Династичния Камък - част 1 - Разказ от фелинския цикъл

[Mistral]

Погледът на Шино шареше безцелно по таванът на таверната, досущ като падащите навън, подухвани от лекия утринен вятър снежинки. Но докато упоритите мъничета се топяха без шанс да покрият земята с бяло одеало, а чашата с димящ билков чай топлеше ръката му, мислите на Шино все се връщаха към изминалата нощ.
Предходния ден бе отбелязал последния от трите типични за провинция Мидори зимни фестивала. Краят на студовете беше дошъл, истински повод за радост в региона. Толкова близо до вечно повитата в бяло Драконовата Планина, характерно кратката за острова зима наистина се усещаше.
Осъзнаваше, че вчера бе попрекалил с кървавото вино. Пет часа спане след такъв пир едва ли бяха достатъчни за да си отпочине, но пък в момента се чувстваше сякаш бе водил не гуляй, а битка срещу цяла армия. Оскъдния сън сам по себе си не бе никак спокоен. По принцип винаги ясно си спомняше дори най-ужасните кошмари, но този път всичко сякаш бе неясно и размито.
Деня също не тръгваше обещаващо. Първо беше чакал половин час за проклетия чай, предполагаемо биле за махмурлука. Когато най-после го получи и небрежно се завъртя за да си избере една от масите, за малко щеше да разлее съмнителната течност върху един забързан член на градската стража. Стражарят го бе изгледал изненадано, а Шино му бе отвърнал с вяло извинение. Всъщност стражарите бяха двама. След като размениха няколко тихи думи с ханджията единия излезе, а спътника му си поръча нещо и зачака.
Шино погледна по посока на стража и го видя да нагъва един месенник, отпивайки от време на време от каквото сигурно бе чаша нектар. Инак помещението си оставаше доста празно, като се изключеха група джуджета, явно пристигнали рано сутринта търговци неучаствали в снощните веселия. Прииска му се да си беше останал в леглото и мислите му отново се зареяха…

- Гражданино! – достигна до него от някъде наблизо раздразнен и същевременно сякаш далечен глас. Валмата тъмнина почнаха бавно да се разсейват и Шино си даде сметка, че е задрямал на масата.
- Гражданино, събудете се!
Без представа колко време е минало, Шино мудно разтърка очи и се огледа наоколо. Оказа се обкръжен от шестима стражари, носещи униформи с отличителни знаци на корпуса на търсачите.
- Бихме желали да ни придружите до щабквартирата ни. Ще възразите ли? – заговори стоящия вляво стражар. Въпросът бе по-скоро формалност. Според фелинските закони да окажеш съпротива при арест бе равносилно на това да се признаеш за виновен. Да пита защо го прибират също бе безсмислено – нямаше да му бъде отговорено преди да стигне в управлението, а често и самите търсачи не знаеха. На тях им стигаше да получат описание с лепната към него преценка за степента на риск която представлява издирваният и тях друго не ги интересуваше. Корпуса харесваше идеята за “безпристрастност” при изпълнение на задълженията си.
Шино отпи от все още намиращата се в ръката му, но вече изстинала чаша. Вкусът само бе станал още по-непоносим, дразнител който съвсем възвърна сетивата му. Изправи се бавно. Махмурлука вече го нямаше.
- Разбира се, любезни ми търсачо – отвърна Шино, стана без да бърза и със спокойна стъпка се отправи към вратата на страноприемницата, все така внимателно обкръжен. Опита да предположи за какво ли може да е всичко това. Наум бързо му дойдоха няколко негови деяния достойни за такова внимание. Само дето почти всички бяха доста отдавнашни, а за единственото по-скорошно бе сигурен, че добре си е покрил следите. Докато минаваха покрай празните маси, Шино погледна към вървящият отляво търсач, само за да потвърди това което вече бе забелязал. Превързана на рамото си ескортът му носеше черна лента с изобразени на нея опал и рубин в зелено каре – символът на провинция Мидори. Шино знаеше със сигурност, че в Мидори нямаше за какво да го търси законът. Този окръг го беше оставил извън нормалната си дейност, беше го запазил като място за отдих. От тукашното население почти никой не знаеше истинската му самоличност.
Отвориха вратата и го лъхна свеж пролетен въздух. Пристъпи навън и се огледа. Обед наближаваше, но след снощния празник по улиците все още нямаше почти никой. Наблизо чакаше още един търсач.
- Дела, кажи на останалите да идват, тук приключихме – нареди командира на отряда и поста се шмугна зад сградата. Предположението на Шино, че и входа през който се докарваха стоките за кухнята на страноприемницата беше заварден, се потвърди. Поне нямаше причина да се притеснява за нещата в стаята в която бе отседнал. Малкото останали горе вещи щяха да бъдат грижовно пренесени в склада на стражата, а сред тях нямаше да бъде открито нищо интересно, камо ли нередно.
От друга страна, нещата които носеше в себе си несъмнено щяха да предизвикат голям интерес. Според устава обаче нямаше да го претърсват преди да окаже съпротива или да му кажат за какво го прибират, а последното пък се предполагаше да стане чак като стигнеха управлението. Дори оръжието му нямаше да отнемат преди това.
Скоро Дела се върна с още трима свои колеги и процесията отново потегли. Общо десет търсачи! Явно бяха очаквали съпротива, но да пратят чак толкоз? Шино познаваше добре града – предстоеше им да вървят поне половин час. Пак скришом огледа придружителите си. Седмина мъже и три жени, до един с мрачни изражения. Доколкото можеше да прецени всички бяха отдавна в служба, с изключение на тази вървяща вдясно напред от него. Беше от завардилите задния изход. Козината и бе къса и рижа, прошарена на места с кафяво и сиво. Имаше пухкава опашка и по три дълги бели косъмчета на всяко ухо. С изящна походка и младолика, най-вероятно скоро щеше да приключи задължителната за всички двугодишна служба в Единната армия и сега я бяха причислили за няколко месеца към стражата преди да я освободят от дълга. Както и другите търсачи, носеше няколко ножа за мятане привързани към дясното бедро, а на гърба стоеше в ножницата си типичното за армията и стражата оръжие. Шино имаше същото.
Но не привлекателната й външност заслужаваше внимание, имаше нещо друго. Шино присви очи и бавно зареди наум словата на едно сравнително просто, но известно само на малцина заклинание. Напрегна сетивата си и от фигурите на вървящите наоколо нежно застрои видимо само нему сияние. Съсредоточи се върху аурата покрила рижата фелинка и потръпна от вълнение. Прецени още веднъж и заключи - ако не се лъжеше, а да сгреши се случваше изключително рядко, тази жена имаше потенциала да се развие като един от най-могъщите магове на острова.
Минутите минаваха и групата мълчаливо вървеше. Не се предполагаше да говорят с ескортираният, нито той с тях. Шино обаче го човъркаше любопитството. Реши да пробва нещо и протегна съзнанието си към заинтригувалата го.
“Как само ми се иска да се почеша зад ухото” – изпрати мисъл той.
С удоволствие видя как стражарката вдигна ръка и направи точно това. Тази форма на телепатия също беше рядко умение. Мнозина не знаеха за съществуването й. Повечето от тези, които бяха чували за нея, просто не бяха в състояние да я усвоят. На голяма част от тези, които бяха способни да я развият, пък просто не им се занимаваше с такова главоболие. Освен, че можеше да се научи само по един начин – неизбежно включващ дългогодишно съжителстване с представители на един вид едри тигри, който природата неизвестно защо бе надарила с парапсихични способности – имаше и един “недостатък”. Мислите нямаха звук, а по този начин можеше да се предава и емоция. Често изглеждаше все едно, че сам си си помислил нещо. След като се усетеше след първоначалната изненада, тренираният ум бързо започваше да отсява своите мисли от чуждите. Но при подходящите условия всеки можеше да станат лесна жертва на едно достатъчно умело поднесено “предложение”.
“Здравей. Нека свит показалец е знак за “да”, става ли?”
Рижата стреснато се закова на място и се огледа наоколо, предизвиквайки учудването на вървящите зад нея. Забеляза леката усмивка прокраднала се на лицето на задържания. Каза на другарите си, че нещо й се е престорило и групата продължи. Сега бе ред на Шино да се стъписа.
“За кой се мислиш? Знаеш какъв е устава – не ти се полага да говориш преди да стигнем. Тогава ще ти се отговори на въпросите. Кой всъщност си ти?” – му мина на Шино през ум. Но не той си го бе помислил. Усмивката му се разшири.
“Е, по-спокойно. Технически погледнато, ние не говорим”
“И защо, по демоните, си мислиш че бих си говорила с теб? Знаеш ли в какво те обвиняват? Опит за убийство на губернатор Арлия!” – мислите бяха изпълнени с ярост.
- Това е пълен абсурд! – Арлия беше справедлив и почитан от всички управник. Самата мисъл, че някой, особено фелин, би посегнал на живота й му се виждаше нелепа.
Събеседничката му го гледаше изненадано, но и с преценяващ поглед. Другите търсачи се бяха извъртели към него и извадили оръжията си. Шино си даде сметка, че последното не само го бе прекарал през умствената връзка, а го бе и изкрещял.

/////////////////////////////////////////////////

Свистенето на цепещ въздуха метал достигна ушите на Шино, но вече бе късно да реагира. С раздираща болка острието на търсача раздра гърбът му. Залитна напред и краката му се подкосиха. Падайки успя да извърти глава към рижата си събеседничка. Лицето й, пламтящо от гняв и безсилие, изглеждаше приказно на фона на падащите снежинки. Вик се изтръгна от устните й, но Шино не го чу. Страна радост го обзе, смъртта най-после се бе смилила да го прибере.

////////////////////////////////////////////

Прогонвайки от въображението си сценария на преждевременната си гибел, колкото и привлекателен да му се виждаше той, Шино бавно протегна ръце настрани в жест на помирение. Знаеше, че липсва вероятност да умре спокойно от напреднала възраст, но нямаше никакво намерение да погине при недоразумение и от ръцете на сънародниците си. Пък и ако правилно си изиграеше картите, следващите няколко десетилетия се очертаваха доста по-интересни от обичайното. Само че ако сега решиха да го обезоръжат и разгледаха внимателно мечът който носеше, малката забава внесена от арестуването му щеше бързо да приключи.
- Простете, любезни ми търсачи. Просто без да искам изрекох мислите за ситуацията си на глас. Имате думата ми, че остатъка от пътя ще бъде без притеснения.
Командира на групата прибра оръжието си и другите го последваха. Сред фелините дадената дума имаше почти същата тежест като подписан документ – беше въпрос на чест.
- За щастие, заповедите ни са да те приберем жив. Иначе тая психарка зад теб вече да те е посякла… Я не ме гледай така, Карна. Единадесет години в отряда ми и още не си се научила на достатъчно търпение. Е, хайде, продължаваме.
Броят минувачи по улиците зачестяваше. Бяха изминали мълчаливо повече от половината път, когато в съзнанието му отново почнаха да се оформят чужди мисли.
“Реакцията ти изглеждаше искрена, не ми изглежда да си ти виновника. Трябваше да остана безпристрастна, макар че след това което ни казаха за престъплението просто не виждам как бих могла. Но да не обсъждаме това, като стигнем всичко ще ти се обясни. Та, няма ли да ми кажеш кой си?”
“Аз ли? Аз съм Безвременният.”
Както бе очаквал, отговорът му бе приет като добра шега. Макар рижата външно с нищо да не го показа, това си пролича в начина по който му отвърна.
“Да бе, аз пък съм шампионът на Шарения по плуване за последните три години. Хайде, дай си името.”
“Наричат ме Карс” – това беше името, с което го знаеха в Мидори.

---------------

Част Втора