град, който отговаря на определението за такъв.

Градът обаче никога не се е славел с късмет – опожаряван е над десет пъти, като в три от тях почти нищо не оцелява след пламъците. Но, историята му е показателна и за историята на самата Империя – постоянни конфликти за власт, религия, пари и какво ли още не.

Далия
Население: 20 000 + 5000 постоянен гарнизон
Статут: религиозна столица
Далия е основана като град – никога не е била село. Малко след последната битка между боговете, няколко групи хора се обединяват и започват строителството на град. През 1ва година, Далия вече е напълно завършен град, и то от камък (близо до града е имало варовикова кариера). Жителите й не се предават пред мощта на Арклейм и са посечени до последния, а труповете им са оставени по улиците и в къщите – мъже, жени, деца, старци – всички са изклани. Когато църквата на Орим застъпва сериозно на територията на Арклейм, тя си избира Далия за столица на вярата, но цели три години в ужасяващи битки срещу най-различни зли създания са нужни, за да бъде прочистен градът.

Градът е голям, но обстановката е аскетична – няма разкош и обществени забавления. Единствената украса е по сградите на църквата. Няма паркове или алеи, където хората да се разхождат или да си отпочиват. Всичко в този град е в прослава на Орим и неговата църква. Данъците са високи и положението за обикновените хора е отчайващо. Самият град е под управлението на Църквата на Орим, а гарнизона му се състои от Бялата гвардия – елитно подразделение бойци, които се подчиняват само и единствено на папата и от Сините плащове – реално градската стража, която се занимава с какво ли не, но най-вече да затварят устите на недоволните с дръжката или острието на копието.


Гренит
Население: 10 000 + 1000 постоянен гарнизон
Статут: търговски център
Хубав, красив, пищен град. Практически е във властта на търговската гилдия, която го демонстрира с пълна сила зад стените му. Това е най-богатия град под Арклеймска власт. Управлява се от Съвет на Гилдиите. Дори местните жрици на любовта си имат гилдия. Законите са много, но почти не се спазват. Тук могат да се намерят всякакви хора, за всякакви поръчки. Общо взето, ако имаш достатъчно пари, можеш да си намериш всичко.

Една от най-опустошителните граждански войни в Арклейм е била, когато Църквата се опитва да наложи властта си в Гренит. Църковна и държавна власт се сблъскват с парите на търговците. В крайна сметка се стига до нов Император, нов Папа, но и множество нови лидери на търговските гилдии. За това, църквата и търговците избягват всякакви конфронтации. И от тогава насам, църквата не се меси в Гренит.

Весра
Население: 5 000 + 2500 постоянен гарнизон
Обикновен, безинтересен град. Има голямо пристанище, но не притежава никакви други особености. Ръководи се от управител, назначаван лично от Императора. Хората в града често са вдигали бунтове в миналото, затова гарнизона тук е видимо голям, съпоставен с населението – 2500 воина са постоянно разквартирувани на лагер около стените му. Засега обстановката е спокойна и приветлива. Настоящия управител е тих и послушен човечец, който не иска и не търси проблеми. Оставил е управлението на градския съвет, а самия той действа като посредник между императора и съвета.

Сматрон
Население: 14 000 + 7000 постоянен гарнизон
Статут: военен център
Сматрон е един от най-древните градове в Хоул. Според откъслечните исторически сведения, на това място имало град още преди първата Война на Боговете и макар и да бил разрушен по нейно време, след края й отново бил издигнат. Повторното му унищожение по време на втората Война не попречило на оцелелите жители да го възстановят още веднъж. Това е горд град, който до самия край се е борил с Арклейм. Дори когато жителите му умирали от град, те отхвърляли капитулацията, като решение. Така Сматрон си издействал огромни привилегии, които го правят единствения град, равностоен по значение и важност на столицата. Интересно е, че след смяната на републиката с империя, между двата града не е имало противоречия или съперничество.

В Сматрон е разположен щаба на имперската армия. Тук са и центровете, където се обучават новобранците, военната академия, както и най-добрите оръжейници. Неизвестни шегаджии подмятат, че ако на Хоул настъпи вечен мир, Сматрон ще се превърне в град-призрак.

Животът в града е доста лек, в интерес на истината – голямото военно присъствие ограничава престъпността, а данъците са в съвсем нормални рамки. Управлението е в ръцете на армията, поне на теория, но всъщност Градския Съвет държи всичко в ръцете си.

Горес
Население: 4000 + 1000 постоянен гарнизон
Статут: аграрен център
Горес привлича вниманието на Арклейм не с друго, а с плодородните си земи. Тук всичко расте многократно по-бързо. Елфите и джуджетата, дошли от Магландиум казват, че и там имало същото явление – остатъчна магия, която на дадени места предизвиква буен растеж при растенията. Самият град не е нищо особено, даже няма крепостна стена. Войната му с Арклейм е била по-скоро фарс, защото от Горес никога не са пращали военна помощ за другите два града в бившия троен съюз. Гарнизона му е съставен от опитни воини, чиято задача е да предпазват мирното население от множеството бандити. Отдавна се обсъжда идеята за построяване на стена, но градския съвет не е съгласен. Носят се слухове, че главнокомандващия на военните сили в града (който същевременно е и управителят, назначен от Империята), ще използва властта си за намеса в градските дела за пръв път от над три века и ще заповяда строежа. Като се изключи това, между управителя и съвета няма търкания.
Горес е и единственото място в империята, където да си селянин не е чак толкова лошо. И как да е, когато дори благородниците в околностите му са земеделци? Съпоставени с другите градове, данъците са високи, но тъй като се плащат чрез приходите от четирите реколти в годината, населението не е смазано от тях, както в Далия, примерно.

В Арклеймската Империя няма други градове. За сметка на това има стотици села с по 200-300 жители. Отделно, по цялата Южна граница са издигнати крепости, а броят на наличните войници (без гарнизоните) наближава 25-30 хиляди.

Публикувано: съб ное 27, 2010 4:13 pm
от hameleona
1.4. Венеския съюз

История:

Възниква късно – чак през 729-та, след разгрома на Сартия – кралство, заемало същите земи. По-голяма част от армията на Сартия (столица на кралството) била загинала в решителната битка с гоблините, а тя се състояла единствено от коренни жители на града. Настъпило беззаконие. Тогава град Таракс се обявил срещу властта на Сартия. Към него се присъединили близките четири големи града. Последвалата война била неравностойна и скоро Сартия бил сринат до основи, а жителите му – поробени, убити или в най-добрия случай – изпратени в изгнание. На мястото, където се намирал Сартия съюзниците построили град Венес, който станал столица на съюза. Там се събира Съвета на петте, там е щаба на армията, там са и най-големите храмове, а между тях и основното седалище на Църквата на Пантеона.

Принципно, съюза е миролюбив, но често му се налага да води войни, за да защитава земите си. Засега не е изгубил нито една от тях, но е трудно и да се каже, че е спечелил нещо от това.

Вътрешна структура:
Начело стои Съветът на Петте – събрание, на което се взимат решения, засягащи целия съюз. В Съвета има по един представител от всеки град. По-късно влизат и генерал-губернатора (главнокомандващия на всички военни сили на съюза) и патриарха на Пантеона. Интересно е, че съветът има само формална власт над армията и църквата – генерал-губернатора се избира с гласуване, провеждано в армейския щаб, а патриарха е издигнат от църквата и следи за нейните интереси.

Веднага след съвета идват самите градове. Всеки се управлява различно.

Армията (наречена “Съюзническата армия”):
Армията е със стегната, проста командна структура, която върши завидно добра работа. Има само седем чина. Ето ги, изредени от най-ниския към най-високия: редник, ефрейтор, сержант, лейтенант, капитан, майор и генерал. Съответно, редник е всеки обучен войник, ефрейтор се явява всеки десетник, сержантът стои начело на два ефрейтора, обикновено на три сержанта се пада по един лейтенант, а от там нагоре няма закономерности, освен една – във върховния щаб има място само за десет генерала, от които се избира генерал-губернатора.

Религия:
Църквата на Пантеона е изключително силна в целия съюз. Повече за самата църква можете да прочетете в раздела “Седемте Вери”.

Градове:

Венес:
Население: 14 000 + 3000 постоянен гарнизон
Статут: столица, военен, търговски и религиозен център
Много може да се каже за този град. Приемайки, че е наследник на историята на Сартия – още повече. Градът е разположен в началото на търговския път, който свързва Елфолес с Мраколес. Така цялата търговия, пътници и какво ли още не от Елфолес минава първо през него. Държи всички източни подстъпи към Елфолес и така, който иска да търгува с тамошните елфи, трябва да плаща кожодерските такси на съюза. Иначе ще удължи поне с месеци пътя си, за да заобиколи Венеския съюз, после Елорийското езеро през земите на Арклеймската империя и чак тогава да завие на юг. Ала там го чакат коварната пустиня Пясъчникът и слабо познати земи на беззаконие, които се простират преди гората.
Самият Венес е богат град с ниски данъци за населението си и високи такси за търговците, които не могат да устоят на шанса да търгуват с богатите жители на града. Интересно е, че Съветът на петте няма пряка власт над града. Той се управлява от Военния съвет, който се грижи за реда и сигурността. Законите тук са наистина много строги и жестоки – за кражба режат ръка, за посегателство към стражата – смърт, за убийство – също, а за незаконен трафик – смърт за водача и каторга за останалите… и така нататък – цели сто и петдесет страници. Толкова е голям законника на града. Има съдилища, но те са съвсем формални – ако стражата реши, че си виновен, значи си виновен. Понякога наказанията се прилагат веднага, без арест, разследване или съдийско решение.

Визуално градът е величествен – кръгъл, с високи крепостни стени от бял мрамор и стоманени порти. Пристанището му е голямо и единствено там стената е прекъсната. За сметка на това, на малки островчета в залива има три крепости, а по брега са издигнати кули. Самата стена навлиза няколко стъпки във водата, което прави промъкването покрай нея почти невъзможно. Опит за десант от към езерото пък би бил прекъснат от дългите вериги, опънати между стената, кулите и крепостите. Нито кораб, нито лодка може да премине, ако веригите не са спуснати. Като че ли за да откаже напълно евентуалните врагове от атака, пристанището е отделено от самия град със стена, неотстъпваща по красота, здравина, височина и сигурност на основната. Друга удивителна конструкция, освен стената, е Двореца на петте. Там се помещава цялата администрация на столицата. Висок и величествен, изграден от същия мрамор, с множество кули и кулички, украса и какво ли още не, двореца е най-впечатляващата сграда в цял Хоул. Останалата част от града също е изградена от бял мрамор, но не една къща е празна – за да се засели някой там, той се нуждае от специално разрешение. Около самия град има бедняшки и занаятчийски квартали, казарми и какво ли още не. Тук се обучават основните части на Съюзническата армия. Сред градските стени също има казарми, но в тях стоят само служителите от гарнизона, макар че постройките могат да поберат много повече.

Таракс
Население: 25 000 + 5 000 постоянен гарнизон
Най-големия град в съюза. Намира се северно от Венес. Това определено е града с най-големи заслуги за създаването на съюза. Таракс е силно зависим от съществуването на съглашението – разположен е върху неплодородната почва на източния бряг на Елорийското езеро и постоянно има проблеми с изхранването на населението. Търговията, която минава през него е незначителна.

Макар и беден като цяло, Таракс е влиятелен град в съюза. Самия град не е нищо особено – мръсен, грозен, стар и неподдържан. Но жителите му са горди. Според някои пътешественици, няма по-горди и честолюбиви хора на целия Хоул. Ако някой направи грешката да обиди Таракс пред негов жител, по-добре да си наеме няколко души охрана. Ако пък обиди самия тараксец – да си приготвя оръжието. В града дуелите са разрешени и разчистването на сметки става бързо и кърваво. Жените се дуелират също толкова често, колкото и мъжете. Магьосниците избягват града, защото използването на магия в дуелите е забранено, а нарушаването на това правило се наказва със смърт.

Градска стража няма, а функциите й се изпълняват от гарнизона, който пък е съставен само от коренни жители на града. Според мнозина военни специалисти това са най-добрите воини в съюза.

Самият град се управлява от виконт, който обхваща всички важни функции в града – главнокомандващ, главен дипломат, търговец, жрец и т.н. Истината е, че последните десетилетия, виконтите са марионетки в ръцете на местните благородници. В момента на престола седи Виконт Сада ІІ, който се слави като хитър и способен владетел, който желае да възвърне могъществото на поста си.

Кентейн
Население: 3000 + 1000 постоянен гарнизон
Статут: изследователски център
От край време Кентейн се е славел като град в който магията и науката вървят ръка за ръка. Прогреса му е бил спиран от различни войни – градът винаги е бил малък и никога не е имал чистата магическа сила, с която разполага Източния съюз на Магландиум, примерно. Все пак, в момента най-добрите магьосници и магически предмети се намират тук. Разположен е там, където се събират границите на трите човешки държави в Хоул, което го прави добра мишена.

Градът има стабилна икономика. Около половината от жителите му са магьосници, а останалите се препитават от продажба на магически изделия и знания. Ала макар жителите му да са богати, самият град не е в добро състояние, а вълшебниците не са особено пригодни за градската управа. Едва след създаването на Съюзническата армия градът спира да страда от набезите на всяка войска, преминала наблизо. Построена е здрава крепостна стена, съставена от огромни блокове черен мрамор. Дебела е пет и висока седем разкрача, а в мрамора е втъкана не една магия, което я прави почти неразрушима. Реално, в момента градът може да бъде превзет само с магия или пряк щурм, като във втория случай жертвите сред атакуващите ще бъдат неизброими.

За жалост на жителите му, града е зависим от армията, която освен голям гарнизон в самия град, държи около десет хиляди войника из околните крепости под оправданието, че са гранична стража. Но на всеки е ясно, че съюзниците са се подготвили да спрат всякакви опити на Кентейн да се отцепи.
Въпреки всичко това, Кентейн остава относително свободен град. Законите са леки и са по-скоро формалност, отколкото необходимост – никой не би сглупил да краде в град, където всяка ключалка е магическа, нито пък да убива, при положение, че жертвата му може да го изпепели само с един жест. Само магически дуели са забранени и всеки опит за такъв се наказва със смърт. Градска стража няма и не е нужна.

Сволос:
Население: 25 000 + 5000 постоянен гарнизон
Статут: развлекателен център
Сволос е разположен почти в географския център на съюза. Това го прави богат, известен и посещаван. Жителите му се славят от древността със своята забавност и весел нрав. Те са всичко, освен войници. Градът винаги е оцелявал благодарение на дипломация и лукавост. Никога не е поддържал армия, макар че на няколко пъти е събирано опълчение, постигнало прилични резултати.

Самият град няма крепостна стена, но основната част от него е разположена на голям остров сред езерото Окото, което го прави наистина труднодостъпен. Сградите са разхвърляни без никакъв план, улиците са мръсни, но никой не се интересува от това, щом веселието е денонощно. Музиканти, актьори и художници показват майсторството си насред улиците, жрици на любовта надничат от входовете на къщички с червени фенери, животните в менажериите са екзотични и редки, а градска стража няма. Законът е един-единствен: не пречи на другите! Който наруши единственото правило на града не живее дълго.

Огромната престъпност е принудила съюзническата армия да държи голям гарнизон, със задачата да издирва престъпници, бягащи от другите градове насам. Градът се управлява от съвет на Гилдиите, който е многочленен – всеки занаят си има гилдия. Животът тук е весел и безгрижен а пари се печелят лесно – ако си много закъсал, крадеш ги от някой. Е, ако той те хване може да те убие, но такива са законите на града… или по-скоро, такива са изобщо липсващите закони на града.

Кардиф
Население: 35 000 + 1000 постоянен гарнизон
Статут: морска столица
Построен в Роговия залив, Кардиф има идеалното пристанище, а географското му разположение го прави най-защитения град в съюза – Океана от юг, планината от изток и север, блатата на запад. Самия град не е нищо особено, но пристанището му е зашеметяващо – на човек му стига да види как кейовете се простират цял километър по брега, за да го запомни завинаги.

Това е градът, който може да съперничи на Венес за търговски център. Огромно предимство за Анатея е търговията с някакви тайнствени южни цивилизации, за които не се знае почти нищо, а морската гилдия пази тайните си стриктно. За съжаление на града, високата изолираност по суша му пречи свободно да разпространява стоките си към вътрешността на Хоул.

Всяка година от корабостроителниците на града излизат от три до пет бойни кораба и над двадесет търговски галери. Градът не би могъл да просъществува дълго, ако някой успее да запуши роговия залив или поне да блокира входа му, което в момента е невъзможно – двете крепости на пролива са абсолютно недостъпни по суша, а както казват местните жители: “Не се е родил онзи, който ще ни победи в морето”. Това твърдение е вярно и до ден днешен.

Макар да са непобедими в морето, кардифци не са толкова добри войни на сушата. Голям проблем винаги са били редовните набези на гнолите и другите създания, населяващи блатата, като на два пъти гнолите практически водят мащабна война срещу града – първия път опожаряват само външния град и пристанището, но Двореца на събранието и вътрешния град устояват на атаките. Вторият път по-голяма част от града е опожарена, макар Двореца отново да оцелява. И двете войни завършват с поражение за гнолите, и двата пъти след помощ от Венес и редовната армия.

Изолираността а града е създала специфичната култура на жителите му, а начинът му на управление е уникален за цял Хоул. Градът се управлява от три отделни институции – Истрин, Истрина и Народно събрание. Цялото управление се крепи върху Народното събрание – в него влизат всички жители на града и околностите му, покриващи определен имуществен ценз, наречен „Бахир”. Събранието определя три неща в града – Избира Истрина и Истрината, определя данъците и одобрява или отхвърля обявяването на война.

Истрин и Истрина са титлите, които носят мъжа и жената, издигнати от Събранието да управляват града в продължение на десет години или докато Събранието не ги свали. И макар титлите им да си приличат, то задълженията им са коренно различни.

Истринът се занимава с войската, наречена още Сините жерави. Гарнизона на града е съставен изцяло от тях и те практически не участват в Съюзническата Армия, защото се подчиняват само на Истринът. Общо Сините Жерави наброяват около петнадесет хиляди, като по-голяма част от тях са разпръснати из гарнизони покрай блатото, охрана на държавните кораби и гарнизон в Тарингейл – колония на Кардиф, разположена от другата страна на Кардифската планина. Истринът работи и по външната политика, макар че договорите трябва да се одобрят от събранието.

Истрината се занимава най-вече с народа. Има личен легион, съставен от три хиляди верни и добре обучени войника, които се подчиняват само и единствено на нея. Заедно с гарнизона от Сини Жерави, те съставляват градската стража. Истрината трябва да се грижи за законите и спазването им. Освен това тя има правото да промени размерът на Бахира, което й осигурява голямо влияние сред народа.
Никога трите управляващи сили на Кардиф не са стигали до открит конфликт, но с годините се е изградила взаимна неприязън. Всеки се опитва да увеличи влиянието си в полето на другите, а и да запази това в собствената си сфера. Единствения успех в това отношение е на Истрина Ангал, която успява да отнеме от властта на събранието правото да определят Бахира през 1328 година.

Из съюза има още няколко града с общо население няколко десетки хиляди души, но те са колонии на големите градове и нямат отношение към политиката.

Публикувано: съб ное 27, 2010 4:34 pm
от hameleona
1.5. Грикското маршалство

История:

Историята на маршалството е праволинейна – могъщ град, който с груби мерки подчинява съседите си един след друг.

След войната с гоблините, в териториите на юг от Мраколес започва гражданска война. От нея пръв се окопитва град Грик. Там се провеждат реформи, чрез които той успява да затвърди господството си над обкръжаващите го градове. Следва период на възход, през който са превзети Голитор и Елансия. Разцветът свършва след провеждането на война със славо-елфическият град Антелия. Войната била загубена, а Антелия подчинява на властта си дотогавашния грикски град Ура. От този момент насам Грикското маршалство води войни предимно с Венеския съюз и Арклейм.

Вътрешно устройство:
Осемте града в маршалството имат различни методи на самоуправление, но всички без един са наследствени монархии. Общ властелин е маршалът на Грик, който има пълна власт над всичко и всеки. Теоретично не би трябвало да бъде така. В маршалството има над двайсет управляващи съвета, които имат за задача да контролират своите сфери, но маршалът е член на всеки от тях и владее по-голямата част от гласовете. Практически, останалите участници са просто съветници – дават идеи и предложения, но нямат властта да ги наложат, без маршалското одобрение. Основните съвети са:

Владетелския съвет – състои се от владетелите на всички градове. В него маршалът се съобразява с мнението на останалите, защото иначе има голяма вероятност от гражданска война. Съветът заседава веднъж годишно или при извънредни ситуации. Някои заседания продължават дълго. Типичен пример е двумесечното разискване от 1213-та година за премахването на робството. В крайна сметка решението е за премахване, но след силен натиск, оказан от останалите владетели над маршала. Също така всяко важно решение на другите съвети трябва да се одобри от този съвет (изключение е Военния съвет).
Военен съвет – състои се от всички висши военни и никога не е с точно определен брой на членовете. Досега поне няма случай, когато да е имал повече от двадесет члена. В този съвет маршала предпочита да мълчи и слуша, а не да налага волята си. Това е единственият съвет, който работи така, както е замислен. Естествено, тук влизат и всички висши военни от ордена на Пандемите.
Търговски съвет – в него влизат ръководителите на всички гилдии в маршалството. Общо взето, маршала не обръща особено внимание на този съвет, по простата причина, че се събира изключително рядко – при образуване на нова гилдия или при спор за влияние, който е излязъл извън контрол.
Данъчен съвет – занимава се с определяне на имуществото в маршалството, големина и събирането на данъците. Маршала решава единствено размера на данъците – за другите неща е намерил кой да ги върши.

Останалите съвети са по-маловажни от изброените дотук и в голяма степен са под техен контрол. Отделно от съветите, всеки град си има автономно вътрешно самоуправление.

Робството в Грикското маршалство:
Макар официално да е премахнато със закон, то съществува. Всъщност, законът не го отрича напълно, а само забранява продажбата на граждани от маршалството в робство. Така че и сега в Грик има много роби. Според статистиката на Данъчния съвет, те са около 230 хиляди, но тези данни са с години назад от реалността. Което не означава, че робите са в положението на арклеймските си събратя, които са смятани по-скоро за животни, отколкото за разумни създания. Най-малкото не гладуват, което само по себе си е достатъчно.

Религия:
Църквата на Пантеона има силни позиции, като някой дори може да каже, че тя контролира всичко в маршалството, поради факта, че Маршала е ръководител на Ордена на Пандем (по-известен като ордена на Пандемите) – рицарски орден, обвързан с църквата и (поне официално) подчинен на нея. Повече за самата църква и ордена можете да прочетете в раздела “Седемте Вери”


Градове:

Грик

Население: 22 000 + 10 000 постоянен гарнизон
Статут: административна столица, престолнина
Градът е разположен насред поля, които са изключително плодородни. Това води и до голямото му влияние сред околните градове, дори и преди експанзията – над половината от житото на маршалството се добива тук. При други обстоятелства градът сигурно би имал двойно и дори тройно по-голямо население, но из полята около него са разпръснати към триста селца и махали. Бандитизма е силно развит и това е наложило поддържането на такъв голям гарнизон.

Хората тук са дружелюбни и весели. Изключвайки бандитските набези, животът им не е затрудняван по никакъв начин от десетилетия насам. След гражданската война, Грик не е бил обсаждан. Жизненият стандарт е висок, а данъците (както и в цялото маршалство, между другото) са ниски.

Настоящия маршал е хитър и коварен човек на преклонна възраст. Носи се славата, че няма нещо, което да се случи и той да не го узнае. Слуховете твърдят, че смята да се опита да наложи властта си над част от Арклейм, чрез съюз с Венес и Антелия. До голяма степен, липсата на Волфганг фон Дункелхофен се усеща в града – СС като че ли работят малко по-мудно от преди, което не значи, че са по-малко влиятелни.

В самият град се отличават три сгради – Черният замък, Дворецът и Черната кула. Всъщност, черното е чудата слабост на грикци – не малко сгради са боядисани в черно, а по улиците се редуват черни и бели павета. Униформата на гвардията е черно-бяла, а почти всеки гражданин на града носи черна лента, вързана около главата си.

Черният замък приютява ордена на Пандемите – рицарите – защитници на града и, поне теоретично, на църквата. Построен е върху скален масив, под който се добива черната стомана, от която се правят броните и оръжията за всеки член на Ордена. Замъкът практически е една от трите ъглови кули на вътрешния град и пази североизточния ъгъл.

Дворецът е разположен в югоизточния ъгъл на вътрешния град и служи за бастион в този ъгъл от стената. Единствената сграда в града, по която няма грам черна боя. Дворецът е построен още преди втората война на боговете и оцелява невредим след нея. Огромните му размери са несъпоставими с нищо на острова. Това е като трети град в другите два – толкова е голям.

Черната кула помещава седалището на СС. Място на тайни и страхове. Никой освен членовете на СС не са влизали в нея, а който постъпи в СС не казва нищо на никого. Не напразно ги наричат “Непродумващите”. Самата кула е построена в северозападния ъгъл на стената на вътрешния град и играе същата роля, каквато Дворецът и Замъкът. Между тези три сгради е прокарана стената на вътрешния град – три стени, високи над 15 разкрача.

В триъгълника на вътрешния град живеят по-заможните жители. Извън него, но зад градската стена – едва пет разкрача висока и три широка, но за сметка на това обградена с дълбок над петнадесет разкрача ров – живеят средната класа – дребни занаятчии и търговци. А извън градската стена в безредно разхвърляни къщи живеят близо десет хиляди селяни, бедняци, чужденци и какво ли още не. Преддверието – така са нарекли този бедняшки пръстен обкръжил града. В Преддверието цари беззаконие и жестокост, но градската стража, ордена на Пандем и самите СС са се заели сериозно със задачата да наказват престъпниците. За жалост, може би единствения начин да се премахната престъпниците от Преддверието е то да бъде изгорено, заедно с цялото си население.

Гарнизона на града е съставен само от местни жители. Той е отделен от градската стража и се грижи единствено да гони бандитите, които обикалят полята около града.

Фратних
Население: 5000 + 3000 постоянен гарнизон
Градчето е разположено точно на границата с княжество Антелия. Единствената му важна функция е охрана на границата. Жителите са добродушни, но безволеви, а херцога на града е благ и миролюбив. Законите са изключително строги, но това се обяснява от наличието на огромен гарнизон. Самият град не блести с нищо – макар да е разположен край пълноводна река, жителите му не са добри корабоплаватели, а самите води са осеяни с плитчини и коварни течения. Може би най-безличният град в цял Хоул.

Елансия
Население: 17 000 + 3000 гарнизон
Статут: търговски център
Градът е разположен близо до границите със Венеския съюз и Арклеймската империя. Цялата търговия между трите държави минава от тук. Макар да има голяма каменна стена, града е по-скоро извън нея. Разрастването му е толкова бързо, че никой не би могъл да разширява стената с нужната скорост. Тук може да се намери всичко – храни, напитки, дрехи, инструменти, снаряжение, добитък, машини, дори магически свитъци, лекарства, опиати и отрови. Има робски пазар и множество публични домове.
Спазването на законите е непостижимо, защото в Елансия има поне двойно повече чужденци, отколкото коренни жители. Всъщност, градът е Грикски от 1328-ма година, когато е превзет. Преди е бил във властта на Арклеймската империя. Настоящия управник, според мълвата, е пълен идиот, който не успява да наложи мнението си в двореца, камо ли в града. Цялата власт се държи от Първия канцлер, който, пак според слуховете, е изключително влиятелен в престъпните среди.

Като че ли за да допълни за тоталната каша в града, тук е и едно от главните седалища на ордена на пандемите, който само допринася за практическото беззаконие зад и извън стените. Пандемите често успяват по наистина невероятни начини да се замесят в многобройните приключения и престъпления, които се случват из града – почти пълната им неловимост от закона пък измъква от кашите не само тях, а и съучастниците им.

Голитор
Население: 12 000 + 8000 постоянен гарнизон
Няма какво толкова да се каже – типичен граничен град. Настоящия управник се слави като хитър и лукав. Чуват се коментари, че той се кани да окупира съседния му Елансия и да поведе гражданска война срещу централната власт. Слуховете се отдават на огромните военни формирования, които се събират около града (за сега има събрани над две десетки хиляди войника). Не е много ясно, как би успял да смаже основното седалище на орден, в който само офицерите са повече от цялата му армия, но слуховете са факт.

Под града (буквално!) има златни залежи и това го прави богат. На практика града произлиза от крепостта построена за защита на километрите тунели подземни мини.

Ерник
Население: 2000
Малко градче, построено на юг от Елансия и Голитор. Няма особено влияние. Населението му е миролюбиво и се състои основно от земеделци, които се родеят с грикци. Не е учудващо, че Ерник никога не е въставал срещу Грик. Настоящия управник е от род, който владее града от близо три столетия и се слави като умен и разсъдлив.

Този град няма политическо влияние в маршалството, но напоследък започва да се бори за такова. Не че би могъл да го постигне – градът не е нито важен търговски център, нито важен военен център, най-малко пък е религиозен такъв.

Калиста
Население: 5000 + 1000 постоянен гарнизон
Град, разположен на брега на Южния океан. Жителите му се прехранват основно с риболов. Никога не е имал силен флот, а и сега не притежава. Липсата на стена го прави лесна плячка за бандити, които често атакуват. Това налага и сравнително големия гарнизон. Жителите са негостоприемни и егоисти, поне според мълвите. Управлява се от дук. Настоящия дук е пасивен владетел – оставил е всичко в ръцете на гилдиите, военните и администрацията и се намесва в делата много рядко.

Често градът е жертва на набези от страна на нагите, но за сега малкия, но стабилен и добре обучен гарнизон, често подпомаган от рицарските ордени е устоявал на набезите.

Валинор
Население: 32 000 + 9000 постоянен гарнизон
Голям град, разположен на източния бряг на Хоул. Жителите му са добри мореплаватели, като по майсторство си съперничат с кардифци. Флотата на града е голяма и силна, а жителите му търгуват дори със земи отвъд Океана. Много малко се знае за тях, но търговията е явна, макар моряците да разправят множество заблуждаващи истории, коя от коя по-невероятна.

Това е и единствения град в маршалството, който не се управлява по наследствена власт. Херцог става текущия управител на Търговската гилдия, но поста пак си е пожизнен. Настоящия владетел е млад и изпълнен с енергия. Набира наемници за поход срещу пиратската крепост – Остров Хакли, но среща голяма съпротива от страна на Военния съвет, който не иска да му разреши тази авантюра, по неизвестни причини. Все пак, херцога е твърдо решен да извърши атаката и сега в града се стичат бойци от всички краища на Хоул.

Кул
Население: 2000 + 3000 постоянен гарнизон
Град в южната част, на границата между Грик и Венес. Големият му гарнизон служи и като градска стража. Настоящия монарх е бивш военен, който иска да завоюва нови територии, но все още не е успял. Живота в града не е лек, даже напротив – данъците са чувствително по-високи от тези в цялото маршалство, а военните вършат каквото си поискат. Единствената истинска полза от големия гарнизон е почти липсващата престъпност.

Хейлкор
Население: 20 000 + 12 000 постоянен гарнизон
Статут: религиозен център
Градът е разположен на югоизточния бряг на Хоул. Корабоплаването му е слабо развито, но за сметка на това Пантеона е разположил тук второто си по важност седалище (първото е във Венес). Градът е красив и светъл – широки и добре павирани улици, чистота и ред царят на всякъде. Особено силно впечатление правят красивите храмове на Централния площад, както и двата замъка – на Херцога и на Архисвещения, издигнати на два срещуположни хълма. Стената на града гони по размери и красота тази на Венес.

Животът в града е сравнително добър – ниски данъци, но за сметка на това високи цени, а развлеченията почти липсват. Църквата на пантеона има строг морал, който налага в тази своя крепост. Естествено, това неизбежно води до силни конфликти между светската и религиозната власт. Пантеона все още не се е примирил, че не може да вземе пряко участие в управлението на маршалството, а даже напротив – с годините губи все повече и повече влиянието си. Може би най-дразнещия факт за духовенството е формалната принадлежност на Пандемите към църквата.