Сутринта в Долно Гарваново беше тиха и спокойна. Хората ставаха и започваха да работят. Малките дечица тичаха наляво-надясно, по-големките хлапета пък помагаха на родителите си в сутрешната шетня. Общо взето абсолютно нормална картинка за едно селце. Ако се изключат стражите по палисадата, естествено.
Западния Съюз имаше множество лоши страни, но едно всички му признаваха - поддържаше сигурност навсякъде. Особено по границите с Блатото. В конкретния случай, в селце с не повече от 200-300 души, ОСА бе разквартировала цяла рота (близо 130 души с целия поддържащ персонал). Войниците поддържаха 24 часова охрана по стените и кулите на палисадата, издигната около селото, конни патрули редовно обикаляха пътищата и ловяха бандитите. Историята помнеше няколко случея, в които разквартирования гарнизон беше спасил селцето от унищожение, отблъсквайки различни нападения на блатни твари. Още по-интересна бе политиката на местния капитан, който никога не пращаше хората си на спасителни мисии, а предпочиташе да наеме някоя група наемници и да ги прати в дебрите на гадното блато. Тъй като блатото не прощава, а бродещите приключенци се учат от грешките си, селцето се бе превърнало в нещо като редовна спирка за всички търсещи приключения младежи от цялата околност.
И така, в прилично голямата кръчма за цивилни (5 маси и барплот) се намирате вие. За сега сте на самотек - т.е. нямате никакви задачи.
Intro: Аt the back of Beyond
- Mordekai
- Работник
- Мнения: 117
- Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
- Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
- Контакти:
Сутрините бяха най-отвратителното време за Грантер и тази по нищо не отстъпваше от правилото. Не беше съвсем сигурен къде се намира, беше прекарал нощта в канавката и сега се чувстваше мръсен, болен и нещастен. Имаше чувството, че главата му е пълна с мазна течност, която се плиска насам-натам при всяко негово движение, карайки го да залита, имаше отвратителен вкус в устата си и мечтаеше за гореща вана. В главата му се промъкна предателската мисъл: "Никога вече. Нито глътка. Нито капка.", но той не й обърна внимание и тя се изниза обидено от разбитото му съзнание, оставяйки след себе си неприятна туптяща болка. Младежът тръсна глава, за което моментално съжали, огледа се, забеляза недалеч от себе си гостоприемните прозорци, които на всеки цивилизован език казваха "Пивница" и се завлачи натам.
Грантер несръчно бутна вратата на кръчмата и влезе вътре. Лъхна го миризмата на пържени яйца, явно приготвяха закуска потенциалните морни пътници, които често отсядаха на такива места. При миризмата на мазна храна му се повдигна и той изръмжа недоволно.
Суха женица на неопределена възраст се завтече към него, огледа го критично от главата до петите, след което попита строго:
- Можеш ли да си платиш?
Вместо отговор мъжът тръсна кесията, висяща на колана му. Отвътре се чу анемично дрънчене. Жената повдигна вежди, все още не твърде убедена и се завтече към бара, без дори да попита клиента си какво желае - явно имаше опит с нехранимайковци като него.
Грантер се завлече до най-закътаната и тъмна маса, просна се на стола, зарови глава в ръцете си, подпрял лакти на ръба на масата и зачака да му донесат нещо за пиене или светът да свърши, което дойдеше първо.
Грантер несръчно бутна вратата на кръчмата и влезе вътре. Лъхна го миризмата на пържени яйца, явно приготвяха закуска потенциалните морни пътници, които често отсядаха на такива места. При миризмата на мазна храна му се повдигна и той изръмжа недоволно.
Суха женица на неопределена възраст се завтече към него, огледа го критично от главата до петите, след което попита строго:
- Можеш ли да си платиш?
Вместо отговор мъжът тръсна кесията, висяща на колана му. Отвътре се чу анемично дрънчене. Жената повдигна вежди, все още не твърде убедена и се завтече към бара, без дори да попита клиента си какво желае - явно имаше опит с нехранимайковци като него.
Грантер се завлече до най-закътаната и тъмна маса, просна се на стола, зарови глава в ръцете си, подпрял лакти на ръба на масата и зачака да му донесат нещо за пиене или светът да свърши, което дойдеше първо.
- Lord Anomander Rake
- Войн
- Мнения: 146
- Регистриран на: чет юни 05, 2008 6:54 pm
- Местоположение: София
Около половин час по-рано, още един чужденец се беше появил в селото, макар и по-доста различни причини. Самюел Ваймс, четиридесет годишен градски страж, взел си голяма отпуска, за да разгледа света, докато все още може, беше чул преди няколко години от един свой колега, който беше работил известно време в селото в което се намираше Ваймс в момента, че това място е първа спирка на повечето приключенци. Не, че Сам беше приключенец, но беше решил, че ако ще разглежда света, нека направи разглеждането си колкото се може по вълнуващо.
Та същия този стражар приближаваше селските порти (нещо, което му се стори доста необичайно за едно село.) беше посрещнат на входа от доста объркани погледи. Един от караулите на входа се приближи до него и попита объркано:
– Извинете ... – Стражът хвърли поглед към значката на гърдите на Ваймс. – сержант, никой не ни е казал, че ще пращат подкрепление от ... - Още един поглед към значката. - Крим?
– Не, станало е недоразумение. Не съм тук по-работа, а по ... лични причини. - Отговори Самюел, разбирайки причината за обърканите погледи.
– О, извинети за притеснението, господине, можете да влезнете ... предполагам, че точно от Вас, не могат да се очакват проблеми. - Отвърна стражът колегиално.
– Благодаря Ви. – Продължи си по пътя Ваймс, но след малко се обърна. – А, да знаете, някоя кръчма, където може човек да отдъхне?
– Точно зад ъгъла, господине.
– Благодаря Ви. - Кимна Сам и продължи по пътя.
Вървейки към кръчмата, през тази прохладна сутрин, Ваймс поогледа селцето, търсейки причнита за такова укрепление, на едно толкова обикновено селце. След няколко минутно ходене, пред него се показа, една, не много поддържана, но за сметка на това уютно изглеждаща сграда. Решавайки, че това трябва да е кръчмата, Сам свали шлемът от главата си и отвори вратата.
Щом влезе вътре, топлината на кръчмата обля лицето му и той разгледа масите из кръчмата. Междувременно към него се завтече една женница която попита с, прекалено, мил глас:
– Господин страж! Какво мога да направя за Вас?
– Просто търся маса, благодаря Ви. – Отвърна Ваймс, мислейки си за шишетата бира, чакащи го в раницата му.
– Хммм, като се замисля не ми изглеждате много познат. – Замисли се жената. – Нов ли сте тук.
– Да ... не съм по работа тук. – Отвърна уморено Сам. – Просто минавам през града.
В същия момент забеляза една затъмнена маса в ъгъла със само един обитател на нея. Мъжът не изглеждаше в много добро състояние, за това Ваймс реши, че ще бъде най-лесно да разбере нещо за града именно от него. Слагайки шлемът си под мишница, той се завтече към масата и попита учтиво:
– Добър ден, свободна ли е масата?
Мъжът седящ на масата кимна отсечено без дори да го погледне и Ваймс се настани срещу него.
Та същия този стражар приближаваше селските порти (нещо, което му се стори доста необичайно за едно село.) беше посрещнат на входа от доста объркани погледи. Един от караулите на входа се приближи до него и попита объркано:
– Извинете ... – Стражът хвърли поглед към значката на гърдите на Ваймс. – сержант, никой не ни е казал, че ще пращат подкрепление от ... - Още един поглед към значката. - Крим?
– Не, станало е недоразумение. Не съм тук по-работа, а по ... лични причини. - Отговори Самюел, разбирайки причината за обърканите погледи.
– О, извинети за притеснението, господине, можете да влезнете ... предполагам, че точно от Вас, не могат да се очакват проблеми. - Отвърна стражът колегиално.
– Благодаря Ви. – Продължи си по пътя Ваймс, но след малко се обърна. – А, да знаете, някоя кръчма, където може човек да отдъхне?
– Точно зад ъгъла, господине.
– Благодаря Ви. - Кимна Сам и продължи по пътя.
Вървейки към кръчмата, през тази прохладна сутрин, Ваймс поогледа селцето, търсейки причнита за такова укрепление, на едно толкова обикновено селце. След няколко минутно ходене, пред него се показа, една, не много поддържана, но за сметка на това уютно изглеждаща сграда. Решавайки, че това трябва да е кръчмата, Сам свали шлемът от главата си и отвори вратата.
Щом влезе вътре, топлината на кръчмата обля лицето му и той разгледа масите из кръчмата. Междувременно към него се завтече една женница която попита с, прекалено, мил глас:
– Господин страж! Какво мога да направя за Вас?
– Просто търся маса, благодаря Ви. – Отвърна Ваймс, мислейки си за шишетата бира, чакащи го в раницата му.
– Хммм, като се замисля не ми изглеждате много познат. – Замисли се жената. – Нов ли сте тук.
– Да ... не съм по работа тук. – Отвърна уморено Сам. – Просто минавам през града.
В същия момент забеляза една затъмнена маса в ъгъла със само един обитател на нея. Мъжът не изглеждаше в много добро състояние, за това Ваймс реши, че ще бъде най-лесно да разбере нещо за града именно от него. Слагайки шлемът си под мишница, той се завтече към масата и попита учтиво:
– Добър ден, свободна ли е масата?
Мъжът седящ на масата кимна отсечено без дори да го погледне и Ваймс се настани срещу него.
- Mordekai
- Работник
- Мнения: 117
- Регистриран на: съб дек 25, 2010 8:49 pm
- Местоположение: 5 Chalk Road, Winehall, The Shire Homesteads
- Контакти:
Ваймс погледна дали не го гледа барманката и попита мъжа срещу себе си:
- Да знаеш ... аз имам една бира в чантата си ... и не бих отказал да я споделя с някого. Заинтересован ли си, господин ...?
Всъщност Сам имаше четири бутилки, но реши да не споделя тази информация.
Грантер понечи да отговори нещо, но не успя да издаде нито звук. Прочисти гърлото си и пак опита:
- Не бих отказал една бира, гостподин... страж.
- Ваймс, приятно ми е, - подаде ръка Самюел и добави - И не съм по работа в града.
Докато отваряше чантата си с другата ръка подхвърли:
- Докато пием бирата, може би ще може да ми ... обясниш защо това село има такава защита?
Грантер се напъна да осмисли казаното от стражника. В ума му се промъкна черно подозрение. Знаеше си, че хората не споделят чашката си с непознати просто ей така, от приятелски чувства, особено пък стражниците. Явно искаше нещо в замяна, информация, която Грантер, уви, и да искаше не можеше да му даде. Младежът обаче не беше готов все още да се раздели с мисълта за безплатна бира.
- Може би... ще има важни гости? - опита той.
- Хм... - замисли се на глас Ваймс. - Защо по-дяволите ще му е на някоя важна личност да идва в тази дупка... Всъщност тук ли живееш? - попита леко подозрително стражникът, подавайки му шишето като всичките му мисли се въртяха около загубеното количество бира, за което искрено се надяваше да не е напразно.
Младежът впери жаден поглед в бутилката, присви нервно ръката си в юмрук и се зачуди какъв да бъде следващия му ход. Усещаше, че ако тръгне да лъже ще заложи на губеща карта. В този момент забеляза, че женицата, кято го посрещна на вратата, се приближава към тях с половинлитрова халба. Грантер облекчено отпусна ръката си на масата. Е, какво пък.
- Всъщност, господин Ваймс, не съм местен. Дори, ако ми позволите да се изразя така, вие сте по-местен от мен. По неприятно и не съвсем зависещо от мен обстоятелство, - той се прокашля. - дори не съм съвсем наясно с името на въпросното населено място.
- Оу ... - Посърна Ваймс. - Вземи, вземи. - Побутна бутилката към него, тъжно гледайки как ценната му животворна течност отива на вятъра.
- Е, какво пък, наздраве! - каза Сам и извади една бутилка и за себе си от чантата.
В момента, в който Грантер посегна да поеме бутилката, се чу трясък - сухата женица беше хлопнала халбата под носа му. Тя рече:
- Туй ти го препоръчвам повече! - след което изгледа ядно Ваймс и се отдалечи.
- О, ти вече си си поръчал. - Каза Ваймс гледайки с надежда бутилката с която беше на път да се раздели.
Грантер огледа подозрително халбата - от нея се носеше лека миризма на вкиснато. Беше пълна с прозрачна розовееща течност. Завъртя я няколко пъти пред себе си, пое си въздух и отпи. Направи кисела физиономия. Естествено. Зелев сок.
- Не съм поръчвал. Изглежда домакинката, в безкрайната си добрина е решила да избави един морен пътник от мъките му. За съжаление не по начина, на който се надявах - каза той и продължи да пие.
- Е, не изглежда чак толкова ужасно ... - Каза Ваймс, гледайки блудкавата течност и посръбна от бирата си.
- А, как всъщност попадна тук? - Попита Ваймс. - Аз лично чух, че много приключенци минавали от тук... но никой не спомена за такава стража, нищо.
- Пътувах с едни търговци. Някак са разбрали, че не мога поделя пътните разходи с тях и ме изоставиха на съдбата ми. Проклети търгаши.
Младежът се замисли.
- Всъщност, ще съм ти безкрайно задължен, господин Ваймс, ако ми кажеш къде все пак се намираме.
- Доколкото разбрах, от колегата ми, който ме насочи на тук... не че той знаеше, че ме насочва... все едно... селото се казва Долно Гарваново. - отвърна Сам.
- Да знаеш ... аз имам една бира в чантата си ... и не бих отказал да я споделя с някого. Заинтересован ли си, господин ...?
Всъщност Сам имаше четири бутилки, но реши да не споделя тази информация.
Грантер понечи да отговори нещо, но не успя да издаде нито звук. Прочисти гърлото си и пак опита:
- Не бих отказал една бира, гостподин... страж.
- Ваймс, приятно ми е, - подаде ръка Самюел и добави - И не съм по работа в града.
Докато отваряше чантата си с другата ръка подхвърли:
- Докато пием бирата, може би ще може да ми ... обясниш защо това село има такава защита?
Грантер се напъна да осмисли казаното от стражника. В ума му се промъкна черно подозрение. Знаеше си, че хората не споделят чашката си с непознати просто ей така, от приятелски чувства, особено пък стражниците. Явно искаше нещо в замяна, информация, която Грантер, уви, и да искаше не можеше да му даде. Младежът обаче не беше готов все още да се раздели с мисълта за безплатна бира.
- Може би... ще има важни гости? - опита той.
- Хм... - замисли се на глас Ваймс. - Защо по-дяволите ще му е на някоя важна личност да идва в тази дупка... Всъщност тук ли живееш? - попита леко подозрително стражникът, подавайки му шишето като всичките му мисли се въртяха около загубеното количество бира, за което искрено се надяваше да не е напразно.
Младежът впери жаден поглед в бутилката, присви нервно ръката си в юмрук и се зачуди какъв да бъде следващия му ход. Усещаше, че ако тръгне да лъже ще заложи на губеща карта. В този момент забеляза, че женицата, кято го посрещна на вратата, се приближава към тях с половинлитрова халба. Грантер облекчено отпусна ръката си на масата. Е, какво пък.
- Всъщност, господин Ваймс, не съм местен. Дори, ако ми позволите да се изразя така, вие сте по-местен от мен. По неприятно и не съвсем зависещо от мен обстоятелство, - той се прокашля. - дори не съм съвсем наясно с името на въпросното населено място.
- Оу ... - Посърна Ваймс. - Вземи, вземи. - Побутна бутилката към него, тъжно гледайки как ценната му животворна течност отива на вятъра.
- Е, какво пък, наздраве! - каза Сам и извади една бутилка и за себе си от чантата.
В момента, в който Грантер посегна да поеме бутилката, се чу трясък - сухата женица беше хлопнала халбата под носа му. Тя рече:
- Туй ти го препоръчвам повече! - след което изгледа ядно Ваймс и се отдалечи.
- О, ти вече си си поръчал. - Каза Ваймс гледайки с надежда бутилката с която беше на път да се раздели.
Грантер огледа подозрително халбата - от нея се носеше лека миризма на вкиснато. Беше пълна с прозрачна розовееща течност. Завъртя я няколко пъти пред себе си, пое си въздух и отпи. Направи кисела физиономия. Естествено. Зелев сок.
- Не съм поръчвал. Изглежда домакинката, в безкрайната си добрина е решила да избави един морен пътник от мъките му. За съжаление не по начина, на който се надявах - каза той и продължи да пие.
- Е, не изглежда чак толкова ужасно ... - Каза Ваймс, гледайки блудкавата течност и посръбна от бирата си.
- А, как всъщност попадна тук? - Попита Ваймс. - Аз лично чух, че много приключенци минавали от тук... но никой не спомена за такава стража, нищо.
- Пътувах с едни търговци. Някак са разбрали, че не мога поделя пътните разходи с тях и ме изоставиха на съдбата ми. Проклети търгаши.
Младежът се замисли.
- Всъщност, ще съм ти безкрайно задължен, господин Ваймс, ако ми кажеш къде все пак се намираме.
- Доколкото разбрах, от колегата ми, който ме насочи на тук... не че той знаеше, че ме насочва... все едно... селото се казва Долно Гарваново. - отвърна Сам.
- Ivan_Helsing
- White & Nerdy
- Мнения: 875
- Регистриран на: вт май 30, 2006 8:23 pm
Алек се събуди. Разтри очи. Седна. Барманката го изгледа пренебрежително. Младежа се изправи в цял ръст. Залитна наляво. Подпря се на бара, зад който беше заспал. Оригна се леко. Главата го цепеше. Спомняше си предната вечер смътно. Пътя към родното село. Пред родната къща. Жена. Или поне май беше жена. Почти със сигурност беше хуманоид. Можеше и да е било розов слон, но вероятно този вариант беше породен от голямото количество алкохол, приет след това. Крясъци. Първо от жената, после от него. Псувни. После беше в кръчмата. Алкохол. Много алкохол. Твърде много алкохол. После всичко е черно. Главоболие. Ужасяващо главоболие. Огледа се. Видя двамата на масата в дъното на кръчмата и се запъти към тях, като междувременно се обърна към барманката с думите:
-Лельо Сийче, ако дадеш зелев сок или щекмбе ще съм ти вечно благодарен.
-Лельо Сийче, ако дадеш зелев сок или щекмбе ще съм ти вечно благодарен.